Дейвид Морел
Първа кръв (32)

1

Беше нощ и в каросерията на камиона миришеше на масло и грес. Каросерията беше покрита с корав брезент и под него, на една пейка, седеше Тийзъл и изучаваше голяма карта, закачена на едната стена. Единствената светлина идваше от крушка без абажур, която се клатушкаше над картата. До картата, на една масичка, имаше обемиста радиостанция.

Радистът беше надянал слушалките.

— Камион N28 на Националната гвардия е заел позиция — каза той на полицая до него, — на три мили в посока надолу от завоя на потока.

Полицаят кимна и забучи още една червена карфичка при останалите, забити в южната страна на картата. В източната страна жълти карфички показваха разположението на частите на щатската полиция. Черните карфички в западната страна представляваха полицията от близките градове и области, а белите в северната част бяха полицията от Луивил, Франкфорт, Лексингтън, Боулинг Грийн и Ковингтън.

— Да не би да мислиш да висиш тук цяла нощ? — обади се глас извън каросерията на камиона.

Тийзъл погледна и видя Кърн, командващият щатската полиция. Беше на такова разстояние, че светлината на крушката осветяваше само част от лицето му, а очите и челото му оставаха в сянка.

— Защо не си отидеш в къщи да поспиш малко — каза Кърн. — Докторът поръча да си почиваш, а и без това нищо сериозно няма да се случи в близките няколко часа.

— Не мога.

— О-хо!

— Репортерите висят пред къщи и пред канцеларията ми. Най-добрият начин да си почина е да не им разправям всичко отначало.

— И без това ще дойдат по някое време да те търсят тук.

— Няма. Казах на твоите хора, които са блокирали пътищата, да не ги пускат.

Кърн сви рамене и пристъпи на светло към камиона. На ярката светлина бръчките по челото му и отпуснатата кожа около очите му изпъкваха неестествено и го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше всъщност. Светлината не се отразяваше в червената му коса и от това тя изглеждаше безцветна и безжизнена.

„На моята възраст е — помисли си Тийзъл. Щом той изглежда така, тогава как ли изглеждам аз след последните няколко дни.“

— Докторът натрупа сума ти нова практика, само докато ти превързваше лицето и ръцете — каза Кърн. — Какво е това тъмно петно, което се просмуква под ризата ти? Да не би да е кръв.

— Наклепа ме дебело с някакъв мехлем. Под дрехите си имам превръзки. А пък тия на краката и колената ми са толкова стегнати, че едвам ходя.

Усмихна се насила, сякаш стегнатите превръзки бяха някаква дебелашка шега от страна на доктора. Не искаше Кърн да разбере, че му беше лошо и му се виеше свят.

— Боли ли те? — попита Кърн.

— Болеше ме по-малко преди да ме стъкне в тия бинтове. Даде ми и някакви хапове, да ги вземам на всеки час.

— Помагат ли ти нещо?

— Горе-долу.

Добре се справяше. Гледаше да внимава, когато разговаряше с Кърн, да не се издава колко го боли, но пък и да не прекалява с небрежността си, така че Кърн да се усъмни и да настоява да го върне в болницата. Преди това, докато беше още в болницата, Кърн беше побеснял, задето Тийзъл се беше впуснал да преследва момчето в гората, без да изчака щатската полиция.

— Това минава в моите правомощия, а ти си ги присвои и сега няма да си пъхаш гагата — беше му казал Кърн.

Тийзъл си затрая, оставяйки Кърн да си изкара яда, а след това, с много такт, успя да убеди Кърн, че за организирането на такава голяма операция е необходимо повече от един човек. Имаше и друг довод, който не използва, но беше сигурен, че Кърн сам се досеща — и този път, както предишния, можеше да загинат много хора и някой трябваше да сподели отговорността. Кърн беше от този вид началници. Тийзъл твърде често го беше виждал да се осланя на другите. Така че той взе Тийзъл за помощник, но това можеше да не продължи дълго. Въпреки недостатъците си, той се грижеше за хората си, гледаше да не ги претоварва, и ако решеше, че раните на Тийзъл го болят твърде много, можеше да го изпрати обратно.

Навън, в нощта, с грохот преминаваха камиони. Големи бордови камиони, за които Тийзъл знаеше, че превозват войници. Някъде по пътя зави сирена, приближи се бързо, с писък отмина към града и той се зарадва, че намери тема за разговор, различна от състоянието му.

— За какво е линейката?

— Още някой цивилен се е гръмнал.

Тийзъл поклати глава:

— Умират си да помагат.

— Умират е точната дума.

— Какво е станало?

— Простотии. Една тайфа от тях пренощували в гората, като си правели сметката да тръгнат с нас на сутринта. Чули в тъмното шум, помислили, че може момчето да се опитва да се промъкне през пътя, грабнали пушкалата и отишли да видят каква е работата. Естествено, объркали се в тъмното. Един чул шума от друг, започнал да пука, другият отговорил и всички се разгърмяли. Слава Богу, няма убити, само ранени. Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз пък съм виждал.

За известно време преди малко, докато изучаваше картата, чувстваше главата си като натъпкана с коприна и сега изведнъж се усети по същия начин. Ушите му също бяха запушени и думите „аз пък съм виждал“ долетяха към него като далечно ехо. Зави му се свят, леко му се догади, прииска му се да легне на пейката, но не биваше да дава на Кърн да разбере какво му е.

— Когато работех в Луивил — започна той и едва продължи — преди осем години, наблизо имаше едно малко градче, където бяха отвлекли едно малко момиченце. Местната полиция смяташе, че след отвличането може да е било оставено някъде, организираха претърсване и някои от нас, свободни от наряд през този почивен ден, отидохме да помагаме. Лошото беше, че тези, които организираха претърсването, обявили по радиото и по вестниците, че искат помощ и всеки, който беше петимен за безплатно ядене и малко емоции, се домъкна.

Твърдо беше решил да не ляга. Но пред очите му тъмнееше, а пейката, на която седеше, сякаш се накланяше. Взе компромисно решение и се облегна на канатата с надеждата, че прилича на човек, който се е отпуснал удобно.

— Четири хиляди — каза той, като се съсредоточи, за да изговори правилно думите, — нямаше къде да ги сложим да спят, да ядат. Няма как да организираш толкова много хора. Градчето така се изду, че се пукаше по шевовете. Повечето от тях поркаха вечерта и на сутринта дойдоха махмурлии в автобусите, които трябваше да ги откарат към местността за претърсване. Един за малко не се удави в някакво блато. Една цяла група се изгуби и трябваше всички да прекратят търсенето, за да намерят тях. Ухапвания от змии, счупени крака, слънчеви удари… Накрая стана такава каша, че всички цивилни трябваше да бъдат откарани в къщи и полицията сама продължи претърсването.

Запали цигара и дръпна дълбоко от нея, за да прикрие замайването си. Огледа се и видя, че радистът и помощникът се бяха обърнали към него и слушаха. Откога ли говореше? Сигурно от десетина минути, макар че му се струваше невъзможно. Мислите му се плъзгаха нагоре-надолу по някаква гладка вълнообразна повърхност.

— Не спирай, де — каза Кърн. — Какво стана с момиченцето, намерихте ли го?

Тийзъл кимна бавно:

— След шест месеца. В един плитък гроб, до един черен път, на около миля от мястото, където завърши претърсването. Някакъв дъртак, който си пиел в един бар в Луивил, разправял, уж на шега, как опипвал малки момиченца и ни се обадиха. Нямаше голям шанс да има някаква връзка, но решихме да проверим все пак. Тъй като бях участвал в претърсването и бях запознат със случая, накараха ме аз да го разпитам и след четири минути обработка си изпя всичко. Как карал през една ферма и видял момиченцето да се плиска в един надуваем басейн в двора на къщата. Каза, че го привлякло жълтото му банско костюмче. Вдигнал я направо от двора и я бухнал в колата, без някой да види. Заведе ни направо при гроба. Това беше втори гроб. Първият бил по средата на претърсваната местност и докато цивилните се мотаели наоколо и само бъркали работата, той отишъл една нощ и го преместил — дръпна дълбоко от цигарата си и усети как пушекът изпълни гърлото му, а превързаните му пръсти, с които държеше цигарата, надебеляха и изтръпнаха. — И тия цивилни ще объркат работата. Не трябваше да даваме съобщение за това.

— Моя грешка. Някакъв репортер, който се мотаел пред канцеларията ми, чул моите хора да си говорят, преди да успея да ги предупредя. Казах на моите веднага да натирят всички гащници обратно в града.

— Добре, но онази шайка в гората може пак да пощурее и да започне да пука по твоите хора. Никога няма да успееш да завърнеш всички. Утре сутринта планината ще е пълна с цивилни. Видя как са превзели града. Много са, за да ги контролираш. Но най-лошото още не е дошло. Изчакай да дойдат професионалистите.

— За какви професионалисти говориш? Кои са те, мамицата им?

— Всъщност са любители, но сами се наричат професионалисти. Бабаити, които нямат какво друго да правят, освен да се мъкнат до всяко място, където има претърсване. Някои съм ги виждал, когато търсехме онова момиченце. Един чешит е дошъл чак от Евърглейдс, където търсили някакви изгубени туристи. Преди това бил в Калифорния и помагал да намерят някакво семейство, което излязло на разходка и попаднало в горски пожар. През зимата бил в Уайоминг, за да търси някакви скиори, затиснати от лавина. Между другото, ходил и на наводнението на Мисисипи, и на срутването на мините, където бяха затрупани няколко миньори. Лошото е, че такива като него никога не се подчиняват на началниците. Искат сами да си организират групи, да ходят сами и след това объркват целия план, пречкат се на служебните групи, тичат към места, които им изглеждат интересни — някоя стара ферма — а оставят цяло поле непретърсено.

Сърцето на Тийзъл изведнъж го стегна, прескочи, забърза отново и той се хвана за гърдите с отворена уста.

— Какво има? — попита Кърн. — Да не би…

— Добре съм, нищо ми няма. Трябва да взема още едно хапче. Докторът ми каза, че това се очаква.

Не беше вярно, докторът не му беше казвал такова нещо, но сърцето му за втори път вече правеше това, първият път хапчето бе помогнало и сега той бързо налапа още едно. Не можеше да каже на Кърн, че не се чувства добре със сърцето.

Кърн не изглеждаше доволен от отговора. Но в този момент радистът притисна слушалките си, както когато приемаше съобщение, и каза на помощника:

— Камион N32 на Националната гвардия, е заел позиция — прокара пръста си по някакъв списък, — това е началото на Бранч Роуд — и помощникът заби още една червена карфица в картата.

В устата на Тийзъл остана тебеширеният вкус на хапчето. Пое дълбоко въздух и стегнатото му сърце започна да се отпуска.

— Така и не разбрах, защо оня дъртак е преместил момиченцето в друг гроб — каза той на Кърн, докато сърцето му още повече се отпускаше. — Спомням си, като го изровихме, как изглеждаше след 6 месеца в земята и това, което той му беше направил. Спомням си, че си помислих: „Господи, сигурно е адски самотно да умре човек така…“

— Какво ти стана преди малко?

— Нищо. Докторът казва, че е от умората.

— Лицето ти стана сиво като ризата ти.

Още няколко камиона преминаха отвън и Тийзъл използва техния шум, за да забави отговора си. След това една патрулна кола спря зад Кърн, заливайки го със светлината на фаровете си, и Тийзъл разбра, че изобщо няма да има нужда да отговаря.

— Май ще трябва да вървя — каза неохотно Кърн. — Пристигнаха портативните радиостанции, които трябва да разделим.

Пристъпи към колата, поколеба се и се върна.

— Защо поне не полегнеш на тая пейка и не подремнеш, докато ме няма. Картата няма да ти каже къде е момчето, а трябва да си кукуряк, като тръгнем утре.

— Ако изобщо се уморя. Искам да съм абсолютно сигурен, че всеки е на мястото си. Не съм във форма да тичам по баирите с теб, така че мога да свърша някоя добра работа оттук.

— Слушай. Онова, което казах в болницата, че си го преследвал по най-нескопосния начин…

— Стига! Забравих го вече.

— Не, изслушай ме. Знам какво искаш да направиш. Мислиш си за твоите хора, които бяха застреляни и измъчваш тялото си, за да се накажеш. Може и да е вярно това, което казах, че Орвал можеше сега да е жив, ако беше ме изчакал в началото. Но момчето е теглил куршума на него и на останалите. Не ти. Запомни го.

Нямаше нужда да му напомня. Радистът се обади:

— Деветнайсто отделение на щатската полиция зае позиция.

А Тийзъл дърпаше от цигарата си и гледаше съсредоточено как помощникът забива още една жълта карфица в източния край на картата.