Момичето, което седеше във вагона, от другата страна на пътеката, стана, приближи се и отвори прозореца до Шимамура. Нахлу студен въздух с дъх на сняг. Момичето се надвеси навън и с глас, отекващ в далечината, извика:

— Господин началник! Господин началник!

Бавно по снега се приближаваше човек с фенер в ръка. Беше с шал, увит чак до носа, и шапка, захлупила ушите му.

„Нима е толкова студено?“ — помисли си Шимамура и се взря в далечината. В подножието на планината, където тъмнината поглъщаше снежната белота, стояха разхвърляни някакви бараки, по всяка вероятност служебни помещения за железничарите.

— Аз съм, господин началник. Как сте?

— А-а, Йоко сан! У дома ли се завръщаш? Тук при нас пак стана студено.

— Разбрах, че по-малкият ми брат сега е тук, на служба при вас. Благодаря ви, че сте се погрижили за него!

— Да, при нас е, но вероятно му е скучно по тия места… Млад е още.

— Да, още е съвсем малко момче. Моля ви, господин началник, наглеждайте го, давайте му напътствия!

— Добре. Той засега е добре, здрав е, работи. Изобщо тук работата е много. Миналата година бяха такива студове!… Постоянно имаше снежни лавини. Всички влакове засядаха тук. Така си и стояха по линиите, без да мръднат. Жителите от околните села бяха отрупани с работа. Варяха и раздаваха ориз на пострадалите.

— Господин началник, виждам, че сте с топли дрехи, а в писмата си брат ми пише, че още не е обличал даже жилетката си.

— Да, аз съм с четири кимона. А на младите какво им е? Щом застудее, веднага за ракията се залавят. Затова организмът им отслабва, разболяват се и се търкалят ей там… — Човекът замахна неопределено с фенера по посока на бараките.

— А брат ми? Нима и той е започнал да пие?

— А не. Той не.

Железничарят изглежда не желаеше повече да разговаря на студа, въпреки че беше и с палто върху традиционното си облекло. Обръщайки се вече да си тръгва, каза:

— Е, приятно пътуване!

— Вие вече си отивате!

— Отивам на лекар. Ударих се лошо.

— О, колко неприятно!

— Е, щастливо завръщане у дома!

— Господин началник, сега брат ми вероятно е на работа? — запита момичето, като плъзна поглед по снега. — Моля ви се, дръжте го по-строго!

Гласът й беше прекрасен до болка. Той сякаш долиташе като ехо от снежната нощ, но без да губи своя ясен звън.

Влакът вече потегли, но момичето още не се отдръпваше от прозореца.

— Господин началник! — извика то надолу към крачещия редом с линиите човек, — предайте, ако обичате, на брат ми този път през почивния ден да си дойде у дома…

— Добре-е-е — провикна се в отговор началникът на гарата. Йоко затвори прозореца и покри с длани зачервените си страни.

В тази планинска местност, на границата между двете провинции, се очакваше много сняг и затова бяха докарани три машини за почистването му.

В тунела, от юг на север, беше прокарана линия за аварийната сигнализация в случай на снежни лавини. За разчистването на снега бяха мобилизирани пет хиляди души и пожарна бригада от две хиляди младежи.

Когато разбра, че братът на Йоко работи от тази зима на сигналната гара, където се очакваха снежни лавини, интересът на Шимамура към непознатата девойка се повиши.

Да, именно „девойка“. Ала той не можеше да разбере каква е връзката й с мъжа, който пътуваше с нея. Съдейки по поведението им, те приличаха на съпрузи. Мъжът явно беше болен, а ако някой е болен, то условностите между мъжа и жената изчезват и колкото по-усърдно жената се грижи за болния мъж, толкова повече те заприличват на съпрузи в очите на околните. А майчинските грижи, с които това крехко същество заобикаляше по-възрастния от него мъж наистина създаваха представа за една съпружеска двойка. Шимамура обаче отделяше момичето от неговия спътник и мислено го наричаше „девойка“, защото то правеше тъкмо такова впечатление. Освен това, той гледаше с особен поглед момичето. Беше го наблюдавал през целия път и душата му постепенно се изпълни с нежни чувства към него.

Само преди три часа Шимамура, скучаейки, беше се загледал в показалеца на лявата си ръка, свиваше го и го разгъваше. В крайна сметка сега единствено пръстите му помнеха добре жената, при която отиваше. За него самия тя се беше превърнала в нещо неопределено, нещо, което вече не можеше ясно да си представи. И само пръстите, незабравили женската топлина, се стремяха към нея. Учуден от мислите си, той вдигна ръка към очите си, а след туй започна да чертае с пръст по запотения прозорец. Изведнаж точно там, където чертаеше, се появи женско око. Сепна се и едва не възкликна от почуда, макар че не беше станало нищо необикновено. Стъклото просто отрази седналото от другата страна момиче в момента, когато мислите на Шимамура бяха някъде надалече. Навън се свечеряваше, а във вагона беше светло. Прозорецът беше станал огледало, върху което, щом Шимамура прокара ръка по запотеното от парното отопление стъкло, се появиха различни изображения.

Беше се отразило само едното око на момичето, но и то изглеждаше необикновено красиво. Като приближи лице до прозореца с вид на разсеян човек, комуто е омръзнало пътуването, Шимамура изтри с длан целия прозорец.

Момичето седеше леко приведено, като наблюдаваше легналия пред него мъж съчувствено и съсредоточено. По напрегнатите рамена и погледа й личеше колко сериозно се отнася към всичко. Мъжът лежеше с глава към прозореца. Краката му бяха свити в колената на височина някъде докъм гърдите на девойката. Вагонът беше трета класа. Местата им не бяха срещу Шимамура, а малко в диагонал. Така че оттам, където седеше Шимамура, в прозореца се очертаваше само част от лицето на мъжа, някъде до ухото.

От мястото си Шимамура виждаше много добре образа на седналото малко встрани момиче, но се чувствуваше неловко и се стараеше да не гледа натам. Това чувство го бе обхванало още при влизането във влака, когато, поразен от някак си прохладната и пронизваща красота на девойката, видя бледната и жълта ръка на мъжа, която стискаше нейната.

Отразеното в прозореца лице на мъжа създаваше впечатление на спокойствие и умиротвореност. Може би защото гледаше гърдите на момичето. Виждаше се, че той, макар и сломен от болестта, излъчва някаква, едва забележима, но приятна уравновесеност. Под главата му беше подложен шал, чийто свободен край покриваше устата и бузите му. Без да чака умоляващия поглед на мъжа, момичето внимателно оправяше този шал всеки път, когато той покриеше носа му. Това ставаше много често и съвършено естествено, и кой знае защо, дразнеше Шимамура. От време на време тя оправяше и края на палтото, с което бяха завити краката на мъжа. И това правеше непринудено. Очевидно девойката беше забравила всичко наоколо, освен своите, отправени някъде надалече, мисли. Това странно състояние на момичето именно създаваше у Шимамура усещането, че е под въздействие на някакъв сън. А може би защото всичко беше отразено в едно чудновато огледало!?

В дъното на огледалото, в заден план, една след друга се нижеха отразени картини от нощния пейзаж, подобно на двоен кадър в някакъв филм, но с тази разлика, че тук между действуващите лица и фона нямаше никаква връзка. Призрачната илюзорност на човешките образи и неясният сумрачен поток на нощния пейзаж се сливаха в едно и с това създаваха мистичния свят на символиката. Това чувство беше толкова силно, че Шимамура потрепна, когато върху лицето на девойката изведнаж светна пламъче, запалено някъде в долината.

Небето над далечните планини все още бе огряно от вечерното зарево, а бягащият в прозореца вечерен пейзаж продължаваше да пази своите неуспели да се разтопят в здрача очертания. Цветовете бяха изчезнали. Всичко наоколо — и планините, и полетата изглеждаха някак си пусти, обикновени и лишени от всякакви характерни особености, което пораждаше усещането за напрежение и вълнение. И все пак истинската причина за преживяването беше появилото се върху прозореца лице на момичето. Тъй като вечерният пейзаж непрестанно заобикаляше образа на отразеното в прозореца момиче, неговото лице изглеждаше прозрачно. Картините зад прозореца преминаваха през неговия образ, а не някъде отзад и с това засилваха тази илюзия.

Във вагона не беше много светло, а и това огледало не беше така ясно, както истинските. Очертанията на вечерния пейзаж не бяха точни и Шимамура беше вече забравил за тях. Цялото му внимание беше съсредоточено върху образа на момичето, което сякаш беше изплувало от бързия поток на пейзажа.

И точно в този момент върху лицето на момичето светна пламъчето. Отражението му в прозореца нямаше яркостта, която имаше източникът. От своя страна и истинската светлинка не беше премахнала с блясъка си своето отражение. Пламъчето плавно премина по лицето на девойката, но не я озари със сиянието си. Беше далечен студен блясък. Ала в мига, когато пламъчето съвпадна с отразеното в прозореца око на момичето, малката зеница блесна като ярка звездичка, а окото се превърна в удивително красива светулка, плуваща сред вълните на нощния мрак.

Йоко не забелязваше нищо. Тя беше напълно погълната от грижите за болния. Но и дори да беше се обърнала, тя нямаше да види своето отражение в прозореца, а един мъж, който гледа навън навярно не би привлякъл нейното внимание.

Шимамура, който наблюдаваше Йоко доста продължително време, забрави, че това не е съвсем красиво по отношение на девойката. Беше като в плен на приказното огледало, което отразяваше нощния пейзаж.

Навярно тъкмо тази унесеност беше причината интересът му да нарасне, когато видя как тя повика началника на гарата и колко сериозно и трезво говори с него. В това свое усещане на засилващ се интерес той почувствува нещо романтично.

Когато влакът напусна сигналната гара, прозорецът вече беше непроницаем. Щом потокът на вечерния пейзаж се стопи в тъмнината, изчезна и магическата сила на огледалото. Лицето на Йоко се очертаваше, както и преди, но въпреки нейните топли грижи към мъжа, Шимамура вече забеляза у нея едва доловима студенина и престана да бърше запотения прозорец.

След около половин час Йоко и нейният спътник слязоха на същата гара, на която слезе и Шимамура. Изненадан, сякаш те имаха някакво отношение към него самия, той се обърна към тях и с поглед ги питаше: „Какво става?“. Но изтрезнял от полъха на свежия въздух на перона и засрамен от своята нетактичност във влака, бързо, без да се обръща повече назад, той прекоси линията пред локомотива.

Когато мъжът, облегнат на рамото на Йоко, понечи също да слезе върху линията, железничарят го спря с ръка. Малко след това от тъмнината изплува дълга композиция на товарен влак, който скри двамата от погледа на Шимамура.

* * *

Портиерът от хотела беше облечен импозантно и приличаше на пожарникар в акция. Ушите му бяха увити, а краката обути в гумени ботуши. Наметало от плътен син плат с капюшон на главата носеше и жената, която напрегнато се взираше към линиите от прозореца на чакалнята.

Шимамура, който все още беше сгрят от топлината във вагона, не почувствува веднага студа, но все пак се разтревожи от това как се обличаха хората по тия места. Значи истинската зима в снежната страна едва сега започваше…

— Толкова ли е студено, та всички сте се навлекли така?

— Да, вече съвсем сериозно се готвим за зимата. Тук вечерите, особено ако е валяло сняг, са ясни, но извънредно студени. Ето и тази нощ навярно температурата ще падне под нулата.

— Вече под нулата?!

Шимамура седна заедно с хотелиерския служител в колата и се загледа в малките къщички, затрупани със сняг. Техните ниски стрехи пъшкаха под снежните калпаци и цялото селце изглеждаше самотно и печално.

— Толкова е студено, че всичко, до което се докоснеш, е като лед.

— И миналата година беше същото. По едно време имахме даже над двадесет градуса под нулата.

— А сняг?

— О, тука се натрупва до седем-осем сяку^[1] а ако се случи да вали по-дълго, стига и над едно дзьо^[2].

— Значи тепърва започва?

— Да, време му е. Очакваме голям сняг. Веднаж вече валя и понатрупа, но след това започна да се топи и остана само около едно сяку.

— Нима сега се топи?

— Е досега да, но от сега нататък… Вече настъпва истинското царство на снега.

Започваше месец декември.

Шимамура шумно изсекна носа си. Пак започва хремата.

— Ами… онова момиче, дето живееше у учителката, още ли е тук?

— Да, тук е. Тя беше на гарата. Не я ли забелязахте? Със синьото наметало.

— Така ли?! Хм. А ще мога ли да я поканя по-късно?

— Тази вечер ли?

— Да.

— Не зная. Тя каза, че с последния влак пристига синът на учителката, в чийто дом живееше жената, при която идваше.

Като разбра това, той почувствува как сърцето му се сви. Но странно, тази удивителна случайност никак не го изненада. По-скоро се учуди на себе си, че посрещна новината така, сякаш всичко беше в реда на нещата. Изведнаж си представи какво ще се случи между двете жени, едната, оставила спомен за себе си по пръстите му и другата — в чиито очи гореше пламъчето. Изглежда Шимамура беше все още под впечатлението на магическото огледало, защото, потънал в лабиринта на мислите си, тихо пошепна: „Навярно потокът на вечерния пейзаж символизира потока на времето!?“

* * *

Когато Шимамура излезе от банята, хотелът вече беше потънал в тишина.

Ски сезонът още не беше открит и в хотела имаше малко посетители. Стъклените врати на стария коридор подрънкваха при всяка негова стъпка. В другия край, там, където коридорът завиваше към администрацията, се очертаваше силуетът на жена. Полите на дрехата й се стелеха по черния лъскав под.

Като видя това, Шимамура потръпна от мисълта: „Да не би да е станала гейша?“ Но тя не изтича. Не се хвърли към него. В първия момент той забърза напред, ала като стигна до нея, мълчаливо се спря. Нейната строга сдържаност подействува и нему. Тя направи опит да се усмихне, но лицето й се изкриви в гримаса, сякаш се готвеше да заплаче. Без да промълвят нито дума и двамата тръгнаха бавно към стаята му.

Той не беше я виждал и не й беше писал нито ред, откакто се сближиха. Не беше изпратил дори обещаното ръководство по японски танци. Беше се повеселил, а след това замина и забрави. Знаеше, че тя има право да мълчи, да чака той да заговори, да се извини. И въпреки това Шимамура чувствуваше, че тя не го обвинява, а напротив — обзета от нежност, се стреми към него с цялото си същество. Но какво да й каже? Каквото и оправдание да измислеше, би прозвучало несериозно. Съзнавайки нейното превъзходство, Шимамура крачеше и мълчеше. Мълчеше, но усещаше как постепенно душата му се изпълва с трепетно очакване.

Щом стигнаха стълбите, той се спря, протегна лявата си ръка и промълви:

— Ето кой те помни добре.

— Така ли?

Жената хвана Шимамура за протегнатата ръка и смутена се заизкачва по стълбата.

Пред котацу^[3] тя пусна ръката му, но за да прикрие смущението си, пак я улови. Силна червенина бързо беше заляла лицето й.

— Тя ли ме е запомнила?

— Не тази, другата — отговори Шимамура. Издърпа дясната си ръка, която държеше жената и като я скри под завивката на котацу, протегна напред лявата, свита в юмрук.

— Зная — каза невъзмутимо тя, и като се усмихна, разтвори дланта му и притисна към нея лицето си. — Запомнила ли ме е?

— О, колко са студени косите ти? За пръв път докосвам такива студени коси.

— Нима в Токио още няма сняг?

— Видя ли, че все пак не беше права, като ми говореше тогава?… Кой би се вдигнал просто така да дойде пак тук, в тоя мразовит край, и то в края на годината?

* * *

Тогава беше началото на сезона за алпинизъм. Опасността от лавини вече беше преминала и любителите на спорта се отправиха към раззеленилата се планина. Настана време, когато от трапезите вече изчезват младите клонки на акеби^[4].

Нехайният и безделен Шимамура постепенно ставаше равнодушен и към природата, и към себе си. Но това му тежеше и за да поддържа свежестта на своя дух, често излизаше на разходка в планината. Онази вечер, след като прекара седем дена горе, той слезе при топлите извори и помоли да му изпратят гейша. В същия ден обаче имаше увеселение по случай завършването на строежа по линията и гейшите, на брой около тридесетина, бяха на мястото, където щеше да стане празненството — помещение, предназначено или за театрални представления, или за отглеждане на буби. Казаха му, че гейшите не стигат за вечерята и е невъзможно да му изпратят. Е, имало там едно момиче, което живее в къщата на госпожа учителката. Може би ще се съгласи да дойде, тъй като нямало да остане на банкета, щяло да покаже само няколко танца. Казаха му също, че момичето не е гейша в пълния смисъл на думата, но понеже повечето от гейшите са по-възрастни и танцуват вече неохотно, често на големите банкети канят това момиче, за да покаже изкуството си, което тук много се цени. Момичето живее в дома на учителката по сямисен^[5] и японски национални танци. Изобщо момичето било добро и с известен опит…

Шимамура не го очакваше след тези обяснения, които му се сториха малко съмнителни, но когато само след около един час момичето дойде заедно с прислужничката, той скочи на крака от изненада. Момичето хвана за ръкава прислужничката, която се канеше да си върви, и я накара да седне до него.

Беше пленително с необикновената си чистота. Цялото му същество сияеше. С ослепителна белота искряха дори вдлъбнатините между пръстите на краката му. Шимамура беше така очарован, че не можеше да повярва на очите си. Настъпващата пролет в планината ли му бе подействувала така омайващо?!

Тя беше облечена почти като гейша — в лятно кимоно от лека материя без подплата, но строго и спретнато. И полата на кимоното не се влачеше по пода както при гейшите. Само нейното оби^[6], очевидно от най-скъпите, беше в контраст с останалото облекло и това, кой знае защо, навяваше тъга.

Поведоха разговор за планината и камериерката използува възможността да се оттегли. Момичето обаче не познаваше добре планината и не знаеше добре имената на нито един от върховете, които се виждаха от селцето. Шимамура започна да скучае. Изгуби дори желание да пие от налятото в чашка саке^[7]. Неочаквано тя откровено започна да разказва за себе си.

Родила се тук, в този снежен край. Известно време работила като продавачка в Токио, но след това я откупил нейният покровител, който искал тя да се заеме с преподаване на японски национални танци и да си извоюва самостоятелност. Не минало година и половина и той починал. Тя довери на Шимамура, че може би едва след смъртта на този човек започнала да живее истински, посвоему, но думите се сториха на Шимамура немного убедителни.

Каза му, че е на деветнадесет години. Ако това не беше лъжа, то тя изглеждаше по-голяма. Шимамура смяташе, че е на двадесет и една, двадесет и две години и неусетно започна да се държи по-свободно с нея. Заговори за театъра Кабуки и откри, че тя е прекрасно осведомена за играта и живота на актьорите. Шимамура, комуто много отдавна липсваше събеседник, говореше увлечено, а тя ставаше все по-кокетна, поведение, свойствено на жените, които работят в увеселителните квартали. Да, изглежда добре познаваше настроенията на мъжете. Независимо от това Шимамура не я възприемаше като гейша. След като вече беше минала седмица, откак не бе разговарял с никого, той почувствува нещо като дружеска симпатия към тази жена. Под въздействието на планината беше станал сантиментален и ето че това се беше отразило и на отношението му към нея.

На другия ден след обяд тя му дойде на гости, като остави нещата си за къпане в коридора.

Още не успяла да седне, Шимамура я помоли да му препоръча някоя гейша.

— Да ви препоръчам ли? — възкликна учудено тя.

— Е, хайде, сякаш не разбираш!

— Колко е противно! И насън не бих си помислила, че ще ме молите за подобно нещо. Ако знаех, нямаше да идвам.

Тя рязко стана, приближи се до прозореца и се загледа в околните планини. Бузите й постепенно се заливаха с руменина.

— Тук няма такива жени.

— Глупости!

— Истина е, няма! — Тя се обърна към него и седна върху перваза на прозореца. — Тук наистина никого не принуждават. Гейшите са свободни да постъпват както желаят. И в хотелите никой никого не препоръчва. Поканете някоя от тях и сам се договаряйте с нея.

— А ти не би ли се съгласила да поговориш с някоя вместо мен?

— А защо трябва да правя такива неща?

— Мислех те за приятел. Не исках да уговарям теб, защото искам да си останем приятели.

— Приятели!… — по детски повтори тя след него, но след това тонът й стана рязък. — Вие сте много особен! Да ме молите за такова нещо!

— Че какво пък толкова. Просто се ободрих и укрепнах тук в планината. В главата ми се въртят все едни мисли! Ето с теб дори не мога да разговарям, без да се вълнувам.

В поведението на Шимамура ясно прозираше мъжката наглост. Жената мълчеше, притворила очи. В такива случаи жените обикновено кимат с разбиране и това при тях излиза съвсем естествено. Спуснатите й мигли с гъсти дълги ресници бяха така красиви, така привлекателни! На лицето й, склонено леко наляво, отново грееше слаба руменина.

— Е, поканете си тогава, когото обичате.

— Та нали точно за това те питам — кого? Аз съм тук за пръв път и не зная коя е красива, коя не е.

— А какво значи красива?

— Добре ще е, ако е млада. Колкото по-млада, толкова по-добре. Във всяко отношение. Няма да стават грешки. И да не бъбри много. Хубаво би било да е някоя разсеяна и чистоплътна. А когато ми се прииска да си побеседвам с някого, ще го правя с теб.

— А аз вече няма да идвам при вас!

— Говориш глупости!

— Не, наистина — няма да идвам вече, така да знаете. Какъв смисъл има?!

— Та аз от теб не искам това, което бих пожелал от друга жена, защото държа отношенията ни да си останат чисти и неопетнени.

— Какво нахалство!

— Ако се случи нещо между нас, то не се знае дали утре ще поискам да те видя, та камо ли да разговарям с теб. А сред планините душата ми така зажадня за човек, с когото да споделям мислите си. Пък и нали съм тук само на курорт. Ще дойде време и ще си замина. Затова не те уговарям и не искам нищо от теб.

— Да-а, това е така…

— Нали! А и на теб самата след това навярно ще ти е противно. А с която и да е, не искам… Не се знае дали ще ми хареса. Не, по-добре ти да избереш. Приятно ще ми е да ме посъветваш ти.

— И не мисля — отвърна тя рязко и се обърна на другата страна. — Впрочем може би е така, но…

— Така е. На теб ще ти бъде неприятно, ако между нас се случи такова нещо. То ще ни раздели много скоро. Без удоволствие. Ще остане само горчивина в душите ни.

— Да, така става почти с всички. Аз съм родена в пристанищен квартал. Тук е курорт с топли извори — заговори отново тя с неочаквана доверчивост. — Повечето от посетителите са почиващи. Аз съм още млада, но съм чувала други да разказват как завинаги запомнят човека, когото са срещнали и харесали, но с когото така и не успели да поговорят за чувствата, възникнали помежду им. Това никога не се забравя. Разделят се, но всичко помнят. И почти винаги става така, че писма пишат именно такива хора.

Момичето стана от прозореца и седна под него на пода, покрит с татами^[8] Изразът на лицето му показваше, че макар и да седеше до Шимамура, мислено се взираше в миналото.

Думите й бяха толкова искрени, че смутиха Шимамура. Можеше толкова лесно да я измами.

Жадуваше за жена. И можеше много лесно да си удовлетвори желанието с някоя гейша, но тази, която беше при него на гости, той реши да не докосва. Още като я видя за пръв път, разбра, че не е професионална гейша. Не беше си позволил досега нито една лъжлива дума по отношение на нея.

Освен това Шимамура мислеше, че ще е хубаво, като настъпи летният сезон, да дойде тук в курортното селце заедно със семейството си. Тази жена би била хубава компания за неговата съпруга, на която можеше дори да предаде няколко урока по танци. Той мислеше сериозно за това. Но се лъжеше. Макар наистина да се стремеше само към приятелство, той сам не съзнаваше докъде ще стигне…

Сега, когато отново беше дошъл, Шимамура все още беше под влияние на зимния вечерен пейзаж, който бе наблюдавал в огледалното стъкло по пътя. Този пейзаж неволно го свързваше с тази жена. Не желаеше да има случайни връзки и не заради последствията, които биха могли да възникнат. Тя му изглеждаше не съвсем реална, както и лицето на онова момиче от влака, чийто образ се губеше във вечерния здрач, отразил се в стъклото.

Така беше с него и когато се увличаше по европейския балет. Тъй като се бе родил в търговския квартал в Токио, той още от малък добре познаваше театъра Кабуки, а по-късно, като студент, се запали по японските национални танци и пантомимата. Стремежът да се добере до същността на нещата беше в характера му. Така стана и тогава. Той започна да се рови в стари ръкописи и да посещава различни школи. Запозна се с някои реформатори на национални танци и в резултат на всичко това започна да пише нещо като есета и критически изследвания в тази област. Появата на възмущение, от една страна, поради застоя в традициите в японския национален танц, и от друга — заради грубите опити да се внесе нещо ново в старинното изкуство, бе логичното следствие от това увлечение. И изводът: той, Шимамура, е просто задължен да премине от теорията към практиката. Но когато някои от младите изпълнители започнаха да го канят сред тях, той изведнаж прехвърли своите интереси върху европейския балет. Националният танц бе забравен. Посвети се на нови изследвания. Сдоби се с книги за европейския балет, с фотографии, с плакати и програми, получавани с големи трудности от чужбина. Само едно нещо не достигаше — липсваше самият балет, в изпълнение на европейци. Но той съвсем не се смущаваше от това. Впрочем тъкмо в това се състоеше и неговото ново увлечение. Беше напълно равнодушен към европейския балет, изпълняван от японци, но затова пък пишеше със завидна лекота за европейския балет само по сведения от печатните издания! В разговорите това явление в изкуството, което той никога не беше виждал, изглеждаше неземно. Беше такава наслада да седи в кабинетите и да води дискусии върху прекрасното изкуство. Химните на възхвала към неизвестното божество се раждаха от само себе си. Въпреки че Шимамура наричаше своите трудове изследвания, те не бяха нищо повече от една обикновена игра на въображението му. Та нали това не беше оценяване на майсторството на живи изпълнители, а на танците на призраци, създадени от собствената му фантазия, разпалена от европейските книги и фотографии. Нещо като мъка по неизвестна любима. Но все пак Шимамура пишеше по някоя и друга популярна статия за европейския балет и в известен смисъл дори бе считан за вещ в тази област. Той нямаше никакво друго занимание и това му носеше удовлетворение, макар и да се надсмиваше от време на време над самия себе си. И тогава, когато се запознаха за пръв път, от неговите знания имаше някакъв практически резултат: с разговорите си за танци той привлече към себе си една жена. Подсъзнателно обаче Шимамура се отнасяше към нея също така, както и към европейския балет.

Тъкмо затова изведнаж му стана неловко, че под влияние на пътуването, без да иска, бе засегнал болното място в живота на тази жена. Тогава обаче той продължи да я увещава:

— Разбери, ако всичко си остане така, както си е, и на двама ни ще бъде леко, когато през лятото пристигна тук със семейството си…

— Да, а… Разбрах това много добре — отвърна тя с приглушен глас, и като се усмихна кокетно, като истинска гейша, добави: — И на мен ми харесват дружеските отношения между хората. И колкото са по-естествени, толкова са по-трайни.

— Правилно! Е, ще ми направиш ли услугата, за която те молех?

— Сега ли?

— Да.

— Не, вие просто ме учудвате! Да се договарям за такива неща посред бял ден!

— Ако се бавиш, ще останат само дъртите!

— Как може да говорите така! Нима смятате, че след като тук е курорт, то в него непременно цари разгул! Нима не е достатъчно само да погледнете селото отвън, за да разберете, че не сте прав. — С явна досада в гласа и съвсем сериозно тя отново започна разгорещено да обяснява, че при тях няма такива жени. Досадата й даже премина в гняв, когато Шимамура изрази съмнение. Скоро обаче отстъпи и му разказа в какво се състои работата. Тукашните гейши могат да се държат съвсем свободно, но ако останат при някого в хотела без знанието на своя покровител, той не поема никаква отговорност за последствията. Друго е, ако всичко става с негово знание — тогава той е длъжен да се погрижи за гейшата, каквото и да й се случи след това.

— Но за какви последствия говориш?

— Ами например, ако тя забременее или се разболее.

Шимамура се усмихна на собствения си глупав въпрос. В това затънтено планинско село изглежда са еднакво волни и в постъпките, и в приказките си.

Навярно благодарение на склонността към мимикрия, свойствена на безделниците, Шимамура винаги проявяваше инстинктивен усет към нравите и обичаите на жителите от всеки край, където му се случваше да отседне. В това скромно селце той веднага успя да почувствува безгрижието на хората, които на пръв поглед дори изглеждаха малко стиснати. И наистина, както разбра по-късно, това беше едно от най-замогналите селища в Снежната страна. Само до преди няколко години, докато да прокарат железопътната линия, топлите извори били използувани само за местни нужди — лекували се селяните от местността. Старите и опушени сьоджи^[9] и целият вид на заведенията с окачени по завесите надписи „Ресторант“, „Закусвалня“, където обикновено има и гейши, свидетелствуваха за това, че лекуващите се гости не са ги посещавали особено често. Тук имаше и разни малки магазинчета за продажба на бонбони и други евтини стоки с по една гейша. Но стопанинът на такова магазинче едва ли можеше да бъде наречен собственик на весело заведение. Той работеше в полето, както всички останали селяни. А и гейшите явно не държаха особено на положението си. Не се възмущаваха например, че им помага на банкета непрофесионална гейша. А може би защото тя живееше в дома на учителката?

— А колко гейши има в селото?

— Гейши ли? Дванадесет или тринадесет, струва ми се.

— Е, кажи коя да извикам и как се казва? — настоя Шимамура, като се надигна и натисна бутона на звънеца.

— А аз да си отивам, нали?

— А как без теб?…

— Неприятно ми е! — изрече тя, сякаш искаше да отбегне оскърблението. — Тръгвам си. Не се безпокойте за нищо. Всичко е наред. Аз пак ще намина.

Но като видя прислужничката, седна, сякаш нищо не се бе случило. И макар че прислужничката няколко пъти попита кого да доведе, тя не назова нито едно име.

След малко в стаята се появи една гейша, която изглеждаше на около седемнадесет-осемнадесет години. И изведнаж желанието на Шимамура, завладяло го, след като бе слязъл от планината, изчезна за миг. Обзе го тъга. Като се стараеше да не показва разваленото си настроение, той се престори, че гледа това добродушно и съвсем невинно момиче, със смугли и все още детски ръце, а всъщност се втренчи в прозореца, където зад гърба му се извисяваха в своята зелена премяна планинските хребети. Изгуби всякакво желание за разговор. Типична провинциална гейша. Когато неговата позната реши, че е излишна и си излезе, Шимамура съвсем се умърлуши. Той се чудеше как да отпрати гейшата, която седеше при него вече почти час. За щастие се сети за пощенския запис и като каза, че е много спешно, заедно с гейшата напусна стаята.

Но като излезе от хотела, вдигна поглед към буйно раззеленилата се планина. Тя го притегляше със свежата си млада премяна и той, без да избира пътеки, се насочи нагоре по склона.

Останал сам, без да разбира защо, го напуши смях.

Като се поизмори от изкачването, вдигна полата на кимоното си, прибра го около кръста и затича обратно надолу. Изпод краката му уплашено изпърхаха две жълти пеперуди.

Преплитайки крилата си, пеперудите отлитаха все по-високо над планината. Жълтите им крилца постепенно се превърнаха в две бели трепкащи точици.

— Какво има?

Жената стоеше в сянката на криптомериевата горичка^[10].

— Вие така щастливо се усмихвате.

— Отказах се! — засмя се отново без всякаква причина Шимамура. — Отказах се!

— Така ли?

Жената изведнаж се обърна и влезе в горичката. Той мълчаливо я последва.

Оказаха се пред шинтоистки храм^[11]. Тя се отпусна на плоския камък, до покритото с мъх каменно изображение на куче — стражът на храма.

— Тук е най-прохладно. Даже в разгара на лятото подухва свеж ветрец.

— Като тази ли са тукашните гейши?

— Всички си приличат, струва ми се. Но сред по-възрастните има привлекателни — каза тя сухо и наведе глава. По шията й затрептяха следобедните сенки от листата на криптомериите.

Шимамура погледна нагоре към клоните и промълви:

— Колко е хубаво! Чудно, но сякаш за миг се избавих от въздействието на всички сили на страстта, с които не можех да се преборя!

Стройните, почти вертикални стволове на криптомериите се издигаха толкова високо, че дори, опрял се с ръце на скалата отзад и така, почти легнал по гръб, той все не можеше да види върховете им. Тъмните им листа закриваха небето и под тях се носеше само гласът на тишината. Дървото, на което се беше облегнал Шимамура, бе най-старото от всички. Клоните му, подобни на забити в дънера колове, стърчаха на всички страни като някакво страшно небесно оръжие.

— Бях се заблудил просто — все така усмихнат говореше Шимамура. — Тъй като първата, която видях тук, когато слязох от планината, беше ти, помислих си, че всички тукашни гейши са прекрасни.

И изведнаж той разбра. Сега вече знаеше, че ако не бе срещнал именно тази жена, едва ли в него щеше да се разгори мъжката жажда, появила се през седемте дни, когато скита в планината.

Жената се бе загледала към далечната река, чиито води проблясваха в светлината на залеза. И двамата се чувствуваха неловко.

— Ах, да, забравих. Вие навярно искате да запушите — възкликна тя, стараейки се да бъде непринудена. — Аз после се върнах в стаята, но вече ви нямаше. Учудих се къде може да сте отишли, когато изведнаж ви видях през прозореца да се изкачвате бодро по склона. Сам. Стана ми смешно. А след това видях, че сте си забравили цигарите. Ето, взех ги…

Тя извади от ръкава на кимоното си цигарите, подаде му ги и запали клечка кибрит.

— Получи се малко неудобно с онова момиче, а?

— Голяма работа! Клиентът, който я е поканил, има право да я освободи, когато си пожелае.

От далечината идваше приятният ромон на реката. Между стволовете на криптомериите се виждаха очертанията на планината, по чиито склонове вече пълзяха вечерните сенки.

— Ако прекарам времето си с друга и след това те срещна някъде, ще ми стане неприятно, като се сетя, че онази не е била така симпатична като теб.

— Не искам да ви слушам. Вие сте толкова настойчив! — малко злобно и насмешливо отвърна тя. Но, чувствуваше се, че нещо се е изменило в нея след идването на онази гейша.

Щом като разбра, че още от самото начало е изпитвал влечение именно към жената до него и досега само по навик се е преструвал, Шимамура почувствува даже отвращение към себе си. Тя му изглеждаше още по-привлекателна. От момента, в който му извика от горичката с криптомериите, тя сякаш се превърна в някакво недостижимо ефирно, същество.

Правият й, изваян нос излъчваше някаква тъга, но устните й бяха като току-що разцъфнала пъпка! Очарователно подвижни и потръпващи, те бяха прекрасни дори тогава, когато не говореха! Ако не бяха толкова гладки и ярки, може би щяха да изглеждат дори малко неприятни, мислеше си Шимамура — но те така съблазнително и влажно блестяха!

Очите й имаха красиво подчертани линии. Странно! В края не се извиваха нито нагоре, нито надолу. Веждите, разположени пропорционално над очите, бяха дъгообразни, правилни и с нормална гъстота. Лицето имаше обикновения кръгъл овал, с леко изпъкнали скули, но затова пък кожата белееше като порцелан и само тук-там придобиваше слаб розов оттенък. Шията й бе по детски тънка и изящна. Може би тъкмо затова тази жена изглеждаше обаятелна не с красотата си, а с бляскавата си чистота. Освен това, за жена, която обслужва клиенти във веселите заведения, тя имаше малка, почти птича гръд.

— Колко насекоми! — възкликна тя и стана, отърсвайки кимоното си.

Лицата им едва прикриваха смущението от това, че се намират сами в това тихо и безлюдно място.

* * *

Беше някъде към десет часа същата вечер. Отначало тя го извика по име от коридора, почука силно на вратата и се втурна в стаята му, сякаш някой я бе блъснал отвън. Отпусна се тежко до масата, събаряйки нещата от нея, протегна ръка, взе вода и я изпи на големи глътки.

Пристигнали някакви хора, с които се била запознала тази зима на ски базата. Минали превала и дошли в селото. Тя се отзовала на поканата им и ги посетила в хотела. Но те извикали гейши и се разразило голямо веселие. Напили и нея.

Тя говореше, без да си поеме дъх, клатейки натежалата си глава ту на едната, ту на другата страна.

— Отивам при тях — не е красиво. Могат да си помислят, че кой знае какво е станало с мен. Но аз пак ще се върна при вас.

Жената излезе, олюлявайки се.

Само след около час по дългия коридор пак се чуха неуверените й стъпки. Тя като че ли се удряше ту в едната ту в другата стена. А може би падаше по пътя си.

— Шимамура сан! Шимамура сан! Нищо не виждам, чувате ли?

Това беше повик на душата, с който жената зовеше мъжа. Той не очакваше това от нея. Тя викаше така силно, че целият хотел щеше да я чуе. Объркан стана, но в този момент жената се строполи пред него през скъсаната от тежестта на тялото й хартия на сьоджи.

— А, ето къде сте били…

Тя се хвърли в обятията му и когато и двамата седнаха, се облегна на рамото му.

— Не, не мислете, че съм пияна. Само ми е лошо, просто лошо ми е и нищо друго. А главата ми е ясна. О-ох, искам вода, кой ме караше да го пия това уиски! Удря направо в главата! Боли ме главата! И тия там поръчваха все едни долнопробни марки… Не знаех и ето… — говореше тя, като непрекъснато разтъркваше с ръка главата си.

Шумът от дъжда навън внезапно се усили.

Шимамура освободи малко рамото си, но тя се отпусна още повече на него. Прическата й убиваше бузата му. Ръката му потърси пазвата й. Той зашепна нещо, но тя, сякаш не реагираше на молбите му, скръсти ръце за миг пред гърдите си, за да се предпази от него, но от опиянението ръцете й безсилно се отпуснаха.

— Никаквица съм аз! Пияна като парцал! Кому съм нужна такава? Кому?! — нареждаше тя и изведнаж впи зъби в ръката си.

Поразен, той побърза да й освободи ръката. На нея бе останал дълбок белег.

Жената вече не го отблъскваше. Започна да пише нещо. Каза, че ще се опита да напише имената на хората, които са й харесвали. Това бяха около двадесет-тридесет имена на артисти от киното, от театъра. А след това непрекъснато изписваше неговото — на Шимамура.

Той започна да усеща в дланите си топлината на нейните гърди и ласкаво зашепна:

— Успокой се, успокой се!…

Сега чувствуваше даже нещо като майчинска нежност към това същество.

Но на нея пак й прилоша. Тя скочи и се сви на пода в ъгъла на стаята.

— Не трябва, не трябва! Ще си отида! Тръгвам си!

— Та ти не можеш да стоиш на краката си. А и виж какъв порой е навън.

— Боса ще тръгна. Ще преплувам.

— Опасно е! Ако си тръгнеш, ще дойда да те изпратя.

Хотелът се намираше на високото и стръмнината беше доста голяма.

— Развържи си пояса. А по-добре ще е, ако си полегнеш малко, за да дойдеш на себе си.

— Не бива да се лежи, ще стане още по-лошо. Аз зная какво трябва да направя. То не ми е за пръв път…

Тя седна, изпъна тялото си, но дишането й ставаше все по-трудно. Отвори прозореца и се помъчи да повърне, но не успя. Стискаше зъби, за да не се отпусне и от време на време продумваше, сякаш за да изпита силата на волята си.

— Отивам си в къщи, а вие си лягайте! Вече минава три часът. Лягайте ви казвам!

— А ти какво ще правиш?

— Аз ще поседя малко така и като ми поолекне, ще си вървя. Ще успея още преди да съмне. А вие можете да си легнете. Легнете си и не ми обръщайте внимание — задърпа го тя, като се приближи на колене, без да става. — Станете! Чувате ли, ставайте!

— Какво искаш да правя в края на краищата, а?

— Впрочем не, не ставайте! Лежете си.

— Стига си приказвала врели-некипели — надигна се той и я привлече към себе си.

Тя се извърна, за да скрие лицето си, но внезапно с буен порив впи устни в неговите. Миг след това зашепна с разкаяние в гласа, сякаш споделяше с него болката си:

— Не бива, не бива! Сам ме убеждавахте, че трябва да си останем само приятели.

Шимамура се трогна от сериозния тон, с който тя изрече думите. Желанието му като че ли пропадна, докато я гледаше как напрягайки волята си, тя се бореше със себе си. Лицето й се беше изкривило в мъчителна гримаса, а по челото се появиха бръчки. Дали пък да не сдържи даденото обещание?!

— Аз няма за нищо да съжалявам? За нищо!? Но не мога, не съм жена, която всичко приема леко! Пък и вие сам казахте, че връзката ни може да свърши много бързо.

Опиянението беше почти сковало тялото й.

— Не съм аз виновна!… Вие сте виновен!… Вие, загубихте и показахте слабост, не аз!… — все по-замаяно мълвеше тя.

А после захапа ръкава си, като че ли да окаже за последен път съпротива на радостта…

Известно време тя беше спокойна и тиха, но след това, спомняйки си за нещо, рязко рече:

— Вие се смеете, нали? Присмивате ми се, нали?

— И не мисля даже.

— Но в себе си навярно ми се присмивате. И ако сега не, то след време ще ми се присмеете — извика отчаяно жената, хълцайки, и облята в сълзи зарови лице във възглавницата.

Плачът й спря така внезапно, както и започна. Стана нежна и приветлива. Заговори за живота си подробно, сякаш го предаваше в ръцете на Шимамура. Не спомена повече нито дума за това, което току-що се бе случило.

— О, унесох се в приказките, трябва да си вървя до разсъмване — каза тя разсеяно, като се приближи до прозореца. — Тъмно е още, но при нас всички стават по тъмно.

— Та навън още не може да се различи ничие лице. А и днес има дъжд. Едва ли някой ще излезе на полето.

В тъмнината, през завесата от дъжда отсреща, се очертаваха контурите на планината и покривите на къщите. Но жената все не си тръгваше. Като наближи времето, когато хотелиерският персонал се събуждаше, тя вчеса косите си и тръгна към вратата. Боеше се да не ги забележи някой и не позволи на Шимамура да я изпраща. Измъкна се бързо и тръгна сама за в къщи.

Същия ден Шимамура се върна в Токио…

* * *

— Видя ли, че все пак не беше права тогава. Аз не се присмях на постъпката ти. И кажи ми, щях ли иначе да дойда пак тук, в тоя мразовит край, и то в края на годината, а?

Жената вдигна лице. Руменината по веждите и по бузите й, притиснати до този момент между дланите на Шимамура, прозираше даже през гъстия слой пудра. Тази руменина напомняше за мразовитите вечери на Снежната страна, но затова пък от гарвановочерните коси на жената сега лъхаше нежна топлина.

За миг тя смръщи лице, сякаш ослепена от ярка светлина или едва сдържаща усмивката си. Дали защото думите му й напомниха за миналото, но в следващия миг тя се изчерви цялата и изведнаж рязко наведе глава. Кимоното около врата й се разтвори и той забеляза как червенината пълзеше надолу по гърба й. Тя седеше пред него като откровено въплъщение на страстта. Това впечатление се усилваше и от гъстите тежки коси, които блестяха като някакъв черен минерал. Не, сега те не му се струваха така студени. Доскоро той се удивляваше на хладината, която идваше от нейните коси. Сега разбра, че времето тук няма никакво отношение. Просто костите й са такива.

Докато галеше с ръка косите й, жената започна нещо да брои на пръсти.

— Какво пресмяташ? — попита я Шимамура.

Тя мълчеше и продължаваше да брои съсредоточено.

— Тогава беше двадесет и трети май.

— А, това ли било? Смяташ, значи, колко време е минало? Да не забравиш, че юли и август имат по тридесет и един, макар и да следват един след друг.

— Сто деветдесет и девети ден. Да! Днес е точно сто деветдесет и деветият ден.

— А как си запомнила, че е било именно двадесет и трети май?

— Ако погледнете в дневника ми, веднага ще разберете.

— Дневник ли?! Ти и дневник ли водиш?

— Да. Приятно е да преглеждаш старите дневници. Само понякога ме хваща срам, като ги чета, защото съм писала всичко много подробно.

— А откога си започнала дневниците си?

— Малко преди да замина за Токио като продавачка. Тогава нямах собствени пари. Не можех нищо да си купя сама. Но все пак имах няколко тетрадки от тези, които са по два-три сена^[12]. Тях аз сама си разчертавах прилежно с линийка на тесни редове и изписвах всеки лист със ситен почерк. А след това, когато вече започнах да си купувам хартията, станах по-немарлива в писането. По-рано се упражнявах в краснопис на стари вестници, а тогава започнах направо на чиста хартия. Започнах да не жаля вещите.

— Нима досега продължаваш да водиш дневник?

— Да. Най-интересните ми записки са от времето, когато бях на шестнадесет години и това, което съм написала тази година. Аз пиша в дневника си винаги, след като се прибера от някой банкет. Обличам си нощницата и сядам да пиша. Често заспивам над тетрадката, защото се връщам късно.

— Гледай ти!… Интересно!…

— Разбира се, понякога пиша и през ден, през два, защото вечерите тук в тази провинция са все едни и същи. Тази година се излъгах и си купих тетрадка, в която на всяка страница има дата. А понякога като започна да пиша — една страница не ми стига.

Разказът на жената учуди Шимамура, но той беше просто поразен, когато разбра, че освен това тя още от петнадесетгодишна възраст прави конспекти на всички прочетени разкази и романи. И сега има вече около десет пълни тетрадки.

— Впечатленията си ли описваш в тях? — попита я той.

— Не, това не мога. Пиша само името на автора, имената на героите и няколко думи за отношението между тях.

— Да пишеш такива неща, според мен, няма никакъв смисъл.

— Може би…

— Това е просто празна работа.

— Може и така да е — кимна усмихнато тя, като го погледна внимателно в очите.

Шимамура искаше още веднъж да повтори: „Всичко това е празна работа“, но изведнаж го обля някаква вълна от тишина, сякаш се намираше сам в безлюдна снежна пустиня. Ясно му беше, че за нея това занимание все пак имаше някакъв смисъл, но с тези думи искаше да отстрани от нея всичко излишно, сякаш за да я направи още по-чиста.

Едва ли това, което тя наричаше „разказ“ и „роман“, имаше нещо общо е истинските литературни жанрове. Нима жените в този глух, затънтен край имаха възможност да четат нещо друго, освен популярните женски списания. Не, те не бяха способни на повече. Тя обаче беше чела и други книги и списания, които бе взимала от посетителите в хотела. Бе ги чела сама и навярно без да може да ги разбере напълно. И все пак сред авторите, за които тя говореше, имаше и такива, за които Шимамура не беше чувал. Тя говореше за прочетените от нея книги, но в тона й звучеше нещо наивно и жалко. Всичко прочетено за нея беше далечно, странно и чуждо! Но не изпитваше ли и сам Шимамура същото чувство, когато създаваше своите теории за познатия му само от чуждата литература европейски балет?!

Тя с не по-малко удоволствие говореше за пиеси и филми, които никога не беше гледала. Може би на нея просто й бе нужен събеседник. Тя беше забравила, че преди сто деветдесет и девет дни именно увлекателните разговори на подобни теми бяха я подтикнали доброволно да се хвърли в неговите прегръдки… Въпреки това тя и сега се увличаше и се разпалваше все по-силно от думите си и от възникващите в съзнанието й образи.

Блазнеха я развлеченията, които предлагаше животът в града, но това бе някаква абстрактна, наивна и напълно неосъществима мечта. Това бе само тъга, а не неудовлетворението на човек, принуден да води жалко съществуване в провинцията, след като е живял в столицата. А и тя самата като че ли не съжаляваше за сегашния си начин на живот. Но Шимамура я съжаляваше. На нейно място той би изпаднал в отчаяние, достигайки до извода, че и неговият живот е безсмислен. Тази жена обаче седеше пред него жизнерадостна и бодра, сякаш цялото й същество бе изпълнено със свежия планински въздух.

Тъй или иначе Шимамура вече гледаше на нея по-благосклонно, но кой знае защо сега, когато тя бе станала гейша, му беше по-трудно да заговори за своето влечение към нея.

Тогава, съвсем пияна и разсърдена, че ръцете не я слушат, тя впи зъби в ръката си, като простена: „Никаквица! Пияна съм! Като парцал! Кому съм нужна такава, кому?“

Спомни си и думите, които тя произнасяше в леглото: „За нищо не бих съжалявала след това, но не съм такава жена, не съм!“

Шимамура понечи да я прегърне, а тя поривисто скочи, спусна се като луда към прозореца, заслуша се в шума на отдалечаващия се влак. Махна хартиената преградка на сьоджи и го разтвори. Облегна се на перилата, наведе се навън. Тя го отбягваше.

— Полунощ е — каза тя. — Това е пътническият за Токио.

В стаята нахлу студ. Свирката на отдалечаващия се влак се сля с воя на нощния вятър.

— Глупавичката ми, не ти ли е студено?

Той също стана и се приближи. Вятърът беше утихнал.

Нощният изглед беше суров. Земята, покрита със замръзнал сняг, сякаш се пропукваше от студа. Нямаше луна. Черното небе бе обсипано с милиони звезди. Те като че ли се гмуркаха в тъмнината на нощта и все повече и повече се приближаваха към земята, а небето оставаше някъде горе. Очертанията на околните планини вече се бяха разтопили в мрака. От планинския масив оставаше само някакво тъмно, смътно различаващо се петно, лепнато в долния край на небето.

Като усети, че Шимамура се приближава към нея, жената се надвеси с цялото си тяло над перилото. Това беше по-скоро израз на твърдост, отколкото на слабост. „Пак същото ли“? — помисли си Шимамура.

Планините бяха съвсем черни, но от време на време снежната им пелена ги правеше видими. Тогава те изглеждаха призрачни и тъжни. Между тях и небето нямаше никаква хармония.

Шимамура сложи ръка на рамото й.

— Ще се простудиш. Виж колко си замръзнала.

Той се опита да я откъсне от перилата. Но като се вкопчи още по-силно в тях, жената отвърна пресипнало:

— Ще си вървя в къщи.

— Добре де, махай се! — ядоса се Шимамура.

— Ще постоя само още малко така…

— А аз ще отида в банята да се натопя в горещия басейн.

— Недейте, моля ви. Постойте още малко тук.

— Затвори тогава прозореца, ако обичаш!

— Моля ви, нека постоим още малко така!…

Селото се гушеше зад криптомериевата гора. На гарата, до която имаше десет минути път с кола, светеха лампи, но примигваха така отчаяно, че изглеждаше ей сега ще се пръснат в мразовитата нощ.

Шимамура за първи път изпитваше такъв студ. Всичко, до което се докоснеше — и бузите на жената, и стъклото на прозореца, и дори ръкава на собствения си вълнен халат — всичко беше вледенено.

Започна да чувствува дори студ от рогозките под краката си и реши да отиде сам в банята.

— Почакайте, и аз идвам с вас — спря го тя и този път послушно го последва.

Когато сгъваше в кошницата дрехите му, в съблекалнята влезе един от почиващите в хотела. Зърна застиналата пред Шимамура жена, която криеше лицето си, смути се и помоли за извинение.

— О, не, моля ви се, заповядайте! Аз ще ида в другия басейн — отговори веднага Шимамура и като грабна кошницата с дрехите си, както си беше гол, се запъти към женското отделение.

Жената тръгна след него. Пред непознатия тя неволно бе влязла в ролята на съпруга… Без да се обръща и без да каже нито една дума, Шимамура се хвърли в топлия басейн. Той нададе радостен възглас от удоволствие, напълни си устата с вода направо от чучура и си изплакна гърлото…

Когато се върна в стаята, я завари да го очаква, потънала в мислите си. Тя оправи с ръка косата си, паднала на челото, и тихо промълви:

— Тъжно е!

Дали защото не ги бе притворила, но очите й изглеждаха някак странно тъмни. Като се приближи и надзърна в тях, Шимамура разбра, че това впечатление идваше от гъстите й черни мигли.

Нервите й бяха опънати и тя не можа да мигне цяла нощ. Събуди го шумоленето на пояса, който тя завиваше около кръста върху кимоното си.

— Извинявай, събудих те толкова рано. Тъмно е още. Не би ли погледнал дали се вижда лицето ми — рече тя, като загаси лампата. — Вижда ли се?

— Не се вижда, та още не е съмнало.

— Не говориш истината. Много те моля, виж по-добре. Е? — тя разтвори прозореца. — Майчице, всичко се вижда! Трябва по-скоро да си тръгвам!

Потръпвайки от утринния хлад, Шимамура се надигна от възглавницата. Небето беше още тъмно, но планините вече срещаха зората.

— А, всъщност не е толкова страшно. Селяните сега нямат работа по полето и никой няма да излезе на улиците толкова рано. Само ако някой реши да тръгне по планината… Влакът в пет часа от Токио вече пристигна, но досега никой не дойде да потърси хотел. Значи и персоналът няма да стане скоро…

Така разсъждаваше тя на глас, разхождайки се нервно насам-натам. Незавързаният й пояс се влачеше след нея. Завърза го и продължи да ходи по стаята. Присядаше, ставаше и отново ходеше из стаята като животно, изплашено и раздразнено от настъпването на утрото. Като че ли в нея се бе пробудил някакъв древен инстинкт.

Когато започна да се развиделява и в стаята стана светло, удивен, Шимамура видя колко необикновено зачервени бяха страните й.

— Бузите ти са съвсем измръзнали.

— Това не е от студа. То е, защото изтрих пудрата от лицето си. Аз никога не измръзвам. Особено като легна в постелята, моментално се затоплям чак до пръстите на краката.

Тя коленичи пред стенното огледало до възглавницата. Шимамура погледна натам. Цялото огледало бе изпълнено с отразената в него пелена от сняг, а на белоснежния фон пламтеше с ослепителна красота аленото лице на жената.

— Вече стана съвсем светло. Аз си тръгвам. Довиждане.

Слънцето навярно беше вече изплувало по върховете на планините. Снегът в огледалото заблестя ослепително. В неговото искрящо сияние гъстите копринени коси на жената ставаха все по-черни, придобивайки виолетов оттенък…

Топлата вода от басейните се стичаше направо в канавката, набързо прокопана около хотела, за да не се натрупва сняг. Пред главния вход обаче тя се бе разляла и образуваше нещо като малко езерце. Голямо черно куче беше застанало на един от камъните по пътеката и лочеше вода. Извадените от склада ски, които използуваха посетителите, бяха наредени до стената на хотела. Оттам се носеше едва доловима миризма на спарено. От клоните на околните дървета се свличаха пухкави снежни купчинки, които изглеждаха топли, падаха на парцали по покрива на къпалните и се превръщаха в разтапяща се безформена маса.

„Съвсем скоро, щом настъпи последният месец на годината, ще започнат снежните виелици и ще затрупат тази пътека. Ще има навярно сняг до едно дзьо. Ще може да се излиза само с дебели планински хакама^[13], с шалове и гумени ботуши.“

Така говореше снощи жената, гледайки от прозореца на хотела настъпващото утро.

Сега Шимамура се спускаше по същата тази пътека. От едната й страна на висок тел бяха проснати да се сушат детски пеленки. Между тях и земята се виждаха планините, величествено сияещи в снежната си премяна. Снегът още не беше затрупал зеления лук — татарка.

Селските дечица се пързаляха със ски по оризовите полета.

Като навлезе в селото, Шимамура долови някакъв шум, подобен на ромона на дъжда.

По стрехите висяха изящни сребърни ледени висулки.

Някаква жена излизаше от къпалните и като видя мъжа, който чистеше снега от покрива, се провикна, примижавайки от слънцето:

— Не би ли могъл и нашия покрив да почистиш, а?

Това беше навярно келнерка, дошла тук да припечели нещо през зимния сезон. Покривът на съседното кафене, с избледнели по витрините рисунки, беше изкривен.

Болшинството от покривите на къщите бяха покрити с тънко цепени бамбукови дъски, притиснати отгоре с камъни. В огрятата от слънцето страна, където нямаше сняг, тези кръгли камъчета изглеждаха съвсем черни. Не толкова от влагата, колкото от действието на студения климат. И силуетите на къщите приличаха донякъде на камъните. Тук хората строяха домовете си ниски, с прихлупени стрехи, както изобщо се строеше на север.

Рояк деца весело се забавляваха, като взимаха леда от канавките и го хвърляха на пътя. Те навярно изпитваха голямо удоволствие при вида на чупещите се парчета, които като искри се разпръскваха на всички страни. Шимамура стоеше под палещите лъчи на слънцето и се удивляваше от дебелината на ледените късове, които се трошаха с трясък пред очите му. Известно време той наблюдаваше играта на децата.

Едно момиченце, на около тринадесет-четиринадесет години, облегнало се на каменната ограда, плетеше нещо вълнено. То бе обуто в планински хакама и високи гети на босо. Зачервените му от студа петички се бяха напукали. Друго момиченце, на около три годинки, бе седнало до него на наръч вършини и съсредоточено държеше кълбото с преждата. И тази изтъркана вълнена нишка, която се проточваше от едното момиченце до другото, сякаш излъчваше топлина.

Откъм работилницата за поправка на ски, зад седем-осем къщи, се чуваше звукът на ренде. Отсреща, под сянката на една от съседните къщи се бяха събрали и разговаряха пет-шест гейши. Още неуспял дори да си помисли, че може и Комако да е сред тях (научил бе най-после името й днес сутринта от прислужничката в хотела), когато я видя. Тя също го забеляза и изведнаж стана сериозна. Поне да се държи по-просто, помисли Шимамура, а тя толкова лесно издава смущението си. Ето, цялата се заля с руменина. Струваше му се, че ще пламнат и неговите бузи. Жената обаче не се извърна, а упорито го проследяваше с поглед. И когато той отмина мълчаливо, тя затича след него.

— Защо минавате оттук? Поставяте ме в неудобно положение?

— Аз теб? А ти мен не ме ли поставяш в неудобно положение? Насъбрали сте се всички тук, да те е страх да минеш! Винаги ли така правите?

— А, разбира се. Винаги след обяд се събираме.

— Е, добре, но не е ли малко неудобно да се изчервяваш пред всички и да ме гониш по улиците?

— Много важно! — спря се Комако обидено и като се хвана за клонче от растящата до пътя фурма, промълви: — Гоних ви, за да ви попитам дали ще ми дойдете на гости?

— Наблизо ли живееш?

— Да.

— Е, добре, ще дойда, ако ми покажеш дневниците си.

— Тях аз ще изгоря, преди да умра.

— В къщи у вас имало болен човек, нали?

— Я виж колко сте осведомен!

— А нали миналата вечер ти беше на гарата да го посрещнеш! Беше в тъмносиньо наметало. Ние с болния пътувахме заедно, почти един до друг във влака. С него беше и едно момиче. Отнасяше се към него много нежно и грижливо. Жена ли му е? Не разбрах оттук ли е заминала да го посрещне или идва от Токио с него? Гледах ги и им се възхищавах. Тя го обсипваше с такива майчински грижи!

— Защо не ми каза за това снощи? Защо си мълчал? — недоволно промърмори Комако.

— Та негова жена ли е?

Тя не му отговори, а отново запита:

— Защо снощи не ми каза? Чуден човек!

Резкият й тон подразни Шимамура. Откъде идваше това — нали никой от тях двамата не беше давал повод за раздразнение. Навярно тази острота е просто в характера й. Но когато Комако продължи настоятелно да го разпитва, Шимамура усети, че нейният въпрос силно го е засегнал. Днес сутринта, когато видя в огледалото лицето й и снежния фон, той наистина беше си спомнил другото момиче — онова, чийто лик тогава видя в прозореца на влака. Но защо е длъжен да разказва всичко това на Комако?

— Болният си е болен — каза тя, като влезе в двора през ниския каменен свод. — В моята стая никой няма да се качи.

Отдясно в двора имаше затрупана със сняг зеленчукова градина, а отляво, покрай стената на съседната къща, растяха посадени в права линия фурми. Пред самата къща изглежда имаше цветни лехи. Сред тях в малкото езерце с лотоси, от което бе изваден ледът, плуваха шарани. Къщата беше олющена и стара, както и дънерите на фурмите, които растяха наоколо. На някои места по прогнилия, покрит с дъски покрив, имаше сняг, който се стелеше на вълни по стряхата.

Като стъпи на голия пръстен под в коридора, студът го прониза до кости. И въпреки че нищо не можеше да види в тъмното, усети, че се изкачва по някаква стълба само от успоредно заковани дъски. Стаята горе беше обикновено таванско помещение.

— Тук по-рано са отглеждали буби. Малко е мрачно, нали?

— Ами не падаш ли от тази стълба, когато се връщаш пияна?

— Понякога падам, но в такива случаи аз изобщо не се докатервам до горе. Стоплям се долу, на котацу, и там заспивам.

Тя пъхна ръка под одеялото, поразрови котацу и излезе да донесе горещи въглени.

Шимамура огледа стаята. Тя му се стори малко странна. Имаше едно-единствено и тясно прозорче, което гледаше на юг. Сьоджи^[14] бяха с нова светла хартия на дребни квадратчета. Стените бяха облепени с тънка оризова хартия и макар да създаваха впечатлението, че си попаднал в картонена кухня, правеха обстановката приветлива. Само скосеният надолу таван малко потискаше. „А какво ли има зад тази стена?“ — помисли си Шимамура и изведнаж го обзе чувство за някаква неустойчивост. Започна да му се струва, че стаята виси във въздуха.

И все пак в стаята бе приятно — и стените, и овехтелите татами по пода — всичко светеше от чистота.

„Дали тялото на самата Комако не е станало такова нежно и копринено от това, че е живяла в стая, където са развъждали буби“ — си помисли Шимамура.

Одеялото, което покриваше котацу, беше от същата материя, от която шиеха планинските хакама. Скринът беше стар, навярно спомен на Комако от Токио, но разкошен, покрит с фина резба и никак не хармонираше с обикновеното стенно огледало. Затова пък червената лакирана кутия за бижута беше наистина разкошна. На едната стена имаше заковани дъски, покрити с муселинова завеса. Изглежда беше малка стенна библиотека.

На стената беше закачено кимоното, с което Комако беше снощи. Под него се виждаше и част от долното кимоно.

Комако се изкачи по стълбата с лопата горещи въглени. Тя се зае да изтребва пепелта от котацу. Главата й с грижливо вчесани коси беше грациозно приведена напред.

— Въглените взех от стаята на болния, но огънят не разнася зараза.

Тя обясни, че мъжът е болен от чревна туберкулоза и се е върнал, за да умре в родното си място. Впрочем самият той не е роден тук. Това село е родното място на майка му. Някога тя била гейша в един пристанищен град, но и след като срокът й свършил, тя продължила да живее там, като станала учителка по танци. После заболяла от паралич и решила да се върне у дома, та едновременно и да се лекува в топлите извори. Скоро вече ще стане на петдесет години. Синът й останал там, защото си намерил хубава работа при един часовникар. Това, с което се занимавал, му било по сърце — той още от дете се увличал от техниката. Много скоро обаче заминал за Токио, където работел и учел във вечерно училище. Очевидно, не е издържал на това напрежение и… Тази година навърши едва двадесет и шест!

Всичко това Комако изрече на един дъх, но за момичето, което пътуваше с болния, не спомена и дума. Не му обясни и защо тя самата живее тук.

Но все пак той разбра, че не може повече да остане в тази ефирна стая, от която гласът на Комако се разнасяше по цялата къща.

Като стигна до вратата, Шимамура забеляза нещо да се белее до нея. Това беше павлониев калъф на сямисен. Стори му се по-голям от обикновените и се учуди как Комако го носи, когато ходи при клиентите си. Тъкмо в този момент някой отмести фусума^[15] и един звънлив и чист, до болка прекрасен като ехо, долитащо от неизвестността, глас попита:

— Кома-тян, може ли да го прескоча?

Шимамура добре помнеше този глас. Това беше гласът на Йоко — момичето, което викаше тогава от влака началника на гарата.

— Може! — отговори Комако.

Появилата се в планинска хакама Йоко прескочи калъфа на сямисена и пристъпи, като държеше в ръцете си стъклено нощно гърне.

Ако се съдеше по вчерашния разговор с началника на гарата и по традиционното местно облекло, тя беше родена тук. Но у нея имаше някакъв особен чар. Може би заради своеобразието в облеклото й. Всичко у нея беше хармонично съчетано: и дългите ръкави на муселиненото кимоно, и хакама, под чийто колан се показваше ярък пояс. Хакама беше изрязана отстрани от кръста до колената и изящно се издуваше по бедрата, въпреки грубата материя. От цялото й облекло се излъчваше спокойствие.

Йоко хвърли само бегъл, но пронизващ поглед към Шимамура и без да каже повече нито дума, бързо премина по коридора.

Дори след като излезе от къщата, той усещаше как този поглед, подобен на далечен лъч, пареше лицето му. Шимамура с възхищение си спомни как във влака видя отразеното око, в чиято зеница гореше светлината от далечна лампа, и как, изведнаж заискрила, тази зеница се беше превърнала в нещо неповторимо прекрасно. Да, сега Йоко му напомни за онези преживявания, а споменът, от своя страна, извика друг — ярките пламтящи бузи на Комако в белоснежния фон на огледалото в хотелската стая.

Той ускори ход. Въпреки че краката му бяха малко пълни, обичаше да се катери по планините и неволно започваше да крачи по-енергично, щом като съзреше очертанията на планина. Беше романтична и емоционална натура и сега не му се вярваше, че тези две огледала — и онова във влака, с вечерния пейзаж върху него, и онова в хотелската стая — са обикновени неща, създадени от човека. За него те бяха част от природата и в същото време — някакъв далечен и непознат свят.

Струваше му се, че дори стаята на Комако, от която току-що беше излязъл, също е от този неизвестен и далечен свят. Това го удивляваше. Изкачи се на хълма, където видя масажистката от хотела.

— Ще може ли сега да ми направите масаж? — хвърли се той към нея, сякаш тази жена беше единственото му спасение.

— Как да ви кажа… — отвърна тя. — Колко може да е часът сега?

Тя сложи пръчката си под мишница, извади от пояса на кимоното си джобен часовник и с пръстите на лявата си ръка опипа циферблата му.

— Минава два и тридесет и пет. В три и половина трябва да ида на едно място, там, зад гарата. Но мисля, че няма да се случи нищо, ако закъснея малко.

— Чудно е колко добре си служите с часовника!

— Да, защото е без стъкло.

— А как, пипнешком ли разбирате времето?

— Не, цифрите не виждам, но погледнете. — Тя пак извади часовника, отвори капачето и показа на Шимамура основните цифри върху циферблата, като натискаше с пръст: — Тук е дванадесет, тук шест, а между тях — три… А след това броя минутите между тях. Е, горе-долу. Невинаги улучвам, но досега никога не ми се е случвало да сбъркам с повече от две минути.

— Интересно. Ами как ходите сама по стръмнините? Не се ли подхлъзвате?

— Ако вали дъжд, дъщеря ми идва да ме вземе. А вечер не се изкачвам дотук — работя в селото. Но не защото мъжът ми не ме пуска, както се говори в хотела.

— А децата ви вече големи ли са?

— Да, голямата ми дъщеря е вече на тринадесет.

Както си разговаряха, те влязоха в стаята на Шимамура. Известно време тя го масажираше и мълчеше. След малко извърна глава по посока на далечната мелодия на сямисен и сама се запита:

— Кой ли свири?

— Нима можете само по мелодията на сямисена да познаете коя от гейшите свири сега?

— Понякога разбирам, понякога не. А вие, господине, живеете охолно, навярно. Тялото ви е меко и нежно.

— Да не би да съм затлъстял?

— Има някои места тук-там. Ето, на шията например. Но не е прекалено. Добре сте. Но ясно се разбира, че не пиете саке.

— Вие просто ме учудвате. Познавате много добре.

— Имам трима клиенти с фигури точно като вашата.

— Аз имам доста обикновена конструкция.

— Не зная защо, но съм забелязала, че човек, който пие, е някак потиснат, невесел.

— Изглежда мъжът ви пие, а?

— Да, много! Видяла съм се в чудо.

— Кой ли свири така? Май не е много способен музикант?

— Да, наистина…

— А вие не сте ли се опитвали?

— Свиря. От деветгодишна възраст започнах да се уча, но като се омъжих, ето вече петнадесет години нито веднаж не съм взела в ръце сямисена.

„Слепите може би изглеждат винаги по-млади от възрастта си“ — помисли си Шимамура.

— Навярно колкото по-рано започнеш да се обучаваш, толкова по-добре започваш да свириш?

— Да, така е, но ръцете ми вече не ги бива. Стават само за масажи. А имам добър слух. Като слушам понякога как свири някоя гейша, просто ме хваща яд. Да, спомням си за себе си в миналото… — Тя отново обърна главата си към мелодията. — Това е навярно Фуми-тян от „Идзуцуя“… Най-лесно се разпознават най-хубавото и най-лошото от изпълненията.

— А има ли тук такива, които свирят много хубаво?

— Да, има. Едно момиче, Кома-тян. То е още младо, но свири като истински музикант.

— Хм…

— Господине, вие не я ли познавате?… Толкова е талантлива! Само дето е попаднала тук, в тоя глух край.

— Не, не я познавам, но съм чувал… Снощи пристигнахме от Токио в един влак със сина на учителката по танци…

— Така ли? Върна се, значи. Е, как е, добре ли е?

— Не изглеждаше много добре.

— Какво говорите! Казват, че Комако, момичето, за което преди малко ви говорех, станала гейша това лято заради него, за да му изпраща пари за лечение. Защо ли си е дошъл? Какво ли се е случило?

— А тази Комако каква му е?

— Тя… те двамата са сгодени. Затова прави толкова жертви за него. И правилно, това ще й бъде от полза.

— Сгодени ли? Ама наистина ли?

— Да, да. Аз самата не зная, но така говорят.

Това, че Комако е направила такава жертва, като е станала гейша, го правят повечето жени. Една банална история, която той можеше и да приеме на доверие. Но можеше ли да предположи, че Комако е сгодена. Не можеше да повярва. Навярно дълбоко в него съществуваше някаква нравствена бариера, която му пречеше да възприеме подобно нещо.

Искаше му се да узнае още нещо, но масажистката замълча. Значи, Комако е сгодена за сина на учителката по танци, Йоко, както изглежда, е неговата нова възлюблена, а годеникът — на смъртно легло. И тук Шимамура си спомни думите, които бе казал на Комако: „Това, което правиш, няма никакъв смисъл. Просто празна работа.“ И не е ли наистина глупаво от нейна страна, след като е станала вече гейша, да държи на думата си и лекува един умиращ човек, който, дори и да е сгодена за него, няма да може да стане неин мъж. Не, той ще се види с Комако и непременно ще й каже, че това, което прави, е глупаво. Така разсъждаваше Шимамура, но едновременно с това чувствуваше как образът на тази жена се изправяше пред него в нова светлина — кристална с нравствената си чистота. Когато масажистката си отиде, той продължи да лежи и да се наслаждава от показната си безчувственост, в която имаше нещо опасно и рисковано. И от това му се стори, че цялото му същество започва да се покрива с ледена кора. Тъкмо в този момент забеляза, че прозорецът е отворен напълно.

По планинските склонове бързо пълзеше сянка, по тях се спускаха студените цветове на вечерта. Снегът върху по-отдалечените върхове на планините, които все още бяха огрени от залеза, сияеше ослепително в настъпващия здрач и затова изглеждаха съвсем близко. Сенките по склоновете се сгъстяваха бързо и само най-високите върхове, покрити със сняг, останаха леко озарени от последната ласка на слънцето. Над планинските очертания небето стана огненочервено.

Криптомериевите гори, разпръснати по брега на реката, до самото село, около ски базата и храма, се очертаха като черни петна.

Скуката вече разпущаше своите черни пипала в душата на Шимамура, когато като топъл лъч в стаята се появи Комако.

В хотела имало събрание за посрещането на туристите през зимния ски сезон. След това имало банкет, на който поканили и нея.

Тя седна до котацу, пъхна краката си под одеялото и неочаквано погали Шимамура по бузите.

— Защо си толкова бледен? Не си като друг път. Глупавичкият ми!

Изглежда беше малко пийнала.

По-късно, когато се върна при него от банкета, Комако се строполи на пода пред огледалото и запъшка мъчително:

— Не зная, не зная! Нищо не ми трябва! Нищо не искам! Лошо ми е!

Само за час тя се бе напила съвсем.

— Искам вода! Дай ми да пия!

С разрошени коси тя притискаше глава в рогозките на пода, похлупила с длани лицето си. Ненадейно седна и натърка лицето си с крем. Напудрените й бузи бяха силно зачервени и тя започна неудържимо да се смее над себе си.

Пиянството й започна да преминава бързо. Рамената й потръпваха от студ.

След това с тих глас Комако започна да разказва как през целия август страдала от нервно изтощение.

— Боях се, че ще полудея — говореше тя. — Непрекъснато и упорито мислех за нещо, а самата не знаех за какво. Страшно, нали? Като си легнех нощем, не можех да мигна. Пред очите ми все някакви кошмари. Не можех да ям. Случваше ми се да седя по цял ден и да бода с игла татами — бода и изваждам, бода и изваждам. И всичко това посред бял ден в ония горещини.

— А в кой месец стана гейша?

— През юни. А сега може би щях да живея в Хамамацу.

— С мъжа си ли?

Комако кимна.

— Да, един мъж от Хамамацу ме ухажваше много упорито, искаше да се омъжа за него, но не ми харесваше и се колебаех.

— А защо си се колебала, нали не си го харесвала?

— Не, не е така просто…

— Нима женитбата е толкова привлекателно нещо?

— Но ти наистина си ужасен! Не е там работата. Не можех да се омъжа, нещо здравето ми не беше в ред.

— Хм…

— Та ти, както се вижда, си ужасно несериозен човек.

— Но ти сигурно си имала нещо с този човек от Хамамацу, а?

— Ако съм имала, бих ли се колебала! — троснато отвърна тя. — Той ме заплашваше, че докато е жив, няма да ми позволи да се омъжа за друг и ще ми попречи, ако сторя това.

— Как ще ти попречи? Та Хамамацу е толкова далече! И как може да обръщаш внимание на такива неща?

Известно време Комако лежа неподвижно, като че ли се наслаждаваше на топлината на тялото си, но внезапно, сякаш между другото, каза:

— Тогава мислех, че съм бременна. Ох, ще умра от смях, като си спомня сега за това.

Разтресе се от едва сдържан смях и се хвана като дете с две ръце за кимоното на Шимамура.

Очите й бяха полупритворени, черните гъсти мигли върху тях ги правеха пак като две тъмни петна.

На сутринта, когато Шимамура отвори очи, Комако, облегнала се на хибачи^[16], пишеше нещо върху гърба на някакво старо списание.

— Вече не мога да си ида. Успах се. Такъв срам. Събуди ме прислужничката, като влезе да донесе горещи въглени. Скочих като ужилена! Гледам, слънцето вече огряло сьоджи! Толкова съм били пияна вчера, че се успах.

— А сега колко е часът?

— Вече осем.

— Да идем да се изкъпем тогава в басейна, а? — Шимамура се вдигна от леглото.

— О, недей. Та нали някой може да ни види по коридора? — В този момент Комако бе въплъщение на скромност и послушание.

Когато Шимамура се върна от басейна, тя старателно разтребваше стаята. Главата й беше увита с кърпа.

Изтрила даже и краката на масата, тя изравняваше пепелта в котацу.

Шимамура пъхна краката си под одеялото и запуши. На пода падна пепел от цигарата и Комако го изтри с носна кърпа, като веднага му подаде пепелника. Шимамура се засмя весело. Усмихна се и Комако.

— Ако се задомиш някога, ти сигурно все ще ходиш след мъжа си и ще го упрекваш за това, за онова!

— Нима аз сега те упрекнах в нещо? Такава съм си просто — сгъвам грижливо дори дрехите, които трябва да давам за пране. Всички ми се смеят, но такава съм си, какво да правя!

— Казват, че характерът на жената може да се узнае, ако се надникне в скрина й.

Когато закусваха в стаята, беше просто окъпана от лъчите на яркото утринно слънце. Комако се загледа в ясното, прозрачно и бездънно небе.

— Какво прекрасно време! Трябва бързо да се върна в къщи и да посвиря. В такива дни звукът е някак си по-различен.

Далечните планини излъчваха нежно млечно сияние, като че ли бяха забулени със снежен воал.

Шимамура си спомни думите на масажистката и помоли Комако да посвири при него. Тя веднага стана и отиде да позвъни в къщи, за да й донесат нещо за преобличане и нотите на нагаута^[17].

„Нима в този дом има телефон“ — помисли Шимамура и в съзнанието му отново изплуваха очите на Йоко.

— Онова момиче ли ще ти ги донесе?

— Навярно.

— Чух да казват, че сте сгодени със сина на учителката.

На лицето й се появи силна изненада.

— Кога го чу?

— Вчера.

— Не, но ти, ти наистина си чуден човек! Чул си, добре, но защо още вчера не ми каза? — Този път, за разлика от вчера, на лицето й грееше ясна усмивка.

— Трудно ми е да говоря за това, защото ти не си ми безразлична.

— Не ти вярвам, че го казваш от сърце. Всички от Токио сте такива — само лъжете и измисляте!

— Ето на, ти самата — щом заговорих за това и веднага измени темата на разговора.

— Не отклонявай. Е, та ти значи повярва?

— Повярвах.

— Пак лъжеш! Не е възможно да си повярвал!

— Наистина, стори ми се малко чудно, но нали разправят, че гейша си станала именно заради годеника си, да може той да се лекува!

— Да, добре са ме изрисували. Като в мелодрамите. Това, че сме сгодени, не е истина. Изглежда много хора мислят така, но аз не станах гейша заради него, а просто защото трябва да изпълня дълга си.

— Говориш все със загадки.

— Сега ще ти обясня по-ясно. Може би по едно време госпожа учителката наистина имаше намерение да ожени сина си за мене. Но тя не каза нито дума за това. Ние и двамата само се досещахме за мечтите й. А между нас никога нищо не е имало. Това е всичко.

— Значи, само приятели от детинство.

— Да. Но ние не сме расли заедно. Когато ме продадоха в Токио, той единствен дойде да ме изпрати. За това съм написала още в първия си дневник в началото.

— Ако и двамата бяхте останали в пристанищния град, на вярно сега щяхте вече да сте мъж и жена.

— Едва ли! Мисля, че нямаше да бъде така.

— А защо не?

— А ти какво си се загрижил толкова. И изобщо той съвсем скоро вече няма да е между живите.

— Не е хубаво, че не нощуваш в къщи.

— Мисля, че не е красиво ти да говориш за това. Постъпвам така, както ми харесва и никой, дори умиращият, не може да ме спре.

Шимамура нямаше какво да й възрази.

Но защо и сега тя не каза нито дума за Йоко? А и от къде на къде това момиче, което се отнасяше така предано и с такива майчински грижи към мъжа във влака, носи на Комако дрехите за преобличане. Йоко докара умиращия в къщата, в която живее Комако…

Мислите на Шимамура и сега, както обикновено, витаеха някъде далеч и се губеха в причудливи предположения.

— Кома-тян, Кома-тян! — разля се като песен в стаята нежният, прозрачен и прекрасен глас. Прекрасният глас на Йоко!

— Благодаря, идвам — отвърна Комако, като стана и мина в съседното помещение.

— Йоко-сан, ти сама ли донесе всичко? Как си успяла, толкова е тежко!

Йоко навярно си беше вече тръгнала, без да каже нищо.

Комако провери третата струна, опъна я по-добре и настрои сямисена. Това беше достатъчно за Шимамура да разбере как нежно ще звучи инструментът в ръцете й. Сред купчинката нотни упражнения, които Комако бе оставила на котацу, Шимамура с изненада съзря около двадесетина произведения за сямисен от музиканта Кинкей Ясичи, творил през епохата Бунка^[18]. Шимамура взе нотите и ги заразлиства.

— По тях ли се упражняваш?

— Да, налага се. Тук няма кой да ме учи.

— Та нали учителката е в къщата ти.

— Да, но тя е парализирана.

— Но да обяснява поне може.

— И да обяснява не може. И езикът й е парализиран. Танците все някак може да ръководи с лявата си ръка, но от сямисена ушите й заглъхват.

— И ти разбираш всичко сама, тия сложни нотни знаци?

— Всичко разбирам.

— Продавачите на ноти сигурно са много доволни, че в тази глуха провинция не случаен човек, а професионална гейша се занимава с музика, и то така упорито.

— Като бях продавачка в Токио, се занимавах само с танци. Там се учех да танцувам. А да свиря никой не ме е учил. Аз сама — по слух. И ако нещо забравя, няма към кого да се обърна. Затова цялата ми надежда е в нотите. Те ми помагат.

— А пееш ли?

— Не, не пея добре. Пея тия песни, които са за съпровод на танците. Запомням и някои от новите песни, които слушам по радиото или от друго място, но не зная дали ги изпълнявам хубаво или лошо. Сигурно съм много смешна, когато пея. Пред по-възрастни клиенти ме е срам и не мога — гласът ми се губи. Но пред такива, които по-малко разбират от музика, се отпускам.

Комако беше леко развълнувана. Тя се изправи и погледна Шимамура така, сякаш го подканяше да запее или очакваше, че той сам ще направи това.

Изведнъж Шимамура се изплаши. Той бе отраснал в един от търговските квартали на Токио и още от ранно детство беше обикнал театъра Кабуки, японските национални танци, знаеше много нагаута, но не беше се учил да пее. Като чуеше нагаута, пред очите му асоциативно възникваха сцената и танците, които се изпълняваха в театъра. Асоциации, свързани именно с театъра, но не и с компанията на една гейша!…

— Ти си просто противен! Най-трудният ми клиент! Караш ме да се чувствувам неловко.

Комако прехапа долната си устна, но веднага взе в ръце сямисена и леко и грациозно разтвори нотите пред себе си. Беше „Канджинтьо“^[19].

— Научих я тази есен. Пак по ноти.

Страните на Шимамура сякаш изтръпнаха. Сърцето му замря. Главата му се замая, изпълнена с ясните звуци. Стана му леко. Не, той не беше поразен, той беше просто унищожен. Вълни на разкаяние заливаха душата му. Той изцяло бе подчинен на Комако, на нейната воля и душата му с радост се понесе в потока на мелодията.

Принуден бе да признае в себе си високата класа на изпълнението. Тази млада провинциална гейша свиреше тук, пред него, в обикновена стая, а се държеше като актриса на сцена. Шимамура се опита да си внуши, че всичко това е отново само плод на сантименталната му фантазия, че му действува близостта на планините в този край, но… Комако все повече го завладяваше. Тя ту бързо декламираше текста, ту от време на време пропускаше някои фрази, като мимоходом отбелязваше, че в тези места ритъмът е по-бавен. Постепенно тя се вживяваше все повече и повече, гласът й звучеше все по-ясно и чисто, а звуците на сямисена станаха толкова мелодични, че Шимамура почувствува страх.

Престори се на равнодушен и полегна на една страна, като подпря глава с ръката си.

Когато „Канджинтьо“ свърши, Шимамура въздъхна с облекчение. „Тази жена е влюбена в мен!“ — помисли си той, а това, от друга страна, беше жестоко.

— В такъв ден и звукът е по-особен — тихо промълви Комако, впила поглед в ясното снежно небе.

И наистина. Тук и въздухът беше друг — различен. Нито стени на театри, нито зрители, нито градският прах. И звукът — бистър и ясен, звънлив — свободно отлиташе в чистотата на зимното утро към далечните заснежени върхове на планините.

Силата на нейното изпълнение беше в цялата душа, която Комако влагаше в ударите по струните.

Комако винаги се бе занимавала сама и, без да съзнава, в тази своя самота бе общувала само с величавата природа на планините и долините, които вдъхваха сила на нейния талант. Самотата бе породила в Комако силна воля. Естествено, тя имаше усет към свиренето на сямисен, но да се научи съвсем самостоятелно едно сложно музикално произведение, и то само по ноти, и да се изсвири така свободно и гладко — за това са нужни упорит труд и необикновена воля.

И въпреки всичко на Шимамура това му се струваше напразен труд. Той дори я съжаляваше, но в звуците, които Комако извличаше от струните на сямисена, се проявяваше самостоятелната ценност на нейния живот.

Шимамура вероятно беше най-подходящият слушател за Комако, защото не схващаше най-тънките нюанси, а възприемаше само общото впечатление от музиката.

Когато Комако засвири третата мелодия — „Миякодори“, може би под влиянието на игривата нежност на изпълняваната пиеса, той вече нямаше чувството, че го побиват тръпки, а благоговейно я гледаше, изпълнен с чувството за близост с жената.

Нейното възбудено лице сияеше така вълнуващо, сякаш шепнеше: „Аз съм тук.“

Нейните влажни и изящни устни, извити като пиявица, излъчваха мека светлина и в тях, както и в цялото й тяло, имаше нещо зовящо и съблазняващо. Прекрасните очи, очертани с правилни, почти прави линии, по детски блестяха под ниските дъги на веждите. По лицето й нямаше пудра. Кожата й, добила прозрачността си още там, в увеселителните квартали на Токио, а тук леко оцветена от планинския въздух, изглеждаше свежа и поразяваше с чистия си тен.

Комако седеше, изправила тялото си, с достойнство и повече от всякога приличаше на младо момиченце.

Тя изсвири още една пиеса — „Урашима“, като заяви, че сега я разучава. Щом приключи, мълчаливо прибра сямисена и като смени позата си, се отпусна на татами.

И отново Шимамура почувствува как го заливат вълни на страстен копнеж.

Той не можеше да продума, беше като прикован, но Комако, забравила и него, и целия свят, тръпнеше в наслада от завладялото я вълнение.

— Ти можеш ли да познаеш само по слух коя от гейшите свири на сямисен?

— Разбира се, мога. Те и без това не са чак толкова много, около двадесет. Най-лесно е да се разбере, когато се свири „Додоицу“. В тази пиеса най-ясно се усеща начинът на изпълнението.

Тя отново взе сямисена и го опря на крака си, като изви бедрата си малко вляво, а тялото й се наклони надясно.

— Така свирех, когато бях мъничка…

Комако впи неподвижен поглед в грифа и под акомпанимента на единичните звуци запя, съвсем като дете.

— Ку-ро-ка-а-ми-и-но…

— „Куроками“ ли е първото нещо, което си научила да свириш?

— Аха — кимна с глава Комако.

Точно така навярно беше отговаряла и в детството си.

* * *

Оттогава, когато оставаше да нощува в хотела, Комако вече не бързаше да се връща преди разсъмване.

Понякога се появяваше тригодишната дъщеря на собственика. Щом го чуеше да я вика, с повишен накрая тон, тя взимаше детето на ръце, вмъкваха се двете под одеялото на котацу и весело се боричкаха. Към обяд отиваха с момиченцето в басейна.

Когато решеше косичките му след банята, Комако казваше:

— Това момиченце, щом види някоя гейша, започва да вика: „Кома-тян“! И така смешно си извива гласчето накрая! Всички фотографии и картинки, където има жени с японски прически, според него все са „Кома-тян“. Аз много обичам децата и то веднага почувствува това. Кими-тян, хайде да отидем на гости при Кома-тян и да си поиграем, а?

Комако понечи да стане, но размисли и отново седна на плетения стол на верандата.

— Това са те, нетърпеливите столичани! Вече на ски се пързалят.

Стаята на Шимамура беше високо. От нея ясно се виждаше южният склон, по който обикновено се пързаляха.

От своето място до котацу Шимамура също виждаше едва-едва покрития със сняг отсрещен склон, по който се спускаха пет-шест черни фигури на скиори. Те се плъзгаха по градините, разположени терасовидно в подножието на планината. Снегът още не бе затрупал синорите между лехите и беше толкова малко, че скиорите се движеха трудно и непохватно между тях.

— Това са сигурно студенти. Днес е неделя, струва ми се. Нима им доставя удоволствие такова пързаляне?!

— Те обаче са в добра спортна форма — каза, сякаш на себе си Комако. — Клиентите много се учудват, като срещнат по пистата някоя гейша. „О, та това си ти“ — удивени възклицават те, щом тя мине покрай тях и ги поздрави. Сигурно защото гейшите са със загар от слънцето, а вечер слагат пудра и това ги изменя.

— И гейшите ли се пързалят в скиорски костюми?

— Не. Те са в хакама. Често даже клиентите се уговарят да се срещнат с тях на пързалката. Противно! Но що се отнася до мен, то тази година аз сигурно няма да излизам на ски. А сега довиждане! Да тръгваме Кими-тян!… Тази нощ ще вали сняг и вечерта ще е студена.

Шимамура седна на плетения стол, където беше седяла Комако, изпрати с поглед двете отдалечаващи се по пътечката фигури — Комако и дъщеричката на собственика Кимико.

Отнякъде се появиха облаци и сенките им запълзяха по някои от планинските склонове. По други все още имаше слънце. Светлината и сенките се преместваха от едно място на друго и в тази игра имаше нещо печално и унило. Скоро и полето потъна в сянка. Шимамура погледна под прозореца и видя, че бамбуковите пръчки, подпиращи хризантемите, бяха покрити със скреж. И все пак от стряхата още падаха капки. Снегът се топеше и капките шумяха приятно.

През нощта не валя сняг. Отначало падна град, а след това — дъжд.

Преди да си замине, Шимамура още веднаж покани Комако. Нощта беше ясна и лунна. Неочаквано тя пожела да се поразходи, въпреки че беше вече единадесет часът. Разтърси настоятелно Шимамура, дръпна го от котацу и го извлече навън: Пътеката бе замръзнала. Селото спеше, сгушило се в мразовитата тишина. Комако запретна полата на кимоното си. Луната проблясваше като стоманен диск върху фона на синкавия лед.

— Хайде да отидем на гарата.

— Ти си луда. Дотам и обратно е цяло ри^[20].

— Но ти вече си заминаваш. Нека отидем да погледаме гарата.

По време на разходката Шимамура се вкочани от студ. Студът го скова от главата до петите.

Когато се върнаха в хотела, Комако изведнаж се натъжи. Наведе глава, седна до котацу и мушна ръце под одеялото. Не отиде дори да се изкъпе, както обикновено правеше.

Леглото беше оправено само за един човек. Единият край на дюшека опираше в котацу, а част от завивката беше метната върху одеялото, покриващо котацу. От другата страна седеше Комако, сломена и отпусната.

— Какво ти е?

— Ще си ида.

— Не говори глупости!

— Добре. Ти си лягай. Аз искам да поседя.

— Какво пак изведнаж реши да си ходиш?

— Няма да си ходя. Ще седя тук до сутринта.

— Що за глупости! Що за глупости!

— Не са глупости!

— Тогава лягай!

— Не мога сега…

— Така да беше казала — засмя се Шимамура. — Лягай, аз няма да те докосна.

— Не, не!

— Ех, ти. Защо трябваше толкова да ходим в студа?

— Аз тръгвам…

— Никъде няма да вървиш!

— Мъчно ми е, разбираш ли? — изхлипа Комако и зарови лице в постелята. — Ти си заминаваш в къщи, в Токио! Мъчно ми е!

„Да, наистина е тъжно“ — мислеше Шимамура. „Кой знае как изгаря сърцето на тази жена от собствената й безпомощност. Не е леко да се влюбиш в човек, който всеки момент може да замине и вече да не се върне.“ Шимамура се замисли и дълго мълча.

— Заминавайте, по-скоро заминавайте!

— Аз и без това смятам утре да отпътувам.

— Как? Защо си отиваш? — вдигна глава Комако, сякаш пробудена от тежък сън.

— А какво да правя? Колкото и да седя тук, с нищо не бих могъл да ти помогна!

Тя го загледа с неразбираем, объркан поглед и изведнаж рязко промълви.

— Това е лошото!… Ти… Там е бедата!… Тя скочи и отчаяно се хвърли в обятията му. — Това е ужасно! Стани, чуваш ли! Това е ужасно! — в изстъпление се строполи Комако до него в леглото…

После тя отвори очи. Те влажно светеха.

— Всъщност, наистина, замини си утре. Така действително ще е по-добре — каза тя и отметна с глава косите от челото си.

Шимамура реши да замине на следващия ден с влака в три часа. Когато обличаше европейския си костюм, хотелиерският прислужник тихо извика Комако в коридора. Той чу как тя каза да се пресметнат единадесет часа. Очевидно беше решил, че да й заплати за шестнадесет или седемнадесет часа е твърде много.

Когато Шимамура прегледа сметката, видя, че всичко е пресметнато точно — кога Комако беше стояла до пет часа, кога до преди пет часа, кога до дванадесет на следващия ден, кога преди дванадесет.

Като облече палтото си и се наметна с бял шал, Комако тръгна да го изпрати на гарата.

За да убие времето, Шимамура купи някои неща за близките си: солени плодове от лиани, консерви от миди. Но до тръгването на влака оставаха още дванадесет минути и те се заразхождаха по площада. Шимамура забеляза, че всичко тук е като притиснато от планините. Толкова малко изглеждаха свободните пространства. Върху фона на унилите планини, кой знае защо, черните коси на Комако правеха жалко впечатление.

И само на едно място — по склона на планината, в речната низинка светеше слънчево петно.

— Откакто дойдох, се понатрупа доста сняг.

— Като вали без прекъсване два дена, натрупва до шест сяку. А пък ако по-дълго вали… Виждаш ли там електрическия фенер? Целия го засипва. А аз ще тръгна на разходка някой ден и унесена в мисли по теб, ще се оплета в жиците и…

— Нима наистина имате толкова много сняг?

— Разказват, че в съседното градче като натрупа, гимназистите от общежитието скачат голи от втория етаж направо в преспите и се къпят в тях като във вода… Гледай — снегорин!

— Хубаво би било да дойде човек и да се полюбува на вашите снегове!… Но на Нова година навярно хотелът ви е претъпкан? Не се ли е случвало понякога лавините да затрупват някой влак?

— Личи си, че живеете охолно — каза Комако, като разглеждаше лицето му. — А защо не си пуснете мустаци?

— Мустаци ли? Аха, тъкмо смятам да си пусна. — Шимамура поглади току-що избръснатите си бузи и си спомни, че около устата си има ефектни бръчки, които придават мъжественост на неговото лице с мека и нежна кожа. Може би тези бръчки са и причината Комако да го харесва.

— И твоето лице, като си махнеш пудрата, изглежда сякаш току-що избръснато.

— „Мрачно черен гарван грачи… Къде ли грачи?…“ — издекламира някакви стихове Комако и обви с ръце рамената си, като погледна небето.

— Замръзнах! Да отидем в чакалнята, за да се постоплим.

В този момент те видяха Йоко. Облечена в хакама, тя тичаше с всички сили по улицата към гарата.

— Ой, Кома-тян! Кома-тян! Юкио-сан е много зле — задъхвайки се, тя се хвана за рамото на Комако, както подплашеното дете се вкопчва с надежда в майка си. — По-бързо! Елате, с него става нещо странно! Моля ви се, да вървим! По-бързо!

Комако затвори очи, сякаш само за да издържи болката в рамото си. Лицето й побледня. Но неочаквано, твърдо поклати глава.

— Не мога да дойда сега в къщи. Изпращам клиента си.

Шимамура беше потресен.

— Върви, върви! Какво ти изпращане!

— Не, не мога! Та аз дори не зная — ще дойдеш ли пак или не.

— Ще дойда, ще дойда! Ти върви сега!

Йоко не чуваше нищо. Хълцайки, тя обясняваше несвързано:

— Сега звънях в хотела… Казаха — на гарата си… Дотичах… Ела, Кома-тян, Юкио-сан те вика!

Йоко теглеше Комако за ръка. Но Комако мълчеше и не помръдваше. Изведнаж грубо издърпа ръката си и отсече:

— Махни се!

Направи няколко крачки и се олюля. Гърлото й започна да се гърчи в спазми. Очите й се напълниха със сълзи, а кожата на лицето й настръхна.

Йоко се стъписа и я загледа объркано. Лицето й — сериозно и безизразно, като примитивна маска, не изразяваше нито почуда, нито гняв, нито мъка.

Без да изменя израза на лицето си, тя изведнаж се извърна и се впи в ръката на Шимамура.

— Моля ви се, извинете! Пуснете я, моля ви! Освободете я! — молеше тя отчаяно.

— Разбира се, че ще я освободя. Бягай по-бързо в къщи, глупачке! — извика той.

— Вие какво се бъркате! — рязко отвърна Комако, като се мъчеше да го освободи от Йоко.

Шимамура понечи да посочи колата, която беше спряла до гарата и почувствува, че ръката му, която Йоко досега стискаше, беше изтръпнала. Тогава той каза:

— Аз веднага ще я изпратя с тази кола. А вие тръгвайте обратно. Така не бива! Хората гледат!

Йоко кимна.

— Само че… по-бързо! — Тя се обърна и избяга. Като се загледа след нея, Шимамура се зачуди защо ли тази девойка е винаги толкова сериозна.

В ушите му все още звучеше гласът й, мъчително прекрасен, който, сякаш аха и ще се понесе като ехо някъде в заснежените планини.

— Вие къде? — спря го Комако. — Няма да си ида в къщи, разбирате ли, няма!

Шимамура почувствува към нея чисто физическа ненавист.

— Не зная в какви отношения сте вие тримата, но синът на учителката навярно умира. За това сигурно е искал да те види, за това е изпратил да те повикат. Върви при него, върви с открито сърце! Помисли си какво ще стане с теб, ако той сега умре, сега, докато ние тук се разправяме? Та нали ще се разкайваш след това, докато си жива! Не се инати, прости му всичко!

— Не, не, не! Вие се заблуждавате!

— Но разбери, той, той единствен те е изпращал тогава на гарата, когато са те продали в Токио. Единствен. Ти пишеш за това на първата страница от дневника си! Как можеш да не се простиш сега с него, когато той се прощава с живота си! Върви, нека и той те запише в последната страница на своя живот!

— Не, не мога да гледам умиращи хора!

Това прозвуча и като хладно безразличие, и като гореща любов. Шимамура се заколеба объркан.

— Сега вече няма да водя дневник! Всичко ще изгоря! — заговори Комако със зачервено лице. — Слушай, ти сигурно си искрен човек. А ако е така, то няма да ми се надсмееш. Ще ти изпратя дневниците си, всичките. Нали си честен човек!…

Шимамура се трогна. Обхвана го странно вълнение и започна да му се струва, че той наистина е най-искреният човек на света. Той повече не настоя Комако да се върне в къщи. Тя също мълчеше.

Появи се някакъв служител от хотела и им съобщи, че вече пускат на перона.

От влака слязоха и се качиха само местни жители — мрачни и облечени зимно.

— Аз няма да идвам до вагона. Довиждане.

Комако остана до прозореца в чакалнята. Прозорците бяха затворени. Като я гледаше от вагона, Шимамура си я представяше като единствен рядък плод, забравен в мръсния стъклен сандък на жалък селски зеленчуков магазин.

Когато влакът потегли, прозорците на чакалнята светнаха.

„Сега лицето на Комако ще грейне на електрическата светлина“ — помисли си Шимамура, но… лицето само за миг пламна както тогава в снежното огледало и изчезна от погледа му.

И отново тази руменина се превърна за Шимамура в границата, зад която изчезва реалността.

Влакът запухтя нагоре по северния склон на планината и влезе в дългия тунел. Мракът като че ли глътна бледите лъчи на следобедното слънце, а влакът изведнаж съблече в тунела своята светла броня. Тунелът свърши и влакът започна да се спуска надолу между напластените едно върху друго планински възвишения, озарени от залязващото вече слънце. От тази страна на планините още нямаше сняг.

Линията минаваше покрай реката и излизаше в долината. Над нащърбения връх на планината, чиито склонове бяха хармонично очертани, висеше луната. Луната осветяваше планината до самото подножие. Планината беше единствената забележителност в унилия пейзаж. Контурите й, очертани от последното вечерно зарево, релефно изпъкваха върху фона на тъмносиньото небе. Луната вече не бе бяла, а бледожълта, още не беше станала така ясна, както през зимните нощи. По небето не летеше нито една птица. Някаква постройка, вероятно хидроелектростанция, белееше в далечината — там, където широко разперените наляво и надясно склонове се събираха към реката. Само това здание можеше да се различи в зимния здрач.

Стъклата започнаха да се изпотяват от парното отопление. Зад тях плуващата равнина тъмнееше и в стъклата на прозорците все по-ясно се отразяваха полупрозрачните силуети на пътниците. Същата онази призрачна игра на огледалото и нощния пейзаж.

Влакът се различаваше от композициите на Токийската магистрала. Вагоните бяха само три-четири, вехти и от стария образец. Осветлението — мътно.

Шимамура мислено се отдели от всичко, което го заобикаляше. Загуби представа за времето и за пространството. Тялото му блуждаеше безцелно в някаква нереалност и постепенно монотонният звук на колелата се превърна в женски глас.

Жената говореше с кратки и отсечени думи, които свидетелствуваха за пълноценен живот — живот, изпълнен със смисъл. Шимамура слушаше тези думи с натежало сърце. Той все повече се унасяше и гласът звучеше все по-далече — звучеше и се преплиташе със скуката от пътуването.

Може би в този момент Юкио издъхва? Успяла ли е Комако да го свари още жив?… Защо ли тя така упорито не желаеше да отиде?

Имаше малко пътници.

Виждаха се само двама — един мъж, прехвърлил петдесетте, и едно момиче с румени бузи. Те седяха един срещу друг и оживено разговаряха. Пълните рамена на момичето бяха заметнати с черен шал. Правеше впечатление яркият цвят на лицето му. Приведено леко напред, то слушаше съсредоточено събеседника си и оживено му отговаряше. Приличаха на близки хора, тръгнали на дълго пътешествие.

Но когато влакът спря на една от гарите, зад която се извисяваха комините на тъкачна фабрика, мъжът набързо свали от полицата плетена кошница и я спусна на перона през прозореца.

— Е, всичко хубаво! Може пак някога да се видим! — каза той и слезе от влака.

Шимамура едва не се просълзи и сам се учуди на чувствителността си. Той помисли, че мъжът и младата жена са интимни приятели и сега, след като е прекарал свободното си време с нея, мъжът се връща у дома при семейството си. Не му и беше минало през ума, че те може да са случайни спътници. Мъжът навярно беше просто някакъв търговски пътник или нещо подобно.

Бележки

[1] Японска мярка за дължина, равна на 30,3 см. — Б.пр. ↑

[2] Японска мярка за дължина, равна на 3,03 м. — Б.пр. ↑

[3] Специално съоръжение в пода на стаята, пълно с нагорещени въглени и покрито с одеяло. Стайно огнище. — Б.пр. ↑

[4] Вид японско растение. — Б.пр. ↑

[5] Триструнен музикален инструмент, широко разпространен и Япония. — Б.пр. ↑

[6] Широк декоративен пояс, който се намотава върху японското кимоно. — Б.пр. ↑

[7] Вид японска оризова ракия — Б.пр. ↑

[8] Плътна сламена рогозка със стандартни размери, покриваща пода в японския дом. — Б.пр. ↑

[9] Вътрешни подвижни прегради между отделните помещения в японския дом. — Б.пр. ↑

[10] Вечнозелено хвойново дърво със строен, висок ствол и тясна, гъста корона, родина — Япония и Китай. — Б.пр. ↑

[11] Шинто — японска национална религия. — Б.пр. ↑

[12] Дребна парична единица. — Б.пр. ↑

[13] Един от характерните атрибути на японско национално облекло при мъжете — широки шалвари, при жените — горна пола. — Б.пр. ↑

[14] Хартиена стена в японската къща. — Б.пр. ↑

[15] Плъзгаща се врата от хартия в японска къща. — Б.пр. ↑

[16] Стайно огнище. — Б.пр. ↑

[17] Дълга песен — една от класическите японски поетични форми. — Б.пр. ↑

[18] 1804–1818 година. — Б.пр. ↑

[19] Музикално произведение, изпълнявано в нагаута. — Б.пр. ↑

[20] Ри — мярка за дължина = 3,927 км. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ясунари Кавабата Снежната страна (1)

Метаданни

Данни

Снежната страна. Хиляда жерава

Информация

История

Сваляне / Връзки

1

Ясунари Кавабата
Снежната страна (1)