Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ann of Green Gables, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Зелените покриви“

ИК „Пеликан прес“

ИК „Спорт“, София, 1993

Редактор: К. Методиев

Коректор: Н. Лекарска, М. Коцева

ISBN: 954-468-007-10

История

  1. — Добавяне

II.
Матю Кътбърт е изненадан

Матю Кътбърт и дорестата кобилка се друсаха, без да бързат по осемте мили до Брайт Ривър. Това беше хубав път, проточил се между спретнати стопанства и тук-там те минаваха през горичка от балсамови ели или долчинка, където диви сливи протягаха над тях мъглата на белия си цвят. Въздухът бе напоен със сладкия дъх на множество ябълкови градини, ливадите се снишаваха надалече към бисерно-червеникавите мъгли на хоризонта, а:

„Птиченцата пееха тъй, сякаш беше

в годината най-хубавият летен ден.“

Матю се наслаждаваше на пътуването по свой собствен начин, освен в моментите, когато срещаше жени и трябваше да ги поздрави, защото на остров Принц Едуард е прието да кимнеш на всекиго, когото срещнеш по пътя, без разлика дали го познаваш или не.

Матю изпитваше страх от всички жени, освен от Марила и госпожа Рейчъл: имаше неприятното чувство, че тези загадъчни създания тайно му се присмиват. Може би беше съвсем прав да мисли така, защото имаше чудновата външност, беше тромав наглед, имаше дълга стоманеносива коса, която стигаше до увисналите му рамене, и голяма, мека кестенява брада, която беше пуснал още на двадесет години. Всъщност, на двадесет години беше изглеждал почти така, както и на шестдесет, ако не се беше прошарил.

Когато стигна в Брайт Ривър, от влак нямаше и помен; той реши, че е подранил, затова върза коня в двора на малкия брайтривърски хотел и отиде на гарата. Дългият перон беше почти безлюден; единственото живо същество, което видя, беше момиче, седнало на купчина шинди в оттатъшния край. Матю, само като забеляза, че е момиче, мина колкото можеше по-бързо, без да го погледне. Ако го беше погледнал, надали би могъл да не забележи напрегнатата скованост на очакване в позата и изражението му. То седеше там в очакване на нещо или някого и понеже това беше единственото нещо, което можеше да прави, седеше и чакаше с всичките сили на волята си.

Матю се натъкна на началника на гарата, който заключваше билетното гише и се канеше да отива за вечеря, и го запита дали влакът в пет и половина ще дойде скоро.

— Влакът от пет и половина дойде и замина преди половин час — отговори деловитият служител. — Но той остави една пътничка за вас, едно момиченце. То седи ей там, на шиндите. Поканих го да отиде в женската чакалня, но то сериозно ме осведоми, че предпочита да остане навън. „Тука има по-голям простор за въображение“ — каза ми то. Интересна птичка, да ви кажа.

— Аз не чакам момиче — отговори Матю учтиво. — Аз дойдох тука за момче. Трябваше да бъде тука. Жената на господин Александър Спенсър трябваше да ми го доведе от Нова Скоша.

Началникът на гарата подсвирна.

— Сигурно има някаква грешка — каза той. — Госпожа Спенсър слезе от влака с това момиче и го остави на моите грижи. Каза, че вие и сестра ви го взимате от едно сиропиталище, за да го осиновите и че след малко ще бъдете тука. Аз зная само толкова за тая работа… и нямам тука никакви други скрити сирачета.

— Нищо не разбирам — безпомощно отвърна Матю, на когото се искаше Марила да му е тука под ръка, за да се справи с това положение.

— Е, по-добре ще е да питате момичето — подхвърли нехайно началникът на гарата. — Смятам, че то ще може да обясни: то си има език, това е положително. Може да им са се свършили такива момчета, каквото вие искате.

Той си тръгна с бързи крачки, понеже беше гладен, и остави нещастния Матю да направи това, което беше за него по-трудно, отколкото да излезе срещу някой лъв — да се доближи до едно момиче, непознато момиче, сираче, и да му зададе въпроса защо не е момче. Матю изстена вътрешно, обърна се и мудно повлече крака по перона към детето.

Момичето бе наблюдавало Матю още откакто той мина край него и сега не сваляше очи от него. Матю не го поглеждаше и нямаше да разбере като какво е то наистина, ако беше го загледал, но ето какво щеше да види един обикновен наблюдател:

Детето беше около единадесетгодишно, облечено с много къса, много тясна, много грозна рокличка от жълтеникавосива полувълнена фланела. Носеше избеляла кафява моряшка шапка, а изпод шапката на гърба му падаха две плитки гъста и определено червена коса. Лицето беше малко, бяло и слабо, и много луничаво; устата беше голяма, големи бяха и очите, които при известна светлина и настроения изглеждаха зелени, а при други — сиви.

Толкова от обикновения наблюдател: един изключителен наблюдател можеше да види, че брадичката е заострена и ясно очертана; че големите му очи са много одухотворени и живи; че устата му са сочни и изразителни; че челото е открито и високо; с една дума нашият проницателен изключителен наблюдател би могъл да заключи, че душата, обитаваща тялото на тази невръстна женичка, от която стеснителният Матю Кътбърт така нелепо се боеше, не е обикновена.

Матю обаче бе пощаден от мъчението да заговори пръв, понеже щом реши, че той идва при него, момичето се изправи, стисна с едната си слаба почерняла ръка дръжката на опърпана старомодна пътна чанта, а другата протегна на него.

— Предполагам, че вие сте господин Матю Кътбърт от „Зелените покриви“? — заговори то с особено ясен, приятен глас. — Много се радвам да ви видя. Бях започнала да се страхувам, че няма да дойдете да ме вземете и си представях какви ли не неща, които може да са се случили и са ви попречили. Бях решила, ако не дойдете да ме вземете тази вечер, да отида по пътеката до онази голяма дива вишна на завоя, да се покатеря и да остана там цялата нощ. Нямаше ни най-малко да ме е страх и щеше да е чудесно да спя на лунна светлина върху дива вишна, обсипана цялата с бял цвят, не сте ли съгласен? Човек би могъл да си представи, че живее в мраморни зали, нали? И бях съвсем сигурна, че ще дойдете за мен сутринта, ако не дойдете тази вечер.

Матю стисна непохватно мършавата ръчица и в същия миг реши какво да прави. Не можеше да каже на това дете със светнали очи, че е станала грешка; щеше да го заведе и да остави това на Марила. Не можеше в никакъв случай да го зареже в Брайт Ривър, каквато ще да е била грешката, тъй че всички въпроси и обяснения можеше спокойно да се отложат, докато се завърне благополучно в „Зелените покриви“.

— Съжалявам, че закъснях — свенливо рече той. — Хайде ела. Конят е ей там в двора. Дай ми чантата си.

— О, аз мога да си я нося — живо откликна детето. — Не е тежка. Събрала съм в нея всичките си земни притежания, но не е тежка. Пък ако не я нося по точно определен начин, дръжката се измъква, та по-добре ще е да си я държа аз, като зная как трябва. Това е ужасно стара чанта. Ох, много се радвам, че дойдохте, макар че щеше да бъде хубаво да спя на дива вишна. Ние има доста да пътуваме с колата, нали? Госпожа Спенсър ми каза, че било осем мили. Радвам се, защото обичам да се возя. О, струва ми се толкова чудесно, че ще живея с вас и ще бъда ваша. Винаги съм била ничия… наистина. Но сиропиталището беше най-лошото. Бях там само четири месеца, но то беше достатъчно. Мисля, че никога не сте били сирак в приют и сигурно не знаете какво е то. То е по-лошо от всичко, което можете да си представите. Госпожа Спенсър каза, че е лошо да говоря така, но аз не съм искала да бъда лоша. Много лесно е да бъдеш лоша, без да го разбираш, нали? Те бяха добри, знаете… тия хора от сиропиталището. Но в едно сиропиталище има толкова малко простор за въображението — можеш да мислиш само за другите сирачета. Наистина, интересно беше да си представяш разни неща за тях… да си представяш, че момичето, което седи до тебе, може всъщност да е дъщеря на високопоставен граф, отвлечено още като бебе от жестоката му бавачка, която умряла, преди да успее да си признае. Често се събуждах нощем да си представя такива неща, защото денем нямах време. Мисля, че може затова да съм толкова мършава — аз съм страшно мършава, нали? На костите ми няма нито мръвка. А пък обичам да си представям, че съм пълничка, с трапчинки на лактите.

С тези думи спътничката на Матю спря да говори, отчасти защото не можеше да поеме дъх, и отчасти защото бяха стигнали при кабриолета. Тя не промълви вече нито дума, докато не излязоха от селото и не тръгнаха надолу по стръмен малък хълм. Част от пътя беше се врязала толкова дълбоко в меката почва, че бреговете му, обрасли с нацъфтели диви вишни и стройни бели брези, се издигаха няколко стъпки над главите им.

Детето протегна ръка и отчупи клонка дива слива, която се удряше в колата.

— Не е ли прекрасно? За какво ви накара да си помислите дървото, навело се от брега, цялото бяло и дантелено?

— Ами, не знам — рече Матю.

— Разбира се за младоженка, младоженка, цялата в бяло, с чудно прозрачно було. Никога не съм виждала това, но мога да си представя как би изглеждало. Не вярвам някога да стана младоженка. Толкова съм грозна, че никой няма да поиска да се омъжи за мен… освен ако е някой чужденец-мисионер. Мисля си, че един чуждестранен мисионер може да не бъде толкова придирчив. Но все си вярвам, че някой ден ще имам бяла рокля. Това е най-възвишеният ми идеал за земно блаженство. Много обичам красиви рокли. А не мога да си спомня някога в живота си да съм имала красива рокля… Но, разбира се, така имам толкова повече за какво да мечтая, нали? Освен това мога да си представям, че съм разкошно докарана. Отзарана, когато напусках сиропиталището, ужасно ме беше срам с тази ужасна стара фланелена рокля. Знаете, всички сирачета трябва да ги носят. Миналата зима един търговец в Хоуптън подари на сиропиталището триста ярда фланела. Някои разправяха, че го е направил, защото не можел да я продаде, но аз бих мислила, че го е направил по-скоро поради доброто си сърце, не мислите ли и вие така? Когато се качихме на влака, струваше ми се, че всички ме гледат и ме съжаляват. Но реших да си представя, че съм с бледосиня копринена рокля, защото когато човек си въобразява, нищо не му пречи да си въобразява нещо, което си струва; и голяма шапка с цветя и поклащащи се пера, и златен часовник, и велурени ръкавици и обувки. Веднага се утеших и пътуването до Острова надали можеше да бъде по-приятно. На парахода ни най-малко не ми прилоша. Нито на госпожа Спенсър, макар общо взето и да й прилошавало. Каза, че нямало време да й прилошее, като трябвало цялото време да гледа аз да не падна през борда. Каза, че не можела да ми хване дирите, както съм се мушкала навсякъде. Но щом това я е запазило от морската болест, то е било направо благословия, че съм се мушкала, нали? А пък аз исках да видя всичко, каквото имаше за виждане на тоя параход, защото не знаех дали ще ми се падне друг такъв случай.

Ах, има толкова много нацъфтели вишневи дървета! Тоя остров е най-нацъфтялото място. Аз вече направо се влюбих в него и толкова се радвам, че ще живея тук! Много пъти съм чувала, че островът Принц Едуард бил най-красивото място на света, и все си представях, че живея тук, но никога не съм помисляла, че ще стане така. Прекрасно е, когато мечтата ти се сбъдне, нали? Но тия червени пътища са толкова странни! Когато се качихме на влака в Шарлоттаун и червените пътища започнаха да се мяркат край нас, аз попитах госпожа Спенсър какво ги прави червени, а тя каза, че не знае и много ми се моли да не й задавам повече въпроси. Каза, че трябва да съм й задала вече не по-малко от хиляда. Аз мисля, че това е вярно, но как можеш да разбереш всичко, ако не задаваш въпроси? А какво наистина прави пътищата червени?

— Ами, не зная — отговори Матю.

— Е, това е едно от нещата, които трябва да разбера някой път. Не е ли чудесно, като си помислиш за всичките неща, които трябва да разбера? Това направо ме кара да се радвам на живота — светът е толкова интересен! Нямаше да е и наполовина толкова интересен, ако знаехме всичко за всяко нещо, нали? Тогава нямаше да има простор за въображението, нали? Но не приказвам ли прекалено много? Хората вечно ми го казват. Може би предпочитате да не говоря. Ако ми кажете, че е така, ще млъкна. Аз мога да мълча, когато реша, макар и да е трудно.

Колкото и да му беше чудно, Матю се наслаждаваше. Както повечето мълчаливи хора, той обичаше приказливите, когато те бяха склонни да приказват самите те, без да очакват от него да поддържа разговора. Но никога не беше помислял, че ще му доставя удоволствие обществото на едно малко момиче. Жените бяха лоши без всякакво съмнение, но малките момичета бяха по-лоши. Мразеше начина, по който те се промъкваха плахо край него, поглеждайки го под око, сякаш ги беше страх, че ще ги лапне на един залък, ако се осмелят да се обадят. Такива бяха добре възпитаните момиченца в Ейвънли. Но това луничаво дяволче беше много по-различно и макар за по-бавния му ум да беше доста трудно да не изостава от живите му мисловни процеси, струваше му се, че „май ми харесва неговото дърдорене“. Затова той каза стеснително, както винаги:

— О, можеш да говориш колкото си искаш. Аз нямам нищо против.

— Ах, толкова се радвам! Зная, че ние с вас ще се разбираме чудесно. Толкова е хубаво да говориш, когато ти се иска, без да ти кажат, че децата трябва да ги виждаш, а не да ги слушаш. Това са ми го казвали милион пъти, когато съм заговаряла. И хората ми се смеят, защото съм употребявала големи думи. Но щом имаш големи идеи, трябва да употребяваш големи думи, за да ги изразиш, нали?

— Ами, май че е правилно — отговори Матю.

— Госпожа Спенсър каза, че моят език трябва да е халтаво закачен по средата. Но то не е вярно — той е здраво закачен с единия си край. Госпожа Спенсър ми каза, че вашето стопанство се казва „Зелените покриви“. И каза, че от всички страни наоколо има дървета. Аз страшно много се зарадвах. Ужасно обичам дървета. А около сиропиталището съвсем нямаше никакви, само няколко нещастни мънинки стъбълца пред сградата с нещо като малки белосани кафези около тях. Те също приличаха на сирачета, тези дръвчета. На мен винаги ми се доплакваше, като ги погледнех. „Ах вие, нещастни дребосъчета! Ако бяхте вънка, в голямата ширна гора, обиколени от всички страни с други дървета, с мъхчета и камбанки, покарали над корените ви, и поточе близко до вас, и птички, които да пеят в клонките ви, бихте могли да растете, нали? Но тука, където сте, не можете. Аз зная точно как се чувствувате, дръвченца.“ Беше ми жал да ги напусна отзарана. Човек се привързва към такива неща, нали? Има ли рекичка някъде близо до „Зелените покриви“? Забравих да попитам за това госпожа Спенсър.

— Ами да, точно долу пред къщата.

— Я гледай! Това е била винаги една от моите мечти — да живея близо до някой поток. Обаче никога не съм очаквала то да се сбъдне. Мечтите не се сбъдват често, нали? Нямаше ли да бъде хубаво, ако се сбъдваха? Но тъкмо сега се чувствувам почти съвсем щастлива. Не мога да се почувствувам съвършено щастлива, защото… — добре, какъв цвят бихте казали, че е това?

Момичето изви една от дългите лъскави плитки през слабото си рамо и я вдигна пред очите на Матю. Матю не беше свикнал да определя оттенъците на женските коси, но в случая нямаше място за големи съмнения.

— Червен, не е ли? — запита той.

Малката пусна обратно на гърба си с въздишка, която човек би казал, се е издигнала от пръстите на краката и събрала в себе си всичките вековечни скърби.

— Да, червен — отрони тя с примирение. — Сега разбирате защо не мога да бъда съвършено щастлива. Никой, който има червена коса, не може да бъде щастлив. Не съм чак много против всичко друго: луничките, и зелените очи, и това, че съм мършава. Мога да си представя, че всичко това го няма. Мога да си представя, че лицето ми има цвета на розови листенца и очите ми са чудно виолетови като звезди. Но не мога да си представя, че косата ми не е червена. Много се мъча. Мисля си: „Ето, косата ми е възхитително черна, черна като гарваново крило.“ Но все си зная, че е най-обикновено червена и това ме кара да се чувствувам нещастна. Това ще ме измъчва цял живот. Преди време четох в един роман за момиче, което било цял живот нещастно, но не било заради червена коса. Нейната коса била чисто злато и се спускала в къдрици на алабастровото му чело. Какво е алабастрово чело? Досега не съм могла да го разбера. Можете ли да ми кажете?

— Ами, боя се, че не мога — отговори Матю, който започваше леко да се замайва. Чувствуваше се, както веднъж се беше почувствувал в безразсъдната си младост, когато друго момиче го беше увлякло на един излет да се качи на въртележка.

— Е, каквото и да е било, трябва да е било нещо хубаво, защото момичето било божествено красиво. Представили ли сте си някога, какво трябва да е да се чувствуваш божествено красив?

— Ами не, не съм — искрено си призна Матю.

— А пък аз съм си представяла, често. Какъв бихте предпочели да бъдете, ако можехте да избирате: божествено красив или смайващо умен, или ангелски добър?

— Ами не мога… не мога да кажа точно.

— И аз не мога. Никога не мога да избера. Но всъщност то няма никакво значение, защото надали някога ще бъда от трите. Положително никога няма да бъда ангелски добра. Госпожа Спенсър казва… о, господин Кътбърт! О, господин Кътбърт! О, господин Кътбърт!

Това не беше, каквото бе казала госпожа Спенсър; нито детето бе паднало от кабриолета, нито Матю бе направил нещо изненадващо, те бяха просто минали завоя на пътя и излезли на „Алеята“.

„Алеята“, наречена така от жителите на Нюбридж, бяха четиристотин — петстотин ярда от пътя с огромни ябълкови дървета от двете страни, образуващи свод с широко протегнали се клони, посадени преди години от един ексцентричен стар фермер. Над главите им се беше проснал плътен навес от снежнобял благоуханен цвят. Под клоните във въздуха цареше виолетов полумрак, а далеч напред едно късче обагрено небе светеше като грамаден розов прозорец в края зад олтара на някоя катедрала.

От тази красота детето сякаш онемя. То се облегна назад в кабриолета, стиснало мършавите ръчички пред себе си, с личице, вдигнато прехласнато към бялото великолепие горе. Дори когато бяха излезли от „Алеята“ и пътуваха надолу по дългия склон към Нюбридж, момичето нито се помръдна, нито проговори. Все още с унесено изражение то седеше загледано в залеза далече на запад с очи, пред които се лутаха разкошни видения на пламналия небосвод. През Нюбридж, оживено селце, където кучетата ги лаеха, малките момчета свиркаха и любопитни лица надзъртаха през прозорците, те минаха все още в мълчание. Бяха оставили още три мили зад гърба си, детето все още не бе проговорило. Личеше, че умее да мълчи толкова напрегнато, както и да говори.

— Струва ми се, че доста си се уморила и огладняла — най-после се реши да заговори Матю, като отдаваше дългото й замълчаване на единствената причина, на която може да го отдаде. — Но нямаме много път напред, само една миля.

Момичето се изтръгна от своя унес с дълбока въздишка и го погледна с мечтателния поглед на душа, която е блуждала далече, водена от звездите.

— О, господин Кътбърт — пошепна то, — това място, през което минахме… това бяло място… какво беше то?

— Ами, сигурно мислите за „Алеята“ — отговори Матю след няколко мига дълбока размисъл. — То е едно хубаво място.

— Хубаво ли? О, хубаво като че ли не е правилната дума за него. Нито дори „красиво“. Те не са достатъчно силни за него. О, то беше чудно… чудно! Това е първото такова нещо, което някога съм видяла: то не би могло да се украси с въображение. То направо ме пресити тука… — момичето сложи едната си ръка на сърцето, — то ми причини една странна, чудновата болка, но това беше приятна болка. Чувствували сте някога такава болка, господин Кътбърт?

— Ами, просто не мога да си спомня някога да съм усещал.

— Аз я изпитвам не знам колко пъти: всеки път, когато видя нещо неописуемо красиво. Но не е трябвало да нарекат това прекрасно място „Алея“. В едно такова име няма съдържание. Трябвало е да го нарекат… чакайте да видя… „Белия път на възхищението“. Не е ли това хубаво образно име? Когато не ми харесва името на някое място или човек, винаги си измислям ново име и в мислите си винаги го наричам така. В сиропиталището имаше едно момиче, което се казваше Хепзиба Дженкинс, но аз винаги я наричах мислено Розалия де Вер. Други хора може да наричат това място „Алея“, но аз винаги ще го наричам „Белия път на възхищението“. Наистина ли ни остава още само една миля до дома? Радвам се и съжалявам. Съжалявам, защото това пътуване беше толкова приятно, а винаги съжалявам, когато приятните неща свършват. Понякога след тях може да дойде нещо по-приятно, но никога не можеш да бъдеш сигурен. А колко често се случва то да не е по-приятно. На мен поне се е случвало. Но аз се радвам, като си помисля, че отивам у дома. Виждате ли, никога не съм имала свой дом, откакто се помня. Аз пак усещам тая приятна болка само като си помисля, че отивам наистина у дома. О, не е ли красиво това!

Бяха прехвърлили билото на хълма. Долу под тях се откри езеро, което изглеждаше почти като река, толкова беше дълго и лъкатушно. На половината път през него минаваше мост и оттам до долния му край, където редица кехлибарени песъчливи ридове го отделяха от тъмносиния залив отвъд, представляваше великолепие от безброй променливи багри — най-леки оттенъци на минзухарено, розово и въздушно зелено с други недоловими отсенки, за които и досега още не е намерено име. Нагоре от моста стигаха поръбили го горички от ели и кленове и всичко лежеше там тъмнопрозирно в техните полюшкващи се сенки. Тук и там дива слива се свеждаше от брега като облечена в бяло девойка, тръгнала към собственото си отражение. От заблатения горен край на езерото се чуваше ясният скръбно-сладък хор на жабите. Малка сива къщурка надзърташе иззад бяла ябълкова градина на склона по-нататък и макар и да не беше още много се стъмнило, в един от прозорците бляскаше светлинна.

— Това е езерото на Бари — обади се Матю.

— О, и това име не ми харесва. Аз ще го нарека… чакайте да видя… „Езерото на бляскавите води“. Да, това е тъкмо име за него. Зная, че е така от тръпката, която ме поби. Когато намеря име, което приляга точно, побива ме тръпка. А вие усещате ли някога тръпки?

Матю поразмисли.

— Ами, да. Винаги ме побива един вид тръпка, като видя ония гадни бели червеи, дето се натрупват в лехите с краставици. Не мога да ги гледам.

— О, мисля, че това не може да е същия вид тръпки. Не мислите ли и вие така? Като че ли не може да има много общо между червеи и езера с бляскави води, нали? Но защо другите хора го наричат „Езерото на Бари“?

— Сигурно защото господин Бари живее там в тая къща. „Градинския склон“ е името на това стопанство. Ако не беше тоя голям храст отзад, щеше да видиш „Зелените покриви“ оттука. Ама трябва да минем по моста и да обиколим по пътя, та има още към половин миля.

— Господин Бари има ли някакви малки момиченца? Е, не чак толкова малки, горе-долу колкото съм аз?

— Има едно към единадесетгодишно. Казва се Дайана.

— Ооо! — дълбоко пое въздух момичето. — Какво прекрасно име!

— Ами, не зная. Мисля, че има нещо ужасно дивашко в него. Бих предпочел Джейн, или Мери, или друго обикновено име като тях. Но когато Дайана се роди, при тях живееше един учител и те оставиха той да избере името, та той я нарече Дайана.

— Жалко, че не е имало такъв учител, когато съм се родила аз. О, ето че сме на моста. Ще си затворя очите. Винаги ме е страх да минавам по мостове. Без да искам си представям, че точно когато стигнем до средата, той ще хлътне пречупен, и двата края ще се затворят като джобно ножче и ще ни прережат. Затова си затварям очите. Но после въпреки всичко трябва пак да ги отворя, когато смятам, че наближава средата. Защото, знаете, ако мостът наистина хлътне, бих искала да го видя как хлътва. Колко хубаво бучи! Винаги обичам бученето. Не е ли прекрасно, че в света има толкова много неща за харесване? Ето, минахме. Сега ще се озърна. Лека нощ, скъпо Езеро на бляскавите води. Аз винаги казвам „лека нощ“ на нещата, които обичам, също като на хора. Мисля, че то им харесва. Тази вода изглежда така, като че ли ми се усмихва.

Когато се качиха на отсрещния хълм и минаха завоя, Матю каза:

— Сега сме доста близо до дома. Ей ги „Зелените покриви“…

— О, не ми казвайте — задъхано го прекъсна детето, стисна го за повдигнатата ръка и затвори очи, да не може да види накъде сочи. — Нека сама отгатна. Сигурна съм, че няма да сбъркам.

Тя отвори очи и се огледа. Бяха на билото на хълма. Слънцето беше залязло преди малко, но всичко се виждаше още ясно в мекия здрач. На запад тъмен черковен шпиц се издигаше в златистото небе. Долу имаше малка долина, а отвъд — дълъг, леко издигащ се склон и по него пръснати спретнати сгради на редица стопанства. Очите на детето се стрелкаха с нетърпение и копнеж от една към друга. Най-после те спряха върху една, която далече вляво, много настрана от пътя, се белееше смътно от нацъфтели дървета в полумрака на обикалящата я гора. Над нея, в безоблачното югозападно небе, като пътеводен и благожелателен светлик, грееше голяма кристално бяла звезда.

— Това е, нали? — посочи я момичето.

Матю с възхищение плесна дорестия кон с поводите по гърба.

— Ами, ти отгатна! Но сигурен съм, че госпожа Спенсър ти я е описала, та да можеш да я познаеш.

— Не, не е, наистина не е! Повечето от това, което тя ми каза, можеше да важи за всички други места наоколо. Нямах истинска представа как изглежда. Но щом я видях, усетих, че това ще е моя дом. О, струва ми се, че сънувам. Знаете ли, ръката ми трябва да е черно-синя от лакътя нагоре, защото толкова много пъти съм се щипала днес. Цялото време току усещах, че ми прилошава, и толкова ме беше страх, че го сънувам това. Тогава се ощипвах, за да се уверя, че е истина, докато изведнъж си казах, че дори да го смятам само за сън, по-добре ще е да продължавам да сънувам, докато мога. Тогава спрях да се ощипвам. Но то е истина и ние сме почти у дома.

Тя въздъхна от прехласване и потъна в мълчание. Матю гузно се размърда. Радваше се, че Марила, а не той, ще трябва да каже на това бездомно сираче, че домът, за който копнее, в края на краищата няма да бъде неин. Отминаха Линдовия дол, където беше вече доста тъмно, но не толкова, че госпожа Върнън да не може да ги види от своя пост на прозореца, изкачиха нагорнището и тръгнаха по дългия път в землището на „Зелените покриви“. Докато стигнат до къщата, Матю с непонятен страх се свиваше все повече пред очакващия го разговор. Нито Марила, нито за себе си мислеше той, нито за неприятностите, които вероятно щеше да им създаде грешката, а за разочарованието на детето. Като си помислеше как ще угасне в неговите очи пламъчето на възхищение, изпитваше някакво чувство на виновност, че той ще участвува в убиването на нещо — почти същото чувство, което го обземаше, когато трябваше да заколи агне, или теленце, или някоя друга невинна животинка.

Дворът беше съвсем тъмен, когато свиха в него и тополовите листа шумоляха като копринени от всички страни.

— Чуйте как си говорят на сън дърветата — пошепна момиченцето, когато той го свали на земята.

След това, стиснало здраво чантата, в която бяха „всичките му земни притежания“, влезе подир него в къщата.