Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (1)

1

Пред входа на една пещера в скалите стояха двама мъже в униформа на офицери от гръцката кралска армия. От външността им не можеше да се допусне, че това доста странно място, където се намираха в момента, е тяхното постоянно местожителство. Бойните им куртки бяха безукорни, толкова чисти, сякаш собствениците им смятаха тозчас да тръгнат на разходка из елегантна Атина. Като че ли с тази цел по-младият от тях старателно разглеждаше ноктите си, дейност, чийто резултат вероятно го задоволи. Всъщност двамата господа стояха пред една пещера доста високо горе в северните гръцки планини, а за разходка из блестящата столица и дума не можеше да става, тъй като в онова късно лято на 1944 година Атина бе лишена от всякакъв блясък, жителите й, дори измежду най-богатите, умираха с хиляди, със стотици хиляди от глад; и още, защото на господата бе възложено командуването на дружина верни на краля андарти; с операции по северната гръцка граница тази дружина трябваше да затруднява отстъплението на немските окупатори. Според двамата това бе малко безсмислено. Германците и без друго напускаха Гърция, какво повече можеше да се желае. Те самите доста бързаха. И не толкова поради това, че им бе присърце свободата на Гърция, а защото руските войски се придвижваха с неочаквана бързина от Украйна на запад и заплашваха да отрежат немската армия в Гърция.

Господа майорите Ксенофон Теотокис и Базил Карафиладес не намираха в обучените си в кралската военна академия глави никакви основателни причини да попречат на германците в тази надпревара от юг на север. И не защото обичаха германците. Напротив, откакто преди три години хитлеристката армия бе нападнала Гърция, на приятния живот на гръцките кралски генералщабни офицери бе сложен край. Достатъчна причина да мразят северните варвари. Към това трябва да се прибави, че немската военна машина бе попречила на гръцката армия да бие, както се следва, черноризците на Мусолини, дейност, на която поне в генералния щаб се бяха отдали по онова време не само с желание и страст, но и с успех. Да възпреш победата на офицери от гръцката кралска армия бе вече подлост, която не можеше да бъде простена на някой си господин Хитлер, дори ако човекът си имаше своите заслуги по отношение на разрешаването на комунистическия и европейския въпрос.

Но — дали им бяха симпатични или не — това бяха второстепенни елементи, тук се касаеше до стратегия и тактика, до трезво военно пресмятане. Германците напускаха Гърция и щяха да я напуснат — толкова по-бързо, колкото по-малко им се пречеше. Оттук произлизаше предварителното безсмислие на всяка военна операция срещу тях. Към това се прибавяше още едно важно обстоятелство: ако не им пречеха, те щяха да напуснат Гърция в по-добро състояние и по-силни. Без да проявяват сантименталност, те нямаха нищо против тази сила извън Гърция. Тя отиваше срещу Червената армия. В победата над хитлеристката армия нямаше почти никакво съмнение. Но за Гърция на крал Георги II щеше да бъде изгодно, ако поражението на Германия стане колкото е възможно по-далеч от гръцките граници и струва на русите скъпо, твърде скъпо. От военна гледна точка следователно би било напълно в ред, ако се пожелае добър път на отстъпващите войски на господин генерал-полковник Льор.

За съжаление, както често се случва, така и сега, военните разсъждения бяха помрачени от политически изисквания. Народът, тази колкото чужда, толкова и неприятна за мисълта на монархическите генерални щабове категория, имаше съвършено различно мнение по всички тези въпроси. Обикновеният човек от улицата както в Атина, така и в последната колиба на стара Елада, мразеше германците. Сметката, която той имаше да урежда с немските окупатори, бе огромна и от първия час на окупацията народът неуморно я представяше, а сега, когато от военна гледна точка моментът бе по-благоприятен от всякога, с многократно по-голямо усърдие искаше да стори това. Обстоятелствата се бяха стекли така, че това настроение у народа бе станало нещо много повече от едно наистина горещо, но безсилно пожелание. Левите демократични сили — безразлично дали това бе по вкуса на господата Теотокис и Карафиладес или не — обединените в ЕДА сили, бяха мнозинството от народа и в лицето на своята военна организация ЕЛАС притежаваха действено оръжие за превръщане на желанията в дела.

ЕЛАС бе душата на съпротивата срещу германците. Така беше от първия ден, така бе и днес. Само че от отделните групички в първите месеци бе израснала могъща организирана армия. Фронтът й достигаше от Пелопонес до Тракия, тя владееше всички гръцки планини на юг и север, на изток и запад. Родена от народа, опираща се на най-решителните, най-свободолюбивите, нейната смелост, успехите й бяха спечелили сърцето на целия народ. ЕДА и ЕЛАС — за народа това бе равнозначно на свобода, бе гръцката чест и гръцкото бъдеще.

Изправена пред това мощно народно движение, кралската партия не се осмели да остане пасивно настрана. Това би означавало да предаде на левите сили монопола на отечествената защита. Така кралската партия бе принудена да организира собствено съпротивително движение, да създаде военни нелегални отряди и да приеме партизанската война срещу германците. И в Гърция се дойде до две твърде различни партизански движения: едното на партизаните от ЕЛАС, другото на кралските андарти.

Хората на ЕЛАС съвсем ясно схващаха причините, довели до създаването на кралското партизанско движение. Те си имаха и собствена тактика да се справят с него, а именно: сътрудничество, където е възможно. Това не само укрепваше фронтът срещу германците, но принуждаваше роялистките водачи да разкриват възгледите си и често отваряше очите на войниците, които също бяха синове на гръцкия народ, за двойната игра на техните командири.

Това сътрудничество, постоянният натиск на ЕЛАС за истински акции против общия враг, бе твърде неприятно на офицерите на десните андарти. Така че сега лесно може да се разбере защо господа майорите Теотокис и Карафиладес бяха в доста мрачно настроение, очаквайки пратениците на един отряд на ЕЛАС, за да обсъдят плана за общ удар срещу, намираща се в близост немска част.

— Дявол да го вземе! — каза меланхолично Теотокис. — По бих се зарадвал на посещението на две дами от кралския оперен балет.

— И една би стигнала — между другари — въздъхна Карафиладес.

Но двамата господа разбраха измамността на своите желания. Атина беше далеч, а бившите балерини бяха станали играчка на господа немските офицери, наоколо нямаше нищо, освен скали, една негостоприемна пещера и на всичкото отгоре ги очакваше неприятна сделка. Теотокис погледна часовника си. Беше малко преди обед, неохотно поканените гости трябваше да се появят всеки миг.

Когато часовият дойде, за да доложи за офицерите на ЕЛАС, на господата Теотокис и Карафиладес въпреки няколкочасовата душевна подготовка се стори внезапно, че е още твърде рано. Макар и да не бяха се уговорили предварително, те почти едновременно заявиха, че хората трябвало да почакат, били още много заети. Разбирайки добре с какво са заети началниците му, часовият прикри пренебрежителната си усмивка и отиде да предаде думите им.

Капитан Темос Герекос погледна многозначително приятеля си Огнян Данчев, когато чуха, че въпреки пристигането им в точно определеното време все пак били дошли твърде рано. Герекос бе дошъл на тази среща без илюзии. Той познаваше високомерните господа от атинското военно министерство; като млад войник от гръцката армия често бе стоял там на стража. Освен това по време на антифашистката освободителна борба срещи като днешната не бяха редки. Така че имаше опит и никак не се учудваше. Не беше така обаче с Огнян Данчев. Българинът, мъж на средна възраст, беше едва от няколко седмици на този фронт. Преди той бе командир на голяма българска партизанска част, действуваща около Охридското езеро. Животът на Данчев бе живот на професионален революционер. Като младеж бе взел участие в Септемврийското въстание 1923 г. в България. Десет години бе прекарал в затвора. Когато фашистите на Франко с помощта на Хитлер и Мусолини нападнаха испанския народ, той бе побързал за Испания. В батальона „Чапаев“ бе добил военни знания като взводен командир. След като знамето на свободна Испания бе потъпкано в прахта и другарите му бяха отведени в концентрационни лагери в Южна Франция, на Данчев се бе удало да избяга от Гюрс. От 1939 година габровският текстилен работник отново бе заживял нелегално в отечеството си. А откакто със съгласието на българските предатели страната бе окупирана от германците и храбрите синове и дъщери на България, верни на великия пример на бащите си, излязоха с оръжие в планините, Данчев бе станал партизанин.

Неотдавна той бе изпратен в Южните Родопи. Там, от другата страна на границата, трябваше да се подкрепи движението на ЕЛАС. Общият враг на гръцкия и българския народ, германският фашизъм, бе по-уязвим там, отколкото в самата България, където жандармерийските войски на монархофашисткото правителство се стремяха да отклонят насочените срещу него удари.

Създадената по този начин гръцко-българска партизанска дружина, в която две трети бяха гърци и една трета българи, до ден-днешен не бе влязла в по-големи сражения. Тя трябваше да се задоволи предимно с малки акции срещу неприятелски ариергардни части и подкрепления. Това се дължеше главно на слабото въоръжение. Разполагаха почти само с късоцевни италиански пехотни пушки и една астматична картечница от същия произход. Мунициите бяха оскъдни. Така че въпреки отстъплението си всички германски части, с които бяха имали досег, многократно ги превъзхождаха по въоръжение. Това се отнасяше и до онази рота, която в момента държеше планинското селце Лизефон. Дни наред Герекос, Данчев и техните другари бяха мислили как да нападнат тази част, чиято задача бе да охранява главния път за Пловдив. Възможностите се оказаха твърде ограничени. И тъкмо преди два дни на същото място се появи отряд кралски андарти. Какво по-хубаво от това да се склонят тези, макар и съмнителни съюзници, заедно да нападнат немската рота. Герекос поиска да се срещне с техните водачи, за да се споразумеят.

Огнян Данчев се ядоса на неучтивото държане на чуждите командири. В родината си той не бе имал случай да преговаря с царски офицери. Там фронтовете бяха поясни, по-прости, отколкото в Гърция. Поради това му липсваше необходимото дипломатическо чувство. Герекос се опита да го успокои. Делото стои над всичко, каза той, дори над всяка лична обида. Школуван в дълги класови битки, Огнян Данчев бързо осъзна това.

Те чакаха повече от час. Най-после часовият дойде и ги поведе по нескончаем зигзагообразен път, докато внезапно се озоваха до пещерата; пред входа й, наведени над маса с военни карти, Карафиладес и Теотокис привидно възбудено разговаряха по тактически въпроси.

Поздравът бе хладен, небрежен, пренебрежителен. За генералщабните офицери бе важно от самото начало да покажат непреодолимото разстояние, което според тях — дори само що се отнася до военни знания и възможности — ги делеше от тези народни синове, на които обърканите времена бяха подхвърлили офицерски чинове и власт.

Темос Герекос благодари спокойно, Огнян Данчев — навъсено, макар че в същия миг сам се ядоса на това. Четиримата мъже не се бавиха с дълги предисловия. На Герекос от първия миг му стана ясно, че пред тях стоят двама реакционни представители на гръцката кралска офицерска каста. Да разговаря с подобни хора върху общополитически въпроси или дори върху жизнени проблеми за отечеството би било напразен труд. Ако някога — а този ден идеше със скоростта на вятъра — Гърция бъдеше освободена от немския фашизъм, тогава щяха да спорят помежду си, един спор, който щеше да бъде разрешен само от голата сила.

Днес се касаеше за други неща. Както и можеше да се очаква, господа майорите се оказаха донякъде осведомени за немската въоръжена част в Лизефон. Но те не знаеха нито точната й сила, нито количеството на автоматичното оръжие. Герекос, напротив, бе напълно наясно и решително отхвърли всякакво съмнение в точните му сведения.

Трудности се появиха, когато се поведе разговор за собствените сили и въоръжение. Никоя от двете страни не искаше да се разкрие пред другата. След като говориха надълго и нашироко за това, капитан Герекос се реши да играе с открити карти. Оказа се, че колкото и оскъдно въоръжена да се смяташе дружината на ЕЛАС, тя бе все пак по-добре в това отношение от десните андарти. Герекос преглътна яда си. Той знаеше причината. В южната част на страната, там, където нямаше вече нито един немски войник, се намираха много блестящо въоръжени партизански отряди. Към тях течеше истински поток от английско оръжие и пари, за да може в деня на освобождението реакцията веднага да сложи от едната страна на везните военното си превъзходство срещу отслабените в хиляди битки войски на ЕЛАС.

Но днес не си струваше да говорят за това. Много по-важно бе да се изясни на господата, че обединените бойни сили биха били достатъчни да освободят село Лизефон и по този начин да се приближат до стратегическия път за отстъпление на германците.

Ако не искаха сами да се уличат в страхливост, Теотокис и Карафиладес трябваше да се съгласят. Следователно общото нападение можеше да се смята за решено.

— При условие, че ще се споразумеем за главното командуване — ограничи майор Карафиладес.

— Ние сме повече и по-силни — каза Данчев.

— Възможно е — отвърна Теотокис, — но все пак в известен смисъл ние представляваме редовна гръцка армия.

Като наблегна особено на думата „редовна“, той искаше да подчертае, че за него всъщност всичко, което се нарича ЕЛАС, е нередовно, незаконно и много малко се различава от понятието въоръжени бандити.

— Да предоставим на гръцкия народ да реши кого ще смята за своя армия — отговори Герекос — и да воюваме днес с дела за тази чест.

Огнян Данчев се учуди на примирителния тон на другаря си, но се овладя и мълчаливо се съгласи, когато той заяви, че е готов главното командуване да се повери на един от двамата генералщабни офицери.

Карафиладес, който разполагаше с хубави карти, започна да разяснява в общи линии плана на нападението. В посоката, в която щеше да бъде извършено нападението, селото опираше до сравнително стръмен скат. Той се издигаше като полукръг, висок в средната си част около двеста метра, а двете му разклонения се възвисяваха на повече от петстотин метра в на места гориста, на места гола, почти равнинна местност. Карафиладес смяташе, че германците са изнесли своите позиции доста напред горе на хълма. Герекос потвърди, че разузнавачите били съобщили същото.

— Следователно ще действуваме така — заключи Карафиладес. — Вашите войски ще се разпределят по фланговете на полукръга и ще се опитат да ги притиснат. Противникът ще предполага двустранно нападение отляво и отдясно и ще разположи защитата си съобразно с това. Щом се обвърже достатъчно там, нашите бойци ще насочат главния удар във фронтална посока, ще завземат хълма в средата или близо до нея и ще разделят неприятелските сили на две. Нашата цел ще бъде да достигнем Лизефон и след това чрез обхождане отляво и отдясно да образуваме две клещи с вашите крила. С това ще попречим на противника да се отдръпне назад към главния път и ще приключим сражението почти съгласно класическите правила вероятно с неговото унищожение. Разбрахте ли ме, господа?

— Напълно — отговори усмихнат Герекос, — съответно изменен, този план е бил приложен още от Александър Македонски. Само конницата му трябва да бъде заместена от бързите крака на еласовци.

— Ще си спестя въпроса, дали можете да предложите нещо по-добро — заяви Карафиладес надменно. Той побесня вътрешно, че този домъкнал се, така наречен командир толкова бързо бе прозрял неговото заимствуване от военното изкуство на древността.

Все пак Данчев не можа да се сдържи и попита дали няма да е по-разумно, ако основният удар бъде нанесен от главните сили. Но господа офицерите не искаха и да чуят за това. Хората на ЕЛАС веднага отгатнаха причината. Съгласно плана главният товар на сражението несъмнено лягаше върху техните хора. Нападнат отляво и отдясно, противниковият командир щеше да бъде принуден да подсили двата си фланга така, че центърът му едва ли можеше да окаже сериозна съпротива. Това бе едната причина. Като друга можеше да се предполага, че ЕЛАС ще трябва здравата да се бие с врага, докато десните андарти вече ще са завзели селището. Следователно главната работа оставаше на демократичните сили, а триумфът от освобождението на Лизефон — на монархистите.

С въздишка се примири Огнян Данчев с положението. Другарят му очевидно нямаше никакво желание да протестира. Изглежда, обстоятелството, че изобщо е спечелил десните андарти за обща акция, беше за него по-важно от всички неблагоприятни явления, които го съпровождаха.

Бързо се споразумяха за часа на нападението. Сравниха часовниците. Беше три часът след пладне. Точно след девет часа всички позиции трябваше да бъдат заети, а четиридесет и пет минути по-късно боят на средния участък да започне.

Когато Герекос и Данчев се сбогуваха, имаше основание да се вярва, че общото дело е сближило малко двете страни. Майорите поздравиха като че ли малко по-любезно, а Герекос беше малко по-уверен, отколкото в началото на срещата.