Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (7)

Карачи

Бъди като топящ се сняг, измий се от себе си.

(Джалал ад-дин Руми)

Тази глава се роди по случайно стечение на обстоятелствата, благодарение на които отново съм в Пакистан. Но не колелото, а самолет ме приземи на летището в Карачи.

Гъмжило, рояк, ято превозни средства в разноцветна палитра. Такива, които не си знаят конските сили, и такива с животинска тяга, които предизвикват забавянето на първите до пълен покой. В небесата, опушени в синкав дим и жълт прах, се реят кафяви грабливи птици. Горещо е. Кокосовите палми са с поувехнали прашни листа. Камила с подрънкващи метални гривни бавно е провлачила стъпка. В погледа й, а и в погледа на стопанина й се рее безвремие. В черните му очи се отразява собственото ти свободно време. Задръстване ли?

— „Чело, чело…“ — подвиква един водач на магаренце с двуколка, натоварена с купчина железа. Нищо не може да се направи, колите са спрели, а мотоциклетите на зиг-заг се опитват да се съпротивляват, докато някоя рикша не запуши и последния отвор за бягство. В хаоса ние със Саджит намираме свободно място и нашият мотоциклет е свободен. Вълните от нажежен, горещ въздух изсушават слоя прах и пот. Сякаш сме рицари с броня. Всичко е спечено, твърдо тук, в Карачи.

Преди време написах писмо на една приятелка и в него споменах: „В Карачи няма малки деца. Новороденото бебе в вече пораснал мъж или жена. Когато живеят в такава твърда среда, хората са с по-твърда обвивка“. Отговорностите в семейството се разпределят от най-ранна възраст. Ако не стават за физическа работа, децата от бедните семейства, а тук са хиляди, просят по улиците. За многомилионния град училищата са недостатъчни да дадат детство на малчуганите. За това са отговорни и родителите, които не виждат изход за семейството без ежедневния доход на децата си. Малкият Мешад всеки ден минава по улицата, на която живея, но не за разходка. Влачи магнит от високоговорител и периодично спира да събере полепналите болтчета и други метални предмети. Наоколо има многобройни работилници за ремонт на автомобили и мотори и затова урожаят е сравнително богат. Правителството си затваря очите. Военна държава. Навсякъде се тръби колко много се харчи за развитие на градовете. Вярно е, не споря, Карачи през 2007 година е разкопан като след земетресение, навсякъде се строи, разширява и усъвършенства. Нови виадукти, канализация, окабеляване. В същото време най-сигурният начин за момчетата да се оженят е да си намерят място в армията, това е сигурен доход за бъдещо семейство, с най-привлекателни облаги. Парите на данъкоплатците отиват за отглеждането на елитна и безсмислена войска, а всяко видимо развитие е част от праха, който ти влиза в очите и врата, и навсякъде. Покрил е цялата страна като гигантски облак.

В къщата, където живея, няма ток почти всяка вечер, канализация също няма. Помията от близкия ресторант се изсипва направо на улицата. Водата от чешмата идва от резервоар на покрива на къщата, помпа се от подпочвен кладенец и е негодна за пиене. Пием само преварена вода. Като капак на всичко около 20 декември, по време на курбан-байряма, мюсюлманския празник Еид, започва едно невиждано клане по улиците на града. Почти всяко семейство символизира жертвата на Аврам с ритуалното убийство на жертвено животно, извършвано от главата на семейството. Улиците са червени от кръв. Жертват се дори камили, или кой каквото може да си позволи.

Еид Мубарак.

Къносано магаренце се опитва да помръдне непосилен товар. Двама души му помагат да се измъкне от лепкавия капан на жегата и умората. Ние сме на път за Шер Шах — сметището за машини и компютри. Чук, отверка, клещи. Разглобяват принтери, компютри и други причудливи устройства до съставни компоненти. Металът и пластмасата се сортират от ръцете на невръстни деца. Горелка, пламъкът облизва с шепа зелени искри платката, изтръскване с клещите и една купчина компоненти отива за допълнителна сортировка. Бобините на една страна, на другата са транзистори и интегрални схеми. В прахта се въргалят процесори, памети и какво ли не. Цената им е стотинки, а вероятността все още да са годни е по-голяма от 70%, така че рискът от инвестицията по символичното им закупуване си заслужава.

Импровизирана талига на три колела с кирпичено огнище предлага бърза закуска от печена царевица в тиган, пълен със сол. Всичко се приготвя пред очите ми. Шепата ядки се разбърква с метален сърп в нагорещената сол. С метално сито солта заминава обратно в тигана, а хартиеното пакетче е пълно с нажежена царевица. Невръстни деца с метални кофи с пушещи въглени на дъното и насипани стъргали, царевица и фъстъци в метална тавичка, поставена над тлеещата жарава, обикалят работилничките. Чай в очукани чайничета. Традиции. Сякаш миналото, настоящето и бъдещето съществуват в едно и също време.

Карачи е град, в който артистично декорирани автобуси и камиони доминират по пътищата. В същото време мъже с пригладени бради доминират и управляват едно напълно мъжко общество. Жени в свободната комуникация или заетост не съществуват. Започвам да вярвам, че и малкото, които срещам по улиците скрити зад бурките или пъстрите орнаментални шалове, са само миражи, отражение на собствените ми копнежи. С тези, с които разговарям в семейна атмосфера, коментирам скорошните прояви на религиозни женски общности с талибански корен, които бият с бамбукови пръчки жените, неспазващи религиозните правила (интерпретирани персонално). Преобладават новините, свързани с талибани.

Градът е разделен на колонии. Племенната структура, наложена в миналото, е неразбиваема. Затворени общества не допускат никаква външна намеса. Улицата на зелените тюрбани суни, улицата на хората от племената пущу от афганистанската граница, улицата на шия, патан, миман, бори. Има невероятно разнообразие на мюсюлмански секти, но правилото е всяка жаба да си знае гьола и никой не се меси в живота на останалите.

Аз живея в колонията Шах Фейсал. Границите й достигат до суха падина, която по време на мусонния период се превръща в море. Диги от по 5–6 метра предпазват най-крайните къщи. За канализация и дума не може да става в хаоса от постройки. Уличките са тесни, можеш да прескочиш от един покрив на друг. Биволи и кози, тук-таме магаренца в отпуск. Тепърва правителството се опитва да реши проблема с канализацията, а водата за пиене е съкровище, което рядко някой притежава. Всеки ден съседът на Махмуд идва до неговата къща с туби и кофи да зареди водата за деня за миене, готвене, пиене. Махмуд е от малкото с прокопан кладенец. Самолет се издига над очукания пейзаж — летище Карачи е на една ръка разстояние. В непосредствена близост стадо биволи се излягат в кален гьол. Мъже клечат и дъвчат пан. В настъпващия сумрак малки деца събират клечки и изсъхнала тор, други играят крикет и търкалят скъсани гуми. Безвремие.

Една малка птичка е кацнала на близкия клон и диша с отворена човка. Жегата е тежка и полепва по всичко живо. Автобусът намалява ход, пендарите по периферията подрънкват напевно. Кондукторът потропва еднократно по ламарината на вратата, това е сигналът за слизане на пътник. Две бързи потропвания и отново ускоряваме ход. До пълен покой се стига само ако трябва да се качи жена, дете или стар човек. Със затичване скачаш на стъпалото и си проправяш път навътре или нагоре, към покрива. Независимо от блъсканицата, кондукторът винаги намира начин да събере парите за билетите. Горе-долу 1/3 от автобуса е отделена с преградна решетка, която разделя жените от мъжете. Обикновено мъжете висят по вратите и покрива и навсякъде, където могат да се закачат и да оцелеят до следващата спирка. Декорацията отвътре и отвън надхвърля всякакъв кич, но е интересна, с много въображение. Ако се вгледам в детайлите й, и ми става още по-интересна.

— „Садаре, Садаре…“ — на всяка спирка се обявява дестинацията на автобуса с много крещене и удари по него. Садар е центърът на търговията, бизнесът на Карачи. Магазинчетата са като килийки в кошер, обслужвани от работливи пчелички. Вертикална организация. Складът е над магазина, свързани са с вертикална стълба. Малко момченце изчезва в процепа и не след дълго се връща с търсената стока. Чувствам се като в кораб или подводница. Улиците са подредени по предлаганите стоки и услуги. Всички са по браншове — улицата на златарите, на шивачите, на продавачите на електроника и фалшиви часовници, на строителни машини. Като всичко това е обвързано и обединено с приготвянето и предлагането на храна. Хигиената е нула. От една чаша или чиния пият и ядат хиляди хора на ден. Опашката пред талигите за айрян и плодови сокове не спира и за миг. Мисля си за Индия и банановите листа, в които се сервира в Тамил Наду. Каква чистота беше там.

Блокът лед пристига с каруца. Сложен е направо върху дървената скара, която се използва за превоз на каквото и да е. Разбива се директно на улицата, на земята и заминава по питиетата. Прахолякът от непрекъснатия поток живот е част от съставката за приготвяне на чашата сок от захарна тръстика. Затова е и толкова вкусен. Аз ям и пия всичко и навсякъде и се чувствам страхотно. Та в момента съм част от цвета на колоритния град, не съм турист, а в същото време не съм и пакистанец, безпристрастен съм. Вярвам, поглъщам, сливам се, споря, изисквам, раздавам се.

В бъркотията от работилници постепенно стигаме до колонията на бори и миман. Това са търговците на Карачи. Както се изразява Саджит, те са „мюсюлманският еквивалент на евреите“. За тях няма ограничение колко магазина ще отворят. Правилото е да се правят пари. Но както Али от магазина за електроника се изрази, това са и най-тежките им окови, тъй като никога не харчат това, което трупат. Интересно за борите е, че жените се обличат с едни много старомодни кремави рокли, с бродерии на цветя и дантели на бонето или забрадката, с която се покриват. Когато ги погледна заедно с облечените им в снежнобяло мъже, с бели топита със златен кант, все едно времето спира, все едно се връщам стотина години назад и попадам в черно-белите снимки от музея, когато файтони са кръстосвали улиците на града.

Движението е спряло. Всичко ехти под песента на хилядите клаксони. Сигурно някой амбулантен търговец се е опитал да пресече многолентовото движение с талигата си с гуава, след него като по инерция, с упоритостта да минат първи, се наблъскват останалите участници в движението, докато най-накрая спрат до пълен покой, гледайки се умно лице в лице. Ще отнеме няколко часа да се размести пъзелът от метал и плът. В крайната лента уморен носач отпуска ръка на количката, натоварена с домашна електроника. А колелото на изстисквачка за сок от захарна тръстика се върти ли върти, време е за почивка, измъкване няма. Потропване на копита. Обръщам се — файтон, натоварен с една дузина дечурлига. Семейство.

Животът в Карачи, а и в цял Пакистан и навсякъде в Индия е динамичен, жив, понякога див, отскачащ във всяка възможна крайност. Ако погледна към Европа, там сякаш сме застинали неподвижно. Замръзнали сме на място. Преди време ме питаха какво харесвам от улицата, от мизерията, от страданието, от щастието, от обикновените хора, провиснали по автобусите, а моят отговор бе, че харесвам картината на живота, рисувана от Господ във всеки един момент, харесвам реализма и духа й, харесвам живия живот, в който има смислени цели и подбуди, които ни дърпат напред, в който има и смърт, и борба, и раждане, и женитба, и всеотдайност, и измама, и любов, и изневяра, и желание, и страст, и всичко това в секундата, в мига, в който сетивата ми поемат поредната глътка живот. Щрихите се променят като буйното русло на планинска река, художникът рисува пред мен със замах. Като докосна картината и пръстите ми се очернят от дима и праха, очите ми плачат от съпричастност към страданието, сърцето ми ликува пред щастието и задружността на семейството. Не искам да мърдам никъде, само да стоя, да живея и да гледам. Зажаднял съм за истински живот и тук го получавам в изобилие.

Със Саджит сме напазарували от боклуците на Шер Шах. В настъпващия сумрак, на светофара, детенце с ученически географски глобуси в ръце и усмивка продава мечти. Къде е светът, мой малък приятелю, да ти подаде ръка? Плаче ми се. Обръщам се назад и буквално мога да видя тунела, който сме направили в супата от прах, шум, отпадъци и въздух, която дишаме, в която се раждаме и умираме. Надолу по пътя картечница, запалени гуми. Кафяви грабливи птици кръжат над сиво-кафяви кубични сгради. Брадати мъже с блестящи топита играят крикет.

Тъмнината постепенно омекотява чувствата. Потъвам в жасминов аромат, миризма на чай и подправки. Погледът ми е устремен към звездното небе, но звезди над Карачи не се виждат. Над мен манговото дърво на Махмуд преплита клони. Отрупано е с безчет все още зелени плодове. Към юни ще узреят. В единия му край, към върха, две врани са си направили гнездо. На по-ниските клони десетки врабчета се боричкат преди лягане. Не след дълго суматохата спира и всеки се установява на неговото си клонче. Птичките спят без гнезда, или както казва малкият син на моя пакистански приятел, това са бедни пакистански птички, не могат да си намерят подслон и затова се гушат, карат се, обичат се, спорят, пеят, както и бедните по улиците на Карачи, но винаги са готови да споделят и малкото, което имат.

Благодаря ви, приятели!