Франсин Доусън
Не мога с друга да те заменя (1)

I

Лин Уокър беше в стихията си. Заедно с приятелката си Айлин Швайфт прекосяваше едно след друго помещенията на луксозния апартамент, който бе наела само преди 24 часа. В очите на двете млади жени всичко наоколо беше великолепно. Огромни, огрени от слънчевата светлина стаи, широки коридори, безупречно обзавеждане в семпъл и изискан стил.

— Четири големи стаи, салон, кухня и баня — направо мечта! Кажи, Лин, не е ли това малко повече за нуждите и възможностите ни? — възкликна Айлин.

— Може би. Но само погледни, жилището е направо фантастично — Лин отвори вратата на банята, голяма почти колкото всяка една от стаите. Беше облицована цялата с бял мрамор. Душ кабината беше с прозрачни стени, а ваната — голяма и кръгла, спокойно можеше да побере двама души едновременно.

— Наистина е прекрасно, но невъобразимо скъпо.

Айлин замислено въздъхна. Не искаше да се сеща за състоянието на сметката си в момента. От седмици търсеше постоянна работа като моден дизайнер, но най-доброто, което беше постигнала до този момент, беше подписването от време на време на еднократен договор ту с едно, ту с друго ателие. Получаваше добри пари, но никога не беше сигурна как ще се развият нещата в утрешния ден, липсваше й твърдата сигурност на постоянната работа. Десетте хиляди долара от последния й ангажимент вече бяха почти изразходвани за плащането на гаранции, комисионната на посредника, уредил договора й, и първия наем за това луксозно жилище. Така че в момента нямаше никакви средства.

— Права си, наистина е скъпо. Но затова пък имаме чудесен изглед към Сентръл парк! — Лин поведе приятелката си към прозореца, откъдето се разкриваше величествена панорама към Парк Авеню и разкошната зеленина на парка зад него. — Живеем на най-хубавото място, Айлин, и това си заслужава високия наем.

— Лесно ти е да го кажеш, защото ти плащат редовно, при това не малко. А аз…

— Хайде, скъпа. Нека да не си разваляме удоволствието. По-добре да помислим как ще разпределим помещенията. Мисля си дали няма да се наложи да направим някои корекции в подредбата.

Лин беше архитект по вътрешно обзавеждане и апартаментът й предлагаше чудесна възможност да покаже какво може.

Двете приятелки разопаковаха нещата си и си избраха по една стая.

— Чудя се какво ще правим с двете стаи, които останаха свободни — Айлин замислено се огледа наоколо. Току-що беше подредила дрехите си на закачалки във вградения гардероб, а книгите й вече лежаха върху полиците на етажерката.

— Имаме нужда и от работни кабинети, нали? На теб ти трябва голяма маса, където да кроиш, а на мен — едно също толкова голямо бюро за чертане. Така че, както виждаш, всяка една стая от този апартамент ще бъде използвана.

Айлин искаше да възрази, че всичко това спокойно може да се побере и в собствените им огромни стаи, но се отказа. Не искаше да помрачава възторга на приятелката си. А освен това и тя беше пленена от великолепието на това жилище. Реши поне веднъж в живота си да бъде лекомислена и разточителна. Щеше да се заеме още по-усилено да спестява, отколкото досега, и всичко щеше да се оправи. В края на краищата беше доста добра в професията си. Единственото й нещастие се състоеше в това, че изглежда в Ню Йорк модните дизайнери бяха толкова много, колкото и песъчинките по плажа, а тя все още не си беше създала име в професията. Кой познаваше Айлин Швайфт от Бостън?

— Отговарям за всичко, което може да бъде направено от плат — обяви тя, прогонвайки мрачните си мисли. Порови в куфара си с мострите и извади чудесна сива коприна, гарнирана със съвсем тънка бяла нишка. — Погледни, Лин. Точно като за пердета в салона.

Лин сбърчи чело.

— Не знам, Айлин. Мислех си за обикновени щори. Струва ми се, че пердетата вече не са на мода.

— Не и когато аз съм ги ушила и поставила, ще видиш, че ще изглеждат фантастично.

Лин кимна. Знаеше, че, приятелката й в момента има нужда да прави нещо, за да докаже сама на себе си собствените си възможности. Чувстваше се донякъде отговорна за Айлин, откакто се бяха срещнали за първи път преди около година. Това се случи при откриването на една голяма модна къща на Пето Авеню. Лин беше направила вътрешното й обзавеждане, а Айлин — част от първата модна колекция. След тази първа среща двете предприемчиви и амбициозни млади жени станаха най-близки приятелки.

Следобедът мина неусетно. Беше почти тъмно, когато двете най-сетне приключиха с работата си и си наляха по едно мартини. Бяха направили всичко възможно, за да придадат част от собствения си стил и вкус на това фантастично жилище. Във всяка една от стаите бяха поставени по няколко големи саксии със зелени декоративни растения, по стените висяха цветни репродукции на модерни художници. На перваза на камината стояха снимки на някои приятелки на Лин и Айлин, както и на родителите им. Сивите кожени кресла бяха освежени с малки възглавнички от бледорозова коприна, като отнемаха част от строгата атмосфера и деловия вид на помещението, а по рафтовете и под огледалата в банята бяха подредени всякакви кремове и флакони с козметика.

— Прекрасно! Сега и аз се радвам много, Лин — Айлин ликуващо се огледа наоколо.

Двете жени се чукнаха и отпиха.

Лин Уокър беше висока и стройна блондинка с тъмносини очи. Нейната елегантност и грация, както и самоувереният й поглед, действаха хипнотично върху по-голяма част от мъжете, но държанието й в никакъв случай не беше сладникаво предразполагащо, а по-скоро респектиращо и будещо възхищение. Айлин Швайфт беше малко по-ниска от Лин, с крехка фигура и правилни черти на лицето. Сивите й очи контрастираха очарователно с тъмната коса, спускаща се до средата на раменете й. Когато двете излизаха заедно, беше невъзможно да останат незабелязани. Причината за това, че до този момент не бяха имали сериозна връзка с нито един от досегашните си партньори, беше може би тази, че нито Лин, нито Айлин искаха да бъдат желани и ценени само заради атрактивната си външност.

Лин имаше твърд характер, беше разумна, критична и дълго обмисляше, преди да вземе каквото и да е решение. В професията си на вътрешен архитект често имаше работа с мъже, които понякога бяха нейни работодатели, понякога — партньори в сключената сделка. Отдавна се беше научила да използва срещу тях собствените им оръжия, за да ги накара да я приемат като равностоен партньор.

Айлин със своята миловидна външност сякаш непрекъснато имаше нужда от закрила. Беше тиха, с благ характер и създаваше впечатление за уязвимост, или по-точно повърхностност, но всъщност умееше да преценява нещата трезво. Беше доверчива, понякога лекомислена, но когато се стигнеше дотам да избира, знаеше винаги точно какво иска. Това всъщност беше нещото, по което двете жени най-много си приличаха и което ги свързваше толкова здраво в едно неразделно приятелство и разбирателство.

— Обаче със сигурност ще ни трябва чистачка — въздъхна Лин.

— Страхувам се, че идеята ти е неприемлива — отвърна Айлин.

Като че ли Лин не знаеше това. Само чистачка им липсваше! Да се намери такава в Ню Йорк беше почти невъзможно, а дори и да откриеха, трябваше да й плащат на час и то толкова скъпо, че всеки специалист, в която и да е област би завидял на такова възнаграждение. Чак такъв лукс Лин не би могла да си позволи, колкото и много да печелеше.

— По-нататък ще измислим нещо — каза Айлин. — Вчера изтеглих от банката последните пари от сметката си и сега трябва да гладувам, докато „Харпърс“ ми платят. Дължат ми още две хиляди долара за детската колекция.

— Ето, виждаш ли. Все пак не е толкова лошо.

— Да, но за колко време ще стигнат две хиляди долара, след като веднага трябва да дам хиляда и петстотин от тях за наем? — Айлин беше отчаяна.

— Хайде, скъпа, не се тревожи повече. Ще видиш, че ще се оправим все някак. Нека да поспим няколко часа. Утре е неделя, времето сигурно ще е хубаво и ще можем да отидем до Кони Айлънд. Може да имаме късмет и да срещнем някой милионер, или още по-добре двама, които ще ни избавят от затрудненията ни.

 

 

Вече два месеца Лин и Айлин се наслаждаваха на новия си начин на живот в разкошния апартамент. Бяха направили още някои подобрения и размествания и в момента жилището изглеждаше приказно. Сред кръга от познати на двете млади жени се говореше само за това и домът им се беше превърнал в извънредно интересен обект за посещения и дискусии.

Два пъти досега бяха платили наема си и с останалите пари се бяха оправяли, до получаването на нова заплата. Но когато на първи септември пристигна сметката за наема, Айлин въздъхна сърцераздирателно.

— Лин, не знам какво да правя. Сметката ми показва повече от минус хиляда долара, а скоро не ми предстоят големи плащания.

— Не се безпокой, скъпа. За този месец може да платя наема сама. Ще ми върнеш парите, когато имаш възможност.

Работите на Лин вървяха много добре в момента. Освен заплатата си този месец беше получила още няколко хиляди от един договор, който Боб й беше уредил.

— Много мило, Лин. Но не е трайно разрешение на проблема. Страхувам се, че ако в най-скоро време не си намеря постоянна работа, ще трябва да те напусна — каза Айлин потиснато.

— Изобщо недей и да си помисляш за това! — Лин беше възмутена. — Този апартамент принадлежи на двете ни и аз не искам да живея с никой друг тук.

— Но може би ще се наложи. Наемът е твърде висок, за да живееш сама.

Двете решиха да обсъдят проблема и да се опитат да намерят някакво решение. Айлин беше тази, която направи първото предложение.

— Може да дадем една от стаите под наем. И без това масата ми за кроене чудесно се побира в спалнята ми, която е огромна за сам човек.

Лин се замисли. В такива моменти винаги изпитваше нужда да запали цигара. Изпуши три една след друга, докато най-сетне проектът на Айлин беше обмислен.

— Да, това наистина е възможност. Но се страхувам, че една съквартирантка само ще наруши спокойствието ни и всичко ще се обърне с главата надолу. А погледни колко хубаво се развиват нещата до този момент.

— Наистина е така, Лин. Но за моята работна стая бихме могли да вземаме петстотин долара всеки месец. Не е кой знае колко, но все пак е помощ.

— И откъде ще намерим някого, с когото да се разбираме добре?

— Да дадем обява във вестника — предложи Айлин. — Почти половината Ню Йорк търси под наем стая или жилище.

— Права си. Можем да опитаме поне. Но да се разберем предварително — ще вземем само някоя, която пасва сто процента и на двете ни — съгласи се най-сетне Лин, въпреки че имаше все още някои съмнения относно успеха на това начинание.

Двете подготвиха обява, която гласеше, че се търси симпатична съквартирантка за един голям апартамент, на възраст около двадесет години.

 

 

Следващият ден беше ужасно изморителен за Айлин, която непрекъснато отговаряше на безбройните телефонни обаждания и с още по-голяма яснота осъзна преимуществата на това, да си по цял ден на работа като Лин. Изглеждаше наистина така, като че ли половината женско население на Ню Йорк търси квартира. Една жена с приятен тих глас получи одобрението на Айлин, друга беше поканена да види стаята, а точно когато Лин влизаше вкъщи, приятелката й обясняваше за кой ли път вече на третата условията по настаняването.

— Е, намери ли се подходяща наемателка? — попита Лин. Тя захвърли обувките си насред стаята и тръгна към банята да напълни ваната. След тежкия си работен ден имаше нужда точно от това в момента.

— Не знам още — Айлин я последва и седна на белия фотьойл, облечен с изкуствена кожа, докато Лин с въздишка на удоволствие се изтегна във ваната. — Най-различни кандидатки се обаждаха, но аз поканих само три от тях да видят стаята.

— И кога ще дойдат тези трите? На мен също ми се иска да се срещна с тях — за секунди Лин се потопи цялата в ухаещата пяна и после отново подаде глава, изтривайки лицето си.

— Едната още тази вечер, а другите две утре — Айлин бързо се съблече и се мушна във ваната при приятелката си.

Двете млади жени често се къпеха заедно. Във ваната водеха най-приятните си разговори. Това обясняваше, защо банята все повече заприличваше на втора всекидневна. Върху ниския мраморен плот около ваната имаше чаши и бутилки с напитки. Наоколо бяха разпръснати списания, книги, цигари и, естествено, имаше и радио. Както Лин, така и Айлин обожаваха да лежат във ваната и да слушат музика. Сега обаче и двете се замислиха за промените, които щяха да настъпят, след като още един човек се нанесе при тях в апартамента.

— Ще видиш, че ще се наложи всеки ден да почистваме навсякъде — изохка Лин, а Айлин отчаяно добави:

— И кухнята ще трябва да блести и никога повече няма да можем да се къпем толкова дълго, колкото искаме, защото нашата съквартирантка ще иска също да използва банята.

В този момент чуха звънеца на входната врата.

— О, господи, сигурно е тя.

Айлин се надигна, цялата покрита с пяна. Загърна се в пухкава бяла хавлия и остави дълга ясна следа след себе си, когато прекоси салона и тръгна към вратата.

Отвън стоеше една строга жена около тридесетте, която веднага се втренчи недоволно в мокрите следи на Айлин в коридора.

— Но вие ще намокрите всичко! — каза жената и посочи към пода.

— Е, и? — отвърна Айлин. — Не вярвам мраморът да се повреди от това.

— Но някой трябва да почисти — жената беше направо възмутена — а аз ви гарантирам, че това няма да бъда аз, ако се нанеса тук.

Айлин чу и видя достатъчно, за да разбере, че с тази жена няма да се разбират добре.

— Вие обаче няма да се нанесете — каза ядосана и хлопна вратата под носа на досадната посетителка.

Лин също одобри решението на приятелката си, след като тя й описа накратко срещата.

— В края на краищата не ни трябва Цербер вкъщи — завърши Айлин. — Може пък утре да имаме късмет. Ако ли не, ще опитаме още веднъж.

На другия ден позвъни една млада дама с толкова силен грим, крещящо облекло и такива характерни маниери, че у Айлин не остана никакво съмнение относно професията й. След като отказа възпитано, но твърдо на настояванията на тази посетителка, тя зачака следващата кандидатка. Това беше жената с приятния тих глас, която пристигна късно след обяд. Айлин я покани да влезе. Първото впечатление не беше никак лошо. Беше около двадесетгодишно момиче, чужденка, ако се съдеше по акцента й. Изглеждаше стеснителна, но в действителност изобщо не беше такава, както Айлин скоро разбра.

Когато Айлин й показа стаята, тя веднага обяви, че е твърде малка за нея. Ако се съгласяла да я наеме, задължително, трябвало да ползва и салона. И освен това петстотин долара били много само за едно помещение.

— Но ние плащаме три хиляди долара наем — обясни й Айлин. — И ще можете да ползвате банята и кухнята.

— Това е съвсем естествено — отвърна младата жена и направи гримаса. — При този наем…

Следователно и тази кандидатка отпадаше. Айлин я изпрати и стигна до убеждението, че всякакви по-нататъшни надежди да си намерят подходяща съквартирантка ще бъдат напразни. Тя сподели това с Лин, която тъкмо се прибираше от работа.

— Пълен неуспех — завърши тя накрая разказа си за двете посещения през деня. Беше потисната и в лошо настроение, но се опита да се пошегува. — Значи ни остава само варианта с милионерите.

— Ако успеем да ги открием, съжителството ни с тях при всички случаи може да се окаже по-сполучливо, отколкото с някоя капризна дама — отвърна Лин. На нея й беше ясно още от самото начало, че трудно ще намерят човек, когото да одобрят напълно. Но така беше дори по-добре и по-приятно да живее само с Айлин.

— Какво ще вечеряме? — опита се да отклони темата, за да разсее мрачното настроение на приятелката си.

— Точно навреме питаш. Преди малко погледнах в хладилника и видях две яйца, малко масло, едно парче изсъхнало сирене и няколко пожълтели листа от салата. Ти какво предлагаш да приготвим от всичко това? — Айлин погледна приятелката си с невинно изражение.

Лин обаче се ядоса — нещо, което й се случваше много рядко.

— Но, Айлин, ти си имала време днес да приготвиш нещо! И беше обещала, че ти ще се грижиш за храната вкъщи! — тонът й беше пълен с упрек.

— Време имах наистина, но нямах пари — измънка Айлин.

— Никакви? Означава ли това, че вече нямаш нито цент? — Лин не можеше да скрие учудването си.

— Да, така е. Всъщност, може и да имам около пет долара някъде из чантата си.

— Обличай се. Каня те на вечеря. Ще отидем долу в ресторанта на Хари. Тази вечер предлагат мексиканска супа. Видях, когато идвах към къщи — бързо реши Лин въпроса. Тя обвиняваше себе си, че не попита приятелката си как е с парите. Изобщо не й беше дошло наум, че е закъсала толкова много, и сега искаше да поправи грешката си и да се извини за избухването си.

Айлин не се поколеба и прие поканата. Вече не й оставаше никаква друга възможност, освен да напусне това скъпо жилище, и смяташе да поговори тази вечер с приятелката си за това.

Двете се преоблякоха бързо и установиха, че както винаги изглеждат великолепно. Тъкмо тръгваха към вратата, когато се позвъни.

Този път отвори Лин. На прага стоеше висок елегантно облечен мъж. Изглеждаше най-много на тридесет години. Първото нещо, което направи най-силно впечатление на Лин, бяха очите му — дълбоки и сиви, без следа от синьо. Погледът му беше толкова настойчив и проникващ, че тя се уплаши, да не би нещо по нея да не е в ред. Инстинктивно посегна към копчетата на блузката си, но те всички бяха закопчани.

— Здравейте! — каза мъжът непринудено, като че ли бяха добри приятели. — Не съм сбъркал, нали? Вие търсите съквартирант?

— Не — поправи го Лин. — Търсим съквартирантка — нарочно подчерта последната сричка.

— Защото не знаете моите преимущества — каза мъжът и се усмихна. Очите му изведнъж заблестяха, докато чувствените му устни разкриха искрящо бели и равни зъби. Изразителното му лице се озари от закачлив момчешки израз, когато започна да изброява. — Мога да готвя, да пера, да гладя, да чистя…

— Казах ви, че търсим съквартирантка — обясни Лин още веднъж и се обърна да потърси с поглед Айлин. Имаше чувството, че се нуждае от подкрепата й. Този мъж сякаш отнемаше голяма част от нейната самоувереност.

Най-сетне Айлин се появи и въпросително погледна първо Лин, после непознатия, който приветливо й се усмихна.

— Аз съм Норман Камбърланд — каза той така, като че ли двете жени очакваха най-много от всичко да разберат тъкмо това. — Ще се радвам да бъда ваш съквартирант.

— Но това е невъзможно! — заяви на свой ред Айлин толкова категорично, колкото и Лин преди малко. — Ние търсим жена.

Норман се усмихна отново и Айлин се почувства също така обезкуражена, както и приятелката й.

— Но защо? Защо непременно държите да бъде жена? — попита той.

— Защото ние сме две жени — отвърна Лин.

— Това е много неубедителен аргумент — каза Норман Камбърланд, смеейки се. — Ако навсякъде, където живеят жени, се допускат единствено пак само жени, тогава нищо добро не очаква мъжкото население на този свят.

— Виждате ли, мистър Камбърланд, въпреки вашите възражения, ние смятаме да намерим жена — Лин се ядоса. — Мъжете мислят, че никога и никъде не могат да се оправят без тях. А ние до този момент сме се оправяли чудесно и сами.

Нито една от двете жени не беше поканила Норман да влезе, и въпреки това и двете с учудване забелязаха в един момент, че внезапно са се озовали в салона. Мъжът се огледа одобрително наоколо и констатира:

— Чудесно си живеете двете. И всичко е толкова добре подредено — изведнъж прокара пръст по перваза на камината, погледна го и каза — Само трябва да се забърше праха.

Двете приятелки онемяха.

— Какво безсрамие… — започна Лин, но Норман веднага я прекъсна помирително.

— Това беше шега, разбира се, мис… Уокър или Швайфт? Прочетох двете имена на вратата.

— Уокър. Аз съм Лин Уокър. А това е приятелката ми Айлин Швайфт. А сега ни извинете, мистър Камбърланд, но трябва да излезем за вечеря.

Лин се опита да го принуди да излезе, но той отново я стрелна с очарователната си усмивка и тя с учудване усети приятно гъделичкане в областта на стомаха.

— Бих могъл да ви придружа, ако няма да ви бъде неприятно. Аз също не съм хапвал нищо от сутринта. И освен това на маса се постигат най-добрите споразумения — каза той невъзмутимо.

Лин и Айлин се спогледаха и си смигнаха. Най-важното нещо в момента беше този мъж да напусне жилището им, а по-нататък щяха да решат какво да правят.

 

 

В асансьора Норман Камбърланд им обясни словоохотливо, че е социолог, но че все още не е намерил работа по специалността си и затова в момента кара такси.

— Това съвсем не е лоша работа за един социолог. Запознаваш се с много нови хора и имаш пълната възможност да изследваш и класифицираш характерите им от социологична гледна точка — съвсем теоретично, разбира се — каза той и се усмихна.

— Добре ли се печели? — включи се изведнъж Айлин в темата. Може би и тя би могла да кара такси.

— Разбира се. Е, не цяло състояние, но съвсем достатъчно, за да живееш нормално. А през това време можеш да търсиш и подходяща постоянна работа.

Асансьорът спря на партера и тримата заедно прекосиха грандиозното фоайе на скъпата жилищна сграда, избягвайки многозначителните погледи на портиера. „Да си мисли каквото ще!“ — решиха двете жени.

— Е, мистър Камбърланд, ние сме дотук. Желаем ви успех при по-нататъшното ви търсене на жилище — каза Лин, когато вече бяха на улицата.

Протегна ръка на Норман. Той я пое в дланта си, леко я стисна и изведнъж Лин усети през цялото й тяло да преминава тръпка. „Боже мой, какво ли означава това?“ — помисли тя сепната и бързо издърпа ръката си, като че ли се беше опарила. После, без сама да знае защо, додаде:

— Или искате да ни придружите за вечеря? Ние всъщност бяхме решили да хапнем мексиканска супа тази вечер в заведението на Хари. Там отсреща, виждате ли? — тя се обърна и посочи едно малко приветливо ресторантче от другата страна на улицата, което с приятния си семпъл вид сякаш ги подканяше да влязат вътре.

— Чудесно, точно това ми се ядеше и на мен. Червен боб, лютиви подправки и съвсем малко месо — усмихна се Норман и побърза да приеме поканата.

Айлин не каза нищо, но веднага забеляза, че приятелката й започва да се влюбва. Познаваше я твърде добре, за да усети, че този път нещата изглежда ще бъдат сериозни, но също така знаеше, че това е последното нещо, което Лин би си признала, ако я попиташе.

Тримата ловко се промъкнаха през натовареното в този час движение на Медисън Авеню и влязоха в заведението. Собственикът поздрави приятелски двете млади жени, които бяха станали негови редовни клиентки, откакто се бяха нанесли в апартамента отсреща.

— Там отзад е масата ни — Лин посочи малка кръгла масичка в единия ъгъл.

— Много е приятно — установи доволно Норман. — И ухае ужасно апетитно.

Хари им донесе супите и Лин с удоволствие забеляза, че Норман одобри храната и веднага започна да яде. Изглежда, че наистина му харесваше. Поръча си и една бира.

— Никога не ми е било толкова вкусно — каза той, след като отмести чинията си настрана. — Ще направя ли неприятно впечатление тук, ако си поръчам още една порция?

— Не. Но ви препоръчвам да опитате като десерт специалитета със сирене на Хари. Ще видите, че ще ви се услади.

— Хари, донесете ни, ако обичате, три порции от вашия специалитет със сирене — обърна се Норман към собственика на бара.

Айлин се опита да протестира, но той каза:

— Всичко това ще бъде за моя сметка. От една страна ви дължа благодарност за това, че ми показахте това чудесно заведение, където готвят толкова вкусно, а от друга, това е така да се каже нашата първа съвместна вечеря. Нали ще ви бъда наемател.

Двете приятелки се спогледаха напрегнато. В края на краищата не можеха да обсъждат своите „за“ и „против“ в присъствието на Норман.

Той като че ли усети, че ще е по-добре да ги остави за малко сами, и каза усмихнато:

— Извинете ме за момент, ако обичате. Искам да си измия ръцете.

Едва беше напуснал масата и Лин и Айлин възбудено заобсъждаха въпроса за настаняването на Норман в дома им.

— Е, какво мислиш, Айлин? Да го приемем ли? На мен ми се вижда симпатичен този Норман, ти не смяташ ли така?

Лин като че ли търсеше подкрепа у приятелката си.

— Той ти харесва, нали, Лин?

— Да, разбира се. А на теб не, така ли?

— Симпатичен е — отвърна Айлин. — Но ние се бяхме разбрали да вземем непременно жена. А доколкото виждам, той изобщо не изглежда като жена.

— О, със сигурност не! — изсмя се Лин. — Дори изглежда подчертано мъжествен.

— Според собствените му думи той има и други достойнства. Кара такси, а ние двете сме без превоз. Освен това твърди, че е добър домакин — размишляваше Айлин на глас. — Това може да реши някои наши проблеми.

В този момент видяха Норман да се приближава към масата и си кимнаха съучастнически.

Норман седна и усмихвайки се очарователно на двете си нови познати, погледна питащо първо едната, после другата.

— Струва ми се, че вече сте взели решение. Да се надявам, че то е в моя полза?

— Решихме да ви вземем, Норман — отговори Лин. — Но най-напред пробно, тъй като изобщо не ви познаваме. Предлагаме ви първо да сключим договор за четири седмици…

— Съгласен съм. Ще видите, че няма да се разочаровате. След четири седмици вие, Лин, както и вие, Айлин, ще бъдете с най-добри впечатления от общото ни съжителство — Норман се усмихна самоуверено на двете приятелки, които изглеждаха доста объркани от блестящата му самореклама. — А сега ми позволете да отпразнуваме с бутилка шампанско постигнатото споразумение — той направи знак на Хари.

— Живеете доста нашироко, Норман — установи Лин. Тя все още се опитваше да се държи безгрижно и непринудено, за да не обръща внимание на учестеното биене на сърцето си и вълнението, което този сивоок мъж предизвикваше у нея.

— Не мисля, че е така. Просто винаги с удоволствие празнувам малки победи. Освен това сега наистина се радвам. Мога ли да се нанеса още утре?

— Не знам. Първо трябва да опразним стаята. Досега тя беше работен кабинет на Айлин — Лин едва успяваше да прикрие смущението си от настойчивия поглед на Норман. Само ако можеше да не обръща внимание на тези очи!

— Не се безпокойте за това. Аз ще свърша тази работа. Ще има ли някой утре сутринта в апартамента?

— Аз ще бъда на работа, но Айлин ще бъде вкъщи. В момента тя няма ангажимент — обясни Лин.

— Точно така — намеси се Айлин. — Утре ще ви посрещна и ще ви обясня всичко, Норман. Естествено, ще можете да използвате и кухнята, а за банята ще бъде най-добре да направим график…

Норман се разсмя весело и изгледа закачливо двете жени.

— Вече видях кухнята. Струва ми се, че досега не сте я използвали за нещо друго, освен да си направите кафе с машината или да си сварите по едно яйце — каза той. — Това обаче ще се промени коренно от този момент нататък. Готвенето е моята страст, така че ако ми позволите, бих могъл да отговарям изцяло за кухнята.

На Лин й се струваше, че не всичко е както трябва. Нещата се развиваха прекалено бързо за нейния вкус. Този Норман създаваше впечатлението, че има само положителни страни. Но все пак трябваше да има и някакъв недостатък, в противен случай не би било естествено. Тя се вгледа в него, спря погледа си първо на сивите му очи, които сякаш я хипнотизираха с искрящия си блясък, загледа гъстата му коса и се опита да си представи как прокарва пръсти през нея. Погледът й се плъзна по изразителното му лице и се спря на плътните му устни, които с чувствената си извивка я изкушаваха да ги почувства притиснати до своите. Продължи по-надолу и се спря на широките му рамене, очертани под вълнения пуловер, под който се подаваше яката на бяла риза от мек фланелен цвят. И най-после се вгледа в ръцете му — изящни, но не изнежени, с дълги пръсти, които създаваха впечатление за чувствителност, но в същото време и сила. „Ръце, за които мечтаеш да те докоснат“ — помисли тя и изведнъж се изплаши от собствените си мисли.

— Нещо не ви харесва в мен ли? — попита Норман и погледна изпитателно Лин.

— Какво? — Лин се стресна. — Не знам още. Аз изобщо не ви познавам, Норман.

Тя се изчерви и леко докосна с крак Айлин под масата, за да й помогне да излезе от неудобната ситуация.

— Понякога Лин мисли прекалено задълбочено. Трябва да свикнете с това, Норман — Айлин се намеси точно навреме. Тя беше забелязала каква насока са взели мислите на приятелката й и това не я учудваше вече, след като и тя беше огледала доста подробно този мъж.

— Да се мисли е хубаво — забеляза Норман. Той разпредели останалото вино по чашите и помоли Хари за сметката.

Малко по-късно се сбогуваха долу пред сградата.

— До утре! Ще пристигна с багажа си около десет сутринта — осведоми ги Норман и протегна поред ръка и на двете. — Утрешният ден ще бъде особено радостен за мен — добави той.

— Да се надяваме, че ние също ще имаме повод да се радваме от утре — каза Лин. Не й беше приятно да мисли, че успехите му следваха с такава лекота един след друг.

— Всичко, с което мога да допринеса за това, ще бъде направено — обеща Норман. След това се качи в таксито и замина.

Лин и Айлин се качиха в асансьора до своя етаж.

— Дано да не сме направили грешка — Лин изглеждаше замислена, но в очите й имаше особен блясък, който Айлин добре познаваше. Той се появяваше само тогава, когато приятелката й се радваше за нещо.

— Не мисля, че е така. По-добре да живеем с един хубав мъж, отколкото с някоя досадна жена — отвърна Айлин.

Наляха си по едно последно мартини за този ден и поговориха още половин час за Норман Камбърланд, който от утре щеше да стане част от живота им, или поне щеше да дели с тях този апартамент. Двете решиха, ако възникнат усложнения от какъвто и да било характер, да бъдат твърди и да не допускат компромиси.

— Ако в края на краищата не се чувстваме удобно, ще продължим да си живеем сами — Лин не беше много категорична, когато казваше това. Пред очите й все още беше лицето на Норман.

— Готово — съгласи се Айлин. — Но сега е време да спим. Утре ще ставаш много рано, Лин.