Кит Далтон
Опасния Деринджър (1)

Глава 1

Бъкскин Дий Морган гледаше втренчено мъжа. Не му беше съвсем ясно какво говореше собственикът на ранчото.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че за мен тук няма работа? Хванали сте двамата конекрадци и сте ги обесили още преди една седмица?

Едрият собственик от „Зона Z“ се ухили.

— Проклети да сме, ако не сме го направили, Морган. Обесихме ги гадните копелета в града на Мейн стрийт и ги оставихме цяла седмица да се въртят на вятъра, докато отчето не ни накара да ги свалим. Дадохме им да разберат на крадците на добитък, че ако ги пипнем в тази част на Уайоминг да крадат нашите говеда, ще увиснат на бесилката.

— Но аз идвам от Денвър специално за тази работа — каза Бъкскин. — Похарчих и последния си долар, за да дойда тук. Купих този скапан дръглив кон в Рок Спрингс. Сега животното е изтощено и напълно безполезно.

— Съжалявам, но работа няма. В телеграмата ти писах, че ще си ми нужен, ако не сме хванали крадците, докато дойдеш. Съжалявам, но не можем да използваме детективските ти умения. Не се нуждаем от услугите ти.

— Тогава трябва поне да ми платиш разноските. Доверих ти се. Дължиш ми шейсет и пет долара.

Собственикът се изкикоти и изпрати струя цигарен дим към един скакалец, който беше кацнал на шест стъпки от него върху дървения под.

— Мистър, искай колкото си щеш. Мен ако ме питаш, най-добре хващай пътя обратно към Рок Спрингс.

Бъкскин се намръщи. Напоследък нещата не се подреждаха добре. В Солт Лейк Сити се беше сблъскал със същия проблем, а после и работата в Денвър се беше закучила. В последно време явно не му вървеше. Някога дебелата му банкова сметка сега възлизаше на една голяма нула. Всъщност кредитът му в банката в Денвър беше превишен с трийсет и пет долара.

— Имате ли нужда от работна ръка за кравите? Мога да заслужа възнаграждението си. Точно сега наистина ми трябва някаква работа.

— Съжалявам. Пролетното събиране на говедата свърши и нещата се поуталожиха. Трябва да се пробваш в „Бар L“, на около двайсет мили на юг.

— Как е на север?

— Истински ад. Край Джаксън има няколко по-големи стада, но са на около осемдесет мили на север. По пътя има и две по-малки стопанства, но там няма кой знае каква надежда. — Собственикът на ранчото поклати глава. — Съжалявам. Що не хапнеш с мъжете в пристройката, преди да тръгнеш? При всички случаи ще се накльопаш без пари.

Бъкскин изяде всичко, което можа, от претрупаната с храна маса и потегли на север. Уайоминг беше рядко населен. На изток се издигаха Скалистите планини, част от които се рееха високо в небето. Блестящите планини, както беше чувал да ги наричат. Трябваше да язди през тях на северозапад.

Осемдесет мили! Щяха да са му нужни поне два дни. Ако имаше късмет, щеше да получи храна от някой собственик на ранчо. Ако ли не, трябваше да убие някой заек.

Но до края на първия ден от пътуването си беше минал само петнайсет мили и не бе видял нито един заек. Подъвка малко тютюн, който носеше в дисагите си, пи вода от едно поточе и се приготви да нощува встрани от пътя.

На следващата сутрин пристигна в едно ранчо. Беше твърде малко, но той реши да опита. Собственикът и съпругата му обясниха, че имат нужда от наемен работник, но че не могат да си позволят да плащат. Нахраниха го и той продължи.

По обяд на третия ден пристигна в Джаксън, Уайоминг. В продължение на няколко дни бе яздил покрай пълноводната Змийска река. Отстрани на двата бряга се простираше зелена долина — великолепно пасбище, на което пасяха десетина крави, но той не се приближи достатъчно, за да разбере по дамгите чии са.

По на север, през долината и по посока на запад, видя покритите със сняг върхове, наречени от първите френски трапери „Големите тетони“. Буквалният превод на френските думи беше „големи цици“. Издигаха се на 13 000 фута и представляваха прекрасен фон на възхитителното зелено на долината.

Той се отклони вдясно от Змийската река и продължи още няколко мили до малкото градче Джаксън. Беше чул да наричат този район Хоул^[1]. Цялата ивица покрай високо извисилите се „Големи тетони“ на запад беше същинско тресавище. След няколко милиона години тук може би щеше да има огромно езеро, разположено в големия пръстен на тетоните.

В града, изглежда, живееха около триста души. Имаше една главна улица и няколко малки ранчота. В този край нямаше нищо, което да привлече нови заселници. Долината беше почти напълно опасана. Имаше няколко обработени парцелчета край реката, която сигурно се използваше за напояване.

Защо въобще бяха дошли тези хора тук? Не можеше да си отговори. Кръчмата „Големите тетони“ се показа вдясно от него. В двора й бяха спрени две каруци, един фургон и шест коня. Бъкскин реши, че това е подходящо място, където може да се хапне.

Опипа с пръсти монетата от двайсет и пет цента в джоба си: последните пари, които му бяха останали. Изсумтя и влезе вътре така, сякаш беше кралят на Прусия. Седна на маса за двама и погледна менюто, написано с тебешир на една дъска над тезгяха.

Един мъж с бяла престилка, лист и молив се приближи към него.

— Какво да бъде? — попита мъжът.

Беше на около петдесет, с плешиво теме, по което се виждаха кичури рядка коса. Тъмните му очи погледнаха критично Бъкскин, след което се плъзнаха по деликатните му ръце. Мъжът беше около пет фута висок, с белезникава и болнава на вид кожа, с почти всички зъби в устата, пронизващи кафяви очи и започнало да се закръгля коремче, резултат от собственото му умение да готви добре. Чистите му ръце бяха силни и мускулести и завършваха в здрави рамене.

Бъкскин не поръча нищо и мъжът кимна.

— Днес имаме чудесно печено, прясно приготвено тази сутрин с много зеленчуци, също и хубави бифтеци, които приготвих следобед.

— Искам бифтек — каза Бъкскин.

— Деветдесет и пет цента — отвърна мъжът.

— И аз така прочетох. — Бъкскин се ухили. — Искам го полусуров, да тече кръв, като го разрежа.

Мъжът се подвоуми, седне кимна и забърза назад към тезгяха, където според Бъкскин трябваше да е кухнята.

След десет минути се върна с две чинии. В едната имаше дебел един пръст бифтек, който изпълваше чинията. В другата имаше четири вида зеленчуци и картофи със сос.

Без да оставя чиниите на масата, застаряващият гостилничар изгледа Бъкскин.

— Първо нека да уредим един въпрос. Видях ви да слизате от коня и да влизате тук. Един приятел ми каза, че сте стрелец, и сигурно е така, като гледам кобура на крака ви. Да не сте човек, който си изкарва прехраната с оръжието?

Бъкскин помириса бифтека и усети колко е гладен. Сви рамене.

— От време на време ми се случва да използвам оръжието си. Не съм престъпник, но пък за сметка на това в момента имам дяволски апетит.

— Така си и мислех. Имаге ли един долар, за да си платите храната?

Мъжът все още държеше чиниите в ръцете си.

Бъкскин се намръщи, издиша тежко и изгледа мъжа.

— Така е, нямам. Но ще си изработя долара.

— Ти не си никакъв каубой. Нямаш рани по ръцете и лицето ти не е загоряло. Смятам обаче, че можеш да си изработиш парите за сметката.

Остави чиниите и приборите, после отиде за кафеника. Наля вдигащото пара кафе и остави чайника на една подложка в края на масата.

Мъжът обърна обратно един стол и подпря брадичката си с една ръка върху облегалката.

— Казвам се Джош Бейнс. Аз съм собственикът на това заведение. Имам нужда от помощ. Преди една седмица беше убит брат ми. Опитах се да обясня на шерифа, че трябва да открие кой го е направил, а той ми каза, че няма заподозрени, няма доказателства и няма начин да се каже кой е убил единствения ми брат.

— Значи убиецът се е измъкнал.

— Надявам се да не е. Трябва ми някой, който добре да се оправя с оръжието, за да ми помогне. Възнамерявам да открия убиеца за свое собствено удовлетворение. Познавах Елууд по-добре от всеки друг. Имам някои предположения.

Бъкскин отряза друго парче от кървавия бифтек и го сложи в устата си. Сдъвка го, преглътна и погледна Бейнс.

— Точно стрелец ли ти трябва? Защо не наемеш детектив — някой, който знае как да разрови случая и да открие убиеца?

— Че кой ще ти изпрати човек толкова далеч? Не и Пинкертон, дяволите да го вземат. Няма значение, и без това нямам толкова пари. В Чейен може и да има детективско бюро, но до там е три дена път, при това с влак.

Бъкскин продължаваше да яде. Храната беше добра, би могъл да си осигури редовно ядене за известно време.

— Как е бил убит брат ти, Бейнс?

— Не знам точно. Беше прострелян в краката. Загубата на кръв може да е една от причините за смъртта. Имаше и куршум в тила. Някакви каубои го открили встрани от пътя за града в каруцата му. С единия крак беше сакат и не можеше да язди. Ще ми помогнеш ли?

— Само като стрелец ли?

— Точно така. Искам да те наема.

— Ако храната винаги е толкова добра — съгласен съм.

— Добре. Нека ти разкажа нещичко за покойния си брат. Беше с четири инча по-висок и две години по-голям от мен. Пристигна в този край преди петнайсет години с едно малко стадо добитък, а преди да го убият, имаше най-производителното ранчо в половината щат Уайоминг — ранчото „Бокс Б. Ковърс“, което се простира върху повече от половината долина на Змийската река, на двайсет, трийсет мили на север. Обикновено гледаше около седем хиляди глави добитък. Готовите за продан телета караше надолу по пътя до Рок Спрингс, на около сто и осемдесет мили с влак на юг и след това на изток.

— Имало ли е противоречия между собствениците на ранчотата? — попита Бъкскин.

— Не. О, имаше някои жестоки сбивания между Елууд и другия голям собственик на ранчото далеч на север. Но не се е стигало до убийства, нито до спорове за граници и права върху водите.

Бъкскин привърши с храната и се облегна назад. Извади от портфейла си една визитка и я подаде на собственика на заведението. Той прочете:

Бъкскин Лий Морган. Разследвания. Бизнес. Работа с оръжие. До поискване. Денвър, Колорадо.

Джош Бейнс прочете визитката, обърна я обратно и после пак я прочете. Погледна Морган и се ухили.

— Млади човече, сякаш идваш точно за тази работа тук, в Джаксън. Каква ти е цената?

Бързо се договориха: три долара на ден, плюс разноските и двайсет долара аванс за разходи.

Бъкскин разтърси ръката на Бейнс.

— Още много неща бих искал да знам за брат ти, за семейството, приятелите, хобитата, средата, в която се е движил, всичко. Но най-напред искам да наема стая в хотел, да се изкъпя и тогава да поговоря с погребалния агент. В града има ли шериф? Това областен център ли е?

— Да, област Тетон.

— Може ли да се има доверие на шерифа? Човек на закона ли е?

Джош Бейнс изсумтя.

— Шериф Филмор Джеферсън е позорът за тази професия. Той е прекалено дебел, за да язди. Суетен, безотговорен, мисли само за корема си, а не как да открие престъпник или убиец.

Бъкскин се засмя.

— Добра характеристика. Ще се върна да те видя, след като се измия и се преоблека. — Той се изхили. — Приятно е да се работи с теб, Бейнс.

Бъкскин го последва до касата, откъдето той взе двайсет долара и му ги подаде.

Напусна закусвалнята, прекоси улицата по посока на хотела, регистрира се и поиска стая 212 с изглед към улицата.

— Вана? — попита.

— Банята е на втория етаж в края на коридора — каза администраторът. — Ще изпратя момче да донесе топла вода. Струва двайсет и пет цента. Кърпите са безплатни.

Водата в петте кофи беше вряла, затова Бъкскин я смеси с една кофа студена. Седна в топлата вода и се обръсна. От седмица насам това беше първото му бръснене и топлата вода го спасяваше от мъките. Някой ден щеше да си пусне брада и нямаше да се притеснява за бръсненето.

Насапуниса се и се изми, след което повтори процедурата. Всеки път сваляше нов пласт крайпътен прах и мръсотия. След третото търкане най-после стигна до чиста кожа и реши, че му стига толкова. Изми си два пъти косата, излезе от ваната и тръгна към кърпата си.

В този момент вратата на банята се отвори и влезе млада жена с един куп кърпи. Като го видя да стои гол, се спря. Бъкскин не си направи труда да се покрие.

Момичето се изхили.

— О, мислех, че си си отишъл. Забравил си да заключиш вратата.

— Заключих я — каза Бъкскин.

Тя се засмя.

— Въх, така ли мислиш?

— Не съвсем. Ела по-късно тази вечер. Стая 212.

— Зная. Казвам се Тили.

Разкопча бялата блуза, която носеше, и я разтвори, разкривайки гърдите си. Те бяха едри и тежко увенчани от две едри розови зърна.

— Хубав комплект големи тетони — каза Бъкскин. — Пази ги топли за мен. Ще бъда в стаята си в девет.

— Ще те чакам.

Закопча блузата си и напусна така бързо, както беше и влязла, заедно с кърпите.

Двайсет минути по-късно Бъкскин беше облечен в градските си дрехи: сини вълнени панталони, риза в синьо и бяло и черна кожена жилетка. Сложи си кафявата шапка с равна периферия и ниско бомбе, като я намести да стои изправена. На лентата, която опасваше шапката, имаше наниз червени диаманти.

Първото му посещение беше при погребалния агент. Мъжът беше нисък и тежък, с пълно, червенобузесто лице, ухили се и протегна ръката си, подобно на рекламен агент за шоу представление.

— Казвам се Хорацио Уевер. Какво ви води при мен?

— Мистър Уевер, преди седмица са докарали при вас трупа на Елууд Бейнс. Какво можете да си спомните за състоянието на тялото?

— Бейнс. Естествено, че го помня. Защо искаш да знаеш?

— Бях нает от брат му да открия убийците и да ги предам на правосъдието. Можеш ли да ми помогнеш?

— Човекът със сигурност е бил убит. Бил е прострелян от разстояние по-малко от десет стъпки. Щял е да умре от загубата на кръв. Обаче куршумът в тила е дошъл, преди да умре, защото личеше, че раната е кървяла. Тялото не кърпи след смъртта. Няма кръвно налягане, което да изтласква кръвта от вените, затова няма и кървене. Е, би могло да има малко кръв. Да кажем, че човекът е гръмнат в гърдите, и падне по очи. Раната би могла да прокърви, тъй като е паднал надолу и от нея може и да потече кръв.

— Разбирам. Какво друго по тялото ви направи впечатление?

— Устните бяха сини и надути. Само два пъти съм виждал това преди. И в двата случая това бяха деца, изяли по погрешка отрова за мишки. Убеден съм, че някой е отровил Елууд Бейнс. Предполагам, че е отивал на лекар, когато е получил този фатален куршум в тила.

— Отрова? Интересно. Допускам, че тук наоколо всеки би могъл да се сдобие с отрова за мишки.

— Ами да, от централния магазин. За петдесет цента можеш да купиш достатъчно, за да убиеш половината град.

— Вярвам ти. Нещо друго?

Кръглоликият погребален агент свъси вежди и се отдалечи от Бъкскин. След малко се приближи и сви рамене.

— Добре де, все на някого трябва да кажа. Когато получих тялото, то беше напълно облечено. Трябваше да му облека новия костюм, който брат му беше донесъл, и когато съблякох стария Елууд, бях потресен. Някой му беше отрязал топките. Изглежда, е било направено с ръждив нож. Цялото му бельо беше в кръв, но на самата рана се беше съсирила, така че не можеше да се каже колко време преди смъртта е станало това.

Бъкскин потърка брадичката си.

— Така значи. Чувало ли се е напоследък за изнасилвания? Или някоя жена да се е оплаквала, че мъж ги преследва с неприлични предложения?

Погребалният агент присви очи — явно се опитваше да си спомни, после вдигна вежди и поклати глава.

— Не съм чувал. Можеш да провериш в „Джаксън Холд Трибюн“. Там може по-добре да ти кажат.

Когато Бъкскин благодари на кръглоликия погребален агент, бузестият мъж го изгледа притеснено.

— Мистър Морган, ще съм ви благодарен, ако държи те в тайна това, че мистър Бейнс е бил кастриран. Прецених, че няма смисъл да излагам нещо, което ще разтревожи семейството му. Той беше важен човек в този край. Беше собственик на пощенската кола и на жп линията от тук до Рок Спрингс, а и на много предприятия, доколко то ми е известно. Няма смисъл да дърпаме дявола за опашката.

— Няма да го разгласявам, освен ако не се налага, за да се спипа убиецът — каза Бъкскин. — Още веднъж благодаря.

Бъкскин се отправи към офиса на шерифа, който се оказа една паянтова барака сред празен градски парцел, подготвен за застрояване.

Зад едно бюро седеше помощник-шериф, който го погледна и го покани с ръка.

— В момента съм зает! — каза той и продължи да попълва една бланка на бюрото. След малко се изправи и пристъпи напред. Носеше дънки, синя риза и жълтеникавокафява кожена жилетка върху нея. На бедрото му висеше кобур с пистолет. — Да, сър, с какво мога да ви бъда полезен?

— Търся шериф Джеферсън. Казвам се Дий Морган.

Името не говореше нищо на мъжа. Бъкскин си помисли, че това е добър знак.

— Да, сър. Ще видя дали шерифът не е зает. Един момент.

Разгледа добре Бъкскин, след което се отправи към дъното на дългия офис. Почука на една врата и влезе в стаята. Върна се бързо.

— Шериф Джеферсън каза да влизате. Тази сутрин е зает, но ако няма да го задържате дълго, ще ви отдели малко време.

Бъкскин свали шапката си с червени диаманти, докато минаваше през вратата, която чиновникът му посочи. Обстановката в офиса му беше позната. Знамето на САЩ — на едната стена, карта на областта — на другата и голямо дъбово бюро, зад което седеше нисък и дебел мъж с бяла широкопола шапка с високо дъно и извита: периферия тип „Стетсън“. Вдигна към Бъкскин тъмните си очи и се вторачи в него.

— Какво мога да направя за теб, Морган?

— Работя за Джош Бейнс. Търся убийците на Елууд Бейнс.

— Какво съвпадение — ние също! Този случай е все още открит.

— Тогава можем да работим заедно.

— Аз си свърших работата, нямам нищо против да си свършиш и ти твоята.

— Бих искал да прегледам цялата налична информация за случая, за да добия някаква представа.

Шерифът го изгледа втренчено над телените рамки на очилата си и вдигна рамене:

— Добре. Едва ли ще откриеш нещо повече от нас — тоест, едно голямо нищо! Моят помощник ще ти даде документацията.

Шерифът се обърна и извика към вратата:

— Ларсън, влез тук.

Малко по-късно Бъкскин Морган седеше на едно празно бюро и разглеждаше материалите около смъртта на Елууд Бейнс. Те бяха крайно оскъдни: целият архив се състоеше от копие на смъртния акт, нахвърлян доклад от заместник-шериф Ларсън като представител на властта и по-късен рапорт на шериф Джеферсън, че било проведено разследване и че доказателства за това, кой е убиецът или убийците, няма.

— Това ли е? — попита Бъкскин.

— Ъхъ. Бях на самото място. Никакъв шанс да се разбере кой го е застрелял. Никакви улики, никакви свидетели. Какво, по дяволите, можехме да направим, да си измислим нещо?

— Колко дълго си разследвал случая?

Заместникът килна назад бялата си, висока, широкопола шапка, която, изглежда, влизаше в шерифската униформа.

— Хиляди дяволи! Загубих повече от един ден в разговори с хората и до нищо не стигнах.

Бъкскин кимна и отново прочете доклада на заместник-шерифа.

„Тяло на Елууд Бейнс, местен собственик на ранчо, открит мъртъв в каруцата му, на северния път, на стотина ярда от Барет. Получихме оплакване за някакъв кон, който вдигал много шум. Трупът беше намерен, паднал на една страна в каруцата, с крака в ужасно състояние от скорошни рани. Вероятно причината за смъртта е куршум в тила.

Говорено е със семейството, с деловите му партньори, с хора от града. Никой не е заподозрян, никой не е имал някаква причина да убива мъжа. Поради липса на улики и заподозрени, случаят ще бъде оставен при незавършените дела.“

Бъкскин благодари на заместник-шерифа, подаде му папката и си тръгна. Очевидно шерифът не знаеше за кастрирането или за вероятността Елууд да е бил отровен. Но това беше много ценна информация. Щеше да разреши случая и да си изкара парите. Пое обратно към кафенето. Трябваше да има още много факти около този мъж и положението му тук, които той не знаеше. Най-доброто място, откъдето можеше да започне, беше братът на покойника, Джош Бейнс.