Зейн Грей
Легионът край границата (1)

Глава 1

Щом достигна върха на обраслия с кедри хълм, Джоана Рандъл дръпна юздата на коня си. Пред нея се издигаше мрачна и дива планинска верига, при вида на която сърцето на девойката започна да се свива от разкаяние и страх.

— Джим не се е шегувал! — каза си тя. — Намерението му е било сериозно. Сега язди направо към границата… Ох, защо го подиграх така жестоко!

Южната граница на щата Айдахо беше действително една дива област. И както можеше да се съди вече по много признаци, през настоящата година щеше да настъпи най-дивият период в историята на Запада. Треската за злато беше привлякла в Калифорния цели орди авантюристи от всякакъв калибър и класа; те не признаваха никакви закони. Но комитетите за поддържане на реда, съставени от местни граждани, а също и богатите златни находки в Айдахо, бяха предизвикали отлив в потока от тъмни личности, който се изливаше към Калифорния. Из лагерите се разказваха страшни истории за кръв и злато; ловци и златотърсачи често срещаха подозрителни типове.

Джоана се бе скарала с Джим Клийв и сега се разкайваше горчиво. Тя беше на двадесет години, стройна, със здраво тяло и тъмни коси. Родена бе в щата Мисури; баща й беше заможен и всеуважаван плантатор. Джоана бе живяла щастливо до деня, в който старият Рандъл, както мнозина свои съвременници, се беше изпречил на пътя на един револверен куршум. Девойката премина под грижите на своя чичо, който бе последвал примамния зов на златото; и така тя беше прекарала последните няколко години сред пустинята.

Джоана беше яздила много мили по дирите на Джим, които водеха към планината. Щом стигна до върха на хълма, тя слезе от коня с цел да провери дали тези дири бяха наистина така пресни, както вярваше. Джим бе напуснал малкото селище при изгрев-слънце. Един от жителите го беше видял да заминава на кон и бе съобщил тази вест на Джоана. Джим вероятно се е бавил някъде по пътя, защото слънцето вече показваше обед. Джоана се замисли. Тя беше привикнала с празните закани на Джим и неговата вечна нерешителност бе почнала да й става противна. Именно в това се състоеше бедата: Джим беше мил и любезен момък, но от деня на запознаването си с Джоана до днес не бе проявил и най-малката твърдост на характера.

Джоана стоеше до коня и се взираше напрегнато в далечните пусти планини. Тя беше смела девойка, притежаваше остър и находчив ум, разбираше от коне, умееше да разпознава дири и бе свикнала да се грижи сама за себе си; по тази причина сега можеше лесно да схване, че е отишла много далеч. Тя се бе надявала да стигне Джим. Нима той не беше винаги готов да се разкайва? Този път обаче работата стоеше иначе. Тя си припомни неговото слабо и бледо лице — толкова бледо, че по него се бяха появили пъпчици и малки тъмни петна, които тя не бе забелязала досега; и очите му, иначе толкова кротки и нежни, бяха почнали да издават стоманен блясък. Да, по неговото лице се четеше горчивина и отчаяние. Какво му беше казала тя? Направи опит да си припомни.

Джоана го бе чакала предната вечер при падането на здрача. Тя го предпочиташе пред другите младежи на селището, числото на които впрочем не беше твърде голямо. Ала на нея й се струваше, че Джим не умее да цени благоволението й, и се ядосваше на държанието му, което заслужаваше упрек във всяко отношение. Трогваше я само нежната симпатия, която той изпитваше към нея. Но дори и тази симпатия не й допадаше твърде, защото понякога й се струваше прекалена.

Джоана се замисли; едва сега тя разбра, че Джим я любеше с цялото си сърце. Всички подробности от предната вечер оживяха пред очите й: седеше сама под елхата до дървената хижа. Сенките се сгъстяваха постепенно и избледняваха при лунната светлина. Джоана слушаше лекото бръмчене на насекомите и тихото ромолене на потока; далечен женски смях долиташе от селото. Тази вечер Джим я караше да го чака по-дълго от обикновено. Беше твърде вероятно, както често намекваше и чичо й, да се е забавил в пивницата, която открай време смущаваше мира в селището. Бяха надошли много чужденци; мъжете пиянствуваха и вдигаха шум. По-рано беше удоволствие да се отиде в селската пивница, а сега отиването в нея приличаше по-скоро на бойно кръщение. Тези нови условия на живота в селището упражняваха пагубно влияние върху Джим. Но, строго погледнато, той и без това не се беше държал достойно никога. Гневът на девойката — или може би това бе само някакво неясно чувство в гърдите й — достигна връхната си точка. Джоана стана от мястото си. Не желаеше да го чака нито секунда повече. И когато се мернеше пред очите й следния път, не биваше да очаква от нея друго, освен да чуе някои горчиви истини…

Точно в този момент тя долови леко шумолене зад гърба си. Преди още да успее да се обърне, почувствува се обхваната от мощни ръце. Девойката бе прегърната сякаш от мечи лапи и нямаше възможност да се брани или да вика. Едно тъмно лице се наведе над главата й. Жарки целувки затвориха очите на Джоана, запалиха й бузите и се стопиха страстно върху нейните устни. Тези целувки упражниха странна власт над нея. След това прегръдките се разтвориха и Джоана отново придоби свободата си.

Тя залитна назад, уплашена, възмутена. Беше дотолкова замаяна, че не позна мъжа. Но смехът му го издаде. Беше Джим.

— Ти мислиш, че нямам смелост — каза той. — Какво ще кажеш сега?

Внезапно Джоана бе обладана от сляпа ярост. Почувствува се способна да го убие. Тя никога не бе обещавала на Джим и с нищо не бе му давала повод да си въобрази, че особено държи на него. А той се осмеляваше… Кръвта закипя по бузите й. Тя изпитваше ярост към него, но също и спрямо себе си, защото тези страстни целувки, които я бяха разгневили и възмутили, същевременно предизвикаха в нея едно странно чувство на мъка и срам. Тези целувки бяха разтърсили цялото й същество. И Джоана повярва, че е намразила вече този младеж.

— Ти… ти… — заекна тя. — Джим Клийв, не желая да имам повече работа с тебе! Всичко е свършено между нас!

— Аз мисля, че въобще между нас нищо не е започвало — отвърна той горчиво. — Но това беше чудесно… И аз не съжалявам… Бога ми… аз те… разцелувах!

Джим дишаше тежко. Тя можа да забележи на неясната лунна светлина, че той бе страшно побледнял. Джоана почувствува и някаква промяна в неговото същество — дръзка, безогледна упоритост.

— Ще се разкайваш — каза тя. — Не желая вече да имам нещо общо с тебе.

— Добре, но не се разкайвам и никога няма да съжалявам.

В себе си девойката се питаше дали той не е под властта на алкохола. Но Джим не пиеше и това беше единствената негова добродетел. Като си спомняше сега за неговите целувки, Джоана стигна до убеждение, че не е бил пиян. И все пак тогава го обгръщаше една странна атмосфера, чиято същност тя не можеше да проумее. Дали Джим е предчувствувал, че целувките му ще упражнят такава власт над нея? Ако би се осмелил още веднъж!… Джоана трепереше, но не само от гняв. И все пак тя пожела да му даде добър урок.

— Джоана, разцелувах те, защото повече не желая да се влача подир тебе като каещ се грешник — каза Джим. — Аз те обичам и без тебе не струвам нищо. Трябва да проявиш поне малко милост към мене. Да се оженим… Аз…

— Никога! — отговори тя, твърда като камък. — Ти действително не струваш нищо.

— Мамиш се — запротестира той разпалено. — По-рано бях способен да направя много неща, но откакто… откакто те познавам, загубил съм всякаква смелост. Аз съм луд за тебе. Ти позволяваш на другите младежи да те обикалят и задирят. Някои от тях дори не са достойни да… да… Ох, през цялото време се чувствувам така мизерно, толкова унижен! Обхваща ме ту копнеж, ту ревност. Дай ми един шанс, Джоана.

— Защо? — отговори тя студено. — Има ли смисъл да ти давам шанс? Ти си необуздан, не желаеш да работиш. И ако понякога намериш малко злато, бързат да го пропилееш. Не притежават нищо друго, освен един револвер; и не можеш нищо друго, освен да стреляш.

— Може би някога ще ми потрябва и това изкуство — каза той нехайно.

— Джим Клийв, ти не притежаваш дори таланта да бъдеш истински лош — продължи Джоана с рязък тон.

Той отговори на тези думи със силно ръкомахане. След това тъмната му фигура се наклони към нея.

— Джоана, сериозно ли говориш?

— Разбира се.

Най-после тя бе успяла да развълнува студената му кръв. Този факт беше забележителен и смекчи нейния гняв.

— Значи според тебе аз съм толкова долен, така незначителен и без гръбнак, че дори не мога да бъда и лош?

— Да.

— Така мислиш за мене значи… след като се стопих от любов към тебе?

Джоана се изсмя подигравателно. Каква чудна и топла радост изпитваше, когато му причинявате болка!

— Бога ми, аз ще ти докажа! — извика той с дрезгав глас.

— Какво мислиш да предприемеш, Джим? — запита тя иронично.

— Ще обърна гръб на този лагер. Ще отида край границата. Ще стана съюзник на Келс и Гулден… Пак ще чуеш за мене, Джоана Рандъл!

Келс и Гулден — това бяха имената на странни, диви и незнайни хора, членове на една погранична банда, която постоянно растеше и всявате страх у всички. Там, около границата, обитаваха и се подвизаваха крадци, разбойници, убийци. В селището, някога така тихо и спокойно, сега се носеха зловещи слухове за тия бандити. Джоана усети ледена тръпка по тялото и сърцето й се сви. Но вероятно и това беше една от празните закани на Джим! За него бе невъзможно да стори подобно нещо. Ако пък е способен да го направи, тя нямаше да допусне. Необяснимо защо обаче, вярна на женската си природа, не й дойде наум да му каже това.

— Хайде де! Липсва ти смелост! — отвърна тя и отново се изсмя подигравателно.

Джим я погледна втренчено за миг, объркан и разстроен, с диво изражение на лицето; после, без да произнесе нито дума повече, се отдалечи с бавни крачки. Джоана се учуди; загледа подир него малко несигурно, дори изплашено; но въпреки това не го повика обратно.

* * *

До обед на следния ден тя бе изминала дълги мили по дирите му, които водеха към планината. Той бе тръгнал по една широка пътека, която се използуваше от златотърсачи и ловци. За Джоана не съществуваше опасност, че може да се загуби. Излагаше се само на един-единствен риск: да срещне някого от ония погранични бандити, които през последно време все по-често правеха посещения в селището. Изведнъж тя реши, яхна отново коня и препусна надолу по склона. Искаше да измине още една миля.

Джоана се надяваше да съгледа Джим зад всяка скала, зад всеки кедър. Той сигурно бе се заканвал само. Но тя бе го подиграла по начин, какъвто не може да понесе никой мъж; ако Джим притежава и най-нищожна твърдост на характера, щеше да изпълни заканата си. Разкаянието и страхът все повече завладяваха девойката. В края на краищата той беше още младеж — само няколко години по-възрастен от нея. Колко лесно разбунтуваните му чувства можеха да го тласнат към крайности! Беше ли го преценила зле? Ако не, тогава защо се отнесе към него така грубо и жестоко? Но той бе дръзнал да я целуне! Щом си спомняше за целувките му, по тялото на девойката полазваха тръпки, обземаше я смущение и силно чувство на срам. И накрая Джоана откри, за свое най-голямо учудване, че от оскърблението, което бе наранило гордостта й, от свадата с Джим, от факта, че той яздеше сега на път към границата и тя препускаше след него — от всичко това у нея бе започнало да се заражда чувство на дълбоко уважение към Джим Клийв. Но страхът й продължаваше да расте, а заедно със страха растеше и съжалението за лекомисленото й държание.

Джоана изкачи втори хълм и наново спря коня си. Но този път забеляза дълбоко долу сред зеленината конник. Сърцето й заби лудо. Този конник сигурно беше Джим, който се връща обратно. Следователно и този път той само бе заплашвал. Джоана изпита облекчение и радост, но същевременно и леко съжаление. Значи все пак нейната преценка за Джим се бе оказала правилна.

Но Джоана скоро различи коня и се увери, че не беше конят на Джим; скри се грижливо зад един гъсталак и оттам започна да следи конника. Когато той наближи, го позна: не беше Джим, а Харви Робъртс, жител на селището и добър приятел на чичо й. Джоана изскочи от своето скривалище и го повика. Странно нещо: при звука на гласа й Робъртс трепна и посегна за револвера си, но се успокои веднага, щом я позна.

— Добър ден, Джоана! — извика той и насочи коня си към нея. — Как ме изплашихте! Вярвам, че не сте сама в тази пустиня?

— Сама съм. Вървях по дирите на Джим и ви забелязах — отговори тя. — Сметнах ви за него.

— Дирите на Джим ли? Какво е станало?

— Скарахме се. Той се закле, че ще отиде при дяволите. На границата! Бях достатъчно безумна и го предизвиках… Но сега съжалявам… Опитвам се да го настигна.

— Аха! Значи тези дири са от Джим. Учудвах се много на тях. Няколко мили по-нататък те правят завой и се насочват право към границата. Зная посоката, защото веднъж ходих там.

Джоана погледна неспокойно към Робъртс. Грапавото лице и посивелите му коси правеха впечатление на сериозност; той избягна погледа й.

— Значи вие вярвате, че… Джим действително язди в посока на границата? — запита тя нервно.

— Вярвам това, Джоана — отвърна той след кратка пауза. Джим е достатъчно глупав да извърши тази лудост. В последно време постъпките му стават все по-необмислени. Джоана, времето, в което живеем, рядко създава добри и почтени младежи. Неотдавна Джим нанесе побой на младия Брадли. Но мисля, че знаете това.

— Нищо не съм чувала за тази случка! — отвърна тя. — Разкажете. Защо се сбиха?

— Говори се, че Брадли се произнесъл неучтиво за вас.

Джоана усети, че кръвта в нейните жили стана по-топла и сърцето й заби гордо — още едно ново, странно чувство. Тя не можеше да понася Брадли. Той се държеше нахално и много й досаждаше.

— Защо Джим не ми е разказал за това? — попита тя сякаш себе си.

— Вероятно е изпитвал срам от състоянието, в което е оставил Брадли — отговори Робъртс със смях. — Напред, Джоана, да побързаме към дома.

Девойката замълча за момент; нейният поглед се плъзна през зелените хълмове към тъмните склонове на планината. Странно чувство раздираше гърдите й. На младини бащата на Джоана е бил авантюрист. Внезапно тя усети призива на кръвта си. Колко несправедлива се бе показала към човека, който я обичаше!

— Ще продължа подир него — каза тя най-после.

Робъртс не прояви никаква изненада. Той само погледна към небето, за да види положението на слънцето.

— Смятам, че ще можем да настигнем Джим и да се върнем вкъщи преди залез-слънце — заключи той лаконично и обърна коня си назад. — Тук ще пресечем няколко мили напреки й пак ще излезем по дирите му. Няма да ги загубим в никакъв случай.

Робъртс препусна коня си в лек тръс и Джоана го последва. Умът й работеше усилено; явен признак за нейната разсеяност беше обстоятелството, че бе пропуснала да изкаже благодарност на Робъртс. Скоро двамата навлязоха в долина, която представляваше тясна падина между хълмовете и подножието на планината; тук те ускориха хода на конете си. Падината изглеждаше дълга цели мили. Когато стигнаха приблизително до средата й, Робъртс издаде силно възклицание; Джоана погледна към земята и видя, че отново бяха достигнали дирите на Джим. Робъртс препусна коня си в галоп и така те ги проследиха до края на падината. Оттук нататък дирите продължаваха нагоре по склон, който изглеждаше да образува началото на проход през планината. Времето летеше много бързо за Джоана, защото тя непрекъснато се взираше в далечината през главата на коня. Девойката беше изпълнена с надежда и очакваше да съгледа Джим всеки миг. Него обаче го нямаше никъде. От време на време Робъртс хвърляше поглед към слънцето, което се наклоняваше към запад. Краят на следобеда наближаваше. Джоана започна да се безпокои за близките си вкъщи. Тази сутрин тя бе така твърдо убедена, че ще успее да настигне Джим и да се върне у дома си рано, че не пожела да съобщи никому своето намерение. Вероятно домашните й вече я търсеха из околностите на техния лагер.

Местността стана по-сурова, големи скалисти блокове се издигаха наоколо, кедри и иглолистни горички започнаха да се срещат все по-често. Сърни и елени се мяркаха из гъсталаците, диви петли изхвръкваха под копитата на конете.

— Струва ми се, че по-добре ще направим да се върнем — извика Робъртс, като се обърна към Джоана.

— Не, не, по-нататък! — отговори девойката.

Двамата подкараха конете си в по-бързо темпо. Най-после достигнаха билото на склона. От върха се представи пред погледите им кръгла и равна долина. Долу имаше вода, която блестеше като червена лента на слънчевата светлина. Никъде не се виждаше жива душа. Джоана се обезсърчи още повече. Всички признаци свидетелствуваха, че няма вече надежда да настигнат Джим през днешния ден. Дирите му завиваха наляво и проследяването им ставаше все по-трудно. Накрая още една беда влоши положението: конят на Робъртс се подхлъзна върху влажната скала в един улей и окуця.

Робъртс слезе, за да прегледа крака на животното.

— О, кракът му не е счупен! — каза той, като по този начин даваше да се разбере колко зле се бе наранил конят всъщност. — Джоана, мисля, че тази вечер връщането ни у дома ще бъде много трудно, защото вашият кон няма сили да носи двама души, а пък аз не мога да пътувам пеша.

Девойката слезе от седлото. В улея имаше малко вода; Джоана помогна на Робъртс да промият изкълчения крак на животното, който бе почнал вече да се подува.

— Мисля, че ще бъдем принудени да лагеруваме на това място — каза Робъртс. — За щастие, на седлото имам вързоп с разни вещи. Ще мога да ви създам известно удобство за нощуване. Но трябва да бъдем внимателни с огъня; щом се стъмни, ще го угасим.

— Нямаме друга възможност — съгласи се Джоана. — Утре отново ще продължим да следваме дирите на Джим. Той не може да бъде много далеч пред нас.

Джоана изглеждаше доволна от обстоятелството, че днес беше невъзможно да се върнат у дома.

Робъртс смъкна вързопа от гърба на коня си и му свали седлото. Но тъкмо когато се наведе, за да отпусне ремъка и от седлото на Джоана, внезапно цялото му тяло се изопна в миг и остана като вдървено.

— Какво е това?

Джоана чу меки глухи удари върху поляната и веднага след това силен тропот на неподковани копита върху гола скала. Тя се обърна и видя трима конници, които се насочваха към тях откъм отсрещната страна на улея. Единият от конниците сочеше към нея. Колкото повече наближаваха, ясно очертаните им силуети всред червеното сияние на залязващото слънце се превръщаха в тъмни и злокобни сенки. Джоана хвърли страхлив поглед към Робъртс. Той гледаше втрещено конниците. Изведнъж от погледа му пролича, че ги е познал; Робъртс с тих глас произнесе проклятие. На Джоана се стори, че тъмна сянка пробягна по лицето му.

Тримата конници се спряха до края на поточето. Единият от тях водеше кон, върху гърба, на който бяха натоварени вързопи и убита сърна. През живота си Джоана бе виждала хиляди конници, които по външност не се отличаваха с нищо от тези трима. Ала нито един конник досега не бе упражнявал върху нея такова грозно и страшно въздействие, както тези, които сега виждаше пред очите си.

— Добър ден! — поздрави единият от тримата.

Този път Джоана видя с положителност, че лицето на Робъртс бе станало сивопепеляво.