Чарлз Дикенс
Тежки времена (37)

VII
Търсенето на хъшлака

Преди да се разкъса кръгът, образувал се около Старата дяволска шахта, един човек изчезна от него. Господин Баундърби и сянката му не бяха стояли до Луиза, която беше хванала под ръка баща си, а по-настрана, сами. Когато повикаха господин Градграйнд при ложето на пострадалия, Сиси, внимателно наблюдаваща всичко, каквото става, тихо се промъкна зад тази злокобна сянка, ужасът на чието лице я издаваше, ако имаше някой да гледа другаде, освен към Стивън, и зашепна на ухото й. Без да обърне глава, хъшлакът поговори с нея за малко и изчезна. Така той напусна кръга, преди хората да се раздвижат.

Когато Том се прибра в къщи, баща му изпрати бележка в дома на господин Банудърби с молба синът му да дойде незабавно при него. Отговорът гласеше, че господин Баундърби го загубил в тълпата и понеже не го видял вече, смятал, че е в Каменната къща.

— Предполагам, татко — каза Луиза, — че той няма да се върне в града тази вечер. — Господин Градграйнд извърна очи и не каза нищо повече.

Сутринта той отиде лично в банката, щом я отвориха, и като видя мястото на сина си празно (отначало нямаше смелост да погледне натам), се запъти обратно по улицата, за да пресрещне господин Баундърби. На него каза, че по причини, които скоро щял да обясни, но много молел да не бъде питан засега, той сметнал за нужно да изпрати сина си за известно време на работа по-далече от града. Също, че бил натоварен със задължението да установи невинността на покойния Стивън Блакпул и да посочи крадеца. След като тъст му си отиде, господин Баундърби, съвсем объркан, остана да стои като закован на улицата, издувайки се като огромен сапунен мехур, но лишен от неговата красота.

Господин Градграйнд се върна в къщи, заключи се в стаята си и остана там целия ден. Когато Сиси и Луиза почукаха на вратата, той каза, без да им отвори:

— Не сега, скъпи мои, довечера.

Когато почукаха пак вечерта, каза им:

— Не мога още… утре.

Той не хапна нищо целия ден и остана без свещ след мръкване и те го чуваха да крачи насам-натам до късна вечер.

Но сутринта дойде на закуска в обичайния час и седна на обичайното си място. Изглеждаше състарен и прегърбен и съвсем сломен; от друга страна, имаше вид на по-мъдър и по-добър човек, отколкото в дните, когато не бе признавал в живота нищо друго освен факти. Преди да напусне стаята, той им каза кога да дойдат при него и тъй, с оборена побеляла глава, излезе.

— Татко, скъпи — рече Луиза, когато те дойдоха в уречения час, — остават ти три по-малки деца. Те ще бъдат други и аз ще бъда друга, с божията помощ.

Тя протегна ръка на Сиси, сякаш искаше да каже — и с нейната помощ също.

— Злочестият ти брат! — възкликна господин Градграйнд. — Смяташ ли, че е бил замислил този грабеж, когато е отишъл с тебе при Стивън?

— Боя се, че да, татко. Зная, че много са му трябвали пари и че беше похарчил голяма сума.

— Понеже този нещастник се е готвел да напусне града, с престъпния си ум брат ти е решил да хвърли подозрението върху него, така ли?

— Мисля, че трябва да му е дошло наум, докато седеше там, татко. Защото аз го помолих да дойде с мене. Посещението не беше негово хрумване.

— Той е водил някакъв разговор с клетника. Настрана ли го е дръпнал?

— Повика го навън. След това попитах защо е направил това и той ми даде доста правдоподобно обяснение; но от снощи, татко, като си спомня обстоятелствата в тази нова светлина, ми се струва, че съвсем безпогрешно мога да си представя какво е станало между тях.

— Искам да разбера — каза баща й — дали в мислите си ти виждаш виновния си брат в същия мрачен образ, както и аз.

— Боя се, татко — заговори с колебание Луиза, — че е направил на Стивън Блакпул някакво предложение… може би от мое име, може би от свое… което го е накарало да извърши с пълна вяра и без всякакво съмнение нещо, което не е вършил никога преди, и да обикаля около банката тези две-три вечери, преди да напусне града.

— Напълно ясно! — отговори баща й. — Напълно ясно!

Той закри лицето си с ръка и помълча една-две минути. Когато се съвзе, каза:

— А сега как ще го намерим? Как ще го спасим от правосъдието? Как можем да го намерим, и то само ние, за няколкото часа, с които бих могъл да си позволя да се забавя, преди да дам гласност на истината? Това не би могло да се направи и срещу десет хиляди фунта!

— Сиси го е направила, татко.

Той вдигна очи към Сиси, която стоеше като добра фея на неговия дом, и каза с мек тон на благодарност и признателна благост:

— Винаги ти, дете мое!

— Ние си имахме опасения още преди вчера — обясни Сиси, като погледна Луиза — и когато видях да ви водят при носилката снощи и чух какво се каза (понеже бях близо до Рейчъл през цялото време), отидох при него, когато никой не гледаше, и му казах: „Не се обръщайте към мене. Вижте къде е баща ви. Бягайте веднага зарад него и зарад себе си!“ Той вече трепереше, преди да му пошепна, а тогава се стресна, разтрепера се още повече и рече: „Къде мога да отида! Имам много малко пари и не знам кой би ме укрил!“ Аз се сетих за стария цирк на татко. Не съм забравила къде ходи господин Слири по това време на годината, а и бях чела за него във вестника съвсем скоро — онзи ден. Казах му да бърза там, да каже името си и да помоли господин Слири да го скрие, докато дойда аз. „Ще бъда при него, преди да се съмне“ — отвърна той. И го видях да се промъква между хората.

— Слава богу! — възкликна господин Градграйнд. — Има още възможност да го прехвърлим през границата.

Надеждата за това беше още по-голяма, понеже градчето, където го бе изпратила Сиси, се намираше на три часа път от Ливърпул, откъдето можеше бързо да го изпратят в коя да е част на света. Но понеже се налагаше да влязат във връзка с него крайно предпазливо, тъй като сега опасността да бъде заподозрян ставаше всеки миг по-голяма и никой не можеше да бъде съвсем сигурен, че самият господин Баундърби в самохвален пристъп на гражданско съзнание няма да изиграе ролята на древен римлянин^[1], те се уговориха, че Сиси и Луиза ще заминат за въпросното място по обиколен път, сами; и че злочестият баща ще тръгне в противоположна посока и ще отиде в същото градче по друг, по-далечен път. Споразумяха се още, че той няма да се яви лично при господин Слири, да не би намеренията му да бъдат изтълкувани неправилно или вестта за неговото пристигане да накара сина му да побегне отново; връзката трябваше да установят Сиси и Луиза и те трябваше да осведомят причинителя на толкова мъки и безчестие за присъствието на баща му и целта, с която са дошли. Когато тези мерки бяха добре обсъдени и напълно разбрани от тримата, стана време да се пристъпи към изпълнението им. Рано следобед господин Градграйнд тръгна пеша от дома си направо през полето, за да се качи на влак, отиващ в посоката, в която трябваше да отпътува; а привечер Сиси и Луиза заминаха в друга посока, зарадвани, че не са срещнали нито едно познато лице.

Двете пътуваха цяла нощ, освен когато трябваше да чакат безбройни минути на затънтени гари, където човек се качваше по безкрайни стъпала или слизаше сякаш в кладенец — единственото разнообразие на подобни места, — и рано сутрин слязоха сред блато на една-две мили от градчето, където отиваха. От това неприветливо място ги спаси свиреп стар пощенски раздавач, който, случайно станал рано, сега риташе впрегнатия в двуколка кон, и така бяха въведени незабелязано в града през всичките задни улички, където обитаваха свинете и които, макар в тях да нямаше нищо величествено или дори благоуханно, представляваха, както обикновено в такива случаи, официалния главен път.

Първото нещо, което видяха при влизането си в града, бе скелетът на „Цирк Слири“. Трупата заминала за друг град на повече от двадесет мили и дала първото си представление предишната вечер. Двете селища бяха свързани с минаващ през хълмове неудобен път и пътуването ставаше много бавно. Макар да бяха само набързо закусили, без да си починат (което напразно биха се опитали да направят в такава тревожна обстановка), стана пладне, преди да видят по пътя си афиши на „Цирк Слири“, разлепени по хамбари и стени, и часът беше един, когато спряха на пазарището.

Един викач съобщаваше за тъкмо започващото гала-матине^[2], когато те стъпиха на уличната настилка. Сиси препоръча, за да няма нужда да задават въпроси и да не привличат вниманието на градските жители, да си платят на входа. Ако парите прибираше господин Слири, той непременно щеше да я познае и да действува предпазливо. Ако ли не, той положително щеше да ги види вътре и като имаше предвид, че е укрил беглеца, щеше да постъпи също така предпазливо.

Затова с разтуптени сърца те се отправиха към добре познатата им палатка. Флагът с надписа „Цирк Слири“ беше на мястото си; на мястото си беше и готическата ниша, но господин Слири го нямаше. Младият Кидърминстър с набола твърде мъжка брада, за да бъде приет дори и от най-невероятно доверчивите като Купидон, беше вдигнал ръце пред непоклатимата сила на обстоятелствата (и брадата си) и в качеството на човек, който върши всякаква работа, бе поел в този случай отговорността за финансовия отдел, като имаше за резерва и един барабан, на който да посвещава свободните си моменти и излишъка на енергия. Крайно съсредоточен да не му хързулнат фалшива монета, господин Кидърминстър, както го наричаха според сегашното му положение, не виждаше нищо освен парите, тъй че Сиси мина край него, без да бъде позната, и двете влязоха вътре.

Японският император, възседнал безупречен стар бял кон, нашарен с черни петна, въртеше едновременно пет легена, което представлява любимото забавление на този самодържец. Сиси, макар и добре запозната с царската му династия, не познаваше лично сегашния император и спокойствието на царуването му не се наруши. След това нов клоун съобщи номера на госпожица Джоузифин Слири, който вместо „Тиролски танц на цветята“ духовито го нарече „Тиролски танц на зарзавата“ и господин Слири я изведе на арената.

Господин Слири беше само веднъж замахнал срещу клоуна с дългия си камшик и клоунът едва беше успял да каже „Ако го направиш още веднъж, ще те ударя с коня!“, когато и бащата, и дъщерята познаха Сиси. Но те довършиха номера с голямо самообладание и господин Слири, освен в първия момент, не придаде повече изражение на подвижното си око, отколкото на неподвижното. На Сиси и Луиза номерът се видя малко разтегнат особено когато го прекъснаха, за да дадат на клоуна възможност да разкаже на господин Слири (който отговаряше най-спокойно „Така ли, сър!“ на всичките му забележки, устремил очите си към публиката) за два крака, седнали върху три крака и гледащи един крак, когато изведнъж влезли четири крака и грабнали единия крак; тогава двата крака скочили, грабнали трите крака и ги запратили в четирите крака, които избягали с единия крак. Защото, при все че беше остроумна алегория, отнасяща се до месар, трикрако столче, куче и овнешки бут, този разказ отне доста време, а те бяха много разтревожени. Обаче най-после дребничката русокоса Джоузифин направи реверанс сред гръмки аплодисменти, а клоунът, останал сам на арената, тъкмо се оживи и каза: „Сега е моят ред!“, когато Сиси бе потупана по рамото и поканена със знак да излезе.

Тя отведе със себе си и Луиза и двете бяха приети от господин Слири в съвсем мъничко помещенийце с брезентови стени, трева вместо под и дъсчен, много наклонен таван, по който публиката от ложата тропаше с крака с такъв възторг, сякаш ей-сега щеше да го продъни.

— Фифилия — каза господин Слири, пред когото стоеше чаша грог, — много фе радвам да те видя. Ти финаги фи била наша любимка и не фи ни фафрамила оттогава нафам, фигурен фъм в това. Трябва да видиш нашите хора, фкъпа, преди да говорим по работа, иначе ще им рафбиеш фърцата, офобено на жените. Ето на́, моята Джоуфифин фе омъжи фа И. У. Чилдърф и фи има момченце и макар да е фамо на три годинки, то фе държи на което пони и да го фложиш. Наричаме го „Малкото чудо на ефдачефкото ифкуфство“ и ако не чуеш фа тоя хлапак в цирка Афтли^[3], ще чуеш фа него в Париж. Ами фпомняш ли фи фа Кидърминфтър дето го мифлихме, че е дофта лапнал по тебе? Е, и той фе ожени. Вфема една вдовица. Фа майка му фтава. Беше танцувачка на въже, да, а фега нищо не е, фатлъфтяла е. Те имат две деца, та фме много филни по линията на феите и детфките номера. Ако ифкаш да видиш нашето „Децата в гората“^[4]: баща им и майка им умират на коне… чичо им ги вфема под фвоя факрила, на кои… двете дечица отиват да берат боровинки, на кон… и горфкият дух идва да ги покрие фъф лифта, на кон… ще кажеш, че е най-хубавото нещо, което фи някога видяла ф очите фи! Ами помниш ли Ема Гордън, фкъпа, дето ти беше като майка? Рафбира фе, помниш, няма фащо да питам. Ема фагуби мъжа фи. Той падна по гръб от един флон, федеше в нещо като пагода и беше фултан на Индия, но не можа да оживее; а тя фе омъжи фа втори път фа един фиренар, той фе влюби в нея, като я видя на арената, и той е църковен надфирател, дето рафдава помощи на бедните, и трупа пари.

Съвсем задъхан вече, господин Слири разказваше за всички тези промени с голяма сърдечност и с удивително простодушие, ако се вземеше под внимание какъв затъпял, пропил се с грог ветеран беше той. След това доведе Джоузифин и И. У. Б. Чилдърз (с доста дълбоки бръчки около устата на дневната светлина) и „Малкото чудо на ездаческото изкуство“, с една дума — цялата трупа. Удивителни същества бяха те в очите на Луиза с такива бели и розови лица, толкова малко облечени и с такива разголени крака, но беше много приятно да ги види как се тълпят около Сиси и много естествено бе, че Сиси не можа да сдържи сълзите си.

— Фтига! Фега Фифилия е нацелувала вфички деца, прегърнала вфички жени и фтифнала ръка наред на вфички мъже, вървете фи и бийте фвънеца за втората чафт!

Щом си излязоха, той продължи с по-тих глас:

— Фега, Фифилия, аф не ифкам да ми кафваш никакви тайни, но фмятам, че тафи гофпожица е нещо на гофподаря?

— Тя е негова сестра.

— И дъщеря на другия. Точно това ифках да кажа. Надявам фе, че фте добре, гофпожице. И фе надявам, че гофподарят е фъщо добре?

— Баща ми скоро ще бъде тук — каза Луиза, която нямаше търпение да го накара да заговори по работа.

— Добре ли е брат ми?

— Фдрав и читав! — отговори той. — Ифкам фамо да надфърнете към арената, гофпожице, ето оттука. Фифилия, ти фнаеш номерата, намери фи фама дупчица.

И тримата загледаха през пролуки между дъските.

— Това е „Джак, убиецът на великани“, комичен детски номер — каза Слири. — Има една хижа фа Джак да фе крие в нея, нали виждате; ей там е моят клоун ф капак от тенджера и шиш, той е флуга на Джак; ей го фамия Джак фъф рафкошна броня; ей там фа двама комични черни флуги, два пъти по-големи от хижата: те фтоят до нея и донафят и ифнафят: а великанът (много фкъпо фламено чучело) още го няма. Е, виждате ли ги вфички?

— Да — казаха двете млади жени.

— Погледнете ги още веднъж — каза Слири, — погледнете ги хубаво. Виждате ли ги вфички? Чудефно. Фега, гофпожице — той им сложи пейка да седнат, — аф фи имам мои мнения, а гофподарят, вашият баща, фи има фвои. Аф не ифкам да фная какво е направил брат ви: фа мене е по-добре да не фная. Ифкам да кажа фамо това, че гофподарят е помогнал на Фифилия, а аф ще помогна на гофподаря. Брат ви е единият от тефи черни флуги.

От Луиза се изтръгна възклицание, отчасти на огорчение и отчасти на задоволство.

— Това е вярно — каза Слири — и даже като го фнаете, не можете да пофочите кой от двамата е той. Нека дойде гофподарят. Аф ще фадържа брат ви тук флед предфтавлението. Няма да го фъблека, нито ще му ифмня боята. Нека гофподарят дойде тук флед предфтавлението или фамата вие елате тук флед предфтавлението и ще намерите брат фи и цялата палатка ще бъде фвободна да фи говорите ф него. Няма фначение как ифглежда, щом е добре укрит.

С много благодарности и с олекнало сърце Луиза се сбогува, за да не задържа господин Слири повече. Със сълзи на очи предаде поздрав за брат си и двете със Сиси си отидоха, за да дойдат по-късно следобед.

Господин Градграйнд пристигна подир един час. Той също не бил срещнал никакви познати и сега се радваше, че ще може с помощта на Слири да изпрати пропадналия си син през нощта в Ливърпул. Понеже никой от тях тримата не можеше да го съпроводи, без да го издаде, както и да бъде предрешен, господин Градграйнд приготви писмо до човек, комуто можеше да се довери, в което го умоляваше да изпрати приносителя на всяка цена в Северна или Южна Америка или някоя друга далечна част на света, където би могло да бъде изпроводен най-бързо и незабелязано.

Когато свърши тази работа, тримата пообиколиха града, докато циркът съвсем се освободи не само от публиката, но и от трупата и конете. След като го наблюдаваха дълго време, те видяха господин Слири да изнася стол и да сяда с пура до страничната врата, сякаш им даваше знак, че могат да се приближат.

— Ваш покорен флуга, гофподарю — полугласно поздрави той, когато те стигнаха входа. — Ако ви дотрябвам, ще ме намерите тук. Не бива да обръщате внимание на това, че фин ви е облечен ф шутовфка ливрея.

Те тримата влязоха в палатката и господин Градграйнд, отчаян, седна на стола, сложен за клоуна в средата на арената. На една от задните пейки, губещ се в полумрака на това непривично помещение, упорито навъсен, седеше провинилият се хъшлак, когото той имаше нещастието да нарича свой син.

С невъзможна дреха като на църковен надзирател, с грамаднейши ревери и маншети, безкрайно дълга жилетка, къси до коленете панталони, обувки със закопчалки и глупава триъгълна шапка, всичко не по мярка и от груб плат, проядено от молци и осеяно с дупки; с дамги по черното лице, където страхът и горещината бяха пробили през мазната боя, облечен с шутовската си ливрея, хъшлакът бе нещо тъй зловещо, отблъскващо, смешно позорно, че при други обстоятелства господин Градграйнд никога не би могъл да го възприеме, при все че беше веществен и осезаем факт. И едно от неговите образцови деца бе паднало тъй ниско!

Отначало хъшлакът отказваше да се приближи и настояваше да остане сам, горе на пейката. Най-после отстъпи (ако така враждебно дадено съгласие можеше да се нарече отстъпка) пред молбите на Сиси, защото на Луиза не обръщаше изобщо никакво внимание, слезе, отминавайки пейка след пейка, докато стигна настланата с дървени стърготини арена и спря в края на кръга, колкото можеше по-далече от мястото, където седеше баща му.

— Как го извърши? — запита го бащата.

— Как извърших кое? — навъсено отговори синът.

— Този грабеж — каза бащата, като подчерта тази дума.

— Аз сам разбих сейфа вечерта и го оставих открехнат, преди да изляза. Намерения ключ бях приготвил много преди това. Хвърлих го нея сутрин, за да може да се предположи, че е бил използуван. Не съм вземал всичките пари наведнъж. Преструвах се, че прибирам останалите ми пари всяка вечер, но не го правех. Сега знаеш всичко.

— Гръм да ме беше ударил — каза бащата, — щях да бъда по-малко потресен, отколкото сега!

— Не виждам защо — промърмори синът. — Толкова много хора са облечени с доверие на заеманите от тях длъжности; еди-колко си от еди-колко си ще се окажат нечестни. Чувал съм те да казваш стотици пъти, че това е закон. Какво мога да направя аз против един закон? Ти си утешавал други с такива изказвания. Утеши се сега сам!

Бащата закри лицето си с ръце, а синът стоеше пред него в позорната си комична грозота и хапеше сламка; боята се беше махнала отчасти от дланите и ръцете му приличаха на маймунски. Бързо се свечеряваше и от време на време той поглеждаше тревожно и нетърпеливо с бялото на очите си към бащата. Това бе единствената част от лицето му, в която имаше някакъв живот и изражение, всичко останало бе покрито с гъста чернилка.

— Трябва да те закараме в Ливърпул и да те изпратим в чужбина.

— Предполагам, че трябва. Никъде няма да бъда в по-окаяно положение, отколкото тука — захленчи хъшлакът, — целия си живот не съм бил така. В това съм сигурен.

Господин Градграйнд отиде до вратата и се върна със Слири, комуто постави въпроса как да измъкнат от града тази жалка твар.

— Ами че и аф фъм мифлил фа това, гофподарю. Няма много време за губене, фатова трябва да кажете „да“ или „не“. До железницата има повече от двайфет мили. Флед половин чаф има дилижанф до гарата, точно фа пощенфкия влак. Тоя влак ще го факара право в Ливърпул.

— Но погледнете го — изстена господин Градграйнд. — Никой дилижанс…

— Не фъм мифлил той да тръгне в шутовфката ливрея — каза Слири. — Фамо фи кажете думата и аф фа пет минути ще му намеря кофтюм на гальотаджия от гардероба.

— Не ви разбирам — каза господин Градграйнд.

— Гальотаджия, каруцар. Решавайте бързо, гофподарю… Ще трябва да купим бира. Не фная нищо по-хубаво фа ифмиване на един цирков арапин.

Господин Градграйнд веднага се съгласи; господин Слири начаса извади от един сандък селска риза с набори, филцова шапка и други принадлежности; хъшлакът веднага се преоблече зад сукнен параван; господин Слири бързо донесе бира и го изми, докато той стана пак бял.

— Фега — каза Слири, — ще отидете при дилижанфа и ще фе качите отфад, аф ще дойда ф ваф и те ще помифлят, че фте мой човек. Фбогувайте фе ф блифките фи, но по-бърфично. — С тези думи той деликатно излезе.

— Ето ти писмо — каза господин Градграйнд. — Ще получиш всичко необходимо. Изкупи с разкаяние и по-добро държане възмутителната постъпка, която си извършил, и страшните последици, до които тя доведе. Стисни ми ръка, бедното ми момче, и бог да ти прости, както ти прощавам аз!

Виновният се трогна от тези думи и прочувствения им тон и пророни няколко жалки сълзи. Но когато Луиза понечи да го прегърне, той я отблъсна отново.

— Не ти. С тебе не искам и да говоря.

— О, Том, Том, така ли ще се разделим, след като съм те толкова много обичала!

— Много си ме обичала! — отвърна той опърничаво. — Чудесна обич! Заряза стария Баундърби, пропъди най-добрия ми приятел господин Хартхауз и избяга у дома точно когато бях в най-голяма опасност. Чудесна обич, няма що! Да издадеш до дума всичко за ходенето при оня човек, когато виждаш, че примката около мене се затяга. Чудесна обич, как не! Ти направо ме предаде! Ти никога не си ме обичала!

— По-накратко! — извика от вратата Слири.

Те излязоха всички накуп; Луиза през сълзи му казваше, че му прощава и че все още го обича и че някой ден той ще съжалява, дето така се е разделил с нея, и с радост ще си спомня последните й думи, когато ще е далече от тях. В този момент някой се втурна насреща им. Господин Градграйнд и Сиси, които вървяха заедно пред хъшлака, докато сестра му все още се притискаше до рамото му, спряха и се дръпнаха назад.

Защото пред тях беше Бицър, запъхтян, тънките му устни бяха леко отворени, тънките ноздри издути, белите мигли трептяха, безцветното му лице беше още по-безцветно от друг път, сякаш от тичане се беше докарал до бяла жар, както други хора след много тичане се зачервяват. Той стоеше пред тях, пъхтеше и се задъхваше, като че ли не беше спрял да тича от онази вечер преди много години, когато беше налетял на тях по същия начин.

— Съжалявам, че трябва да разваля плановете ви — заклати глава Бицър, — но не мога да допусна да бъда измамен от циркаджии. Трябва да взема младия господин Том; няма да позволя да го измъкнат циркаджии! Ето го там с ризата и аз трябва да го задържа!

За яката, както изглеждаше. Защото той го хвана за яката.