Нора Робъртс
Скрити богатства (1)

Пролог

Той не искаше да е там. Мисълта да се затвори в старата елегантна къща и да се остави на неуморните призраци да го пощипват и дразнят, му беше направо противна. Вече не бе достатъчно да покрие мебелите с калъфи. Трябваше просто да опразни къщата си. Само така би се отървал от някои кошмари.

— Капитан Скимърхорн?

Джед трепна, като чу званието си. От миналата седмица вече не беше капитан. Беше напуснал полицията, върна и полицейската значка, но започваше да му писва да дава обяснения. Отдръпна се, за да стори път на двамата хамали, които сваляха по стълбите шкаф от палисандрово дърво.

— Да?

— Можете да погледнете горе. Всичко, което искахте да преместим на склад, е извадено. Тук нямаме повече работа.

Не му се изкачваха тези стълби, нито изгаряше от желание да обиколи стаите. Дори и празни, те му напомняха за много неща.

„Няма как, отговорност“, каза си мислено Джед и тръгна с нежелание нагоре. През живота си беше поемал много отговорности и сега не можеше да пренебрегне още една. Нещо го накара да мине през хола и да се отправи към старата си стая. В нея беше израсъл и нея беше продължил да обитава дълго след като беше дошъл да живее тук сам. Само миг преди да прекрачи прага, Джед спря. Мушнал в джобовете ръцете си, стиснати в юмруци, той изчака спомените да го връхлетят като снайперистки огън.

В тази стая беше плакал — скришом, срамувайки се от себе си. Никой Скимърхорн не си позволяваше да прояви слабост пред другите. Когато сълзите му пресъхваха, в тази стая кроеше планове за отмъщение — дребнави, безсмислени, детски. Планове, които винаги се връщаха като бумеранг срещу самия него.

Тук се беше научил да мрази.

И все пак това беше само една стая, само една къща. Беше се убедил в това още преди години, когато, вече като мъж, се бе върнал да живее тук. Сега се запита: не беше ли доволен? Не бяха ли тогава нещата съвсем прости?

До Илейн.

— Джедидиа!

Той се стресна и преди да се усети, почти извади дясната си ръка от джоба, за да се хване за оръжието. То обаче вече не беше на обичайното си място. Този жест и фактът, че беше толкова погълнат от мъчителните си мисли, за да допусне някой да застане незабелязано зад него, му напомниха защо револверът вече не висеше на кръста му.

Отпусна се и погледна към баба си. Онория Скимърхорн Роджърс се беше загърнала в елегантно палто от норки. На ушите й дискретно проблясваха диамантени обици, а снежнобялата й коса бе подредена в красива фризура. Имаше вид на заможна матрона, която отива да обядва в любимия си клуб. В очите й обаче — яркосини като неговите, се четеше силно безпокойство.

— Надявах се, че ще те убедя да изчакаш — тихо каза тя и протегна ръка към рамото му.

Той инстинктивно се отдръпна. Скимърхорнови не обичаха да ги докосват.

— Няма смисъл.

— А това тук има ли смисъл? — Тя посочи празната стая. — Да опразниш къщата, да изнесеш всичките си вещи?

— Нищо в тази къща не ми принадлежи.

— Говориш абсурдни неща. — В произнесената почти шепнешком фраза се прокрадна бостънският акцент на Онория.

— Поради пресрочката ли? — Той се обърна с гръб към стаята и срещна погледа й. — Или защото се случи така, че все още съм жив? Не, благодаря.

Ако не се безпокоеше толкова за него, в резкия й отговор щеше да прозвучи и укор.

— Скъпи, изобщо не може да става дума нито за пресрочка, нито за някаква грешка. — Наблюдаваше го как затваря вратата зад себе си. Искаше й се да го разтърси, ако би помогнало. Вместо това го докосна по бузата. — Просто имаш нужда от време.

От този жест мускулите на Джед се стегнаха и той събра цялата си воля, за да не се отдръпне от нежните й пръсти.

— Така приемам нещата.

— Като напуснеш семейната къща…

— Семейство? — Той се изсмя и ехото от смеха му отекна злокобно в празния хол. — Тук, а и където и да било другаде, никога не сме били семейство.

Погледът й, в който досега имаше мекота и съчувствие, стана студен.

— Да се преструваш, че миналото не е съществувало, е също толкова лошо, колкото и да живееш единствено с него. Какво правиш сега тук? Захвърляш всичко, което си спечелил, всичко, което си постигнал. Може и да не съм била много въодушевена от професията, която си избра, но изборът си беше твой и ти се справи. Струва ми се, че когато те повишиха в чин капитан, направи повече, отколкото всичките ти предци можаха да постигнат с парите и общественото си положение.

— Не станах ченге, за да прославя проклетата фамилия!

— Така е — каза тихо тя. — Направи го заради себе си, и то напук на огромния семеен натиск, включително и от моя страна. — Отдръпна се от него и закрачи през хола. Беше живяла тук преди години, като младоженка, при това нещастна. — Видях те как промени изцяло живота си и това ме изпълни с благоговение, защото знаех, че го направи само заради себе си. Често съм се питала откъде намери сили.

Онория се обърна и се загледа внимателно в него — сина на собствения й син. Беше наследил правилните, дръзки черти на Скимърхорнови. Косата му с цвят на бронз падаше непокорно върху слабото лице с изпъкнали, напрегнати от стреса скули. По женски се безпокоеше, че е отслабнал, въпреки че така чертите му излъчваха по-голяма сила. Сила излъчваше и високата му широкоплещеста фигура, а това подчертаваше още повече мъжествената, малко романтична хубост, която лъхаше от чувствената уста и от лекия златист загар на кожата му. Имаше нейните изумителни тъмносини очи.

И сега в тях се четяха предизвикателството и копнежът, присъщи на неспокойното момче, което тя добре си спомняше.

Но Джед вече не беше момче и баба му се безпокоеше, че не може да направи много, за да му помогне.

— Не си струва да променяш отново живота си за неща, които не заслужават. — Поклати глава и тръгна обратно към него, преди той да успее да й отговори. — Може и да съм имала нещо против, когато дойде да живееш тук, след като родителите ти починаха, но изборът отново беше твой. А сега си решил да преодолееш една трагедия, като продадеш къщата и зарежеш кариерата си.

Той изчака миг.

— Точно това ще направя.

— Разочароваш ме, Джедидиа.

Тя рядко го наричаше така и в тази фраза имаше повече жлъч, отколкото в десетките ругатни на разгневения му баща.

— Предпочитам да те разочаровам, отколкото да се чувствам отговорен за живота на някое ченге. Не съм в състояние да командвам. — Джед погледна ръцете си и стисна длани, за да не треперят. — Може би никога няма да бъда. А що се отнася до къщата, тя трябваше да бъде продадена още преди години, след инцидента. И щеше да бъде продадена, ако Илейн се беше съгласила. — В гърлото му заседна буца. Чувството за вина беше не по-малко мъчително, отколкото озлоблението. — Сега и тя си отиде, така че решението е изцяло мое.

— Да, твое е — съгласи се тя. — Но е погрешно.

Кръвта му кипна. Искаше да удари нещо или някого, да стовари юмрука си в някаква плът. Напоследък изпитваше доста често това чувство. Точно заради него вече не беше капитанът от полицейското управление на Филаделфия Дж. Т. Скимърхорн, а обикновен цивилен.

— Не разбираш ли? Не мога да живея тук. Тук не мога да спя. Трябва да се махна, защото се задушавам.

— Тогава ела при мен, у дома. Поне за празниците. Дай си малко време, преди да извършиш нещо, от което няма връщане. — Гласът й отново беше станал нежен и тя взе ръцете му в своите. — Джедидиа, вече минаха месеци, откакто Илейн… откакто Илейн беше убита.

— Знам колко време е минало. — Да, спомняше си точно мига, в който сестра му намери смъртта си. В края на краищата той бе причина за смъртта й. — Благодаря ти за предложението, но имам планове. Днес ще ходя да разгледам един апартамент. Някъде на Южната улица.

— Апартамент. — Онория въздъхна с неприкрита досада. — Джедидиа, не извършвай подобна глупост. Ако толкова се налага, купи си друга къща или замини някъде за дълго, но не се погребвай в някоя мизерна стая.

Той се учуди, че е в състояние да се усмихне.

— В обявата се казва, че мястото е спокойно, приятно и има добро разположение. Не ми прилича на мизерно, бабо. — Стисна ръцете й преди тя да може да му възрази. — Не се меси. Моля те.

Тя отново въздъхна, предусещайки поражението си.

— Искам само това, което е най-доброто за теб.

— Винаги си го искала. — Той потисна една тръпка. Чувстваше как стените се приближават към него. — Да се махаме оттук.