Никълъс Спаркс
Завой на пътя (32)

Глава 30

При тези думи Сара се дръпна назад и погледна брат си така, сякаш го вижда за пръв път.

— Не исках да стане така! Толкова много… съжалявам…

След като замлъкна, неспособен да продължи по-нататък, Брайън заплака.

Не с потиснатите, протяжни звуци на тъгата, а с болката на дете. Раменете му се тресяха неудържимо като в спазматичен пристъп. До този момент, Брайън нито веднъж не бе плакал, заради стореното и сега, щом започна, изобщо не знаеше дали ще може някога да спре.

По средата на този пристъп на мъка, Сара го прегърна и този допир направи престъплението му да изглежда още по-ужасно, защото си даваше сметка, че въпреки стореното, сестра му ще продължи да го обича. Тя не пророни и дума, но докато плачеше, започна да движи длан нагоре-надолу по гърба му. Брайън се наклони към нея, вкопчил се здраво, сякаш уплашен, че ако я пусне, всичко помежду им ще се промени.

Но той знаеше, че вече се е променило.

Не знаеше колко време е плакал, а когато спря, започна да разказва на сестра си как точно беше станало.

Не я лъжеше.

Не й казва нищо за посещенията си.

През цялата изповед, Брайън не вдигна поглед. Не искаше да види нито жалост, нито ужас, не искаше да се види отразен в нейните очи.

В края на разказа си обаче си наложи да срещне погледа й.

Там не видя нито любов, нито прошка.

В очите на сестра му имаше само страх.

* * *

Брайън остана със Сара през по-голямата част от предобеда. Тя му зададе много въпроси. Докато й отговаряше, той всъщност разказа отново случилото се. Някои от въпросите, като например този защо не е отишъл в полицията, не получиха смислен отговор. Бил е в шок, бил е уплашен, после било изтекло много време.

Както самият Брайън, Сара оправда решението му и като него самият, тя го постави под съмнение. Обсъждаха цялата история в подробности, но накрая млъкнаха и Брайън разбра, че е време да си тръгва.

По пътя към вратата, той погледна назад.

Отпуснала рамене на дивана като някаква старица, сестра му бе заровила лице в длани и тихо плачеше.