Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law is a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)
Сканиране
Xesi (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Любов и закон

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-055-4


Първа глава

Мърл Х. Джонсън седеше пред чаша студена бира на скъсания стол в кафето на Ани, на осем километра северно от Френдли, и слушаше разсеяно музиката, която се носеше от пращящото радио. Песента на новата кънтри надежда на Нешвил се казваше „Жената е родена, за да страда“. Мърл не знаеше достатъчно за жените, за да може да възрази.

Връщаше се в града след проверка на оплакване за кражба на овце от едно ранчо в околността. Отпи от бирата. Би било вълнуващо, ако наистина имаше нещо, но Потс остаряваше и вече забравяше колко овце има. А шерифът знаеше, че няма нищо, помисли си мрачно Мърл. Седнал в малкото мръсно кафене, в което се носеше миризма на хамбургери с лук, той се замисли за несправедливостта на света.

Във Френдли, Ню Мексико, най-интересното, което му се случваше, бе да затвори стария Сайлъс, когато се напиеше в събота вечер и започнеше да буйства. Беше се родил твърде късно. Ако годината беше хиляда осемстотин и осемдесета вместо хиляда деветстотин и осемдесета, щеше да има възможността да се изправи срещу разбойници, да участва в хайки и да преследва убийци — всичко, което се очакваше от един помощник-шериф. А вместо това, помисли си Мърл отчаяно, той вече беше почти на двадесет и четири години и най-големият му арест беше, когато прибра близнаците Креймър, задето разбиха местния билярд клуб.

Мърл потърка горната си устна, където се опитваше, без особен успех, да си пусне красиви мустаци. Най-хубавата част от живота му бе отминала и той никога нямаше да бъде нещо повече от помощник-шериф в забутан малък градец, където преследваше въображаеми крадци на овце.

Поне веднъж някой да обереше банката. Замечта се и си представи диво преследване и престрелки. Да, това бе нещо. Снимката му щеше да се появи във вестниците, можеше дори да получи рана в рамото. Идеята изглеждаше все по-примамлива. Би могъл няколко дни да носи превръзка. Само да можеше шерифът да му позволи да носи пистолет…

— Мърл, ще плащаш ли това питие, или цял ден ще седиш и ще мечтаеш?

Мърл се върна към действителността и припряно се изправи. Ани го гледаше с ръце на едрия си кръст. Имаше малки тъмни очи, румена кожа и поразителна гъста коса с цвят на ягода. Мърл не се оправяше добре с жените.

Трябва да се връщам — промърмори той, докато търсеше портфейла си. — Шерифът ме чака да докладвам.

Ани изсумтя, протегна влажната си ръка и грабна банкнотата. Мърл излезе, без да си поиска рестото.

Слънцето светеше ослепително ярко и той машинално присви очи. Отблясъците от пътя трептяха на вълни, почти като течност, ала беше горещо и прашно. От двете страни на платното се простираха само скали и пясък и някоя и друга туфа жилава трева. Нямаше нито един облак, който да пресече яркото синьо небе или да намали потока бяла светлина от слънцето. Мърл дръпна козирката на шапката си над челото. Щеше му се да бе имал смелостта да си поиска рестото от Ани. Преди да посегне към дръжката на вратата, ризата му вече беше мокра и лепкава.

По шосето се приближаваше кола и слънцето блестеше върху предното стъкло и бронята й. Докато я гледаше как се носи по правия път, Мърл прецени, че е на около километър и половина. Продължи разсеяно да я наблюдава, докато ровеше за ключовете, но когато приближи, ръката му замря в джоба и очите му се разшириха.

Това се казва кола, помисли възхитено той. Страхотна лъскава играчка, червена и блестяща. Когато профуча край него, главата му се отметна след нея. Уха, усмихна се Мърл. Каква кола! Мина с поне сто и десет. Сигурно таблото й е от онези, луксозните, със… Сто и десет!

Докато скачаше в своята кола, той успя да извади ключовете от джоба си и да запали. Включи сирената и потегли така, че се разхвърчаха камъчета, а гумите замирисаха на изгоряло. Беше на седмото небе.

 

 

Фил караше без прекъсване вече повече от сто и двадесет километра и в началото на пътуването бе провел сериозен разговор по телефона от колата с продуцента си в Лос Анджелис. Беше уморен и ядосан, а прашният пейзаж и безкрайният еднообразен път го ядосваха още повече. До този момент пътуването му беше пълна загуба на време. Бе проверил пет града в югоизточната част на Ню Мексико и нито един от тях не отговаряше на изискванията му. Ако продължаваше така, в крайна сметка все пак щеше да се наложи да използват декори, а това не беше в стила му. Когато режисираше филм, Филип Кинкейд държеше всичко да е автентично, а сега търсеше затънтено и прашно градче. Запуснато и олюпено. Направо дупка, от която всички мечтаят да се измъкнат и в която никой не би желал да се върне за нищо на света.

Фил беше прекарал три дълги и горещи дни в безплодно търсене и нищо не му беше харесало достатъчно.

Вярно, беше намерил няколко прашни града, леко избледнели и доста поизвехтели, ала те не даваха нужното настроение. Като режисьор, преуспяващ режисьор на американски филми, Филип Кинкейд разчиташе на първосигнално въздействие, преди да започне да оглажда ръбовете. Сега търсеше град, който да му подейства като ритник в корема, а сроковете му изтичаха.

Хъфман, продуцентът, вече започваше да нервничи и настояваше да започнат студийните снимки. Докато минаваше покрай кафето на Ани, Фил за пореден път се проклинаше, че не реши сам да продуцира филма. Беше успял да изкопчи от Хъфман още една седмица, но ако не намереше подходящ град, който да използва за Некст Чанс, щеше да се наложи да повери избора на директора на продукция. Фил се намръщи — той разчиташе за детайлите само на себе си. Това, заедно с несъмнения му талант, беше причина за големия му успех едва на тридесет и четири години. Беше твърд, безкомпромисен и критичен, ала подхождаше към всеки от филмите си като към дете, което изисква безкрайни грижи и търпение. С актьорите обаче не бе толкова толерантен.

Воят на сирената леко го заинтригува. Погледна в огледалото и видя мръсна, очукана полицейска кола, някога може би бяла, която го преследваше ентусиазирано. Фил изруга и си помисли дали да не натисне газта и да остави досадника да му диша праха, но след това примирено отби встрани. Горещината, облъхнала го, когато спусна стъклото, с нищо не допринесе за подобряване на настроението му. Отвратително място, помисли си той и изключи двигателя. Мръсна дупка, затънала в прахоляк. Мечтаеше за басейна си и едно голямо студено питие.

Мърл излезе ликуващ от колата си с кочан с квитанции в ръка. Да, помисли си пак, това се казва кола. Беше най-луксозното возило, което беше виждал, освен по телевизията. Забеляза, че се казва Мерцедес и опита наум звука на името. Реши, че е френска и се възхити от себе си. Божичко, беше спрял френска кола на три километра от града! Щеше да има какво да разправя довечера на чаша бира.

В първия момент шофьорът леко го разочарова. Не приличаше на чужденец, нито пък на богаташ. Погледът му се плъзна по златния швейцарски часовник, без да може да го оцени, и се спря на тениската и джинсите. Сигурно някакъв чешит, реши той. А може би колата бе открадната. Сърцето му заби развълнувано и Мърл погледна лицето на мъжа зад волана.

То беше слабо и леко аристократично, с чисти черти и дълъг, прав нос. Устата му не изразяваше любезност, а едва ли не отегчение. Кафявата му коса беше малко по-дълга от общоприетото и се завиваше над ушите му. Очите му имаха синия цвят на бистра вода и се открояваха впечатляващо върху фона на загорялата му кожа. Те също изразяваха отегчение, раздразнение и, макар че на Мърл едва ли би му дошла наум тази дума, надменност. Човекът не съответстваше на представата му за изпечен крадец на чужди коли.

— Да?

Леденият тон на тази единствена сричка припомни на Мърл, че беше на работа и той зае позата на много кораво ченге, както би казал шерифът.

— Бързате ли?

— Да.

Отговорът накара Мърл да се размърда.

— Книжката и документите на колата.

Фил посегна към жабката, а Мърл се наведе над прозореца.

— Господи, какво табло… Има си всичко, каквото трябва, че и още отгоре. И телефон направо в колата. Бива си ги тези французи.

Фил го погледна спокойно.

— Германци — поправи го той и му подаде документите на колата.

— Германци ли? — намръщи се недоверчиво Мърл. — Сигурен ли сте?

— Да. Фил извади книжката си от портфейла и му я подаде през прозореца. Жегата просто се изливаше в колата.

Мърл взе документа. Сигурен беше, че Мерцедес е френско име.

— Тази кола ваша ли е? — попита той подозрително.

— Както може да се види от името в книжката — отговори студено Фил, което бе сигурен знак, че започваше да се ядосва.

Мърл четеше документа с обичайната си бавна скорост.

— Профучахте край кафето на Ани, все едно че дяволът… — Сети се, че шерифът не одобряваше ругатните по време на работа и млъкна. — Спрях ви за превишена скорост. Когато я измерих, се движехте със сто и шестнадесет километра в час. Обзалагам се, че това сладурче върви толкова гладко, та не сте и забелязали.

— В интерес на истината, не забелязах. — Може би, ако не беше толкова ядосан и ако горещината не нахлуваше така безжалостно и колата, Фил щеше да се държи по друг начин, ала когато Мърл започна да попълва квитанцията, той присви очи.

— Откъде мога да съм сигурен, че изобщо сте измервали скоростта ми?

— Тъкмо излизах от Ани, когато минахте оттам — отговори Мърл приветливо и се усмихна на късмета си. — Ако си бях изчакал рестото, нямаше да ви видя.

— Откъсна квитанцията и продължи: — Просто подпишете тук. Можете да спрете в града и да платите глобата.

Фил бавно излезе от колата. На слънчевата светлина косата му проблесна с дълбок червен оттенък, който напомни на Мърл за махагоновата табла на майка му. Стояха един срещу друг, двама високи мъже. Но единият беше отпуснат и леко прегърбен, а другият строен, мускулест и изправен.

— Не — каза Фил решително.

— Не? — премига Мърл. — Какво не?

— Няма да подпиша.

— Няма да подпишете? — Мърл погледна надолу към квитанцията в ръката си. — Но вие трябва да подпишете.

— Не, не трябва! — Фил усети, че по гърба му се стича поточе пот и това неочаквано го вбеси. — Няма да подпиша и няма да платя и една стотинка на някакъв второкласен съдия, който си пълни банковата сметка от този капан.

— Капан! — Мърл беше повече учуден, отколкото обиден. — Господине, вие карахте със сто и шестнадесет, а ограничението на скоростта е обозначено съвсем ясно — осемдесет и пет. Всеки знае, че не може да карате с повече от осемдесет и пет.

— Кой казва, че съм карал с повече?

— Аз ви засякох.

— Вашата дума срещу моята — отвърна Фил хладно. — Имате ли свидетел?

Мърл зяпна.

— Ами, не, но… — Той бутна шапката си назад. — Вижте какво, не ми трябва никакъв свидетел, аз съм помощник-шериф. Просто подпишете.

Беше си чист инат. Фил не знаеше с каква скорост бе карал и не го интересуваше. Пътят бе дълъг и нямаше други коли, умът му беше в Лос Анджелис, но това, че го знаеше, не можеше да го накара да вземе счупената химикалка, която му подаваше помощник-шерифът.

— Не.

— Вижте какво, господине, вече написах квитанцията.

На Мърл му стана ясно от израза на Фил, че се беше заинатил, и вирна брадичка. В края на краищата, той беше законът. — Тогава ще трябва да ви арестувам — произнесе Мърл заплашително. — Това няма да се хареса на шерифа.

Фил се усмихна пренебрежително и протегна напред ръцете си със събрани китки. Мърл се втренчи в него, после безпомощно погледна от едната кола към другата. Въпреки гнева си, Фил изпита към него известно съчувствие.

— Ще трябва да ме следвате — заяви Мърл и прибра книжката му в джоба си.

— А ако откажа?

Мърл не беше пълен глупак.

— Ами тогава — продължи той добродушно, — ще трябва да ви взема с мен и да оставим тази хубава кола тук. Може би ще е цяла, когато камионът дойде да я прибере. От друга страна…

Фил кимна, за да покаже, че го бе разбрал и се върна в колата си, а Мърл отиде в своята, като си мислеше колко добре ще изглежда в тази луксозна червена машина.

Пътуваха до Френдли със скоростта на приспивна песен. Мърл кимаше на хората, които оставяха работата си, за да погледат малката процесия. Протегна ръката си през прозореца, за да покаже, че са стигнали и спря пред участъка.

— Влезте вътре. Шерифът ще иска да поговори с вас — заяви Мърл внезапно с официален тон, ала леденият поглед на Фил го възпря да го хване за ръката. Вместо това отвори вратата и изчака арестантът му да мине.

Фил видя малка стая с две килии, табло за обяви, няколко стола с тънки крака и очукано бюро. Вехт вентилатор на тавана раздвижваше с лек вой спарения въздух. На пода лежеше голяма купчина косми с цвят на кал, която се оказа куче. На отрупаното с книги и документи бюро се виждаха две недопити чаши кафе. Тъмнокоса млада жена се бе навела над всичко това и съсредоточено пишеше в един жълт бележник. Когато влязоха, тя вдигна глава.

Фил забрави раздразнението си достатъчно дълго, за да си я представи в три различни филма. Имаше лице с класически овал, леко загатнати скули и златиста кожа. Носът й беше направо изящен, устата й още малко и би могла да бъде наречена голяма, а пълните устни говореха за чувственост. Беше оставила черната си коса да пада свободно по раменете на небрежни вълни. Веждите бяха вдигнати и под тях тъмнозелените й очи с гъсти мигли гледаха въпросително.

— Мърл?

Тази сричка беше изговорена с плътен глас, лениво и сексапилно като черна коприна. Фил познаваше актриси, които биха убили за такъв глас. Ако не е скована пред камерата, помисли си той, и ако останалата част от нея е като лицето… Плъзна поглед надолу. На лявата й гърда беше закачена малка метална значка и той се втренчи очарован в нея.

— Превишена скорост на седемнадесето шосе, шерифе.

— О? — С лека усмивка на лицето младата жена изчака очите на Фил да се върнат на нейните. Беше разпознала преценяващия му поглед, когато влезе, точно както разпознаваше и съмнението му сега.

— Нямаше ли химикалка, Мърл?

— Химикалка? — Объркан, той започна да проверява джобовете си.

— Аз не исках да подпиша квитанцията — намеси се Фил и пристъпи към бюрото, за да разгледа лицето й по-отблизо. И добави: — Шерифе. — Можеха да я фотографират от всеки възможен ъгъл и пак щеше да изглежда прекрасно, заключи той. Искаше отново да я чуе как говори.

Тя срещна погледа му, без да мигне.

— Разбирам. Мърл, с каква скорост се движеше той?

— Сто и шестнадесет. Тори, трябва да видиш тази кола! — забрави се Мърл.

— Сигурно ще я видя — промърмори младата жена и като все още гледаше Фил в очите, протегна ръка. Мърл бързо й подаде документите.

Фил забеляза, че ръцете й бяха дълги, тънки и елегантни. Ноктите й бяха лакирани в седефено розово. По дяволите, какво прави тук, зачуди се той. Много по-лесно си я представяше в Бевърли Хилс.

— Добре, всичко ми изглежда в ред, господин… Кинкейд. — Очите й се върнаха на неговите. Само малко туш и молив за очи, прецени той. Тенът й е страхотен. Никаква пудра, никакво червило. За миг му се прииска да има камера и няколко преносими прожектора. — Глобата е четиридесет долара — произнесе тя вяло. — В брой.

— Няма да платя.

Младата жена сви устни и го накара да се запита какъв ли бе вкусът им. После продължи, без да мигне:

— Или четиридесет дни. Мисля, че ще ви се стори по-удобно да платите глобата… При нас няма да ви хареса.

Хладната ирония в тона й го раздразни.

— Няма да платя никаква глоба! — Фил опря длани на бюрото и се наведе към нея. Долови леко някакъв фин и изтънчен аромат. — Да не искате да повярвам, че вие сте шерифът? Какви ми ги разигравате с този тук?

Мърл отвори уста да заговори, погледна Тори и пак я затвори. Тя се изправи бавно и Фил се изненада, че бе толкова висока и стройна като хрътка. Тяло на фотомодел, помисли си, издължено и гъвкаво, направо те кара да се чудиш какво има под дрехите. Караше джинсите и карираната риза да изглеждат като дрехи за един милион долара.

— Никога не се опитвам да разубеждавам хората, господни Кинкейд. Ще трябва да изпразните джобовете си.

— Няма — подзе той вбесен.

— Съпротива при арест — повдигна вежда Тори. — Ще трябва да ги направим шейсет дни. — Фил отговори нещо бързо и грубо. Вместо да се обиди, тя се усмихна. — Заключи го, Мърл.

— По дяволите, чакайте малко…

— Не я ядосвай — прошепна Мърл, докато го буташе към килията. — Може да бъде подла като змия.

— Освен това, ако не искате да откараме колата ви и което също да ви го таксуваме… — добави Тори, — дайте на Мърл ключовете си. — Тя погледна яростното му лице. — Мърл, прочети му правата.

— Знам си правата, по дяволите! — Фил отмахна презрително ръката на Мърл. — Искам да се обадя по телефона.

— Разбира се — усмихна му се очарователно Тори. — Веднага щом дадете на Мърл ключовете си.

— Вижте какво… — Фил отново погледна към значката й. — Шерифе. Да не би да очаквате да се хвана на такъв стар номер? Този тук — посочи той Мърл с палец — чака в засада да мине някой, който не е от града, и се опитва да му измъкне четиридесетачка. Има закон, който забранява полицаите да дебнат за превишена скорост.

Тори го слушаше с интерес.

— Ще подпишете ли квитанцията, господин Кинкейд?

Фил присви очи.

— Не.

— Тогава ще ни погостувате.

— Не можете да ме осъдите — започна разпалено Фил. — Трябва съдия…

— Мирови съдия — прекъсна го Тори и почука с лакирания си нокът по едно малко удостоверение в рамка. В него бе записано името Виктория Л. Аштън. Той я изгледа безстрастно.

— Вие?

— Удобно, нали? — Тя наклони главата си настрани. — Шестдесет дни или двеста и петдесет долара.

— Двеста и петдесет!

— Гаранцията е петстотин. Искате ли да я внесете?

— Телефонът — процеди Фил през зъби.

— Ключовете — отвърна Тори любезно.

Като проклинаше под носа си, Фил измъкна ключовете и й ги подхвърли, а тя сръчно ги хвана.

— Имате право на един градски разговор.

— Трябва ми междуградски — измърмори той. — Ще използвам кредитната си карта.

Тори посочи телефона на бюрото си и даде ключовете на Мърл.

— Двеста и петдесет! — прошепна той алчно. — Не си ли прекалено твърда с него?

Тори изсумтя съвсем не по женски и отговори тихо:

— Господин Холивуд Кинкейд има нужда от един добър удар по самочувствието. Ще му бъде страшно полезно да постои в килията. Откарай колата в гаража на Бестлър.

— Аз? Да я карам? — Той погледна към ключовете в ръката си.

— Заключи я и донеси ключовете — добави тя. — И не си играй с копчетата.

— О, Тори…

— О, Мърл… — отговори тя и го изпрати с един нежен поглед.

Фил чакаше нетърпеливо отсреща да вдигнат телефона.

— Приемам за Шърман, Милър и Стейн — каза някой в слушалката. Той изруга и попита настоятелно:

— Къде, по дяволите, е Лу?

— Господин Шърман няма да бъде в кантората до понеделник — отговори предвзето телефонистката. — Ще оставите ли името си?

— Обажда се Филип Кинкейд. Веднага намерете Лу и му кажете, че съм в… — Той се обърна и погледна мрачно Тори.

— Добре дошли във Френдли, Ню Мексико — вметна тя услужливо.

Мнението на Фил се ограничи до кратка нецензурна дума.

— Френдли, Ню Мексико. В затвора, по дяволите, по някакво скалъпено обвинение. Кажете му да си вземе куфарчето и да се качва на самолета. И по-бързо.

— Да, господин Кинкейд, ще се опитам да го открия.

— Просто го открийте — нареди Фил кратко и затвори. Когато започна да набира отново, Тори прекоси стаята и спокойно прекъсна линията.

— Само един разговор — напомни му тя.

— Свързах се с някаква проклета телефонистка.

— Колко жалко… — Тори го дари с ослепителна усмивка, едновременно привлекателна и вбесяваща. — Господин Кинкейд, стаята ви е готова.

Фил постави слушалката и я погледна право в очите.

— Няма да ме затворите в тази килия!

Тя вдигна поглед и примига наивно.

— Няма ли?

— Не.

За момент Тори изглеждаше объркана. Въздишката й докато заобикаляше бюрото, беше женствена и привлекателна.

— Затруднявате ме, господин Кинкейд. Знаете, че не мога да се справя с вас. Вие сте по-едър от мен.

Внезапната смяна на тона й го накара да възприеме по-разумно поведение.

— Госпожице Аштън… — започна той.

— Шериф Аштън — поправи го тя и извади от чекмеджето на бюрото си пистолет четиридесет и пети калибър, със същата усмивка на лицето си. Фил зяпна при вида на големия пистолет в елегантната й ръка. — Влезте без повече шум в първата килия, ако не искате още едно обвинение за съпротива при арест. Чаршафите тъкмо са сменени.

Фил беше раздвоен между възхищение и учудване.

— Нали не очаквате да повярвам, че ще го използвате?

— Казах ви, никога не се опитвам да разубеждавам хората. — Въпреки че държеше дулото надолу, Тори бавно започна да вдига пистолета.

Той се вгледа внимателно в нея. Очите й бяха прекалено спокойни и го гледаше право в лицето. Не се съмняваше, че бе готова да пробие някоя дупка в него, в някоя част от тялото му, която сметнеше за маловажна, а Фил много държеше на тялото си.

— Тъпкано ще ти го върна — измърмори той под носа си и се отправи към килията си.

Смехът й беше толкова звучен и привлекателен, че го накара да се обърне пред решетките. Господи, помисли си, как би искал да я поопознае, когато не държи пистолет. Бесен на себе си, Фил влезе в килията.

— Това не трябва ли да значи по-скоро: „Когато се измъкна оттук, ще си получиш заслуженото“? — Тори откачи ключовете от един гвоздей и заключи килията с дрънчене, а Фил започна да крачи из нея, като се бореше с усмивката си. — Искате ли хармоника и канче?

Той се ухили, но за щастие беше с гръб към нея. Отпусна се на нара и я погледна със святкащи очи.

— Ще взема канчето, ако в него има кафе.

— Това е част от обслужването, Кинкейд. Във Френдли получавате безплатна храна и квартира. — Фил я проследи с поглед как отива към бюрото, за да върне пистолета на мястото му. Нещо в ленивата й походка приятно раздвижи кръвта му. — Сметана и захар? — попита тя вежливо.

— Черно.

Докато наливаше кафето, Тори усещаше погледа му. Беше донякъде учудена от него, донякъде заинтригувана. Знаеше много добре кой бе той. Въпреки дълбоко вкорененото й неодобрение към така наречените плейбои, които смяташе за разглезени лъскави нехранимайковци, изпитваше към него известно уважение. Фил не се бе опитал да й повлияе с името или репутацията си. Вместо това бе разчитал на емоциите си. И тя знаеше, че именно емоциите му го бяха вкарали в килията.

Твърде богат, реши Тори, твърде преуспяващ, твърде привлекателен. И може би, помисли тя, докато си сипваше кафе, твърде талантлив. Филмите му несъмнено бяха блестящи. Чудеше се какво го движи. Помисли си, че може би сама ще открие, докато й бе „гостенин“ и се засмя тихо.

— Черно — каза Тори, докато вървеше с двете чаши през стаята. — Точно както поръчахте.

Той я гледаше как се движи — плавно, със съвсем леко поклащане на бедрата. Реши, че се дължи на дългите й крака и някаква вътрешна увереност. При определени обстоятелства би я възприел като забележителна жена, ала в момента я възприемаше като вбесяваща досадница. Стана безмълвно от нара и се приближи, за да поеме кафето, което тя му подаваше между решетките. Пръстите им се докоснаха за миг.

— Вие сте красива жена, Виктория Аштън — промълви Фил. — И адски проклета.

— Да — усмихна се Тори.

Това го разсмя.

— По дяволите, какво правите тук, играете си на шериф ли?

— По дяволите, какво правите тук, играете си на престъпник ли?

Мърл влетя с трясък, ухилен от ухо до ухо.

— Божичко, господин Кинкейд, това се казва кола! — Той пусна ключовете в ръката на Тори и се облегна на решетките. — Бих могъл цял ден да стоя в нея, кълна се. Очите на Бестлър направо щяха да изскочат, когато влязох с нея.

Фил изръмжа, обърна се и се загледа през зарешетеното прозорче в дъното на килията. Гледката към града го накара да се намръщи. Бива си го това местенце, помисли си той объркан. Една прашна дупка. Сякаш всичката боя е била отмита още преди двадесет години. Изпепелена, поправи се Фил, когато усети как потта се стича по гърба му. Изглежда всичко тук бе кафяво — само нагорещен пясък и сухи ридове, пръснати в далечината. Всички сгради бяха в различни убити отсенки на кафявото — къщите бяха просто като разсъблечени от безпощадното слънце. Докато отпиваше от силното кафе, забеляза, че тротоарите в този проклет град още бяха дървени. По сградите нямаше боя, която да не е напукана и излющена. Целият град изглеждаше така, сякаш колективно бе затаил уморено дъх и чакаше кога ще свърши всичко.

Мърляво и безнадеждно градче със свой собствен, тъжен облик, прикрит под дебел слой прах и летаргия. Хората остават в такъв град, когато нямат къде другаде да идат и какво друго да правят и се връщат в него, когато са изгубили всяка надежда за нещо по-добро. А той седи захвърлен в някаква малка задушна килия… И внезапно нещо му прещрака, Фил се взря в старите олюпени фасади и изкривената дървения и си представи всичко това през обектива на камерата. Пръстите му стиснаха пречката на прозореца и той започна да си представя сцена след сцена. Ако не беше толкова ядосан, щеше да го забележи още в първия момент.

Това беше Некст Чанс.