Карън Робърдс
Тъмна луна (1)

Първа глава

Кейтлин О’Мали беше момиче, но на никой, който я видеше да се мотае по тесните павирани улици на Дъблин през този мъглив априлски следобед на 1784, не би му хрумнала подобна мисъл. През последните осем години от петнадесетгодишния си живот тя беше приела ролята на момче и толкова успешно я играеше, че понякога самата тя с дни забравяше за истинския си пол. Несресаната й коса беше вързана на раздърпана опашка, която стигаше до раменете. Постоянен пласт мръсотия прикриваше изящните черти на лицето й. Сините й като на голям ирландски териер очи, засенчени от гъсти мигли, големи като ахати върху изпитото й от глад лице, оставаха почти незабелязани на фона на цялата й мръсотия. С тази източена снага, облечена в окъсан жакет и бричове, два пъти по-големи от размера й, тя изцяло приличаше на дрипаво дванадесетгодишно момче, каквото беше приятелчето й.

— За Бога, О’Мали, да вземем да помиришем онова там, а? — Уили Лаха се спря и завистливо подуши подноса с местни пайове, които продавачът беше подредил върху тезгяха, поставен на количката му. Вперила поглед в златистокафявата им коричка, Кейтлин усети как устата й се напълни със слюнка. Спазми, предизвикани от глад, разтърсиха стомаха й. Нито тя, нито Уили бяха яли нещо предната вечер. През този ден също не бяха слагали и троха в уста, а вече се свечеряваше. Изгледите да свият нещо за вечеря бяха слаби. Бандите хлапаци и просяци, населяващи уличките около „О’Конъл Стрийт“, бяха станали толкова прословути, че търговците се движеха въоръжени. Кражбата на една ябълка дори можеше да струва животът на някое момче. Тъй като търговията на тази улица беше много оживена и по нея всяка вечер се тълпяха работниците от кея, би трябвало да има предостатъчно възможности за кражби. Но гуляйджиите пазеха кесиите си, а търговците наблюдаваха стоките си с орлов поглед. Само преди седмица Тим О’Флин, едно от бездомните момчета от бандата, заместила семейството на Кейтлин, след като майка й умря, бе обесен, понеже бе откраднал две сливи и комат хляб. Този случай й беше като урок и Кейтлин беше по-предпазлива от обикновено, въпреки че гладът беше започнал да взима връх над наложеното й благоразумие. Ако не откраднеше, нямаше да яде.

— Ей, вие там! Мърдайте или ще ви съдера кожите от бой! — това ръмжене дойде от търговеца с червендалестото лице, който бе забелязал интереса им и ги гледаше заплашително, с дебела тояга в ръка. Кейтлин направи един груб жест в отговор, но не се противопостави, когато Уили я повлече по улицата, пълна с подредени и от двете й страни каруци и колички на търговци, изложили за продан всичко — от пайове с месо до кожени обувки.

— По-добре да изчакаме, докато дойдат Дойл и останалите. Само двамата не става.

Кейтлин се намръщи от думите на Уили. Съдбата на О’Флин караше повечето от тях да се държат страхливо като жени. Трябваше да прогонят този призрак от съзнанието си, ако имаха намерение да се хранят изобщо. Беше глупост да мислят — както правеха Уили и някои от останалите — че са прокълнати да нямат късмет. О’Флин просто не е бил достатъчно внимателен или достатъчно бърз. Поуката, която трябваше да извлекат, не беше да престанат да крадат, а да внимават да не ги хванат. И тя щеше много да внимава. Винаги внимаваше, беше бърза като стрела, най-бързата от всички тях. Нито един дебел търговец нямаше да я залови, както се случи с О’Флин. А и Джейми Макфиниън, когото хванаха месец преди О’Флин винаги си е бил смотан. Това, че по някаква случайност беше избягвал залавянето си до този момент, беше истинско чудо. Не, не лошият късмет ги преследваше. Просто не преценяваха добре нещата.

— Ей, я виж там! — с едно ръгване в ребрата тя насочи вниманието на Уили надолу по улицата. Висок, мускулест мъж, обвит в дантели и труфила, си проправяше път с чудно безгрижие покрай мръсните, въоръжени докери, които заедно с проститутките взеха да изпълват улицата. Докато го наблюдаваха, той извади златен часовник от джоба си, отвори го с едно натискане на оформения в маникюр нокът на палеца си и му хвърли бърз поглед, преди безгрижно да го върне на мястото му. Устата на Кейтлин се изкриви в подигравателна усмивка. Очевидно джентълменът беше пристигнал току-що от ужасната Англия, един от омразните господари, и на никой не му бе хрумнало да го предупреди да не си пъха носа в опасните ирландски квартали на града. Той се мотаеше наоколо, като че ли нямаше никакви грижи на този свят, и напълно осъзнаваше мрачните погледи, с които го стрелкаха заобикалящите го тълпи окъсани, потиснати хора.

— Ето ти агне за заколение, Уили, момчето ми — очите на Кейтлин заблестяха, изпълнени със смесица от алчност и омраза. В омразата й нямаше нищо лично към него. Ирландците мразеха англичаните от самото си раждане. Тази омраза беше в кръвта им и се пропиваше чак до мозъка на костите. — Изпраща го Божията майка, за да осветли пътя ни. Тези момчета и без това ще смъкнат всичко от него, така че давай да оберем каймака.

Уили се огледа неспокойно. Той беше риж и лицето му беше покрито с лунички под плътния слой мръсотия, но вместо луда глава, каквито се предполага, че са червенокосите, той беше предпазлив и муден по природа. Съдбата на О’Флин направо беше направила нетърпими тези лоши качества в него.

— Задръж, О’Мали! Много свидетели има наоколо. Трябва да се осигурим отвсякъде.

— Стига си дрънкал глупости, бе, Уили, няма нищо по-различно от всеки друг път — тя беше нетърпелива. — Ще ударим и ще избягаме, както сме нравили толкова много пъти. Ще му изпразним джобовете и ще сме духнали, преди изобщо да се усети.

— Ама той е дяволски висок — Уили изглеждаше изпълнен с колебание.

— Света Богородице, Уили, и ти искаш да препускаш заедно с Черния конник! Той никога няма да вземе такъв малък страхливец — Кейтлин умишлено спомена името на най-смелия ирландски разбойник. Голямата мечта на Уили беше да стане член на бандата му. Практически този човек беше национален герой. Това, което допринасяше за нарастващата му популярност, беше фактът, че той ограбваше само богатите англичани от омразната, господстваща над Ирландия, държава и се говореше, че споделя богатствата с гладуващите си сънародници. Отличителният му знак беше Кръстът на Ирландия, който той винаги носеше във формата на сребърен медальон, окачен на верижка на врата му. Въпреки че благоговееха пред него и беше обект на много разговори в ирландските квартали, а и всяваше неописуем страх сред англичаните, никой не можеше да твърди, че е яздил с него, или пък че знае истинската му самоличност. Не се знаеше дори дали наистина съществува, но името му несъмнено събуждаше духа на Уили.

— Не съм страхливец! И Конникът със сигурност ще ме вземе! Само гледай! — Уили вече се беше упътил към джентълмена. Кейтлин тръгна след него с тънка усмивчица на уста. Споменаването на Черния конник вършеше по-добра работа при Уили, отколкото камшик.

— Моля ви, Ваша Светлост, ще ми дадете ли някоя пара? Ще отделите ли нещо за гладуващото момче? — Уили се беше приближил до джентълмена и се кланяше, като тътреше крака при реверансите. Целта беше да се привлече вниманието на жертвата изключително върху Уили. През това време Кейтлин, случайно минаваща покрай него, щеше да инсценира спъване и щеше да се сблъска с джентълмена, мърморейки извинения, докато го освобождаваше от кесията му и от лъскавия златен часовник, чиято верижка висеше от джобчето на жилетката му и проблясваше върху фината бяла тъкан.

— Недей да просиш, момко — сърдито произнесе жертвата, гледайки намръщено към Уили, който продължаваше да хленчи. — Засрами се!

Ето един истински джентълмен — подигравателно се усмихваше Кейтлин, докато се приближаваше, — който се тревожи, че гладуващото момче няма срам. Би искала да го види него принуден да краде и да проси, да прави невъобразими неща за къшей хляб. По цветущия му външен вид можеше да съди, че през живота си е пропуснал само някое ястие. Косата му, черна като нейната, но къдрава и толкова лъскава, че излъчваше синкави светлинки, беше вързана на опашка с фина черна панделка. Лицето му беше тясно, но чертите му не бяха лишени от красота. Кожата му беше побеляла от оризова пудра, която я правеше да изглежда нежна и гладка като на жена. Рединготът му, в наситенозелен като на бутилка цвят, беше от фин вълнен плат. Жилетката под него беше ослепително бяла, както и набраното жабо около врата му. Церемониален меч в украсена със скъпоценни камъни ножница висеше на кръста му. Бричовете му бяха светлокафяви, плътно прилепнали върху дългите мускули на бедрата, а чорапите му, изглежда, бяха изработени от коприна. Бяха бели, без петънце дори, което говореше как бе прекарал часовете на този ден. Най-много биеха на очи черните му кожени обувки с високи около два инча червени токове. Вероятно те криеха тайната на смущаващо високия му ръст.

— Моля ви, сър… — Уили продължаваше да мрънка, препречвайки пътя на джентълмена. Докато минаваше покрай тях, Кейтлин се престори, че се спъва в един разклатен камък на калдъръма. Тя тежко се строполи върху джентълмена, докато ръцете й се движеха с дълго упражнявана ловкост дори когато мърмореше някакво извинение. Ръката й, бърза като змия, се плъзна в джоба на сакото му и измъкна задоволително тежка кесия. Тогава пак се блъсна в него, като че ли не беше възвърнала напълно равновесието си, докато пръстите й се свиха около часовника му. След това изви устни в лека усмивка. Англичаните винаги бяха толкова глупави, колкото и зли.

— А сега задръж малко — гласът беше тих, но достатъчно твърд, че да я побият тръпки. Изнервяше я повече от силната ръка, която обвиваше като желязна окова китката й. Света Дево, спипаха я!

— Бягай, Уили! — кресна тя. Очите на Уили се разшириха, когато видяха в какво положение се намира. Той се втренчи в нея за миг с истински ужас, изписан на лицето му. После хукна, като нададе пронизителен писък. Последното нещо, което Кейтлин видя от него, бяха високо вдигащите се пети, докато изчезваше сред тълпата пристанищни работници.

— Да вървим! — като се дърпаше неистово от силната ръка, която я държеше в плен, Кейтлин чу как сърцето и бие с див ритъм от ужас. Ако не се измъкнеше, щеше да бъде обесена…

В последен, отчаян опит да извоюва свободата си, тя връхлетя като разярен петел върху човека, който я бе пленил, ритайки го в пищялите с твърдите четвъртити върхове на обувките си и насочвайки свободния си юмрук нагоре към лицето му с такава сила, че ако беше стигнал носа му, вероятно щеше да го счупи. Но той беше висок, така че юмрукът й отскочи, след като се удари във врата му. Все пак това поне беше достатъчно да го накара да се закашля — и да стегне попадналата в плен ръка, докато часовникът падна от изтръпналите й пръсти и тупна върху калдъръма. Тя бе принудена да коленичи. Направи всичко възможно да не се разциври, докато той вдигна часовника и го върна обратно в джоба си, без да разхлаби стегнатата хватка. Коленичила, с побеляло от болка и нарастваща паника лице, тя продължи да се държи предизвикателно. Кейтлин О’Мали не молеше за пощада, никога.

— Извикай полицията, де, шибан Сасенак^[1]! — просъска тя, победена, но все още горда. Очите му се присвиха. Тя забеляза, че под гъстите черни вежди те бяха странна комбинация от синьо и зелено, почти като водата, с черно кръгче около ирисите. „Дяволски очи“ — помисли си тя разтреперана и едва се удържа да не се прекръсти, за да се защити от злото. Единственото нещо, което я възпря, беше отказът й да му позволи да види страха й.

— Не се бой, момко, няма да оставим свой човек в ръцете на един проклет оранжист^[2]!

Това ръмжене излезе от гърлото на най-якия мъж сред малката тълпа от докери и жените им, събрала се около тях.

Кейтлин, все още на колене, погледна сърдитите лица с възвърната надежда. Ако беше обрала някой от тях, нямаше да имат милост. Но един Сасенак!… Можеше и да се изплъзне от бесилото.

Потисникът й я издърпа на крака. Очите му бързо се движеха по намръщените лица на онеправданите. Той трябваше да познава страха. Виждаше омразата на ирландците към такива като него да блести във всеки поглед наоколо. Но дори и да се страхуваше, изобщо не си личеше. Той ги гледаше с хладно безразличие, докато техните изражения ставаха все по-напрегнати с всяка изминала секунда.

Възползвайки се от затруднението му, Кейтлин дръпна ръката си, която той продължаваше да държи. Натискът върху китката й, последвал в отговор, накара коленете й да омекнат още повече. Тя не успя да се овладее и изпусна стон, при който от тълпата се надигна ръмжене. Мъжът, който беше заговорил преди това, пристъпи напред. Почти безгрижно потисникът й премести китката й в лявата си ръка и постави дясната върху ножницата на кръста си. Със светкавично движение измъкна оръжието си — не някакъв церемониален меч, ставащ само за показ, а блестяща, остра рапира.

— Май ви се ще да умрете за момчето, а? — въпросът по принцип бе отправен към тълпата, но потисникът й не сваляше очи от мъжа, който беше заговорил. Кейтлин знаеше, че да надвиеш главатаря на тълпата беше най-бързият и най-сигурен начин да се спасиш, когато си изправен лице в лице с враждебно настроена група. Самата тя го беше правила не един път. Но сега, когато вниманието на насилника й беше отвлечено… Тя тъкмо изтегляше крака си назад, за да го ритне в уязвимото място зад коляното, когато се намеси друг глас.

— Какво става тук?

Двама широкоплещести полицаи си проправяха път през развълнуваната, мърмореща тълпа. При вида на сините им униформи Кейтлин почувства, че сърцето й спира. Сега щеше да я сполети съдбата на О’Флин.

— Дребно недоразумение. Нищо лично.

За учудване на Кейтлин заловилият я не я предаваше. Ръката му продължаваше здраво да стиска китката й, но не я разкриваше като крадла пред полицаите. Защо ли? Тя го огледа подозрително, но не каза нищо.

— Най-добре ще е да стоите далече от тази част на града, сър — предупреди го единият от полицаите.

Тълпата, на която Кейтлин се беше надявала толкова много, се оттегляше. Да се ядосат на един-единствен глупав англичанин беше едно, а да предизвикат върху главите си силния гняв на ненавистните оранжисти беше съвсем друго. Кейтлин можеше да разбере и дори споделяше благоразумието им. Англичаните бяха убийци и ако бъдеха наранени техните полицаи, яростта им щеше да бъде жестока. Щяха да накарат всички ирландци в града да си платят, някои дори с живота си.

— Ще го правя за в бъдеще. Благодаря за помощта — потисникът й пъхна смъртоносната рапира в подвеждащо натруфената ножница, кимна дружелюбно на полицаите и потегли, влачейки Кейтлин след себе си. С полицаите зад гърба си, които ги оглеждаха подозрително, тя нямаше друг избор, освен да върви с него, без да се съпротивлява. Нищо от това, което той можеше да й стори, нямаше да бъде по-лошо от съдбата й, ако попаднеше в ръцете на полицаите. Дори й да беше самият дявол… Кейтлин потръпна, спомняйки си тези странни светли очи. Като прецени, че никой не можеше да я види, тя оформи с пръсти знака, който предпазваше от силите на злото, и веднага се почувства малко по-добре.

След малко разбра, че джентълменът я беше завлякъл зад ъгъла и сега се намираха на „Бачълърс Уолк“, която вървеше успоредно на река Лифей. Тук минувачите се различаваха от тези на улица „О’Конъл“. Добре облечените пешеходци бяха от Протестантското Господство — омразната управляваща класа, довлечена от Англия и твърдо установила позициите си тук чрез кървавата сеч на Оливър Кромуел (проклето да е името му) преди няколкостотин години. За тях ирландците бяха селяни езичници с нисък интелект и култура, една степен по-високо от добитъка. Те бяха създателите на омразните наказателни закони, които фактически отказваха на ирландските католици почти всякакви човешки права. Под тяхно господство ирландците на собствената си земя бяха лишени от притежаването на земя, беше им забранено да се образоват, да гласуват, да притежават обществена кантора, да изповядват религията си — и още по-лошо — бяха принудени да плащат всяка година десятък на Англиканската църква. Те бяха колонизатори на някога свободна земя, бяха палачи и потисници. Всеки достоен ирландец ги мразеше от раждането до смъртта си и Кейтлин не правеше изключение.

Веднага след като полицаите изчезнаха от поглед, Кейтлин се дръпна с всичка сила от ръката, която продължаваше да я държи в желязната си хватка, с надеждата, че изненадата може да й помогне да се измъкне. Хватката си остана също толкова непреодолима, както и преди, но той забави крачка и се обърна да я погледне през рамо. Безусловно високият ръст на мъжа беше смущаващ, това беше истина, но ако някога Кейтлин О’Мали се беше страхувала от човек или звяр, то никой не го знаеше. Тя го зяпна. Независимо от факта, че не я беше предал на полицаите, омразата й в никакъв случай не бе намаляла. Още повече, бе станала по-силна. Тя мразеше да я побеждават, а този напудрен и натруфен англичанин безспорно се оказа по-добър от нея.

— Проклет Сасенак — изсъска му тя.

Дяволските очи се присвиха над лицето й. Той беше два пъти по-тежък от нея и тя стигаше едва до раменете му, но дискретността никога не е била една от добродетелите й.

— Ще ти бъда благодарен за кесията си — каза той, като спря и се обърна с лице към нея, после протегна свободната си ръка. Минаващите наоколо им хвърляха любопитни погледи. Той не им обърна никакво внимание.

— На ти си я! Не се съмнявам, че е натъпкана с монети, ограбени от ирландците, също както проклетите ти сънародници откраднаха земята ни! — пламнала от ярост и огорчение, засрамена от публичното си падение, с ясното съзнание, че да го ядоса, беше най-глупавото нещо, което можеше да направи при тези обстоятелства, въпреки всичко това тя не можеше да възпре яростния поток на ирландския си темперамент. Това беше толкова възможно, колкото да задържи мъглата, започнала да се сгъстява над реката.

Той не каза нищо, само продължи да държи неумолимо протегнатата си ръка. Втренчена в него, със стиснати зъби, тя нямаше друг избор, освен да бръкне в обемистия джоб на твърде голямото си сако и да измъкне кесията. Подаде му я неучтиво. Той я прие с хладно кимване, после я пусна обратно в собствения си джоб, като едва я погледна. Без да обели дума, започна да оглежда Кейтлин. Тя отвърна на погледа му, налагайки си да срещне тези странни светли очи, без да изтръпва от страх. Очите му се присвиха, като обходиха мръсното й, белязано от глада лице и мършавото, облечено в дрипи тяло.

— Значи съм заловил ирландски крадец.

Провлечените му думи я жегнаха. Тя впери поглед в него.

— Най-долните крадат от ирландците! — отговорът беше прибързан, но кръвта й беше кипнала. Гордостта й беше жестоко наранена, беше уплашена и загубила самообладание.

Той поклати глава.

— Луда глава като всички ирландци, които съм виждал — каза спокойно той. — Тази характерна черта ще те убие по-бързо от кражбата на кесии, момчето ми. Както си я подкарал, няма да доживееш да обръснеш първите си мустаци. Нито пък ще дочакаш да спиш с първото си момиче.

— И какво, по дяволите, те засяга това? Шибано, страхливо английско псе!

— Мери си приказките! Нямам намерение да търпя нахалството на някакъв дребен юноша, който при това се е опитал да ме обере — веждите му се смръщиха. Гледайки го свирепо в отговор, едновременно доволна и разтревожена от гнева му, който най-накрая успя да събуди, Кейтлин бързо бе усмирена от шумното къркорене, дошло от вътрешностите й без предупреждение.

— Май си гладен? — той вече не се мръщеше. — Ако те нахраня, ще успееш ли да се справиш с острия си език и да говориш нормално?

— Не бих взел хляб от такива като тебе дори и да умирах от глад, какъвто не е случаят с мене. Току-що ядох — излъга тя, обладана отново от гордостта. — Пресен хляб и масло, варени картофи и риба…

— Така де, значи аз съм Свети Патрик — отговори приветливо той.

Тя примига и се намръщи, изненадана от неочаквания му отговор. Преди да успее да отговори, той тръгна надолу по улицата, продължавайки да я тегли след себе си. Тъкмо когато минаваха покрай каменните сводове на една християнска църква, той спря и наклони глава по посока на кръчмата на отсрещната страна на улицата. Табелата, която висеше над нея и проскърцваше на лекия бриз, гласеше „Мълчаливата жена“.

— Смятам да вечерям — каза той. — Добре дошъл си да споделиш храната ми. Хрумна ми, че ако те нахраня, ще стоиш далеч от бесилката поне още един ден — пусна китката й и с едно кимване, с което й показваше, че предоставя избора на нея, пресече улицата и изчезна в кръчмата.

Кейтлин остана като закована на претъпканата с хора улица, а мислите й се въртяха неистово, докато гледаше след него. Шибаното английско псе я беше пуснало да си върви. Беше свободна да си плюе на петите, да последва Уили и да се захванат отново с това, което бяха изоставили. Можеха да намерят някоя друга, не толкова бдителна жертва и да я освободят от кесията й… При тази мисъл тръпки я полазиха по гръбнака й. Може би наистина са прокълнати да бъдат съпровождани от лош късмет, както мислеше Уили. Не искаше да я сполети съдбата на О’Флин, не искаше да виси с посиняло лице и вятърът да я люлее.

Проклетият Сасенак беше предложил да й плати вечерята.

Гордостта поведе борба с глада. Любопитството се бореше с бдителността. Поколения, изживели расовата омраза, й крещяха да откаже да запълни празнотата и болката от глада в стомаха си. Но Сасенак или не, тялото й се нуждаеше от храна. Реши, че англичанинът само ще запълни празнината. Та не бяха ли той и подобните му в края на краищата виновни за положението, в което бе изпаднала?