Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Херберт Франке. Нулева зона

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №52

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Лидия Капонова

Редактор: Людмила Стоянова

Редактор на издателството: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Немска (ФРГ), първо издание

Дадена за печат на 27.X.1983 г. Подписана за печат на 16.XII.1983 г.

Излязла от печат месец януари 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1725

Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. УИК 10,11. Цена 1,50 лв.

Страници: 256. ЕКП 95363 21431 5637–239–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-830.1–31

© Лидия Капонова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Herbert W. Franke / Zone Null

© Suhrkamp Verlag Frankfurt am Main, 1980


От незапомнени времена човек е изкушаван от загадката на границите… Границите на собственото му съществуване, белязани от раждането и смъртта, и границите на непроницаемото, обвито в мълчание бъдеще. Границите на физическите възможности, на възприятията, на достъпната за отделния индивид реалност, а също и границите на човечеството като цяло — границите на възможната му еволюция, шансовете за оцеляването на вида му, географските и хронографски граници на жизненото му пространство, границите на света въобще. Хората винаги са се блазнили от мисълта да излязат извън тия граници. Надмогвали са ги във въображението си. Населявали са непознатите отвъдни пространства с фантомите на фантазията си, движени от желание да стеснят кръга на ограждащата ги тревожна неизвестност. Книгата, която разгръщате сега, е само едно от безбройните артистични превъплъщения на мечтата за преминаване на границите. Тя принадлежи към жанр, изпитващ носталгия по бъдещето — той не се помирява със сключените хоризонти и винаги пита за Земята „отвъд“, независимо дали тя ще се окаже щастливият остров Утопия или краят на света.

Авторът подхваща с нас умен разговор за шансовете на човечеството. Наистина повече за плашещите, тревожните, отколкото за обнадеждаващите, градивните. Това обаче в никакъв случай не би следвало да се тълкува като проява на черногледство — нему просто е чуждо състоянието на успокоеност, лекомисленият оптимизъм на създателите на класическата техническа утопия. Кибернетик по основната си професия, на научната фантастика той гледа като на единствената трибуна, от която представителите на научно-техническата интелигенция могат — на достъпен и понятен език (доколкото професионалните им знания далеч надхвърлят възприемателните възможности на неспециалиста) — да обсъждат пред широката общественост теми, свързани с тревожните им опасения за бъдещето при едно стихийно и неконтролирано, противохуманно развитие на техниката.

„Нулева зона“ на Херберт Франке… Представете си Земята след драматичен ядрен конфликт. След столетия, през заразената „нулева зона“ — областта на неочаквано замлъкналия в етера някогашен противник — потегля военна експедиция. Целта е интегриране на зоната с т.нар. „Свободен свят“. Членовете на експедицията са отлично обучени и въоръжени, подготвени са за всякакъв род изненади. Само че възможно ли е въобще човек да бъде подготвен за изненадата? Техническата екзотика на чуждия свят шокира десантчиците буквално на всяка крачка, залива ги порой от най-невероятни механични чудеса и загадки. Пришълците се оказват изцяло в пространството на неизвестността, потопени в един калейдоскопичен свят на фантастична тайна, показал се отначало равнодушен към факта на съществуването им, сетне враждебен, обградил ги с опасност и риск, успял да ги „омагьоса“, разедини и победи.

Става дума за напрегнато, завладяващо четиво, амбицирано да ни даде нещо повече от един илюзионистичен фантазен спектакъл. Защото извън приключенската си развлекателност „Нулева зона“ съдържа и по-дълбоки социални и философски пластове. Херберт Франке застава между бъдещия „Свободен свят“ и загадъчната „нулева зона“, която е всъщност метафорично изследване на съдбата на свръхтехнизираното ново човечество и на ценностите, от които би се ръководило то. Не всичко в книгата на западногерманския фантаст обаче е съотносимо само с някакво далечно и неопределено бъдеще. От колчана на автора излитат и точно поразяващи съвременността ни иронични стрели. Утопия и сатира непрекъснато преливат помежду си.

Действието в романа започва, след като въображаемата бъдеща ядрена война отдавна вече е история. Как впрочем изглеждат новите цивилизации, наследили стария предишен свят? В страната, предприела инвазията, нещата не са се променили чак толкова много — човекът не е извлякъл кой знае какви съществени поуки от преживения Апокалипсис. Старият Адам е останал при старите си грехове и демонстрира съвсем явно колко малко са му повлияли чудовищните събития — настроен е милитаристично, както някога, и пак, както някога, лицемерно укрива това зад демагогска политическа фразеология, спекулирайки с обществената съвест на народите. Някак неусетно идат асоциациите с преминалия през ужасите на две световни войни Запад, който не се е отказал от войнствеността и агресивността си, не е извлякъл поука от кървавите уроци на миналото.

В „Свободния свят“ (определението естествено прелива от горчива ирония) изкуството за потискане празнува пълния си триумф. Психиката и поведението на хората са под постоянен електронен надзор, толерира се регламентираното мислене, някакъв креслив и шумен, нетърпящ възражения оптимизъм. Оставащи в сянка, невидими политически сили сръчно придръпват лостовете на всякакви дидактични и психотехнически средства, формират възгледи, принципи, манталитет. Главният герой постепенно и с удивление открива несъвършенствата на системата, към която принадлежи: затвореността й, закостенелия й консерватизъм, неистовия страх от промени.

„Свободният свят“ е замислен като метафоричен двойник на антидемократичните общества, той е условна естетическа проекция на опасни социални тенденции: цензурирането и шпионирането на свободомислещите умове на Запад; застрашително надигащата се вълна на яростна нетърпимост към всеки порив за духовна свобода, към всеки опит за прекрачване извън оградите на манипулираната масова култура. В „Свободния свят“ няма повече място за индивида — съотечествениците на Дан чувствуват, действуват и мислят еднакво, декласирани са до програмирани безличия, до взаимозаменяеми величини. А как изглежда новооткритият свят? Може би по-добър и по-привлекателен в социалния си облик?

Скрити под защитните куполи на странните си градове, хората от зоната никога не са виждали истинско небе. Вглъбени в своите видеоигри, те с часове прекарват пред екраните. Мускулите им са залинели, чувствата си възбуждат с електрически ток. Прехвърлили върху компютрите всичките си задължения, „нулите“ не оползотворяват повече собствените си възможности, изгубили са вкус към всяко развитие и усъвършенствуване, вървят по утъпкани пътища, избягват риска и напрежението — живеят „хигиенично“.

Маските, които Франке с увлечението на роден дегизатор полага върху буржоазната идея за ситото, развличащо се технотронно общество, колкото са по-гротескни, толкова са по-дискредитиращи и безпощадни.

Електронната магия на зоната, хипнотизиращия й ефект писателят извежда и в алегорично тълкуване на опасността от аудиовизуалното псевдопознание. Постепенно, с пластическа лекота и не без фарсови ефекти иде жлъчният му апостроф към тиранията на видеотехниката — тя лишава хората от реално-осезаеми впечатления за света, превръща ги в пасивни потребители на информация, подтиска потребността от общуване.

Като отвежда героя си в разположената на океанското дъно тайнствена централа, отдето се управлява животът в зоната, Франке намесва във фантазната игра и идеята за хомо супер — вероятния наследник на вида хомо сапиенс според фантастичната митология на XX век. Даниел изживява нови шеметни авантюри в едно утопично общество от мутанти, интелигентни маймуночовеци, учени, хубави момичета и мислещи машини. Текстът действува все по-екзотично, ала същевременно носи и все по-богат философски заряд. Неизтощимото въображение на фантаста моделира тук един трети, още по-чудноват имагинерен свят. Ако в предишните два обаче не бе никак трудно да се разпознаят фантастични алегории на съвсем нефантастични — съвременни — тенденции, с този трети свят нещата стоят другояче. В него властта на настоящето е отхвърлена във всичките й форми — битови, физиологични, философски. Обитателите на централата са напълно еманципирани от сегашните ни правила и норми, нищо от сянката на „миналото“ не тегне върху тях. Пред нас е фантастично общежитие, дето познатите човешки жаления, страсти и стремежи вече не са цел, а самият човек е окръжен от нови партньори, конкуренти или евентуални негови приемници: мислещи примати, мутанти, клонирани същества, електронни мозъци със собствено, самосъзнание. Познал травмата на зрелостта, усетил предела на собствените си възможности, хомо сапиенс вече очаква своя бъдещ наследник, оня, комуто предстои да отбележи нов връх в еволюционната верига и комуто той е готов да отстъпи водачеството си в името на обновата и прогреса. В централата не се страхуват от физически или интелектуално отклоняващите се от нормата хора, не устройват „лов на вещици“, както в родината на Дан. Тук следят за развитието на експериментите, които природата подхваща с човека или със самата себе си, интересуват се не само от живота на вида, а от живота изобщо. Лоялни са и към най-чудовищните мутации, защото ги третират като сигнал за възникване на ново еволюционно стъпало. Мисълта за възможния край на човешкия вид събужда по-малко безпокойство, отколкото грижата за онова, което ще дойде после, и това изглежда някак зловещо.

Пак от двойнствена позиция — интелектуално помирен, но емоционално отрицаващ — Франке разисква и прословутата тема за киборга. Какво остава от човека, от предишната му самоличност, когато частите на неговото старо, изхабено тяло постепенно се заменят с изкуствени тъкани и апарати? Само сантименталност ли е привързаността към природната телесна обвивка? Не е ли страхът от киборгизацията страх, че в киборгизирания организъм ще обитава вече напълно ново същество? Модерният мит за киборгизирания човек писателят съчетава с друг, популярен в жанра мотив — за органичен мозък, включил се към захранващо с информация електронно устройство. Симбиозата „човек–машина“ не е само възможност за съхраняване на живота, отхвърляне на безнадеждността на смъртта и страха от нищото. Тя е преди всичко съществуване в нова форма и с нова, неограничена подвижност; тя е шанс за неутолимия интелектуален глад на човека, отваряне на съзнанието му към безкрайността, разширяване до космогонични размери на достъпните за разума му области.

Франке изпитва удоволствие да ни засипва със социологични и кибернетични сведения, понякога дори преиграва в манипулирането с актуалния технократски „жаргон“. Той кръстосва две противоположни стилови линии в романа. На първо място един „студен“ и някак изсушен, прекалено стегнат и елиптичен, все пак подходящ за функциите си „брутално“ научен стил. Срещу него, сякаш за баланс, „горещият“ стил на страници, носещи тока на повишено драматургично напрежение, кинематографично ярки, излъчващи атмосфера на тайна и обяснима тревога пред рисковете на неизвестността. Тези прескачания от една крайност в друга са в основата на сложна, но сръчна — мозаечна — композиционна постройка. Тя има и своя екзотика, и своя естетика. Нейното оправдание е в усилието за обединяване на две духовни области със съвършено различно съдържание — точните науки и развлекателната художественост. Франке би желал да събуди интерес и тук, и там. И това му се е удало, защото сам той като творец съчетава две наглед несъвместими увлечения — литературата и науката. Следвал е физика, химия, математика, психология и философия във Виенския университет. През 1950 г. защищава докторска дисертация в областта на теоретичната физика, дълго време се занимава с научноизследователска дейност в един от техническите университетски центрове във Виена, после пет години работи в голямо индустриално предприятие в Мюнхен, а от 1957 г. минава на свободна писателска практика, но без да прекъсва научните си занимания. Междувременно публикува множество трудове по спелеология и компютерна графика. Той е тип изследовател, който използува и оръжията на журнализма, затова успява да заинтересува една много по-широка аудитория. Ако пещернячеството си остава само едно, макар и най-оригиналното, сред многобройните му хобита, интересът към компютерната графика е нещо далеч по-сериозно — живецът на една пионерска амбиция за осмисляне на проблемите на естетиката от гледна точка на точните науки. Франке аранжира десетки изложби на компютерно изкуство, чете курс по кибернетична естетика в университета в Мюнхен и по история на научната фантастика в университета в Билефелд. Авторска репутация в научнофантастичните среди му създава сборникът с разкази „Зелената комета“ (1960). Появил се в тия среди доста след двамата дотогавашни фаворити — Р. Крафт и Х. Доминик, — Франке изведнъж излиза много пред тях и скоро става любимец на привържениците на сериозната Science Fiction във ФРГ. Учен-физик и философ, спелеолог, кибернетик, журналист, книгоиздател — оказва се, че това са само маски, зад които е стоял и чакал реда си фантастът Херберт Франке. 57-годишният писател има зад гърба си вече три сборника с научнофантастични разкази, девет научнофантастични радиопиеси, една научнофантастична телевизионна серия и четиридесет и седем научнофантастични романа. „Мрежата от мисли“ (1961), „Кафезът на орхидеи“ (1961), „Стоманената пустиня“ (1962), „Кулата от слонова кост“ (1966), „Ипсилон минус“ (1976) и „Школа за суперхора“ (1980) — ето най-доброто от романовата му фантастика. Очертаният в нея тематичен кръг е твърде широк: бунт срещу унизителното манипулирано съществуване; странствуването на човека през рая или преизподнята на непонятни чужди светове; надмогване на земните екзистенциални стереотипи в търсене на излаз към нови брегове и нови възможности за тялото и мисълта… Без да отстъпва от законите на футурологичния научнофантастичен жанр, Франке успява да създаде произведения дълбоко актуални, макар актуалността да не е изведена на повърхността им. Целта му е чрез образа на утрешното да сподели възгледите си за настоящето, за пътищата на историята и за възможните опасни отклонения и завои по тях. Картината на бъдещето, изобразена в неговите творби, не би могла да зарадва много читателя, но онова, което отличава фантастичните повествования на Франке от написаното от повечето негови съвременници на Запад, е отсъствието на усещане за пълна безизходица и песимизъм. Героите му, подобно на Даниел от „Нулева зона“, изпитват инстинктивна неприязън към марионетъчното съществуване на „новото“ кибернетизирано човечество. У тях е оцеляла енергията на съпротивата, духът на един мъжествен стоицизъм. Бавно, но упорито в мисълта им си пробива път ФИЛОСОФИЯТА НА БУНТА.

Край