Майкъл Ян Фрийдман
Лицата на огъня (5)

Глава трета

Тъмен и безлюден, мостикът на Кад’нра изглеждаше по-неприветлив отвсякога. Велед тръгна по него и зае капитанското място. На разположения пред него екран се виждаха очертанията на Алалпех’х — васални земи, които той и екипажът му подчиниха на своята власт по времето, когато корабът им беше снабден с фотонно оръжие. Не че това имаше някакво значение, тъй като битките се печелеха от командирите и екипажите, а не от машините.

Като протегна дългите си ръце и крака, Велед усети болките от още незаздравелите рани, които беше получил при скандал в една пивница в Алалпех’х. Дори екипажът му да не беше победил мършавите камордагски страхливци, с които се срещаха там, скандалът пак щеше да си бъде връхна точка на всички събития.

Велед, командирът на Кад’нра, обичаше да пролива камордагска кръв. Най-голямото удоволствие в живота му беше да покаже на тези всемогъщи северняци, интриганти като Кирюк от клана Фазран, как се държи един истински Клингън. Усмихна се, като си спомни как един едър, широкоплещест Камор’даг си беше извадил камата, за да го прободе, а вместо това сам се намуши на един счупен стол. „Но стига с тези приятни спомени — каза си Велед, — сега е време за по-сериозни и важни неща.“ Трябваше да продължи славния път, по който беше тръгнал, като постъпи в имперската флота. Той удари с юмрук един от металните бутони върху пулта и картината на монитора се промени. Вместо покрития с облаци хоризонт на Алалпех’х, Велед видя познатото лице на Дюмерик — вуйчо му, брата на неговата майка, най-новият член на Върховния съвет. Дюмерик изглеждаше така, както Велед би изглеждал на старини: тъмен, наперен и силен, с посребрени коси. Устните му бяха тънки, а погледът — напрегнат. Факлата, намираща се близо до него, озаряваше в червено едната страна на грубото му, сякаш изсечено лице.

— О, точно навреме, племеннико! Похвална точност!

— Твой слуга! — каза Велед.

Това бяха думите, които се изричаха в подобни случаи.

— Добре. Сигурен ли си, че този канал е безопасен?

— Сигурен съм. Сам го проверих. Готов съм и живота си да заложа.

— Ти вече го направи. Ако камордагците заподозрат тази връзка, не само Кад’нра, но и цялото наше движение ще бъде изложено на риск.

— Разбирам — потвърди Велед. — Казвам ти още веднъж, че няма от какво да се безпокоиш.

Дюмерик се облегна назад върху стола. Намираше се в мрачната, изградена от камък, библиотека в имението си на остров Тив’раниш, далече от брега на Южния континент.

Велед беше ходил много пъти там — последния преди по-малко от година. Той разпозна кръстосаните, изработени от червен метал, ножове на стената, награда за храбростта на вуйчо му по време на военните походи в Иа’крийх. Разбира се, това е било отдавна, много преди Гевиш’рае да се организират и да бъдат заплаха за Императора.

— Чувал ли си за света, наречен Ферана?

Велед се замисли за момент.

— В деветнадесети пръстен, нали? Секторът, оспорван от Федерацията.

Разбира се, клингънианците нямаха право върху това място и сами те сигурно го признаваха. Велед изрече думите с нескрита ирония.

— Точно същият. Хората и техните съюзници го наричат Бета Канцандия III — Дюмерик облиза устни. — Според нашите шпиони те са основали изследователска колония там.

— В какво отношение е важна тя за нас?

— Разработва се технология за превръщане на безлюдни планети в обитаеми. Звучи невероятно дори като го произнасяш! Целта им е да изпълнят всичко това на Ферана. След като изпробват своята технология там, те смятат да променят цели светове.

Командирът на Кад’нра поклати глава.

— Да ги променят така, че да приличат на техния свят? Как е възможно да стане това?

— Казах ти, че звучи невероятно — Дюмерик сключи вежди. — Напълно възможно е целият проект да се провали, но независимо от това Императорът се интересува от тази технология. Той иска да я вземе. Ето защо ние не можем да си позволим да грешим. Затова избрах теб — защото знам, че ще се справиш, независимо от това, какво ще изпратят срещу теб Федерацията и Камор’даг.

Велед прие похвалата с бързо кимване на косматата си глава. Не обичаше да бъде пионка в комбинациите, които Дюмерик въртеше в Съвета. Струваше му се, че всичките тези заговори нямат нищо общо с поведението на един истински войн. Но все пак сега бяха трудни политически времена и всеки трябваше да изпълни своя дълг. А и беше време да натрие носа на Капронек. Като удряше с юмрук гърдите си, Велед отговори:

— За мен е чест да служа на нашия Император!

Дюмерик се изхили сдържано.

— Гледай да не му служиш прекалено много! — посъветва го иронично вуйчо му.

 

 

Когато излезе на мостика, Кърк беше почти сигурен, че ще види Фаркухар да го чака там. Приятно се изненада, когато забеляза, че е сгрешил. Спок беше седнал на мястото на командира, но щом го забеляза, стана:

— Благодаря ти, Спок. Надявам се, че нищо необичайно не се е случило, докато ме нямаше.

Вулкан погледна към монитора, където звездите пробягваха със скорост почти четири пъти по-голяма от скоростта на светлината.

— Всъщност — каза той без никакво безпокойство в гласа — имаше едно събитие, което заслужава да се спомене.

Когато командирът седна на мястото си, в съзнанието му се прокрадна съмнение, какво може да е.

— Не ми разказвай. Посланик Фаркухар е изпратил официален протест, в който отразява безотговорното ни отношение към проблемите на Алфа Малуриан VI.

— Думата, която употреби, беше „пренебрежително“ — уточни първият офицер.

Ноздрите на Спок потрепнаха. Не бяха много хората, които щяха да забележат това, но Кърк го забеляза.

Командирът барабанеше с пръсти върху пулта за управление.

— Да, добре.

— Имате ли нещо друго за мене, капитане?

Кърк го погледна с неприязън. Посланикът се опитваше да влияе на всички, дори на тези, които не бяха хора.

— Не. Всичко е наред, Спок.

Без да прибави дори и дума, сякаш сам не вярваше на себе си, че ще успее да прикрие раздразнението си, първият офицер се обърна и излезе. Командирът поклати глава. Искаше му се да не му бяха поставяли задачата да посети Бета Канцандия. Тогава щяха да тръгнат директно за Алфа Малуриан и посланикът нямаше да му създава проблеми. Но пък ако не трябваше да летят до Бета Канцандия, той нямаше да види Карол Маркус отново! А това беше нещо, което Кърк очакваше с нетърпение.

 

 

— Карол?

Жената вдигна очи, щом чу името си, и видя доктор Бодро, застанал до отворения вход на жилището й. Той се усмихна мило, но като забеляза угрижения й поглед, усмивката му изчезна.

— Всичко наред ли е? — попита той и дъхът му замря.

Тя се намръщи.

— Отнася се за „огнените цветове“ — каза Карол, като всъщност си мислеше за нещо съвсем друго. Мислеше си за Дейвид и за това, което й беше казал миналата вечер.

Бодро присви очи и се наведе, за да може да влезе вътре.

— Образците „Клингън“ ли имаш предвид? Мислех, че се развиват изключително добре!

Карол промърмори:

— Те се развиват добре. Проблемът е, че са лоши съседи. Всичко около тях умира.

Управителят на колонията изсумтя, докато приближаваше.

— Ужасни съседи, казваш. Като самите клингънианци!

Наведен, той докосна едно от дългите, тъмносини венчелистчета на най-близкия „огнен цвят“, като бутна, без да иска, една от стърчащите тичинки на растението. Сиво-син прашец се посипа по покритите му с ръкавици ръце.

— Смяташ ли да ги извадиш от сместа?

— Не, те надминаха всички останали хибриди по отношение на растежа и образуването на кислород. Това е доста странно, като се има предвид, че са пренесени от такова влажно място, а тук има толкова малко вода. Тенуда и Харкум се оказаха прави в преценките си за растението, но всичко ще бъде невероятно трудно.

— Това само потвърждава правилността на моето сравнение на растението с клингънианците — изкоментира Бодро. — Така че какво ще правиш? Ще присадиш ли съседите му, или ще пробваш с други?

Тя кимна.

— Точно това си мислех да направя. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — каза той. — Но не забравяй, че от приспособяването и образуването на кислород няма никаква полза, ако проклетите растения не могат да съжителстват с растенията ТЕРАН, когато му дойде времето. Помни, че крайната ни цел е да облагородим Ферана! „Огнените цветове“, или каквото друго създадем, ще е просто естествено средство за ускоряване на процеса.

Карол не се нуждаеше от напомняне и управителят на колонията знаеше това. Но като много други учени, които тя познаваше, и Бодро имаше навика да повтаря целите си. Може би си мислеше, че по този начин ги прави по-близки.

Той се опита да издуха прашеца, но част от него остана върху пръстите му. С израз на отвращение го изтри в дрехите си.

— Дори и прашецът му е инатлив! — каза управителят сухо.

Карол се разсмя.

— Очевидно.

Тя стана и избърса червеникавооранжевата мръсотия от термичното си облекло, но въпреки това останаха малко петна.

— Е, какво те носи тук толкова рано сутринта? Мислех, че мразиш студа.

— Наистина го мразя — потвърди той. — Но имам новини и ми се иска да ти ги съобщя, преди някой друг да го е сторил. Очакваме посетители!

Тя го погледна и минута по-късно се сети.

— Медицински прегледи, нали? Време ли е вече за тях? Чувствам се, сякаш току-що съм дошла.

— Време е. Всъщност дори са закъснели. И нашето здраве няма да е единственото нещо, което ще се инспектира, а ще се проверяват и научните ни постижения.

Карол кръстоса ръце. Малко по-късно осъзна, че е заела класическата отбранителна поза, и ги отпусна надолу, но беше късно. Управителят на колонията беше видял жеста и го беше разбрал.

— Ти не очакваш посещението с голямо нетърпение, нали? — попита той.

Тя въздъхна.

— Може би не. Някъде дълбоко в съзнанието си винаги съм си представяла, че режимът на Федерацията може да не е същият като нашия. Искам да кажа, колко дълго се борихме, докато намерим средства, а изведнъж получаваме два пъти повече, отколкото сме искали. Какво ги накара да си помислят, че залесяването на планетите ще бъде приоритетно? Бюрократично съвпадение или някаква цел, за която не са ни казали?

Настъпи мълчание.

— Знам колко параноидно звучи, но… Какво мога да кажа. Не мога да мисля по друг начин.

Бодро я погледна с разбиране.

— Самият аз никога не съм проумявал изследователската политика на Федерацията. Накрая се убедих, че най-добре ще е да не се опитвам. Само си уморяваш мозъка, вместо да го използваш за други, по-добри цели.

Тя се усмихна унило.

— Предполагам, че си прав. Между другото, как се казва корабът?

Беше сигурна, че Бодро знае защо пита. Смяташе се, че посещението на кораба на Кърк в някоя колония беше израз на уважението, което Федерацията храни към тази колония. Това означаваше увеличаване на шансовете й да продължи изследователската си работа.

— Предзнаменованията са добри — каза докторът. — Корабът е „Ентърпрайс“.

Карол почувства как я полазват тръпки.

— О! — отговори тя.

Бодро наведе глава на една страна.

— Искаш да кажеш, че това не е добър знак?

— Не. Наистина това е добро предзнаменование.

— Но?

— Не съществува „но“. Аз просто познавам командира на кораба. Казва се Джим Кърк.

— Наистина ли? Никога не съм чувал да го споменаваш.

— Познавам го отпреди много години — каза тя. — Преди много години…