Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Priceless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Безценно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1996

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 954-459-336-5

История

  1. — Добавяне

Изказвам специална благодарност на д-р Бренда Бордсън, която бе така любезна да отдели от времето си, за да ми достави неоценима информация.

Благодаря също на Беш Кентърбъри за професионалните консултации в областта на архитектурата.

Първа глава

Богалуса, Луизиана, юни 1989

— Гаден малък мръсник!

Паркър Монтгомъри грабна палката за мухи и я стовари върху масата вдясно от люлката. Секунди по-късно вдигна мрежестото оръжие и се разтресе от гърлен, неудържим смях.

Той се втренчи в стъклената повърхност, където огромният комар бе почивал доволно след пира върху ръката му. Сега злосторникът беше само едно разплескано петно кръв.

Паркър се изкикоти отново.

— Нали ти казах какво ще се случи, ако не спреш да смучеш?

Без да си прави труда да почисти петното, Паркър остави палката до себе си върху люлката. Знаеше, че не след дълго тя щеше да му потрябва отново. Можеше да се закълне — проклетите комари всяка година ставаха все по-големи или пък може би остаряваше и проявяваше все по-малка търпимост. Подозираше, че второто е по-вярно, особено що се отнасяше до сина му.

Той изруга тихо. Долтън беше последният човек, за когото искаше да мисли в такава прекрасна сутрин, въпреки пълзящата влага и досадните насекоми.

Паркър седеше на задната веранда, която опасваше високата къща с колони. Семейството му притежаваше този величествен дом от началото на века и той го бе поддържал в първичния му вид през всичките тези години. Обичаше да го показва.

Но увеселенията почти бяха останали в миналото. Откакто се бе оттеглил от дългогодишната си кариера на сенатор на Луизиана във Вашингтон, забавления от този род вече не го привличаха.

Оттеглянето му или отсъствието на светски живот обаче не беше причината за лошото му настроение и той дяволски добре го знаеше. Но обичаше да се отдава на тези мисловни игри, които според него правеха ежедневието му по-поносимо.

Само синът му да беше някой, с когото можеше да се гордее и на когото да разчита! Нима искаше толкова много? По дяволите, човек трябва да се гордее с единствения си жив син. Ако по-големият му син беше жив. Само ако…

— Избий го от главата си — промърмори той.

И макар че се смъмри, спомените не избледняха, нито намаля болката, която понякога почти го съсипваше. Знаеше, че само смъртта ще облекчи тази пареща болка.

Междувременно трябваше да направи нещо за другия си син. Долтън Уинслоу Монтгомъри. Той беше единственото и най-голямо разочарование в живота на Паркър.

— По дяволите!

Друго ужилване на комар го накара да посегне към палката. Твърде късно. Комарът беше напълнил корема си до пръсване и бе отлетял.

Като отметна назад кичур оредяла бяла коса, Паркър стана и се протегна. Беше едър мъж със запазена стегната фигура, въпреки своите шейсет години и охолния живот, който бе водил. Докато беше във Вашингтон, всеки ден бе тренирал в гимнастическия салон и този строг режим му се бе отблагодарил. Тялото му, както и умът му, бяха в отлично състояние.

Засенчвайки очи, той огледа своята империя, макар че от мястото си можеше да види само малка част от земята, която притежаваше. Имението Монтгомъри, както беше известно в малкото градче с четиринадесет хиляди жители, бе разположено в покрайнините на градчето, на върха на един хълм, обграден от огромни, обрасли с мъх дъбови дървета и борове, които се извисяваха чак до небесата. Магнолии и кучешки дрян, натежали от бели цветове, още повече подсилваха красотата на пейзажа.

Имението стигаше до Перлената река, с нейния скрит, ленив и тромав плавателен трафик. Не реката бе поддържала града жив и процъфтяващ; по-скоро това беше дърводобивната индустрия, която баща му бе създал от девствените гори преди много години.

Макар че Паркър вече нямаше капитал или акции в компанията, която беше откупила дъскорезницата, беше я затворила и после превърнала в нова империя за правене на пари, той притежаваше милионите, спечелени от сделката. Освен това разполагаше с хиляди акри земя, която можеше да бъде обработвана и напълнена с добитък.

Въздишка на задоволство се откъсна от устните на Паркър. Не знаеше да има на земята друго по-хубаво място от това. Колко жалко, че Долтън не изпитваше същите чувства. Синът му се интересуваше единствено от себе си.

Паркър подръпна гъстите си бели мустаци, после изруга още веднъж високо, ядосан, че мислите му се бяха върнали към сина, от когото искаше да се откаже, ала не можеше. Не защото не искаше, а защото трябваше да пази името Монтгомъри.

— Откога не сме се виждали, приятелю?

Паркър се обърна рязко, стреснат от гласа. Неговият стар приятел Дъг Чартърс, сенатор от щата Джорджия, стоеше, облегнат отстрани върху остъклената врата, с широко усмихнато лице.

— Я виж ти, стари разбойнико! — Паркър се разсмя и направи крачка към него с протегната ръка. — Какво, по дяволите, те води към нашия край? — попита, разтърсвайки силно ръката на Дъг.

— Нищо особено — каза Чартърс с ленив, провлачен говор, макар че отвърна на ръкостискането с жар.

Паркър измери с поглед приятеля си, когото не беше виждал от няколко години, откакто и двамата се бяха оттеглили от политиката. Чартърс беше нисък мъж с оредяваща рижа коса и лунички, който приемаше закачките относно цвета си с добродушие.

— Извинявай, ако съм ти попречил — продължи Дъг. — Успях да убедя твоята икономка да ми позволи да те изненадам.

— И наистина го направи.

Дъг се отдръпна от вратата.

— Все пак не мога да повярвам, че не си ме чул — той се засмя и погледна Паркър изкосо. — Какво става със слуха ти?

Паркър го изгледа на свой ред.

— Нищо, за бога. Просто се бях замислил.

Преди Чартърс да успее да отговори, икономката се появи на вратата.

— Господин Паркър, бихте ли желали да пийнете с вашия гост по един джулеп[1]?

Паркър погледна към Дъг, повдигайки вежди.

— Звучи добре.

— Благодаря ти, Телма — отвърна Паркър на жената, която кимна и после изчезна.

— Е, сядай тук на люлката — каза Паркър — и ми разкажи какво те води към Богалуса.

— Имах работа тук наблизо и ми хрумна да се отбия.

— Е, радвам се, че така си решил.

— И с какво се занимаваш, откакто си тук?

— Сигурно със същото, с което и ти.

Дъг се усмихна.

— Което не е кой знае какво, но не ни и трябва повече, нали така?

— Така е.

Двамата се разсмяха, а Дъг плесна един комар с дланта си. Паркър изруга.

— Хайде да влезем вътре. Не ми се иска да те изядат жив.

— За бога, човече, мога да се справя с комарите. Тази жега обаче ще ме подлуди.

— Е, тогава да влизаме.

— Неее, нямам намерение да се заседявам — Дъг измъкна носна кърпа от задния си джоб и избърса потта от челото и горната си устна. — Както изглежда, чака ни адски дълго и горещо лято.

Телма отново се появи на вратата с табла в ръце, върху която имаше чиния със сладкиши и две високи стъклени чаши, пълни със зелена течност, кубчета лед, листа от джоджен и портокалови резени, закрепени върху ръба. Остави таблата на масата пред плетената кушетка.

— Заповядайте — каза тя със срамежлива усмивка, после се оттегли.

След като преглътна една хапка от сладкиша, Дъг попита:

— Срещаш ли се с някого, Паркър?

Паркър се спря тъкмо когато се канеше да отпие от питието си.

— Имаш предвид някоя жена?

— Разбира се, че имам предвид жена — той хвърли на Паркър многозначителна усмивка. — Освен ако нещо не си сменил наклонностите си.

Паркър изсумтя:

— Никак не си се променил, Чартърс. Все с твоите врели-некипели.

Дъг само се засмя, докато се пресягаше за друг сладкиш, после отхапа голяма хапка. Едва след като и последната троха изчезна, той попита:

— Е, и?

— Не е твоя работа — сряза го Паркър, макар и с усмивка.

— Което означава не.

Паркър сви рамене.

— И какво от това?

— Ами просто си мислех, че един хубав мъж с твоите пари сигурно се чуди как да отбива атаките на жените — Дъг се ухили.

— Е, трябва да призная, че съм си взимал своя дял в такива случаи, но… — гласът на Паркър замря, не му се искаше да обсъжда личния си живот с този мъж, нито пък с някого друг. За да не изглежда груб, добави: — Откровено казано, не съм срещнал никоя, която може да замести Ивлин.

Дъг поклати глава.

— Тази твоя съпруга сигурно е била страхотна жена.

В очите на Паркър се появи унесен поглед:

— Беше.

— Е, както знаеш, моята половинка ме заряза преди години и веднъж като съм сърбал тая попара, повече не искам да опитвам.

Паркър се разсмя и потупа приятеля си по гърба.

Те потънаха в дълго мълчание. После, след като таблата бе прибрана, поприказваха за дните си във Вашингтон, припомняйки си истории и случки, които предизвикваха смях, както и чувства на меланхолия, защото тези дни бяха отминали безвъзвратно и никога нямаше да се върнат.

Най-накрая Дъг стана.

— Е, трябва да призная, че това посещение ми беше приятно. И аз се мъча като теб да отдалеча старостта и да се справям някак.

— Радвам се, че се отби. Ела пак, когато поискаш.

— Добре, ще го запомня. И ако имаш път към моя край, ти също намини. Дори ще се разтърча за един хубав обяд.

— Ще ме излъжеш, стар мошеник такъв.

Дъг отметна назад глава и се разсмя.

— Хайде — каза Паркър също с усмивка на лицето си. — Ще те изпратя до колата.

Те завиха зад ъгъла и излязоха на моравата отпред, когато Дъг се спря.

— Впрочем забравих да питам за Долтън. Как я кара?

Паркър усети, че лицето му се напрегна, но това беше реакция, която не можеше да контролира.

— Добре, предполагам — отвърна той с приглушен глас. Нямаше намерение да излага на показ кирливите ризи на своето семейство.

— Знам, че си го отървавал не един път от трудни положения…

— Какво искаш да кажеш? — попита Паркър. В гласа му се появи острота.

Дъг се изчерви.

— Не искам нищо да кажа наистина — той замълча. — Само че… — този път не можа да намери думи да продължи.

Любопитството му беше по-силно от него и Паркър настойчиво каза:

— Продължавай. Само че… какво?

— Ще ти призная, нещо ме тревожи напоследък.

— Слушам те.

— Всъщност видях Долтън преди известно време.

— О! — гласът на Паркър падна с няколко нива.

Дъг се поколеба, протегна се и избърса потта от плешивото петно на върха на главата си.

— Защо, по дяволите, стоим тук, на открито, под това жежко слънце?

Паркър не отговори.

— Както и да е, исках да ти кажа, че видях Долтън в Бристъл.

— Бристъл? — Паркър сви рамене. — Доколкото ми е известно, там няма нищо, което да привлече интереса на моя син.

Дъг се ухили с широката си усмивка.

— О, май има.

— За бога, Чартърс, хайде да не си играем на криеница и ми кажи какво, по дяволите, имаш предвид.

Сякаш осъзнавайки, че е прекалил с търпението на Паркър, Дъг прочисти гърлото си и погледна право в очите своя приятел.

— Единствената слава, за която претендира градът, е хранилището за сперма.

Паркър премигна, съзнавайки, че има глуповато изражение.

— Хранилище за сперма?

— Да, като тези в центровете за даряване на сперма.

— Е?

— Е, това е мястото, където жребците за разплод влизат в една стая, гледат списания с разголени жени, после се изпразват в буркан.

Устните на Паркър се разтегнаха в гримаса на отвращение.

— Все пак не разбирам какво общо има това с Долтън.

Дъг намигна.

— Именно там видях сина ти.

Паркър почувства как кръвта се отцежда от лицето му, а устните му се отпускат. Едва успя да изхрипти:

— Долтън? Видял си сина ми там?

— Да. Излизаше от онова място и от доволния му вид си личеше, че тъкмо си беше изпразнил заряда.

— Какво, ти… ти… — не можа да продължи. Паркър се олюля, хвана се за гърдите, после се свлече на колене.

— Господи боже! — извика Дъг, улавяйки приятеля си, преди да падне на земята.

— Помогни ми — прошепна Паркър, после затвори очи.

— Телма! Телма!

Малко след това икономката се появи на предните стълби. Когато видя Паркър в ръцете на Дъг, тя започна да пищи.

— За бога, жено, млъкни и се обади на 911!

След като тя не помръдна, Дъг изрева:

— Веднага!

Телма се обърна и се втурна в къщата. Дъг обгърна приятеля си с ръце, после вдигна главата си и прошепна молитва.

Бележки

[1] Питие от уиски със захар, джоджен и лед. — Б.пр.