Ланс Салуей
Опасно лято (1)

Първа глава

Денят, който завинаги промени живота ми, започна като всеки летен понеделник. Спомням си, че се събудих по-късно от обикновеното и в един ужасен миг си помислих, че съм се успала и ще закъснея за училище. После, щом осъзнах, че от две седмици съм във ваканция, отново се отпуснах с облекчение на възглавницата и лениво се заслушах в утринните звуци: едва доловимите звуци долу в кухнята, шума от движението по Розлинг Хил, чуруликането на врабчетата отвън в градината.

Стаята ми беше огряна от слънчева светлина и трябваше да се чувствам неимоверно щастлива при мисълта за дългия летен ден, който ме очакваше. Но не беше така. Кой знае защо мрачно гледах тавана и се чудех как, за бога, щях да запълня празните часове пред мен. Разбира се, винаги имаше възможност да се случи нещо вълнуващо, но не се надявах много на това. С мен никога не беше ставало нещо интересно. Но по стечение на обстоятелствата се оказа, че греша и то много!

Постепенно престанах да се самосъжалявам, станах от леглото и се отправих към банята. Загледах отражението си в огледалото — не за първи път жадувах да изглеждам екзотична и очарователна като братовчедка си Аби. Винаги, когато й споменавах това, а то се случваше често, тя казваше, че не съм с всичкия си — била съм блондинка английски тип и би дала всичко, за да има кожа като моята. Подозрително изучавах кожата си в огледалото. Какъв е смисълът да притежаваш чудесна кожа, когато всичко останало изглежда толкова бледо и безинтересно. Джентълмените би трябвало да предпочитат блондинки, но никога не бях имала повод да се убедя в това. Ако не се смята лигавенето на Джей Хендриксен на партито по случай края на годината у Дани Анджелено. Джей Хендриксен беше живо доказателство, че не всички австралийци са едри, загорели от слънце и красиви. Освен това се целуваше ужасно. Не, макар и блондинка английски тип, нямах никаква надежда. Поне не с момчетата.

Надолу по стълбите срещнах леля си, която се качваше с каничка кафе в ръце. Усмихна се като ме видя.

— Не знам какво става с Аби. Може би това ще я разсъни.

— По-добре да побърза, че ще закъснее за репетиция — казах аз и продължих към кухнята.

Всичко с Аби е наред, помислих си. Носят й кафето в леглото като на празник. Някои хора са късметлии.

Докато чаках да се опече филийката, излязох навън в градината. Постоях малко във вътрешния двор, наслаждавайки се на галещото слънце и на тежкия мирис от разцъфтелите орлови нокти, който се носеше из въздуха. После се върнах, за да закуся.

Докато седях, влезе леля Максин и седна до мен на чаша кафе. Както винаги, изглеждаше елегантна, необикновено елегантна, за да бъде леля на някого. Думата „леля“ постоянно ми е навявала асоциация за очилата стара дама. И Максин беше на същото мнение, поради което още от самото начало се споразумяхме да я наричам със собственото й име.

— Аби се е успала — каза тя. — Трябва да побърза, ако иска навреме да стигне за репетицията.

Кимнах и отчупих едно парче от филийката с мармалад. Щеше да й послужи ако наистина закъснееше.

— А и аз ще закъснея за моята, ако не внимавам с часовника — продължи леля ми. — Бедната Лаура, сигурно ти е много трудно с две актриси около себе си — засмя се тя и после добави: — Какво мислиш да правиш днес? Нещо интересно?

— Нищо особено — промърморих аз.

— Съжалявам, скъпа — тя взе ръката ми и я задържа за момент, — зная, че с Аби бяхте запланували екскурзия това лято и че пиесата й няма да позволи да пътувате. Сигурно се чувстваш ужасно. Но това е голям шанс за нея.

Да, това беше голям шанс за Аби. Тя повече от всичко на света искаше да стане актриса и мечтите й бяха на път да се сбъднат, когато й предложиха роля в лятната младежка продукция на „Венецианският търговец“. Единственият проблем беше, че вече бяхме запланували екскурзия до Франция през лятото, където щяхме да гостуваме на едно приятелско семейство близо до Бандол. След това щяхме да обиколим средиземноморския бряг и да отидем до Италия. Но пиесата на Аби беше осуетила всичко. Сега тя всеки ден репетираше с вълнуващите си нови приятели, докато аз си седях вкъщи и се чудех какво да правя. Не беше честно. Изобщо не беше честно.

— Видя ли материала във вестника снощи? — попита Максин. — Хубаво е, че е едва в началото на кариерата си, а вече пишат за нея. И освен това — тя потайно сниши глас — виждам, че във вазата до леглото й има прекрасна червена роза. Дали пък на сцената не се появява нов приятел? — погледна ме тя дяволито.

Поклатих глава и намазах още една филийка.

— Нямам представа — казах аз, — мислех, че още излиза с Гари Голдман.

— О, не — каза Максин, — всичко свърши. Поне според мен. Но с Аби не може да се говори за това.

Не, с Аби не може да се говори, помислих си мрачно. Никой не можеше да каже същото за мен обаче. Чудно ми беше какво все пак говореха. Бедната Лаура Кордел! Толкова различна от братовчедка си. Не може дори да се допусне, че имат някаква връзка. Аби е толкова привлекателна и контактна, че без съмнение всяко момче би пожелало да излиза с нея. Лаура е приятно момиче, но защо не направи малко повече усилия да изглежда по друг начин?

— Наистина трябва да тръгвам — каза Максин, — иначе ще закъснея. Чао, скъпа. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна на вратата, за да ми прати целувка, и излезе.

Привърших с филийката си и се подвоумих дали да не изям още една. Накрая се отказах и взех една ябълка. След няколко минути чух трясъка от входната врата — Максин беше излязла.

За момент настъпи тишина, след което звукът от стъпки горе ми подсказа, че Аби най-после беше станала от леглото. Нямах настроение за весели разговори относно репетициите й, затова бързо влязох в спалнята си и затворих вратата. Леля ми беше права: понякога беше трудно да имаш две актриси около себе си. Дори трябваше да призная, че животът с Максин Андерсън през по-голямата част от времето беше вълнуващ и непредсказуем. Тя е известна театрална актриса и аз живеех с нея и Аби, откакто майка ми загина при автомобилна катастрофа. Бях десетгодишна. Оттогава до днес Максин винаги ми е била като майка, а Аби — като истинска сестра. С нея сме почти на една възраст — по-голяма е само с два месеца и въпреки че не сме еднакви по възгледи и характер, хората често ни мислят за сестри. Освен това почти винаги се разбираме. Само когато сцената надигне грозното си туловище, настроението се влошава и обстановката в спокойния ни дом в Хампстед се нажежава.

Както беше и сега. Освен че Аби беше ангажирана в продукцията на младежкия театър, Максин също репетираше нова пиеса. Премиерата в Уест Енд беше след две седмици и тя беше ужасена от това. Винаги повтаряше, че с увеличаването на популярността страхът от сцената не намалява ни най-малко, но аз никога нямаше да почувствувам този страх. Въпреки че леля ми беше толкова известна актриса, никога не бях проявявала и най-слаб интерес и желание да тръгна по стъпките й и да се кача на сцената. Но с Аби беше различно. Тя живееше за театъра и беше призвана да стане звезда. Харесвах това в нея.

Съпругът на Максин, Джонатан Шерууд, също не се интересуваше от театър. Той работеше към някаква фирма, занимаваше се с акции, сделки и инвестиции, но въпреки че интересите им с Максин бяха толкова различни, двамата изглеждаха щастливи. Бяха женени от няколко години — той беше третият или четвъртият й съпруг, забравих точно. Много харесвах Джонатан. Той беше спокоен, чувствителен, тих, но и забавен. Когато Максин и Аби проявяваха повече темперамент, отколкото трябва, и раздразненията им ставаха непоносими, често се измъквахме от къщи и ходехме на кино или да ядем пица, докато у дома стане по-безопасно.

Когато някой от нас се нуждаеше от него, Джонатан беше винаги на разположение. Често си мечтаех да ми бъде истински баща. Едва си спомнях своя собствен. Когато бях малка, живеехме в Америка и имах смътни спомени за висок мъж с гръмогласен смях, който ми четеше приказки за Заека Брер. Родителите ми се разведоха, когато бях на пет години, и майка ми ме доведе да живеем в Англия, така че след това го видях само веднъж или два пъти, когато идваше по работа. Все пак, той никога не забравяше рождения ми ден и Коледа: когато бях малка, се обаждаше по телефона или ми пращаше скъпи подаръци. Но не беше лесно да водиш разговори с баща, когото едва познаваш и за когото смътно си спомняш. Така че след време телефонните обаждания престанаха. Подаръците обаче продължиха да пристигат. С годините все по-малко мислех за баща си. Леля ми го споменаваше от време — на време, предполагаше, че очевидно е много богат, с голяма къща в Лос Анджелис, но това не ме интересуваше. Защо трябваше да мисля за някой, който не мислеше за мен? Бях достатъчно щастлива в новия си живот с Максин, Аби и Джонатан. Те бяха всичко, което исках. И от което имах нужда.

Чух как Аби тръшна вратата на спалнята си и как тръгна надолу по стълбите. След това настъпи тишина — може би закусваше набързо — и тогава чух гласа й в хола. Пристъпих на пръсти и надникнах през перилата на площадката. Аби говореше с някой по телефона. За момент останах на място и се заслушах. Знаех, че това, което правех, беше ужасно, но не можех да устоя. Може би щях да разбера дали си има приятел или не.

— Какво значение има? — Аби изглеждаше ядосана за нещо. — Знаеш какво значение има, Мел!

Мел. Тя просто говореше с Мел. Вмъкнах се в стаята си, а бузите ми горяха от чувство за вина и разочарование. Мел Розидис беше най-добрата приятелка на Аби и един от най-хубавите хора в Чалфонт. Преди няколко месеца някой се беше опитал да отвлече братчето й, но тя изглежда преодоля шока с помощта на новия си приятел, едно момче от Венецуела на име Антон. Беше дошъл в Чалфонт по средата на срока и беше предизвикал голямо раздвижване във випуска ни. Очарователни южноамериканци се срещат рядко дори в Чалфонт. Мел и Антон. Аби и Гари или който и да беше сегашният й приятел. Изглежда всеки си имаше някой. Освен мен.

Изведнъж ми се прииска ваканцията да е свършила и отново да сме на училище. Мисълта за Аби, Мел и Антон ми беше напомнила колко самотна съм всъщност. През учебната година поне си имах компания за през деня. Нямах си специален приятел или приятелка, но се разхождах с Рейчъл Куин или с Дани Анджелено, с Джей и Оливия Стрикланд. Рейчъл си беше намерила хубава работа в Италия за през лятото, така че нямаше да я виждам известно време. Не знаех за Дани и другите, но предполагах, че и те бяха тръгнали нанякъде.

Едно от най-хубавите неща от съвместното ми съжителство с Максин и Джонатан беше, че посещавах заедно с Аби колежа Чалфонт. Това е малко международно училище, скрито зад къщи, блокове и кестенови дървета, които обграждаха тиха улица в Сент Джонс Ууд. Ако не бяха елегантните каменни колони от двете страни на входа и скрития надпис до тях, на който пишеше „Колеж Чалфонт“, никой не би предположил, че там има училище. Но на края на алеята, обградена от дървета, се намираха две просторни игрални площадки и след тях — главната сграда във викториански стил с множество кули и боядисани прозорци. Навремето това е било замък, наречен Чалфонт Грейндж. Класните стаи са били достроени много по-късно, в доста остъклена сграда, което ги прави горещи през лятото и студени през зимата. Те обаче не можеха да бъдат видени от улицата, поради което посетителите, които идваха за първи път, винаги се изненадваха.

Повечето от учениците в Чалфонт бяха от други държави — например Тами-Ан Зийглър и Гари Голдман са американци, а бащата на Лий Нелсън е посланик на една от карибските страни — и това правеше колежът ни да изглежда твърде вълнуващ. Преподаването бе непринудено, с къси часове и спокойна атмосфера. Нямаше правоговорни правила или някакви ограничения за петите и шестите класове. Всички учехме за международна диплома, която се признава навсякъде по света — затова Чалфонт беше предпочитан от родители, които пътуваха много и които искаха децата им да получат международно образование. Тук пращаха децата си и много хора от шоубизнеса, особено онези, чиято работа ги караше да прекарват по-голяма част от времето си в чужбина. Като Максин Андерсън например. Сега жадувах да е понеделник сутрин през учебната година и да вървим заедно с Аби по познатата сенчеста алея, за да разискваме в предстоящите четиридесет минути „Макбет“ с Джим Къртис, който ни преподаваше английска литература.

Започнах да пресмятам колко седмици оставаха до края на ваканцията, когато шумът от отварянето на входната врата ме накара да изтичам до прозореца, за да видя Аби, която се втурна нагоре по улицата към Рослин Хил, а кестенявите й къдри танцуваха на слънчевата светлина, докато бягаше.

Постоях малко на място, докато усетих, че в къщата отново е ужасно тихо. Не след дълго домашната ни помощничка Харгрийвс щеше да започне работа и тишината щеше да бъде разтърсена от шума на прахосмукачката. Дотогава обаче всичко беше на мое разположение. Внезапно ми стана хладно и се отдръпнах от прозореца. Това е смешно, казах си аз твърдо. Стегни се, Лаура! Денят е великолепен и цял Лондон те чака. Ако разнообразието не идва при теб, тогава излез и го намери.

Спомних си, че Аби говореше с Мел по телефона, и ми хрумна идея. Знаех, че Рейчъл Куин беше в Италия, но в града все пак беше останал някой, който нямаше какво да прави. Можехме да направим нещо заедно, дори само да се пошляем около Ковънт Гардън или да отидем на кино. Запътих се надолу към телефона.

Оливия Стрикланд не отговори. После опитах с Тара Ленковски, но тя каза, че някакви роднини току-що били пристигнали от Израел и не можела да излезе през целия ден. Може би друг път. Свих рамене и затворих. На кого друг можех да се обадя? Очевидно не на момче — не исках да ги карам да си въобразяват. Все пак би било хубаво да прекарам деня с Дани Анджелено. Харесвах го повече от всички други в Чалфонт. Може би ако позвъня на сестра му — как й беше името? Бони, да, така беше. Може би ако позвъня на Бони Анджелено, щях да попадна на него. Но тя само би си помислила, че съм луда. Както и той. Не, беше по-добре да опитам с приятелки. Но с коя? Нямаше смисъл с Мел, тъй като тя щеше да бъде изцяло заета с Антон, а и все пак беше приятелка на Аби, а не моя. Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго. Тами-Ан Зийглър. Скръцнах със зъби и набрах номера й.

Тами-Ан вдигна слушалката.

— Добре, Лаура, с удоволствие! — изкряка тя, когато й предложих да прекараме деня заедно. — Но има един проблем.

— Какъв проблем? — попитах аз.

— След седмица заминавам за Щатите и трябва да намеря нещо прилично за носене. И подаръци за семейството, разбира се.

— Естествено — измърморих аз.

— Винаги се опитваме да намерим нещо специално за Форт Уейн — продължи да дърдори Тами-Ан. — Нещо, което местните никога не са виждали.

Не би било трудно, помислих си, но казах:

— Е, ще дойда да помогна. Пълна съм с идеи.

— Добре. Идвай, Лаура — рече тя, — после ще отидем към Найтсбридж или някъде другаде.

Тами-Ан живееше в скъп апартамент в един блок до Риджънтс парк. Беше точно на ъгъла на пътя за Чалфонт, така че не беше трудно да се стигне до там. Познавах пътя като двете си ръце. Мел Розидис и Антон живееха в блока отзад в отделни апартаменти, разбира се — за това забавих крачка, минавайки покрай входа им с надеждата, че можех да ги видя и да отложа срещата си с Тами-Ан.

Всъщност, нямаше нищо лошо у Тами-Ан. Дори на пръв поглед всичко изглеждаше наред. Тя беше привлекателна, с дълга медноруса коса — винаги изглеждаше като току-що излязла от моден салон. Само когато си отвореше устата, хората се отдръпваха ужасени. Тя имаше такъв глас, че в сравнение с него една бормашина би звучала мелодично. Не би било толкова лошо, ако не го използваше твърде много или ако нещата, които говореше, не бяха толкова фалшиви. Докато вървях към входа на блока й, се утешавах с мисълта, че един ден с Тами-Ан ще ми помогне да се разведря, ако не друго.

Денят се оказа много по-добър, отколкото бях очаквала. Майка й настоя да пием кафе с парченце от великолепния й домашен кейк, преди да излезем, а беше приятно да седиш в удобната гостна на Зийглърови, докато те бяха в очакване на екскурзията си до Щатите. Бащата на Тами-Ан беше представител в Лондон на една американска фирма за електроника, но никой от семейството им не харесваше Англия и те живееха непрекъснато с мисълта за годишните почивки в родния им дом във Форт Уейн, Индиана. Този път Тами-Ан щеше да замине първа, за да прекара известно време при баба си и дядо си в Палм Спрингс, преди да полети на изток, за да се присъедини към родителите си.

— Затова трябва да си намеря някакви дрехи — пропищя тя, — нямам нищо, което да е подходящо за Калифорния.

— О, горката — казах кисело.

Тами-Ан ми хвърли подозрителен поглед, затова прибавих забързано:

— Все пак ще се позабавляваме, докато подменим гардероба ти.

— Да — сладко отвърна тя, — може би ти ще измислиш нещо ново, Лаура. Сигурна съм, че ще се справиш.

Мисис Зийглър настоя да вземем такси до Найтсбридж и ние заедно с Тами-Ан прекарахме доста време в бродене около Хародс, преди да се преместим към изисканите бутици в Бючамп. След като обядвахме, разбира се. Аз не си купих нищо, но тя прахоса цяло състояние за един бански костюм, който изглеждаше, че ще се разложи от най-малкия допир с вода, а така също за скъпи лондонски сувенири, за които беше уверена, че във Форт Уейн ще паднат като ги видят. Към края на деня гледахме новия филм на Мерил Стрийп в едно кино на Кингс Роуд.

Когато излязохме, беше пиков час и едва успяхме да намерим такси. Тогава Тами-Ан пак настоя да пием кафе с кейк в апартамента й. Благодарение на това се прибрах вкъщи чак към седем.

Нещо не беше в ред, когато отворих входната врата. Къщата беше подозрително тиха, освен това Максин излезе в коридора веднага, щом влязох. Очите й бяха издайнически влажни, а усмивката й — твърде пресилена.

— Лаура, скъпа — каза тя като ме видя. — Чудехме се къде си.

— Бях навън с приятелка — отвърнах аз, объркана от нейната загриженост. — Бях оставила бележка.

— Да, зная. — Тя спря и после добави: — Ела в хола. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво се е случило? — попитах аз, докато я следвах. — Какво има? Да не би Аби…

Максин поклати глава.

— Аби е добре. Седни, скъпа, сега трябва да бъдеш много, много смела. Има лоши новини.

— Лоши новини?

— За баща ти. Обадиха ни се от Щатите преди час. Починал е рано днес. Може би сърдечен удар. Било е бързо и… безболезнено.

Гледах я мълчаливо. Не чувствувах нищо. Въобще не чувствах нищо.

— Толкова съжалявам, скъпа! — прошепна тя.

— Всичко е наред — казах аз.

Как можеше да ми е мъчно за човек, когото не познавах? Той ми беше баща, но това беше само една дума. Дума, която не означаваше нищо.

Настъпи пауза, след което леля ми нежно ме докосна по ръката.

— Има и друго — каза тя. — Джесика, съпругата на баща ти, би желала да отидеш там да ги видиш.

— Там? — Не разбрах какво имаше предвид. И коя беше Джесика?

Тя не можеше да бъде съпруга на баща ми. Майка ми беше негова съпруга. Но и тя бе мъртва.

— В Калифорния — каза Максин, — Лос Анджелис. Семейството на баща ти иска да ги посетиш. Възможно най-скоро.

Гледах учудено, а след това започнах да се смея.

— Съжалявам — казах накрая, — не съм истерична. Само…

— От шока е — рече Максин твърдо. — Горкичката, сигурно е ужасен шок за теб.

Кимнах и отново се усмихнах, припомняйки си как бе започнал денят ми. Сутринта животът ми изглеждаше толкова скучен и празен. Мислех си, че нищо интересно не би могло да ми се случи. Но сега всичко се беше променило. Баща ми беше починал и аз щях да заминавам за Калифорния. Спомних си думите на една стара песен: „Калифорния, аз идвам там, откъдето започнах…“.

— Ще ходя в Калифорния! — казах на Максин.

Тя кимна, а в очите й блестяха сълзи.

— Ще ходя в Калифорния! — повторих развълнувано. — Не е ли изумително?