Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trapat Comanche Bend, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Maкс Бранд. Клопка при завоя на команчите

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор Мая Арсенова

Коректор Ивелина Илиева

ISBN: 954-17-0114-0

История

  1. — Добавяне

Глава I
100 градуса по Фаренхайт

Черната стрелка на термометъра, закачен на задната веранда, бавно се покачи от 95 на 97, след което спря да пълзи нагоре, но това беше съвсем за кратко, защото след малко достигна 100. Джон Сковил наблюдаваше движението на стрелката с радост.

— Били — обърна се той към готвача, който тъкмо изтръскваше кърпите, с които бършеше чиниите и ги закачаше на въжето за сушене. — Били, няма нищо по-хубаво от сухия въздух на планинската пустиня.

— Уф! — изпухтя Били и започна да бърше потното си чело, като гледаше Сковил учудено.

— Когато в стария Манхатън живакът стигне деветдесет — продължи Сковил весело, — пияниците започват да повяхват като роза в пещ. Когато достигне деветдесет и един, всички работници започват да падат до лопатите си; на деветдесет и две пожарните команди не могат да си починат; при деветдесет и три — здрави и прави мъже мечтаят за зелени поляни и прохладни поточета, а при деветдесет и четири целият град се препълва с буйстващи маниаци. Но тук, на открито, чак при сто на сянка започвам да чувствам умора.

— По дяволите! — отвърна му Били и се зае с почистването на кухнята.

Въпреки всичко усмивката на Сковил не изчезваше от лицето му. Усмивка за милиони, както казваха хората. Нищо не можеше да го накара да спре да се усмихва. Сред разорението на хиляди търговци и невъзможността за прогнозиране във финансовата бъркотия усмивката на Джон Сковил грееше като сигнал за по-малките спекуланти, които все още можеха да се спасят от финансовата буря. Провидението беше създало този човек като допълнение към усмивката му. Коремът му беше изпъкнал така, че предизвикваше усмивка у всеки, който го зърнеше; главата му беше плешива и розова, резултат от многото бедствия и трудности, които трябваше да избягва или да преодолява; бузите му бяха гладки и розови, а очите му — мънички и блестящи, така че като се усмихнеше, те заблестяваха като малки звезди.

Джон Сковил погледна към разпръснатите къщи на Завоя на команчите, след това плъзна весел поглед по цялото селище и се загледа към планините, които се издигаха към небето и синееха слабо в маранята.

— Слава на Бога! — продължи той. — Това е земя, която Господ е създал, но човекът я е забравил!

— Конете, господин Сковил — прекъсна размишленията му някакъв глас наблизо. Той се обърна по посока на гласа и видя човек, които водеше две понита от конюшните.

— Добре! — кимна доволно. — След малко идваме и при теб!

Обърна се и изведнъж усмивката му се стопи. Известната усмивка на Джон Сковил, която не изчезваше нито при опасност, нито при превратностите на съдбата — сега тази усмивка изчезна толкова бързо, както и слънцето през декември. Причината беше в онова, което бе забелязал.

Близо до къщата между две дървета беше закачен хамак — идеално опънат и полюшващ се бавно, а в хамака се беше изтегнала дъщеря му Нанси. Трудно е да се опише Нанси. Първата мисъл е да се опише детайлно както в прозата на Селини, като се отчетат съвършените ръце, съблазнително закръглената шия, гарвановочерната коса и черните й очи, но за да се опише лицето й, трябва да се използват най-красивите думи. Защо обаче точно лицето й предизвикваше такава реакция у баща й? Защо започна да гледа така мрачно? На пръв поглед нямаше никаква причина.

До нея имаше малка масичка, на която стоеше отворена кутия с шоколадови бонбони. Тя се пресегна, без да гледа, взе един и започна да го смуче замислено, като гледаше към шумолящите от вятъра дървета. След малко извади полуразтопеното парче шоколад и го хвърли в пясъка. Долната челюст на Джон Сковил увисна от изненада и той тръгна към дъщеря си, като си мърмореше тихо.

— Добре, Нанси — каза той, когато стигна до хамака. — Конете са готови и ни чакат.

Тя отвори с такава мъка очите си, сякаш клепачите й тежаха неимоверно.

— За нас ли? — попита учудено.

— Ами да!

Тя взе още един бонбон и започна да го смуче замислено.

— И къде ще ходим?

Усмивката на лицето му започна да разцъфва, но той успя да я прикрие, след това сви рамене:

— Къде ще ходим? — повтори след нея. — Отиваме на едно местенце, което е истинско късче от рая и не е много далече оттук!

Нанси прикри с прекрасните си пръсти малка прозявка, след това се обърна към баща си:

— Тогава не си струва да излизаме на открито за това, нали? — измърмори тя.

Лицето на баща й започна да се зачервява бързо:

— Един поток извира точно в началото на долината — продължи търпеливо той — и се спуска надолу покрай камъните, като ромоли приятно. Освен това съм взел и въдиците. Нан, пъстървите там са тлъсти, а водата е толкова плитка, че можем да влезем с ботушите и да ги ловим с голи ръце.

Дъщеря му го изгледа със слаб интерес от главата до петите и като се увери, че той говори сериозно и не е превъртял от горещината, отпусна уморено глава:

— Но, скъпи — въздъхна тя, — знаеш, че аз не нося ботуши.

— Ще те науча аз… — Той внезапно прекъсна ругатнята, която щеше да изригне, след това вдигна пръст. Имаше чувството, че през остатъка от деня прочутата му усмивка няма да се покаже вече. — За Бога, Нан, не съм чувал някой да е ходил с обувки за танци в планинската пустош.

Тя разтвори устни, за да отговори, след това явно се отказа и започна лениво да следи падането на едно листо.

Джон Сковил вдигна двете си ръце към небето, и изстена:

— Защо въобще те докарах тук? Защо?

— Нямам и ни най-малката представа — отвърна момичето и отхапа от бонбона.

Джон Сковил, очевидно загубил вече търпение, грабна кутията с бонбони и я хвърли настрани:

— Нан — каза той дрезгаво, — исках да запазя тайната, но вече не мога да издържам. Ще ти кажа защо те доведох с мен и защо всъщност реших да тръгна. — Той махна ръка настрани. — Защото тук планините са четири хиляди метра високи и всеки ден можеш да им се наслаждаваш, защото тук хората говорят само истината и това, което действително чувстват; защото тук въздухът е по-свеж и по-чист от всяко друго място. Тук всеки ден е една отделна поема, която те завладява изцяло!

Той спря и я погледна:

— Нан!

Момичето вдигна пак бавно очи и го погледна уморено.

— Нанси Сковил, пак ли заспа?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава повтори последните ми думи — каза той със съмнение в гласа.

Тя се замисли за миг:

— Ще ти кажа защо.

— Това ли бяха последните думи, които казах?

— Да.

В отговор на тази безочливост Джон Сковил само вдигна ръце към планините, за да успее да запази самообладание, след това сложи юмруци на кръста:

— Помниш ли кога те преглежда доктор Ромни?

— Разбира се. И той каза, че ми няма нищо, просто това са глупавите ти измишльотини, татко.

— Така ли? — отвърна той язвително. — А сега, млада госпожице, ще ти кажа какво точно ми каза Ромни. — Насочи и двата си показалеца към нея. — Кръвното ти налягане е много ниско, сърдечната ти дейност е много слаба, мозъкът ти е мързелив, а нервите ти са като от желязо!

По лицето й се появи една от малкото й усмивки:

— Така ли? Нямах представа, че се е заинтересувал толкова от мен.

— И резултатът ще бъде — продължи той гръмогласно, а от лицето му започна да се стича пот, — че още преди да си навършила тридесет години, неизбежно ще станеш жертва на… ъ… бързо остаряване. По дяволите! Това ще бъде неизбежно, освен ако не се направи нещо още сега.

— Скъпи татко — отвърна момичето, — само като ти гледам лицето, ми става ужасно топло.

При този неочакван отговор Сковил започна да заеква, но все пак успя да събере сили и да продължи бавно:

— За теб има една-единствена надежда. При този чудесен въздух, който само тук може да се диша, е напълно възможно да се оправиш, естествено, ако разбираш какво ти предстои. Господ ми е свидетел, че не исках да те взема със себе си. От десет години мечтая да се върна в тази прекрасна земя и да подишам хубав въздух и сега, когато имам истинската възможност да изкарам една чудесна почивка, ти ми се увеси като камък на шията. Мили Боже, пътуването с теб е толкова тежко, колкото и да се опитваш да направиш тридесет морски възела на въже, на което е закачено котва. А къде е твоята признателност? Къде? Питам те какво най-много те заинтригува в пустинята?

Тя постоя замислена, след това го погледна:

— Пясъкът!

Джон усети, че гърлото му се стяга и не може да говори. За да не получи удар от абсолютната невъзмутимост на дъщеря си, той смъкна голямото сомбреро и започна да си вее бързо.

След момент, когато се поуспокои, продължи:

— Даже и промяната да е минимална, пак може да помогне. Но ти даже и не чувстваш тъга по града, това не значи нищо за теб. Ето, очите ти са празни. Нанси, кажи ми какво най-много ти липсва от града?

Тя допря замислено пръст до челото си и постоя така, след това очите й внезапно се оживиха и тя се усмихна:

— Сутрешната баня.

— Мили Боже! — изпъшка баща й отчаяно. — Мили Боже!

Обърна се и започна да снове нагоре-надолу, като дишаше бързо и дълбоко. След момент се спря до нея и я погледна. За негова изненада тя беше сложила ръка под главата си и спеше дълбоко.

Ако някой наблюдаваше тази сцена и не знаеше, че Джон е един любящ баща, който се притеснява за детето си, би си помислил, че той смята да набие една безпомощна жена, която си почива в хамака. Джон я погледа така известно време, после чертите на лицето му се отпуснаха и усмивката му се възвърна бавно, а в очите му се появи нежност. Даже и в съня си тя изглеждаше като ангел. Черните къдрици се виеха около лицето й. Изведнъж устните й се разделиха и тя започна да шепне нещо в съня си. Баща й се наведе бавно до нея и се заслуша:

— С много сос!

Той рязко се изправи, и нахлупи сомбрерото си чак до очите. Започна бавно да навива ръкавите си до лактите и може би щеше да се случи нещо ужасно, ако внезапно не се обади някакъв глас зад него:

— А, господин Сковил, колко се радвам, че ви виждам тук!

За момент той продължи да се взира в прекрасните черти на любимото си дете. Устните й сега се бяха удължили в усмивка, в съня си тя продължаваше свой собствен диалог с някого. Баща й рязко се завъртя и бавно тръгна към къщата, като стъпваше тежко, навел глава. Всеки, който го видеше в този момент, би си помислил, че е изпаднал в тежки мисли.