Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (1)

Първа глава

Лий Бъкскин Морган чу пушечните изстрели малко преди сивият му кон да стигне до хълма пред ранчото. Той смушка животното в хълбоците и препусна към върха.

В низината, на около половин миля от него, гореше някаква барака. Постройката до нея също скоро щеше да избухне в пламъци. На полянката имаше още и дъсчена къща, втора барака и ограда за добитък, зад която се виждаха труповете на три коня. Край тях стояха трима ездачи, които, смеейки се, убиха и четвъртото животно. После мъжете стреляха два пъти към къщата и препуснаха на запад.

Бъкскин стана неволен свидетел на всичко това. Чудеше се какво ли се бе случило там, долу, преди неговото пристигане. Твърде късно бе да тръгне да преследва ездачите, застреляли конете. Мъжете имаха половин миля преднина, пък и собственият му жребец вече беше със замъглен поглед и треперещи крака след десетте часа път през пустите, безводни аризонски планини.

Единственото, което можеше да направи, беше да провери дали долу нямаше някой оцелял. Не че му се вярваше много, но мъжете не бяха изгорили къщата, което беше добър знак.

Нямаше защо да бърза. Бъкскин слезе от жребеца и го поведе надолу по склона към къщата. Беше на половината разстояние, когато бараката също се подпали. Интересно какви ли причини бяха породили омразата на тримата мъже, сторили всичко това?

Замислен, Бъкскин отново се качи на седлото и така измина останалата част от пътя. Стигна до къщата и слезе от коня. В същия момент откъм къщата прогърмя пушечен изстрел и над главата му профуча горещо олово.

— Спокойно, аз съм приятел! — извика Бъкскин. — Видях пожара и онези тримата хубавци! Дойдох да видя не мога ли да помогна с нещо!

Откъм отворената врата не последваха други изстрели, така че Бъкскин пусна поводите на коня си на земята и внимателно пристъпи напред.

— Вижте, ако не ви трябва помощ, просто ще пия вода от вашия кладенец и ще си замина по пътя!

Отвърна му само тишината. Той направи още една предпазлива крачка към вратата, като внимаваше да държи ръцете си далече встрани от окачения ниско на кръста му пистолет.

— Няма да ви причиня зло! Видях онези ездачи да си тръгват, но нямаше как да ги спра! Ще ви помогна, ако имате нужда от помощ!

Чакаше и гледаше вратата. Вътре, в сумрака на стаята, се очертаваше неясна сянка.

— Да. — Тази единствена дума бе произнесена меко, но с глас, в който се долавяше сдържана ярост.

— Чух ви, мадам! Само не стреляйте! Не ни трябва повече стрелба! Искам да ви помогна, ако мога!

Бъкскин направи три стъпки в аризонския прах, примесен с малки камъчета, спря за момент, после направи още три.

Вече беше почти до вратата. От вътрешната страна на прага стоеше жена, облечена в разкъсана риза, по която имаше следи от сълзи и кръв. Едната й гърда бе открита, но тя не направи никакъв опит да се загърне. Полата й бе раздрана до чатала така, че се виждаше бялата кожа на лявото й бедро. По него също имаше кръв.

Той леко се придвижи към нея. Сега вече видя яростта в дивите й очи, разбърканата дълга кафява коса, грозната драскотина на бузата, подутия клепач.

— Мадам, нека ви помогна да седнете! — рече Бъкскин.

Когато пристъпи към нея, жената веднага се дръпна назад, като го стрелна с обезумели от страх очи.

— Няма да ви докосна, мадам! Само ме пуснете да вляза вътре. Съпругът ви там ли е?

Бъкскин обходи с поглед тази част от стаята, която можеше да види от мястото си. На един стол беше завързан мъж, чиято глава беше клюмнала напред така, че ясно си личеше голямата, грозна дупка от куршум. На отсрещната страна пръските кръв бяха примесени с мозък и раздробени кости. Лий се намръщи и отново погледна към жената.

— Тук съм, за да ви помогна. Няма да ви сторя зло. Седнете ей там.

Той премести един стол така, че като седне жената да не вижда мъжа си. Тя го гледаше като хванато в капан животно. Накрая все пак пристъпи напред и седна. Изведнъж наведе глава, хвана я в двете си ръце и заплака.

Бъкскин огледа и останалата част от стаята. Това беше къща на нови заселници — състоеше се от една голяма стая с кухничка вляво и двойно легло вдясно. Креватът беше разбъркан и по него имаше следи от кръв. За двете му табли бяха вързани дебели въжета, вече прерязани. Явно жената бе държана разчекната върху леглото преди това.

Бъкскин вдигна стола с мъртвото тяло и го занесе навън, а после се върна и махна въжетата от кревата. Оправи шитите на ръка завивки и изправи един съборен на земята дървен стол.

На кухненската маса намери хляб, от който бе отрязана една филия, купа с масло и кана, наполовина пълна с мляко.

Погледна пак към жената — тя все още плачеше. Засега това беше най-доброто за нея — така се освобождаваше от шока поне за известно време. Бъкскин отиде до малката желязна печка. Запали огън, увери се, че няма да угасне, а после излезе навън за още дърва. Когато се върна, жената бе спряла да плаче. Сега държеше в ръце един 45-калибров пистолет, насочен право към корема му.

— Не, госпожо! Тук съм, за да ви помогна! Няма да ви нараня! Дори не съм ви докоснал! Правех ви малко кафе.

Тя бавно сведе надолу пистолета, без обаче да вдига предпазителя. Лий отиде до печката, намери един очукан кафеник и го напълни до половина с вода от кофата върху малкия рафт встрани — дори и да не беше много прясна, при варенето щяха да бъдат унищожени всички микроби в нея. Сложи водата на печката, след това отиде до гардероба и намери вътре една мъжка риза. Извади я, разкопча я и я подаде на жената. Тя погледна надолу към откритите си гърди, сграбчи дрехата и бързо я облече и закопча.

Лий отиде до рафта, взе оттам една кърпа, намокри я и й я подаде. Жената я изгледа, взе я и му кимна. Той се извърна, за да може тя да почисти лицето и ръцете си на спокойствие.

Бъкскин вари кафето около пет минути, после го свали от котлона и го остави да постои отстрани известно време.

Нямаше да е лошо да се поогледа малко навън, преди да се е стъмнило. До залез-слънце оставаше още около час.

До плевнята намери трупа на куче от неизвестна порода. Бе простреляно два пъти. Бараката още тлееше и пушеше. В ъгъла имаше купчина сено, явно приготвено за храна на животните през зимата. Няколко дървени греди все още си стояха на мястото. Постройката встрани бе изгоряла до основи — от нея не беше останало нищо, освен въглища и пенел.

И четирите коня зад ограденото място бяха мъртви.

Лий се огледа наоколо, но не забеляза никакъв друг жив добитък. Някъде все трябваше да има и говеда, но явно те не бяха наблизо.

Когато влезе вътре, видя, че жената си бе обула обувките и беше прихванала с карфици полите си. Седеше до масата и сърбаше кафе.

— Кои бяха тези? — попита я той.

Тя поклати глава. Погледът й вече беше по-спокоен, но един нервен тик от време на време все още разкривяваше ъгълчето на устата й. Гледаше го напрегнато, явно готова да скочи при най-малкия повод за това. Виждаше се само едната й ръка — явно в другата все още стискаше пистолета, скрит между гънките на полата й, но готов за стрелба.

— Може ли и аз да пийна малко кафе? — попита Бъкскин.

Тя го изгледа и кимна. Той намери чаша в шкафа над дървения плот, наля си кафе, върна се в другия край на кухнята и отпи една глътка. Не беше лошо!

Явно бяха изнасилили жената няколко пъти по ред, след което е трябвало да гледа как измъчват и убиват съпруга й.

Това стигаше, за да полудее човек, но тя очевидно беше с ума си, въпреки че още се намираше в шок.

Може би нямаше да е в състояние да се движи още няколко дни или дори седмици. Беше виждал подобни случаи сред оцелелите след индиански нападения.

— Някой си Смит — каза тя.

Бъкскин се извърна към нея. Жената го гледаше.

— Бандата на някой си Смит — повтори тя.

— Имаш предвид мъжете, които убиха съпруга ти ли?

Тя кимна и бавно се изправи.

— Кравата трябва да се издои.

Бъкскин направи крачка към нея.

— Аз ще свърша тази работа. Къде е тя?

— В обора.

Той поклати глава.

— Изгориха обора.

— А конете?

— Застреляха и четирите.

Тя се отпусна обратно на стола.

— Мадам, казвам се Лий Морган и съм тръгнал към Феникс. Повечето хора ми казват Бъкскин.

Тя погледна нагоре към него.

— А Джеймс?

— Съпругът ви ли? — Жената кимна. — Изнесох го навън.

— Искам да го видя.

Той поклати глава.

— Това не е много разумно, мадам. Утре ще имате достатъчно време.

— Сега! — Тя тръгна към вратата със сигурни, решителни стъпки. Бъкскин се възхити на железните й нерви. Жената излезе и той я последва. Тя коленичи в прахта пред съпруга си и сложи ръце на раменете му. От очите й бликнаха сълзи. — Опитах се, Джеймс, наистина! Не можах да ги спра! Дойдоха, за да те убият. Знаеш, че затова дойдоха! Нямаха никаква друга причина. Не искаха мен. Сигурно им трябваше земята. — Тя наведе напред глава, опря я в тази на съпруга си и заплака. След няколко минути стана, изтри си носа с ръкава на ризата и избърса сълзите от очите си. — Трябва да го погребем като хората — рече тя.

— Това може да почака до утре, мадам! Скоро ще се стъмни. Няма да успеем, преди да мръкне.

Жената се намръщи, но после повдигна вежди и кимна.

— Не ме наричай „мадам“. Майка ми беше такава. Аз съм Сара Джейн Нелсън. Това тук е покойният ми съпруг Джеймс. Тук сме от четири години. Опитвахме се да направим печелившо малкото си ранчо сред тази забутана, суха Аризона. Дори едно храстче няма, че да се скрие някой скакалец в него!

Тя тръгна обратно към къщата. Огънят беше изгаснал.

Напълно автоматично, жената отиде до печката, запали я отново и започна да приготвя вечеря. Наряза хляб, наля кафе, извади от шкафа бекон и го направи на едри парчета.

Все така в мълчание, тя изпържи салама в един железен тиган на печката. Когато бе готов, го извади и го сложи върху кухненска кърпа, за да се изцеди от мазнината, а после намери в шкафа и малка бутилка бренди.

Без да пита Лий, наля в две чаши и му подаде едната.

— Мисля, че имам нужда от това — рече Сара Джейн. — Оставаш тук тази нощ. Утре ще погребем Джеймс, а после трябва да обмисля някои неща. — Отпи от брендито и сложи бекона в две чинии. — Няма друго за ядене. Утре ще се представя по-добре. — Тя посочи към колта в кобура му. — Знаеш ли да си служиш с това?

— Използвал съм го един-два пъти, мисис Нелсън.

— Наричай ме Сара Джейн! — Тя кимна. — Добре, радвам се, че разбираш от тези работи. Утре ще поговорим. — Сара Джейн го стрелна с поглед, сякаш изведнаж се бе сетила за нещо. — Бърза работа ли имаш във Феникс?

— Не. Търся един човек, но това може да почака.

Сара Джейн сложи бекон между две филии, намазани с масло, и отхапа един залък. Поклати глава.

— Нямам много бекон и шунка вече, но сега това няма значение. Вече си имам друга работа. — Тя го погледна. — Бъкскин Морган, днес ти ме видя в най-лошия ми вид. Дива и полудяла като новородено теленце, зовящо изчезналата си майка. Пък и полугола. Съжалявам! Утре ще съм по-добре. Тук нощем започва да духа силен вятър. Можеш да спиш на пода, ако искаш. Ще ти дам няколко стари одеяла. — Жената го изгледа строго. — Морган, ти беше добър с мен днес. Помогна ми да оцелея, но не си мисли, че ще спиш с мен тази нощ. Днес следобед ме чукаха достатъчно, тъй че съм цялата разранена отдолу. Дръж се прилично или ще ти размажа топките с пистолета си!

Бъкскин се засмя.

— Сара Джейн, никога не съм вземал нищо, ако не ми го предложат сами! Не се безпокой. Видях въжетата на кревата. Ще ми се да ми паднат тези копелета, дето убиха мъжа ти и ти причиниха всичко това!

— Утре, Бъкскин, ще говорим пак за това! Аз съм като кокошките — обичам да си лягам рано. Чух те какво каза, но ти все пак помни, че старият колт на Джеймс ще ми е подръка. И винаги е със свален предпазител!

— Добре, мадам — отвърна Бъкскин и дояде сандвича си с бекон. Не бяха запалили лампа и в стаята ставаше все по-тъмно. Лий отиде до коня си и внесе вътре седлото му и една малка торба. Сара Джейн вече бе сложила на пода две одеяла и възглавници и сега лежеше в леглото, завита до брадичката.

Явно не беше свалила от себе си нищо друго, освен обувките. Бъкскин дори и това не направи — остана си с ботушите на краката. Просто разгъна завивките си, мушна се между тях, сложи глава на седлото и веднага заспа.

 

 

Утрото дойде, огласено от бурната кавга на две кокошки. Бъкскин премигна и седна. Не знаеше колко е часът, но Сара Джейн вече бе станала, бе нарязала шунка, която сега се пържеше в тиган върху печката, и бе приготвила кафе, както се усещаше по миризмата.

— Да не би в жилите ти да тече и индианска кръв? — попита я той. — Толкова леко и безшумно се движиш наоколо!

Тя кимна.

— Реших, че ще ти трябват малко бисквити, сос и шунка, за да не умреш от глад до обяд. Дотогава ще сме си поговорили, пък и ще сме си свършили работата. После ще трябва да решаваш.

Бъкскин излезе през задната врата, намери тоалетната и се върна след няколко минути.

Бисквитите, сосът и готовата шунка вече го чакаха в чинията. Кафето беше горещо и по-силно от това, което той бе приготвил предния ден.

— Наяж се добре. Днес двамата с теб ще трябва да копаем гроб — каза Сара Джейн.

Нахраниха се в мълчание. Когато приключиха, тя го погледна.

— Двамата с Джеймс бяхме наясно, че толкова далеч от града съвсем не е безопасно — можеха да ни нападнат индианците. Имахме си план. Нямаше да имаме деца през следващите три години. Смятахме да я караме бавно, като постепенно се разширяваме и купуваме земя и стока с парите, които междувременно си заработваме сами. Не искахме да взимаме на заем, за да не сме задължени никому. Ако ни нападнеха апахите, знаехме какво да правим. Той ме научи да стрелям — за в случай, че ми се наложи. — Тя подсмръкна. — Е, едва ли апахите щяха да са по-лоши от проклетите бели, дето ни нападнаха вчера. Едрият мъж се казваше Смит — главатар на банда главорези. Казват им групата на Смит.

— Спомена ми нещо за мъчения?

— Тримата уж търсеха някакви си хиляда долара, които сме криели в къщата. Няма такова нещо. Пребиха до смърт Джеймс, но той не можеше да каже къде са парите, защото тук няма никакви хиляда долара. После го простреляха в крака. Накрая го убиха. И тримата ми се изредиха. Мислех, че като свършат с мен, ще подпалят къщата и аз ще изгоря така, както си бях вързана за леглото. Но те ме изненадаха. Смит разряза въжетата и каза, че днес се чувствал милостив. Никога не бил убивал жена и не виждал защо аз трябва да съм първата. После копелетата се разхилиха, застреляха конете и си тръгнаха, преди да успея да извадя пистолета от скривалището му. След това дойде ти. — Тя се изправи. — А сега да изкопаем гроб за Джеймс. Сигурно ще трябва да го заровим прав, защото вече се е вкочанил, както си е вързан към стола.

Отне им четири часа да изкопаят гроб, дълбок три стъпки. Бъкскин много се измъчи с теслата и лопатата, докато се справи с твърдата като цимент почва, която трябваше да се разбива сантиметър по сантиметър.

Когато изкопаха дупката, положиха вътре свитото в седящо положение тяло на Джеймс Нелсън. Преди това бяха увили трупа в одеяло и Бъкскин го спусна в земята толкова леко, колкото можа.

Лий изпълзя от дупката и отново взе лопатата, но Сара Джейн го избута настрани.

— Аз нося фамилията на Нелсън и на Кели — нашите семейства сами погребват мъртъвците си.

Жената успя да запълни гроба чак след един час.

Оградиха мястото с камъни, но нямаха с какво друго да го отбележат.

— Ако всичко стане, както съм решила, скоро ще донеса надгробна плоча от града — каза Сара Джейн.

Отново се върнаха в къщата. Бъкскин приготви още кафе.

Сара Джейн го гледаше втренчено. Беше се сресала и измила лицето си. Пое си дълбоко въздух и разпусна дългата си до кръста, мека кафява коса, като продължаваше да го гледа със зелените си очи.

— Ти си точно човекът, който ми трябва. Имам едно предложение за теб. Искам да намеря Смит и бандата му. Трябва да им отмъстя за това, което направиха с мен и с Джеймс. Искам да се науча да стрелям по-добре. Нуждая се и от няколко урока по езда, а също и как да проследявам следа в пустинята и изобщо да оцелявам. Ти ще ми станеш учител. Ако се съгласиш, ще ти се отдам. След като се пооправя — горе-долу след седмица — ще можеш да ме чукаш колкото и когато си поискаш до деня, в кой то убия онзи Смит. Съгласен ли си?