Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Betrayals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
chitatkla (2009)
Корекция
ehobeho (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Честни предателства

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 1996

Редактор: Ганка Петкова

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Не, Келси не познаваше Наоми Чадуик. Но щеше да я опознае.

Годините на следване в различни университети не бяха минали напразно. Ако имаше нещо, което умееше да върши добре, то бе да прави проучване по определена тема. Каквато и да е тема. Наоми не правеше изключение.

По-голямата част от свободното си време през следващите две седмици тя прекара в задълбочено четене на микрофилми в обществената библиотека. Първо се насочи към рубриките със съобщения от светския живот, където прочете за обявяването на годежа на Наоми Ан Чадуик, двадесет и една годишна, дъщеря на Матю и Луиз Чадуик от фермата „Трите върби“, Блумън, Вирджиния с доцент Филип Джеймс Байдън, тридесет и четиригодишен, син на Андрю и Милисън Байдън от Джорджтаун.

Сватбата беше предвидена за юни.

После Келси откри и съобщението за сватбата. Остана истински поразена, когато видя баща си с толкова младежки и безгрижно щастлив израз на лицето, преплел пръсти до сърцето си с тези на Наоми. На бутониерата му имаше неразцъфнала роза. Не можа да определи със сигурност дали е била бяла, или ярко жълта.

До него сияеше Наоми. Неясната вестникарска снимка не намаляваше блясъка й. Лицето й бе невероятно младо, съкрушително красиво, устните й се усмихваха, очите й искряха, сякаш всеки момент ще се разсмее.

Изглеждаха сякаш заедно могат да посрещнат всичко.

Не трябваше да я боли толкова. Келси се убеждаваше, че е глупаво да се измъчва заради развод, станал без нейното знание. Но тези двама млади и жизнерадостни хора я бяха създали. Сега двамата не бяха нищо повече от мъчителни спомени един за друг.

Извади си копия от нещата, които желаеше, а за останалото си направи записки, както по всеки друг въпрос. Развеселена и смутена откри съобщението и за собственото си раждане.

Малко след това имаше кратко епизодично съобщение за присъствието им на някакъв благотворителен бал. Изглежда през краткото време, докато е траел бракът им, родителите й бяха живели спокойно, извън блясъка на Вашингтон.

Следваше делото за правата над детето, кратка стегната статия, намерила място на страниците на „Вашингтон пост“, по всяка вероятност благодарение заемания от дядо й пост като заместник-министър на финансите. Прочете безпристрастното съобщение с имената им — нейното, на Наоми и на баща й. Вестникът запазваше достойнство и не се ровеше в семейната разправия.

Откри също няколко материала, посветени на „Трите върби“ и конните надбягвания. В единия се споменаваше за трагедията, сполетяла обещаващ жребец — паднал по време на състезание и бил застрелян. Бяха се отпуснали да поместят и снимка на красивото, обляно в сълзи лице на Наоми.

После идваше убийството.

За такова нещо се отделяше много повече място, няколко тлъсти заглавия.

„Свада между любовници завършва с трагедия“
„Пасторална Вирджиния става сцена на жестоко убийство“

Майка й бе описана като съпруга на преподавател по английски език от Джорджтаун, с когото живеят разделени, и дъщеря на известен собственик на конюшня за чистокръвни коне. Жертвата непочтително бе описана като плейбой, имал вземане-даване с конните надбягвания.

Случаят беше достатъчно ясен. Алек Брадли бил застрелян в една от спалните във фермата „Трите върби“. Оръжието принадлежеше на Наоми Чадуик Байдън, която се обадила на полицията. По време на стрелбата, тя и Брадли били сами в къщата. Полицията продължаваше разследването.

Вестниците на щата Вирджиния даваха повече подробности. Наоми никога не бе отрекла, че е произвела фаталния изстрел. Чрез адвокатите си тя пледираше, че Брадли я нападнал и тя прибягнала към оръжието, за да се защити.

Фактите доказваха, че Наоми и Брадли са имали приятелски отношения и от седмици били виждани заедно на обществени места. Освен това, разбира се, в момента Наоми водеше неприятно дело за настойничество над тригодишната си дъщеря.

Седмица след убийството се появяваха нови заглавия:

„Жената от Вирджиния арестувана за убийство“
„Нови доказателства отхвърлят твърдението за самозащита“

И доказателствата бяха наистина страховити. Кръвта на Келси се смрази, докато четеше за снимките, направени от детектив, нает от адвокатите на баща й за събиране на улики в битката за настойничество. Вместо изневяра, детективът бе успял да документира убийство.

Той бе свидетелствал и на процеса. Упорито прелиствайки страница след страница, Келси продължи да чете. За свидетелите, които бяха потвърдили под клетва, че Наоми и Брадли са се държали на обществени места като интимни приятели. Че Наоми е отличен стрелец. Че обича шумни компании, шампанско и да бъде ухажвана от много мъже. Че двамата с Брадли са се карали вечерта преди смъртта му, защото флиртувал с друга жена.

После на свидетелското място бе застанал Чарлз Руни и бе разказал своята версия. Бил направил десетки снимки на Наоми — на пистата, във фермата, на различни светски прояви. Имал разрешително за частна детективска практика на територията на щата Вирджиния и наблюденията му били старателно документирани.

Те оформяли портрета на дръзка и красива жена, жадна за забавления, нетърпелива да се освободи от оковите на ограничаващия я брак с по-стар от нея мъж. Същата, вечерта на убийството, поканила жертвата в дома си, където била сама и облечена само по нощница.

Руни не можел да даде показания под клетва какви думи са си разменили двамата, но снимките и наблюденията му казвали достатъчно. Виждала се прегърнатата двойка, леело се бренди. След това изглежда се скарали и Наоми побягнала на горния етаж. Брадли я последвал.

В желанието си да изпълни поставената му задача, Руни се покачил на удобно дърво и насочил телеобектива си в прозореца на спалнята. Разправията продължила там, ставала все по-разгорещена. Наоми ударила Брадли през лицето, но когато той се извърнал да си тръгне, тя извадила пистолет от чекмеджето на нощното шкафче. Фотоапаратът бе уловил ужаса, изписан на лицето му, както й яростта на Наоми в мига на изстрела.

Келси дълго остана вгледана в снимката и в заглавието над нея, което крещеше с едри букви: ВИНОВНА! Направи си старателно още копия, изключи апарата и събра бележките и папките си. Преди разумът да вземе връх над чувствата й, намери телефонен автомат и набра номера.

— „Трите върби“.

— Наоми Чадуик, моля.

— Бихте ли казали кой я търси?

— Келси Байдън.

Чу се леко, задавено възклицание, но бързо бе сподавено.

— Мис Наоми е в конюшнята, ще й позвъня.

След малко отсреща вдигнаха деривата и Келси чу спокойния глас на Наоми.

— Здравей, Келси. Радвам се да те чуя.

— Бих искала пак да поговоря с теб.

— Разбира се. Винаги, щом поискаш.

— Веднага. Ще ми отнеме един час да стигна до там. И този път предпочитам да бъдем сами.

— Добре. Тук съм. — Наоми затвори телефона и изтри влажни длани в джинсите си. — Дъщеря ми пристига, Моузес.

— Така и подразбрах.

Моузес Уайтри, който тренираше конете на Наоми, неин доверен служител и дългогодишен любовник, продължи да разглежда схемите за разплод. Беше полуевреин, полуиндианец и никога не се осланяше на случайността при смесването на расите. Носеше косата си на дълга, прошарена плитка, спусната по гърба. На шията му проблясваше сребърна юдейска звезда. Моузес знаеше всичко, което можеше да се знае за конете. И с малки изключения ги предпочиташе пред хората.

— Ще задава въпроси.

— Да.

— Какво да й отговоря.

Не я погледна, а и нямаше нужда. Познаваше всяка гънчица по лицето на Наоми.

— Опитай с истината.

— Голямо добро видях от истината, няма що.

— Тя е твоя кръв.

Нещата винаги са толкова прости за Моузес, нетърпеливо си помисли Наоми.

— Тя е голяма жена. Надявам се да има собствено мнение. Няма да ме разбере само защото сме от една кръв, Моузес. Ако го направи, ще съм разочарована.

Той остави документите и се изправи. Не беше много едър — само няколко килограма и няколко сантиметра в повече за някогашната му мечта да стане жокей. В износените си ботуши беше на едно ниво с Наоми.

— Искаш да те обича, да те приеме, но да стане според твоите разбирания. Винаги си желала прекалено много, Наоми.

Тя нежно докосна изпръхналата му от вятъра буза. Неспособна беше да му се разсърди. Той бе мъжът, който я бе чакал, който никога не й задаваше въпроси, който винаги я бе обичал.

— Винаги си ми го казвал. Не знаех колко силно ще го желая, докато не я видях отново, Моузес. Нямах представа, че ще е толкова важно за мен.

— А ти се иска да не е така.

— О, иска ми се да не е.

Разбираше го. Беше прекарал по-голямата част от живота си с напразното желание да не обича така Наоми.

— Моят народ има една поговорка.

— Кой народ?

Той се усмихна. И двамата знаеха, че половината от поговорките измисляше сам, а останалите нагласяше според случая.

— Само глупаците не постигат желанията си. Остави я да те види каквато си. Това ще е достатъчно.

— Моузес. — В кабинета надзърна един от конярите и вдигна ръка да поздрави Наоми. — Мис, не ми харесва как Ведрина държи предния си ляв крак. Има и някакво възпаление.

— Тази сутрин тичаше добре — сбърчи вежди Моузес. Беше станал още преди изгрев, за да наблюдава ранната тренировка. — Дай да я видим.

Кабинетът му се намираше в малко помещение пред конюшните. Беше тясно и често миришеше на конска пикоч, но Моузес го предпочиташе пред чистата стая, използвана от предшественика му във варосаната сграда близо до западния манеж.

Той често казваше, че миризмата на коне за него е като френски парфюм и не желае никакви префърцунени щабквартири далеч от мястото на активна работа.

Всъщност конюшните бяха почти толкова излъскани, колкото всеки луксозен хотел и обикновено бяха доста по-пълни. Бетоновият наклонен под между отделните клетки беше излъскан и безупречно чист. А на всяка клетка висеше емайлирана табела с името на коня, изписано със златни букви. Беше една от приумиците на баща й и Наоми я продължи, след като наследи управлението на фермата.

Вътре миришеше на коне, на мехлеми, на сено, жито и кожа — букет, който отчаяно й липсваше през годините в затвора и който винаги високо бе ценила.

За нея това бе мирисът на свободата.

Докато Моузес преминаваше по пътеката, конете подаваха глави от клетките си. Той също си имаше своя миризма и те я разпознаваха. Вярно, ботушите му трополяха забързано по цимента, но винаги намираше време за едно бързо поглаждане, за прошепната дума.

Работниците продължаваха обичайната си работа. Може би при появата на шефа, вилите и четките се движеха още по-ентусиазирано.

— Канех се да я водя на пасището, като я видях как си държи крака — спря пред клетката на Ведрина конярят. — Забелязах подутината и помислих, че ще искате да я погледнете.

Моузес едва чуто промърмори и прокара ръка по лъскавата петниста козина. Погледна очите на младата кобилка, подуши дъха й и продължи да й говори тихичко, докато ръката му внимателно се смъкваше от главата към бедрата и по-надолу по крака.

Имаше подутина точно над глезена и сякаш лека температура. Когато внимателно притисна мястото, кобилата се дръпна назад и предупредително изпръхтя.

— Изглежда се е ударила в нещо.

— Тази сутрин я язди Рино. — Наоми си спомни, че жокеят специално бе дошъл във фермата за тренировката. — Вижте дали е още тук.

— Да, мадам — изтича навън конярят.

— Много красиво бягаше тази сутрин — клекна до Моузес тя и също огледа наранения крак, като внимателно го повдигна напред и назад, за да провери дали има болка в хълбока. — Изглежда се е претоварила — измърмори като на себе си. Под кожата се виждаше обезцветен участък и признаци за съсирване на кръвта. Костта вероятно бе натъртена, но при повече късмет, няма да е счупена. — Следващата седмица трябва да е в Саратога.

— Вероятно ще успее да отиде. — Но всъщност не мислеше така, не и с този крак. — Можем да смъкнем отока. По-добре е все пак да викнем ветеринарния. Една снимка с нищо няма да й навреди.

— Аз ще се погрижа. Ще говоря и с Рино — изправи се тя и обви ръка около шията на кобилата. Конете бяха инвестиция, бизнес, но това не отменяше любовта й към тях. — Има сърце на шампион, Моузес. Не искам да чувам, че повече няма да бяга.

 

 

Час по-късно Наоми наблюдаваше как обработват раната на кобилката. Вече бяха приложили струя студена вода директно върху мястото, а сега лично Моузес масажираше натъртеното със смес от оцет и хладка вода. Ветеринарният лекар стоеше в клетката и подготвяше инжекция.

— След колко време може да поднови тренировките, Мат?

— След месец. Даже по-добре след шест седмици — стрелна с поглед Наоми той. Мат Ганър имаше дълго и приятно лице с добродушен поглед. — Костта е натъртена, Наоми, а има и известно увреждане на тъканта, но не е счупено. Ще я държите вътре, ще продължите с масажите, малко леки тренировки и ще се оправи.

— Доста бързо препускахме — намеси се Рино. Жокеят стоеше пред вратата на отделението и наблюдаваше процедурата. Беше се преоблякъл след сутрешната тренировка в един от любимите си прекрасно ушити костюми. Но си оставаше състезател: за него, както и за останалите, нямаше нищо по-важно от деликатните крака на чистокръвните коне. — Не забелязах никаква промяна във вървежа.

— Нито пък аз — вметна Наоми. — Рино казва, че не била залитала. Наблюдавах ги тази сутрин и щях да забележа, ако имаше нещо. Тази кобила е със спокоен нрав. Не подскача в клетката.

— Е, но все пак се е ударила доста силно — каза Мат.

— Ако конярят не беше обърнал внимание, нещата щяха доста да се влошат. Това ще облекчи болката. Ето, момичето ми, стой спокойна сега. — Мушна иглата в кожата на Ведрина, точно над раната. Тя уплашено замята поглед, изпръхтя, но не се дръпна. — Силна и здрава е — продължи Мат. — Пак ще бяга, Моузес, и няма какво повече да ти обяснявам за лечението на крака й, което да не знаеш. Обади ми се, ако започне да вдига температура. Иначе… — Думите му секнаха и той се вгледа през рамото на Наоми.

— Извинете — застана на място Келси, стиснала чантата и папките си. — Съжалявам, че ви прекъсвам. Горе в къщата ми казаха, че ще те намеря тук.

— О — разсеяно прекара ръка през косите си Наоми — загубила съм представа за времето. Тук възникна малък проблем. Мат, това е дъщеря ми, Келси. Келси Байдън, Мат Ганър, ветеринарният ми лекар.

Мат посегна, все така със спринцовката в ръка. После я дръпна и се изчерви.

— Извинете. Здравейте.

Преодолявайки напрежението си, Келси успя да се усмихне.

— Приятно ми е.

— А това е Моузес Уайтри — продължи Наоми, — треньорът на конете. — Моузес не спираше да масажира крака на кобилата и едва забележимо кимна. — Рино Санчес, един от най-добрите жокеи на пистата.

— Най-добрият — отвърна той и намигна. — Приятно ми е да се запознаем.

— Значи си заета — автоматично изрече Келси. — Мога да почакам.

— Не, няма какво повече да правя тук. Благодаря, че дойде толкова бързо, Мат. Съжалявам, че ти прекъснах почивката, Рино.

— О, няма проблем. Разполагам с много време до първия старт. — Отново огледа Келси с нескрито възхищение. — Трябва да дойдете на хиподрума и да ме видите как яздя.

— Сигурна съм, че ще ми хареса.

— Моузес, ще дойда пак да я видя по-късно. Хайде да отидем в къщата — внимателно протегна ръка Наоми, много внимателно, за да не я докосне, после я поведе към задната част на сградата.

— Болен кон ли имате?

— Ранен, страхувам се. Ще трябва да я спрем да бяга през следващите няколко седмици.

— Съжалявам.

Келси погледна към един от заградените участъци, където младо конче показваше способностите си да се движи в права линия. Друг кон, с ездач на гърба, водеха към тренировъчния манеж. Един коняр къпеше лъскав червеникаво — кафяв кон, като го поливаше със струя вода от маркуч. Имаше и още коне, които просто разхождаха в кръг, за да се упражняват.

— Доста работа има тук — констатира Келси, осъзнавайки, че всички погледи се извръщат след нея.

— А, повечето е рано сутрин, но отново ще се раздвижат след затварянето на пистата следобед.

— Днес състезавате ли се?

— Всеки ден има състезания — разсеяна отвърна Наоми. — Но точно сега кобилите продължават да раждат и сутрешната работа често остава за през нощта. — Тя леко се усмихна и продължи. — Като че ли винаги раждат посред нощ.

— Изглежда предния път не разбрах, че работите в такива мащаби.

— През последните десет години се очертаваме като една от най-добрите развъдни ферми в страната. На последните три годишни дербита участвахме поне с по един кон. Спечелихме в Сент Лигър и в Белмонт. Взехме купата на конегледачите за миналите две години. Една от кобилите ни получи златен медал на олимпиадата. — Наоми прекъсна думите си със смях. — Не ме закачай на тази тема. По-зле съм и от някоя баба с пълен албум снимки на внуците си.

— Няма нищо, интересно ми е. — Дори повече, помисли си Келси, отколкото си даваше сметка. — Всъщност, когато бях малка вземах уроци по езда. Предполагам, повечето от нас преминават този стадий на лудост по конете. Татко не одобряваше идеята, но… — Замълча, изведнъж проумяла защо той беше толкова нещастен, когато тя прояви нормалната за момичетата на нейната възраст мания да язди.

— Разбира се, че няма да я одобрява — отвърна със слаба усмивка Наоми. — Напълно разбираемо е. Но ти въпреки всичко вземаше уроци?

— Да, гоних го до дупка, докато ми разреши. — Спря и погледна майка си право в очите. Забеляза леките, едва видими признаци на възрастта, убягнали й при първата им среща поради прекомерната й нервност. Имаше фини бръчици около очите. Други, причинени от емоционалния й нрав или от грижи, леко набраздяваха високото, равно чело. — Сигурно му е било много тежко да ме гледа — само като ме е виждал, ден след ден.

— Не мисля така. Каквото й да е изпитвал Филип към мен, той просто те боготвореше. — Извърна поглед, за да облекчи болката и се вгледа в околните хълмове. Чу се високото и ясно цвилене на кон — звук, по-приятен за Наоми от всяка гениална музика. — Не те попитах за него. Как е той?

— Добре е. Сега е ръководител на катедрата по английски език в университета в Джорджтаун. Всъщност от седем години.

— Много умен мъж. И добър, освен това.

— Но не достатъчно добър за теб.

Наоми учудено вдигна вежди.

— Скъпа ми Келси, аз никога не бях достатъчно добра за него. Попитай, когото искаш. — Отметна косата си назад и отново закрачи. — Разбрах, че отново се е оженил.

— Да, когато бях на осемнадесет. Двамата са много щастлива двойка. Имам и доведен брат, казва се Ченинг.

— И ти обичаш цялото си семейство.

— Много.

Наоми мина през същия вътрешен двор и същата врата на терасата, както и първия път.

— Какво да ти предложа — кафе, чай? Може би малко вино?

— Не е нужно.

— Надявам се да простиш на Герти. Направи сладки, като разбра, че ще идваш. Сигурно не си я спомняш, но за нея ти означаваш много.

Келси се почувства хваната в капана на доброто възпитание и съчувствието.

— Тогава чай и сладки, благодаря.

— Ще отида да й кажа. Седни, моля те.

Но тя не седна. Струваше й се справедливо да огледа по-отблизо вещите на майка си. На пръв поглед стаята беше със спокойна елегантност, свят, различен от хаоса и изцапаните с тор ботуши край конюшните. Огънят гореше кротко и успокояващо, розовите пердета бяха дръпнати, за да пуснат в стаята слънчевите лъчи. Слънцето грееше върху десетината или повече кристални кончета, блеснали с ярки цветове като скъпоценни бижута. Ориенталският килим, застлан върху полирания под от кестеново дърво, отразяваше розовия оттенък на пердетата и бежовите нюанси на дивана.

Нищо ярко, нищо крещящо. Докато човек не се вгледаше по-внимателно. Стените бяха покрити с копринени тапети със същия нежен цвят на слонова кост, както и мебелите. Но картините, големи и абстрактни, представляваха истинска експлозия от ярки и дръзки цветове. Поразителни творби, помисли си Келси, рисувани със страст и гняв. Освен това, забеляза с потрепване тя, подписани с кърваво червени инициали Н.Ч.

Дали са правени от Наоми? Никой не й е споменал, че майка й рисува. Съвсем не са любителски, реши Келси, а много майсторски, талантливи и смущаващи.

Би трябвало да нарушават баланса на безупречната изисканост на стаята, помисли си отново, но въпреки това, по-скоро й придаваха по-земен вид.

Имаше и други красноречиви детайли във всекидневната — статуя на жена, чието лице от алабастър изразяваше неутешима мъка, сърце от бледозелено стъкло с нащърбена пукнатина от средата надолу, малка купичка, пълна с разноцветни камъчета. — Вашите са.

Келси виновно пусна обратно в купата камъчето и се извърна. Герти бе влязла с количката с чая и я гледаше сияеща.

— Моля?

— Много харесвахте красивите камъчета. Запазих ви ги, когато… — Усмивката й потрепна. — Когато заминахте.

— О! — Какъв се очаква да бъде отговорът й? — Значи отдавна работите тук.

— От малко момиче съм в „Трите върби“. Майка ми се грижеше за домакинството на господин Чадуик, после аз я заместих, когато се пенсионира. Премести се във Флорида. Шоколадовите сладки ви бяха любимите.

Жената я гледаше, сякаш беше готова да я изяде с поглед. Трудно беше да се понесе изписаната на лицето й невероятна нежност, а още по-трудно, невероятната радост, спотаена зад нея.

— И още са — успя да отрони Келси.

— Елате да седнете и си вземете. Мис Наоми говори по телефона, но веднага ще дойде. — Едва ли не танцувайки от щастие, Герти наля чай и подреди сладките в чинийката. — Винаги съм си знаела, че ще се върнете. Винаги съм си знаела. Мис Наоми не мислеше така. През цялото време се измъчваше. Но аз й казвах: „Тя е ваше момиче, нали така? Ще дойде да види своята майчица, сигурна съм“. И ето ви и вас.

— Да. — Келси се насили да седне и пое чашата с чай. — Ето ме и мен.

— И толкова пораснала. — Герти не можа да се въздържи и погали косата й. — Вече сте истинска жена. — Набръчканото й лице се сгърчи и ръката й отново се отпусна. После бързо се извърна и припряно излезе от стаята.

— Извинявай — каза Наоми, влизайки след малко. — Моментът е много вълнуващ за Герти. Сигурно те притеснява.

— Няма нищо — отпи от чая Келси. Този път беше китайски, отбеляза с лека усмивка тя. Наоми се засмя с разбиране.

— Проява на леко чувство за хумор. — Наля чаша и за себе си и седна. — Не бях сигурна, че ще се върнеш.

— Нито пък аз. Съмнявам се дали щях да го направя, поне не толкова скоро, ако баба чисто и просто не ми забрани.

— А, Милисън! — Наоми се опита да се отпусне и протегна дългите си крака. — Винаги ме е ненавиждала. Е, — продължи като сви рамене — чувството беше взаимно. Я ми кажи, ти успя ли да отговориш на високите й критерии?

Не съвсем — бързо се стопи усмивката на Келси. Струваше й се нелоялно да обсъжда характера на баба си.

— Семейната чест — промълви с кимване Наоми. — Напълно си права. Не бива да те предизвиквам да критикуваш Милисън. Освен това, не аз трябва да задавам въпроси.

— Как е възможно да приемаш толкова лесно нещата? — остави чашата си с леко потракване на порцелан о порцелан Келси. — Как е възможно да си седиш тук толкова спокойно?

— Докато бях в затвора, научих много неща и те ми помагат да приемам това, което ми се случва. Там човек търпи много ограничения, Келси. Разполагах с твърде много време, за да премисля всичко и преди да се свържа с теб, си дадох обещание, че ще приема каквото и да се случи.

— Защо чака толкова време. Излязла си от затвора преди…

— Дванадесет години, осем месеца и десет дни. Бившите затворници са по-големи маниаци и от бившите пушачи, а аз съм и двете — отново се усмихна тя. — Но това не дава отговор на въпроса ти. Смятах да ти се обадя още в деня на освобождаването ми. Дори идвах пред училището ти. Всеки ден в продължение на една седмица седях в колата си на отсрещната страна на улицата и те наблюдавах как си играеш в малкото дворче. Наблюдавах как заедно с останалите момиченца гледате момчетата, като се преструвате, че не ви интересуват. Веднъж дори излязох от колата и тръгнах да пресичам. Но тогава се попитах дали ще усетиш миризмата на затвор, полепнала по мен. Аз самата продължавах да я надушвам. — Наоми потрепна с рамене и си взе сладка. — Така че се върнах обратно и подкарах колата. Беше щастлива, беше на безопасно място, не знаеше за съществуването ми. После баща ми се разболя. Годините си минаваха, Келси. Всеки път, щом помислех да взема телефона и да ти се обадя, да ти напиша писмо или просто да се появя отново в живота ти, все ми се струваше неподходящо.

— Но сега защо?

— Защото сега моментът ми се стори подходящ. Не си особено щастлива и уверена в себе си и сметнах, че е дошло време да разбереш за съществуването ми. Бракът ти приключи и ти си на кръстопът. Вероятно мислиш, че не разбирам как се чувстваш, но не е така.

— Значи знаеш за Уейд.

— Да. Както и за работата ти и за следването ти. Късметлия си — наследила си ума на баща си. Аз винаги съм била слаба ученичка. Знаеш ли, ако не искаш от сладките, мушни няколко в чантата си. Герти няма да разбере.

Келси с въздишка взе една сладка и отхапа.

— Не знам какво трябва да мисля за всичко това. Не знам какво да мисля и за теб.

— Действителността рядко прилича на онези вълнуващи срещи в шоуто на Опра — отбеляза Наоми. — Отдавна изгубената майка отново се събира с дъщеря си. Пълно опрощение. Аз не искам да ми простиш за всичко, Келси. Но се надявам да ми дадеш шанс.

Келси посегна и взе папката, оставена на дивана.

— Направих някои проучвания.

По дяволите, помисли си Наоми и си взе нова сладка.

— Мислех си, че ще го направиш. Статии от вестниците за процеса?

— И някои други неща.

— Мога да ти уредя да получиш копие от делото.

Пръстите на Келси нервно попипаха папката.

— Копие?

— На твое място щях да искам да получа. Делото беше публично, Келси. И да исках да скрия нещо, не бих могла.

— Когато идвах предишния път, попитах дали си била виновна и ти ми отговори — да.

— Попита ме дали съм убила Алек и аз ти отговорих да.

— Защо не ми каза, че по време на процеса сте пледирали за самозащита.

— Каква е разликата? Бях осъдена. Платих дълга си пред обществото и сега, според действащата система, вече съм реабилитирана.

— В такъв случай това лъжа ли беше? Само юридическа маневра ли е твърдението, че си го убила, за да се защитиш от изнасилване?

— Съдебните заседатели сметнаха така.

— Сега питам теб — разпалено извика насреща й Келси. — Искам прост отговор — да или не.

— Да отнемеш човешки живот не е лесно, независимо от обстоятелствата.

— И какви бяха обстоятелствата? Приела си го в къщата си, в спалнята си.

— Приех го в къщата си — безстрастно отвърна Наоми. — В спалнята ми влезе сам.

— Бил ти е любовник.

— Не, не беше. — С ледено спокойни ръце Наоми наля още чай. — Би могъл да стане, но не бях спала с него. — Погледът й срещна този на дъщеря й. — Заседателите и на това не повярваха. Харесваше ми. Смятах го за очарователен глупак, безобиден и забавен.

— Карали сте се заради друга жена.

— Имам силно развито собственическо чувство — нехайно отвърна Наоми. — Предполагаше се, че е лудо влюбен в мен, следователно аз имах право да флиртувам с други, но не и той. И понеже започваше да ме отегчава и дразни, реших да прекъсна връзката ни. Алек обаче не желаеше. Така двамата се скарахме на публично място. После продължихме спора насаме. Беше бесен, нарече ме с разни имена, опита се да разреши нещата в своя полза с помощта на донякъде груб подход. Това не ме трогна и му заповядах да напусне. — Макар да полагаше усилия да остане спокойна, гласът й потрепери при спомена за онази нощ. — Вместо това той дойде след мен горе, нарече ме с нови имена и стана доста по-груб. Очевидно беше решил да ми покаже от какво се лишавам, затова насила ме хвърли в леглото. Бях разярена и уплашена. Сборичкахме се и аз осъзнах, че е напълно способен да направи онова, с което ме заплашва. Успях да се освободя и взех пистолета. После го застрелях.

Без да каже нищо, Келси отвори папката и извади копието на снимката във вестника. Наоми я пое и само кратко потрепване в ъгълчетата на устните издаде вълнението й.

— Никак не изглеждаме добре и двамата, нали? Но не знаехме, че имаме публика.

— Дори не те е докосвал. Ръцете му са вдигнати нагоре.

— Да. Предполагам, човек трябва да е там, за да разбере. — Върна й обратно снимката. — Не те карам да ми вярваш, Келси. И защо да го правя? Независимо какви са били обстоятелствата, не съм невинна. Но си платих. Обществото ми дава нова възможност. Това е всичко, което искам и от теб.

— Защо ме остави да мисля, че си мъртва? Защо го позволи?

— Защото се чувствах като мъртва. Част от мен наистина беше. И независимо от прегрешенията си, аз те обичах. Не исках да израснеш с мисълта, че се намирам в килия. Не бих могла да преживея онези десет години с мисълта за това. А трябваше да оцелея.

Имаше още въпроси — десетки въпроси, които кръжаха в главата й подобно на рояк пчели. Но смяташе, че е неспособна да понесе отговорите.

— Изобщо не те познавам — каза накрая. — Не знам дали някога ще мога да изпитвам нещо към теб.

— Баща ти сигурно е възпитал у теб чувство за дълг. Милисън несъмнено се е погрижила. Ще се възползвам от него и ще те помоля да дойдеш тук и да постоиш няколко седмици или месец.

За няколко минути Келси остана напълно слисана.

— Искаш да дойда да живея тук? — успя да изрече все пак.

— Нещо като продължително гостуване. Само няколко седмици от живота ти, Келси, в замяна на всички пропуснати досега години. — Не желаеше да се моли. Господи, изобщо не желаеше да се моли, но би го направила, ако няма друг избор. — Много егоистично от моя страна и не особено честно, но искам да имам този шанс.

— Искаш прекалено много.

— Да, така е. Но въпреки това го искам. Аз съм ти майка. Не можеш да го пренебрегнеш. Възможно е да предпочетеш да страниш от мен, но това не променя факта, че съм твоя майка. Ще имаме достатъчно време да разберем дали между нас съществува нещо. Ако не, ще си заминеш. Но се обзалагам, няма да го направиш. Наоми се приведе по-напред. — От какво си направена, Келси? Има ли в теб достатъчно от кръвта на Чадуик, за да приемеш предизвикателството?

Келси вирна брадичка. Беше рисковано. Може би предпочиташе да го приеме по този начин, отколкото като молба.

— Не обещавам за цял месец, но ще дойда. — Остана изненадана, забелязвайки как устните на Наоми леко потрепериха, преди отново да се разтеглят в онази спокойна и уверена усмивка.

— Добре. Ако аз не успея да те очаровам, „Трите върби“ със сигурност ще го сторят. Ще трябва да проверим какво си усвоила от уроците по езда.

— Не се предавам лесно.

— Нито пък аз.