Нора Робъртс
Сезони на любовта (18)

Седма глава

Кет не бе очаквала, че ще се влюби по време на шестседмично пътуване по реката. Още по-малко бе очаквала да се окаже влюбена в деветдесетгодишен мъж.

Ала се влюби до уши в Дениъл Макгрегър.

Той бе разбойник и това събуждаше собствената й любов към приключенията. Силно се горещеше и на нея й харесваше да има срещу себе си също толкова избухлив характер. Сърцето му бе сантиментално и меко, а умът му остър като бръснач. На това съчетание Кет не можеше да устои.

Не бе толкова сигурна за Ана Макгрегър. В нея имаше достойнство, спокойствие и онази хватка на дама с желязна ръка в кадифена ръкавица, с който една жена или се ражда, или не, но никога не може да го научи.

Дъщеря й също го имаше, помисли Кет. Сигурно всички жени от Макгрегърови го имаха, включително онези, които идваха в семейството чрез брак.

Е, тя никога нямаше да бъде дама, а и нямаше желание да бъде. Нямаше намерение да отиде където и да било чрез брак. Кет бе солова изпълнителка и възнамеряваше да си остане такава. Ала можеше да общува с Макгрегърови като равна с равни и да се наслаждава на всеки момент.

— Ти не знаеш нито една шотландска балада? Що за певица си?

— Певица на любовни песни, господин Макгрегър. — Кет с удоволствие запя в празния салон пред единствения си слушател. Винаги, когато ресторантът бе затворен, Дениъл сядаше на една от масите, коментираше списъка на песните и й даваше съвети.

— Значи ли това, че не можеш да имаш малко разнообразие? — Той я погледна строго изпод снежнобелите си вежди. — Ами че има някои шотландски мелодии, които могат да изтръгнат от гърдите на мъжа сърцето, докато още бие. С този твой глас всеки мъж, който има шотландска кръв във вените, ще се влюби в теб.

Тя демонстративно прокара ръка през косата си.

— Те и без това се влюбват в мен.

Старецът се изсмя и тропна с големия си юмрук върху масата.

— Ти си нахално момиче, Кет Феръл. Защо не се заплесваш по красивия ми внук?

Това бе още един стандартен въпрос и Кет се усмихна дяволито:

— Защото пазя сърцето си за вас. Защо да се задоволявам с дребната риба, когато мога да имам голямата акула?

Широкото му лице порозовя от удоволствие. После поглади меката си бяла брада и я погледна внимателно със сините си като лятно небе очи:

— Той ще ти подари много хубави бебета.

— Имате предвид, ще ги подари на вас. Вече ви познавам, господин Макгрегър. — Тя се наведе и го целуна. — Вие няма да сте щастлив, преди да имате достатъчно внучета, за да се напълни цяла аудитория.

— Ана се коси заради тях — и тъй като жена му я нямаше наблизо, той измъкна от джоба си една пура. — Тя ден и нощ се тревожи за младия Дънкан.

— Жена ви е много спокойна като за такива тревоги. — Кет взе един кибрит, запали клечка и се усмихна в очите на Дениъл, когато той разпали пурата: — Ако избягаш с мен, сладурче, никой от нас цял живот няма за нищо да се тревожи.

— Пак ли прелъстяваш дядо ми? — Дънкан влезе в салона и му стана приятно, като ги видя заедно — което, бе забелязал, често се случваше.

— Ако не беше цъфнал, можеше да го навия да ме заведе във Венеция. — Едва успя да се усмихне и Дънкан вече я бе хванал за косата и я целуваше бясно.

— Ха така! — Дениъл отново тропна с юмрук. — Така повече подхожда! Здраво я дръж момче, много е хлъзгава.

— Държа я — отвърна Дънкан безгрижно. И започваше да мисли, че иска и да я задържи. — Салонът се отваря в двайсет часа, дядо — измърмори той, без да откъсва очи от Кет. — Иди си играй някъде другаде.

— Така ли се говори с дядо? — скастри го строго Кет.

— Така, ако непрекъснато се опитва да ми отмъкне жената.

— Тази жена се опитва да отмъкне него. — Тя се опита да се освободи и се озова здраво стисната. — Някои от нас работят тук, сладурче.

— Аз съм шефът, не забравяй. Извинявай, дядо, имам кратка делова среща с главната изпълнителка. — Задърпа Кет към гримьорната й и подвикна през рамо: — Между другото, баба идва насам. Ще трябва да се отървеш от тая пура.

— Пресвета Дево — прошепна Дениъл, припряно загаси пурата и размаха ръце да разсее дима. После се усмихна сантиментално след Дънкан и Кет.

Искаше му се да се обзаложи, че още преди края на лятото ще има сватба.

— Дънкан, аз имах делови разговор с господин Макгрегър.

— Всеки път, когато се появя, ти имаш разговор с него. Не мога да повярвам, че старецът ми е съперник.

— Луда съм по него.

— Аз също. Но… — Той затвори вратата на гримьорната, превъртя ключа и притисна гърба й към стената. Гледайки я, плъзна ръце нагоре, по гърдите й, после надолу.

— О, добре — промълви тя, усетила как сърцето й се блъска в гърлото. Раздавай го леко, заповяда си, раздавай го секси. Не мисли, не чувствай повече, отколкото можеш да понесеш. — Защо не каза така? — Обви ръце около него, готова да го увлече в гореща, умопомрачителна целувка.

Ала Дънкан обхвана с две ръце лицето й, докосна устните й със своите, леко ги захапа. Искаше да я чуе как затаява дъх, както винаги, когато я съблазняваше бавно. Искаше да почувства онова постепенно, почти неохотно разтопяване, онова плавно отстъпление.

Понякога бе пламък в кръвта, само жар, лумване и блясък. В такива моменти никой не можеше да вземе другия достатъчно бързо.

Друг път бяха като безгрижни деца, само боричкане и смях.

А от време на време бе бавно и нежно. Само сърце. И това, осъзна той, докато устните му се притискаха лениво към нейните, искаше сега. Искаше сърцето й.

Кет въздъхна и потъна в ръцете му. И му даде това, което никога не бе предполагала, че може да даде. С него в нея винаги имаше нещо повече, още един извор на чувства, който трябваше да бъде уловен, още една врата, която трябваше тихо да бъде отворена.

Произнесе името му, когато Дънкан я вдигна да я занесе на дивана, прошепна го, когато легна до нея, простена го, когато ръцете му започнаха да се движат върху нея.

Докосването на върховете на пръстите по плътта, топлината на дъха, устните, срещащи се в дълги, дълбоки и болезнени целувки…

Дънкан почувства как пулсът й се препъна под ръцете му, как сърцето й се втурна под устните му. Ала искаше нещо повече от възбуда, повече от страст. Искаше любов.

— Пусни ме да вляза — прошепна в устните й. — Никога няма да ти причиня болка.

Но й причиняваше болка, дори в този момент. Той разкъсваше в нея нещо, откъсваше от нея нещо, което тя се ужасяваше да не загуби. Поклати глава, отказвайки и на двамата, ала устните му бяха търпеливи, ръцете му безмилостно нежни.

Те разтвориха широко сърцето й и го пуснаха да се хвърли в него.

Промяната я разби, остави я безпомощна и объркана. Дънкан проникна в нея, надигна се да вижда лицето й, чувствата и смущението в очите й.

Собственото му сърце се преизпълни до пръскане.

— Различно е — прошепна той.

Кет не можеше да говори, само преглътна едно ридание, когато устните му отново покриха нейните. Неспособна да се съпротивлява, се понесе с него над високата топла вълна. После под нея.

— Различно е — повтори Дънкан.

Кет грабна един халат от закачалката и се уви в него. Отчаяно потърси равновесие и рязко затегна колана.

Самоубийство. Не бе ли казала, че той бе равнозначен на самоубийство? И ето я сега, люшкаща се на ръба на скалата.

— Не, не е. — Искаше й се сама да си вярва. — И не трябва да бъде.

Дънкан наклони глава:

— Защо те плаши да знаеш, че държа на теб? Че имаш значение за мен?

— Не ме плаши. — За да успокои ръцете си, които не можеха да си намерят място, хвана четката си и започна да се разресва. — Можеш да мислиш за мен каквото си искаш, но аз не спя с мъже, за които нямам значение.

— Не съм казал това. И не съм го мислил. — Той навлече панталона и посегна към ризата си. — Бива те да извърташ нещата както ти е удобно. Ала мен ме бива да не се отклонявам от важното. В момента това си ти.

— Е, много хубаво. — Очите й срещнаха неговите в огледалото. — Обичам да съм важна. — Вече по-уверена, остави четката, после се обърна и се облегна на тоалетната масичка. — Ти също си важен, Дънкан. Това ли искаш да чуеш? Разбира се, че си важен, иначе нямаше да бъда още с теб. Не усложнявай нещата.

— Виж ти, аз пък мислех, че ги опростявам. Какво изпитваш към мен?

— Много неща. Желая те — мисля, че това е достатъчно очевидно. Приятен си ми. — Тя се усмихна, приближи се и прокара ръце по гърдите му. — Харесвам твоя стил, харесвам лицето ти и направо обожавам тялото ти.

Веселата искрица, на която се бе надявала, не проблесна в очите му. Те останаха неподвижни, спокойни и мъничко студени.

— А без секса?

— Трудно е да се каже. — Кет сви рамене, обърна се да подреди гримовете по масичката, но ръцете й бяха вдървени. — Защото не сме без секс, нали? Ала заради разговора… — Насили се отново да се обърне. — Пак щях да те харесвам. Ти си симпатичен мъж. Аз не се сприятелявам лесно, Дънкан. Не оставам достатъчно дълго на едно място, за да поема проблемите или риска, които включва едно приятелство. Ти си изключение.

Той вдигна вежди. Странно, помисли, как можеше да чувства едновременно удоволствие и раздразнение?

— Значи сме приятели?

— А не сме ли?

— Сигурно. — Усмихна й се също така безгрижно. — Е, приятелче, скоро ще отплаваме от пристанището. Трябва да се заема за работа.

— Ще се видим по-късно. — Тя потрепери. Имаше чувството, че на косъм бе избягнала някаква голяма криза. — Знаеш ли какво, Дънкан? Хубаво е да се работи с теб.

Той се засмя и отвори вратата. Ала когато я затвори зад себе си, очите му се присвиха, потъмняха и усмивката му угасна.

Винаги се бе смятал за късметлия. Но какъв бе този негов късмет така внезапно да се влюби, така нелепо да се влюби в жена, която не попадаше в никакви стандартни категории?

Любовта не бе игра, която бе очаквал да играе, преди да бе дяволски добър и готов. Ала картите вече бяха раздадени. Трябваше само да внимава тя да не го блъфира и да си плаща дълговете.

Защото когато Дънкан Блейд играеше, той играеше, за да спечели.