Джек Слейд
Похитители на жени (15)

15.

На следващия ден по пладне Ласитър се изкачи с коня си по обрасъл с палми и цъфнали декоративни храсти хълм, на който бе разположена бялата вила на Род Алисън. Рано преди обед бе намерил коменданта на местния въоръжен гарнизон и можа да се уточни с него за предстоящите събития.

Една дузина цивилно облечени войници се движеше на известно разстояние след Ласитър. Трябваше да обградят вилата и да са готови да атакуват, щом чуят изстрели. Недалеч от вилата стояха в прикритие униформени войници начело с капитан Диего Галанте.

От хълма се разкриваше красива гледка към града Гуаймас с множеството бели къщи, виждаше се пристанището и заливът. Широкото пространство около вилата бе оградено с висока стена със стърчащи на горната й част железни остриета.

Голямата порта от ковано желязо бе заключена. През нея Ласитър видя огромна градина с нацъфтели цветя, успя да различи и част от верандата на вилата, чиито барокови колони подпираха покрива и украсяваха портала. Със силен лай отнякъде изскочиха две големи кучета и се втурнаха към желязната порта, злобно ръмжейки.

Ласитър повика силно:

— Хей, има ли някой!

Мина известно време, докато най-после се появи един здравеняк със сламена шапка и престилка на градинар. Под престилката си бе препасал кожен ремък с револвери, а в дясната си ръка държеше мачете — голям тежък нож за сечене на захарна тръстика.

Мрачното му лице с гъсти, сключени вежди пораждаше още от пръв поглед догадки, че този човек в действителност се занимава с нещо друго, а не с цветя, храсти или други градинарски дейности. У Ласитър надделя усещането, че той изпълняваше службата на телохранител.

— Какво искаш? — изръмжа той, след като с грубо подвикване накара кучетата да млъкнат.

— Искам да говоря със сеньор Алисън — отговори Ласитър. — Спешно е.

— Ела довечера — рече навъсено мнимият градинар. Видът му беше толкова неприятен, че сигурно всяка роза щеше моментално да увехне, ако се приближеше по-близо до нея. — Сеньорът спи.

— Събуди го, ако обичаш — настоя Ласитър. — Праща ме Ел Буитре, придружавах транспорта, предназначен за Алисън. Съобщи му това, пък тогава ще видим дали няма светкавично да размърда задника си.

— Нов транспорт, нови жени и момичета — повтори мъжът и очите му блеснаха жадно и алчно. — Случило ли се е нещо?

— Каквото трябва, ще разкажа на твоя бос. А сега направи усилие да му съобщиш за мен!

Мъжът пъхна в пояса острия нож мачете, хвана двете кучета за каишките и ги отведе със себе си към вилата. Завърза ги със синджир на верандата и изчезна в къщата.

Този път Ласитър не трябваше да чака толкова дълго. Мрачният тип излезе бързо и също тъй бързо отвори портата. На балкона над верандата някой вдигна сенника.

Отвори се вратата към луксозно обзаведена спалня. Появи се пищна, червенокоса, силно гримирана жена в копринен халат, с цигара в ръка. Полюшвайки бедра, се приближи до парапета на балкона. Наблюдаваше яздещия към вилата Ласитър.

Домашната роба на червенокосата имаше дълбоки шлицове от двете страни и разкриваше дългите й бедра. Ласитър хвърли поглед нагоре, докато завързваше жребеца си зад решетката на верандата.

Преддверието издаваше парвенюшки вкус: махагонова ламперия, кристални полилеи, картини и килими. От двете страни широко стълбище водеше към първия етаж. Отляво и отдясно на партера започваха коридори. На задната страна на просторното преддверие имаше голяма врата.

Род Алисън разбираше как да живее. За сметка на други, които използуваше по най-мръсен начин.

— Сеньор Алисън ви очаква, сеньор, в работния си кабинет на първия етаж. Качете се по стълбището.

Ласитър кимна и се качи горе. На раменете му висеше избеляло шарено пончо. Бе нахлупил ниско сомбрерото си, което изглеждаше доста овехтяло и освен това беше продупчено от ножа на Джеки Джак. Отдавна трябваше да се снабди с ново.

Ласитър беше небръснат. Носеше каубойски ботуши с високи токове. Изкачваше бавно стъпало по стъпало. Двата ремингтъна висяха от двете му страни, а патрондашът на пояса му бе пълен с патрони.

Стигнал до коридора на горния етаж, той отново видя червенокосата хубавица, която бе излязла от една врата и похотливо му се усмихваше. Две врати по-нататък го посрещна висок креол с безупречен костюм и дантелена риза. Револверът му беше посребрен, а кобурът — украсен със седеф.

— Аз съм Пиер Дюфрене — каза той със светски маниер и направи лек поклон. — Пълномощник съм на господин Алисън. Господин Алисън ви очаква.

След тези думи отвори тапицираната с кадифе врата. Обърна се много грубо към червенокосата и я нахока:

— Изчезвай в стаята си, мръснице, и се облечи. Иначе ще стане лошо!

Червенокосата направи гримаса, този тон не я изненада. Тя беше една от често сменящите се любовници играчки на Род Алисън, на когото бе правила компания по време на следобедната почивка. Ласитър влезе в големия разкошен кабинет на Род Алисън.

До прозореца, чиито щори бяха спуснати наполовина, така че едва пропускаха слънчевата светлина, бе разположено внушително писалище от махагон, а върху него блестяха сребърни принадлежности за писане. Ласитър седна на един фотьойл, потъна в меката тапицерия и протегна дългите си крака.

В тази великолепна стая и в присъствието на елегантно облечения Пиер Дюфрене Ласитър осъзна, че е небръснат и целият е покрит с прах. От дрехите му миришеше на пот. Сви си цигара и я запали.

Друг мъж с широки рамене стоеше облегнат на копринените тапети. Беше много изискано облечен господин със светеща от чистота риза и папийонка на комарджия. Видът му допълваха два револвера, висящи на черен колан.

Имаше сламеноруса коса, намазана с помада и плътно прилепнала зад слепоочията, скулесто лице и светлосини очи, безжизнени и безизразни като стъклени топчета. Ръцете му, издаващи нервност, бяха почти непрекъснато в готовност да измъкнат револверите.

— Това е Пол — представи го Дюфрене — един от най-бързите стрелци, които съм срещал някога.

— А къде е Алисън?

— Всеки момент ще дойде. Имайте малко търпение, мосю. Мога ли да ви предложа нещо? Уиски? Коняк? Джин? Вино? Пура — малка или голяма?

— Не, благодаря — каза Ласитър.

Ласитър мълчаливо оглеждаше двамата мъже. След това се отвори някаква врата в стената. Род Алисън влезе в стаята.

Той беше висок на ръст, с грамадна фигура и оплешивяла глава. Малките му очички изглеждаха още по-малки поради тлъстото му лице. Носеше много скъпи дрехи.

От джобчето на жилетката му висеше солиден златен синджир за часовник. Под дясната мишница се виждаше кобур на револвер. Явно, в случая ставаше въпрос за кобур с пружиниращ механизъм, чрез който късият „Колт“ на Алисън можеше светкавично да се озове в ръката му.

От него се носеше сладникава миризма на парфюм. На късите му дебели пръсти блестяха и искряха с разноцветни отблясъци пръстени със скъпоценни камъни. Алисън подаде на Ласитър месестата си ръка, поздрави го и седна зад бюрото си.

Пиер Дюфрене, телохранителят и професионалният стрелец Пол останаха в кабинета.

— Как се казвате, скъпи приятелю? — попита собственикът на бордеи.

— Ласитър.

— Да не сте оня Ласитър, който години наред държеше в напрежение Уелс Фарго къмпани?

— Точно така. Но това е вече минало.

— Много странен човек сте. А сега попаднахте в бандата на Ел Буитре?

— Да. Търсех сигурно убежище.

Род Алисън си наля от една бутилка чаша шери и отпи с голяма наслада. На бюрото му имаше най-различни бутилки, а също и поднос с чаши.

— Кога ще пристигне транспортът? — попита Алисън направо без усуквания. — Този път очаквам повече от трийсет млади жени. Както е ставало и преди, ще продам някои от тях на други собственици на бордеи.

Ласитър хранеше надежда, че всички тези нещастни жени ще могат да се отърват от ужасната съдба, която им готвеше Алисън. Съществуваха реални предпоставки за това, така че Ласитър вярваше в успеха на начинанието си.

— Приготвил съм парите, които трябва да платя за жените. Цялата сума е в сейфа ми — каза Алисън. — Кога ще получа стоката?

На Ласитър му се искаше да му удари един по мазната мутра.

— Нищо няма да получите сега — отговори той. — Войниците заловиха транспорта. Единствено аз успях да се изплъзна от ръцете им. Всички останали от конвоя до един са мъртви.

Род Алисън и другите двама бяха като втрещени. Преди Алисън да успее да каже нещо, се отвори същата врата, от която беше влязъл той. Появи се червенокосата хубавица. Сега беше облечена с отровнозелена, дълбоко деколтирана рокля, прилепнала до крайност по тялото й.

— Хелоу, Роди, сладурче — изчурулика тя. — Вървят ли добре сделките?

— Махай се, Естер! — заповяда й Род Алисън. — И то веднага!

Тонът и изражението на лицето му говореха достатъчно красноречиво. Червенокосата просто избяга от стаята. Подпирайки се на двете си ръце, Род Алисън се изправи зад бюрото и започна да ругае Ласитър.

— Какво казахте, човече? Истина ли е? Джордж ми намекна, че нещо май не е наред.

Сигурно мнимият градинар се казваше Джордж. Ласитър стана и пристъпи до масивното писалище на Алисън. Не изпускаше от погледа си Пиер Дюфрене и професионалния стрелец Пол. Това беше моментът, в който трябваше да вземе окончателно решение.

— Да не мислите, че ви разправям вицове? — попита Ласитър собственика на публични домове. — Ще ви съобщя и още нещо. Свършено е с мръсната ви игра. Войници чакат пред вилата, за да ви арестуват. Аз съм таен агент. Имам твърдото намерение да ликвидирам бандата на Ел Буитре, както и вас самия. Защото и вие сте такава отрепка и престъпник като Ел Буитре, само че още по-гаден и противен.

— Какво? — задъхваше се Род Алисън. Предизвикателството направо го срази. — Какво? И ти се осмеляваш…? Сигурно си се побъркал, ти…

Веднага онемя, като видя насочения „Ремингтън“.

Пиер Дюфрене и професионалният стрелец Пол замръзнаха на местата си.

— Алисън — каза кратко Ласитър, — арестувам ви, за да ви предам на мексиканските власти. Вашите бордеи ще бъдат затворени. По-късно ще се изясни дали ще бъдете съден тук, или ще бъдете предаден на властите в Щатите. Вашите хора също са арестувани. Вдигнете си ръцете! Горе ръцете!

Войниците нахълтаха в къщата. Ласитър бе отвлякъл вниманието на Алисън и телохранителите му, за да предостави на войниците необходимото време да се приближат безшумно.

Нямаше никаква съпротива. Род Алисън и персоналът му се предадоха. Капитан Диего Галанте пристигна незабавно с подразделението униформени войници. Един от цивилните войници направи донесение на капитана.

С ключа, който Род Алисън носеше на синджир на врата си, войниците отвориха сейфа. В него намериха много документи. Капитан Галанте ги прегледа набързо.

— Само това е достатъчно, за да хвръкнат във въздуха Род Алисън и всичките му бордеи — отбеляза той доволен. — Помогнахте ни много, сеньор Ласитър. Заслужихте си държавния орден на Мексико. Благодаря ви. Планът ви успя. Маневрата беше безупречна.