Лори Макбейн
Мрак преди зората (1)

Прелюдия

„Няма светлина, няма нищо, освен мрак.“

Джон Милтън

На северното крайбрежие на Девън, в Уест Кънтри, се намира Мердрако. Огромни кули се издигат в мъгливото утро от прастари времена, сякаш сложени на това място от съдбата със задачата да стоят на пост до края на времето. Стени на прастар замък, издигнати от човешка ръка, камък по камък, но сега изоставени — а под белязаните от времето зъбери се плиска само безкрайният прибой на морето; ехото му се вие на спирали по каменните стълби на кулите.

Единственият звук нощем е самотният крясък на някоя сова, потърсила убежище в изоставените кули. В отговор на призива за бой вече не се чува дрънчене на горди щитове или изпитани в битката мечове, мълчанието на голямата зала не се нарушава от дръзки бойни викове. Господарят на замъка отдавна го няма — останал е само неспокойният шепот на морето.

Човешки стъпки не смеят да осквернят тишината на облените от лунната светлина пътеки, нетърпеливи ръце не посягат да разкъсат изкусната плетеница от паяжини. Слоят прах, спуснал се безшумно през безкрайно дългите години, остава недокоснат. Чува се само недоволното мърморене на морето.

Минава ден след ден и хората безмълвно отбелязват хода на слънцето и луната, които изгряват на изток. А когато виещият се по небето път ги преведе покрай брулените от вятъра каменни стени, потъналият в размисли палат си е все там, високо над крайбрежните скали, облени с пръски пяна.

Така минават столетията, бавно и мъчително. Всяко поколение, което прекарва дните си на Мердрако, живее там в радост и грижи. Залязващото слънце, сякаш изпаднало в немилост, всеки ден се скрива в морето зад кулите на Мердрако в часа, когато камбаните на параклиса възвестяват вечерния здрач и настъпването на прилива. А луната, горда и сериозна, бавно се издига в небето. Но и тя е осъдена да се сбогува и да потъне в сънените води на утринното море, когато прозвучи песента на чучулигата, придружаваща новия ден, и първите златни ивици на хоризонта отново докоснат кулите на Мердрако.

Слънцето и луната, морето и Мердрако. Вечен кръговрат, непрестанни промени, и въпреки това всичко остава, както си е, за вечни времена.

Изградено от камък и хоросан, Мердрако беше всичко, което бе останало от някогашното голямо и благородно семейство. Запуснат, празен и забравен сега, замъкът все още пазеше спомена за някогашното величие. Над осиротелите стени и кули се стелеше чувство на всепроникваща меланхолия, която създаваше илюзията, че животът в Мердрако просто е задрямал, но скоро отново ще се събуди — и тогава всичко ще бъде както преди.

Изпокъсаното знаме, загубило цвят от слънцето, раздирано от вятъра и пръските на вълните, отново ще се развее гордо и величествено, а мрачният прибой на морето ще бъде заглушен от ехтящия сигнал на тромпета, който ще събуди за нов живот заглъхналия замък. Там, където днес отекват само крясъците на чайките, скоро ще залаят кучета, ще задрънчат оръжия, по паважа на вътрешния двор ще тропат конски копита. Нежни мелодии от флейти и мандолини ще се издигнат към небето заедно с пушеците от многобройните огньове, където ще се смесят с изпаренията на морето.

Ала вятърът въздъхва — далечно, бледо ехо — и сякаш нищо не е било. Над студените камъни на замъка цари нереална тишина, падащият мрак превръща сенките в мъгляви мрачни образи и вече нищо не е такова, каквото е било; яснотата на линиите е изтрита от невидима ръка, докато останат само някакви размазани очертания. Промъкналата се сянка на прелитаща птица сякаш е призрак от миналото, а каменните дракони, вкопани в стените на Мердрако, отварят усти и ревът им се смесва с бученето на разбуненото море.

Ала драконите на Мердрако остават пленници. Каменни същества, издигнати високо над портите; ужасяващите им очи са вторачени в земята, извитите назъбени опашки се веят над увенчаните с рога глави, устремени към идващия враг — каменните дракони чакат и бдят.

В тишината на безлунната нощ дебне опасност. Но няма никой, който би могъл да издърпа подвижния мост или да свали решетките. Макар че дори това не би могло да опази дома от неумолимия му враг, защото разрушителят на Мердрако е времето.

Мердрако е раним, изложен на произвола на своя враг. Беззащитен е и не може да се брани от нощите, които крият всичко, нито от дните, изпълнени с неистините на още неприятели — завистта и алчността.

А времето е в помощ на неумолимите врагове на вече несъществуващото семейство. То подпомага неприятеля, който не знае милост по отношение на Мердрако, и някъде в безкрайните дълбини на времето този неприятел вече се наслаждава на победата си и пирува след успеха си — западането и края на семейството; и окончателното разрушение на Мердрако.

Няма никой, който да заплаче над отминаващото време, над отиващите си часове. Останали са само бледи, едва влачещи се призраци на отдавна отминали времена. Няма никой, който да подеме песента за миналото величие, никой, освен ревящия вятър, който оплаква умиращия ден.

Ала в мрака преди разсъмване, възправен гордо над тихо хленчещите води, Мердрако чака пристигането на своя господар…