Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los premios, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хулио Кортасар. Лотарията

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Какво да прави романистът с посредствените, съвсем «обикновени» хора и как да ги покаже пред читателите, за да ги направи поне що-годе интересни? Напълно да ги отмине в разказа си не е възможно, защото посредствените хора всеки момент и в мнозинството си са необходимо звено, което свързва житейските събития; да ги отмине — значи да наруши достоверността.“

Достоевски, „Идиот“, IV, 1.

I

„Маркизата излезе в пет — помисли Карлос Лопес. — Къде ли, по дяволите, съм чел това?“

Беше в „Лондон“, на ъгъла на „Перу“ и „Авенида“; беше пет и десет. Маркизата излезе в пет? Лопес тръсна глава, за да отхвърли откъслечния спомен, и отпи от своя „Килмес Кристъл“. Не беше достатъчно студен.

— Нарушат ли на човек навиците му, той е като риба на сухо — каза доктор Рестели, с поглед в чашата си. — Знаете ли, много съм свикнал със сладкото мате[1] в четири часа. Забележете тази дама, която излиза от метрото, не знам дали ще успеете да я видите — има толкова много пешеходци. Ето я, имам предвид русата. Дали ще срещнем такива руси и изящни пътнички по време на нашата приятна разходка по море?

— Съмнително е — каза Лопес. — Най-хубавите жени винаги пътуват в другия кораб, това е неизбежно.

— Ех, скептична младеж — каза доктор Рестели. — Аз вече съм надхвърлил възрастта на лудориите, макар че, разбира се, умея да се забавлявам отвреме-навреме. При все това съм запазил оптимизма си и както в багажа си съм приготвил три бутилки грапа[2] от Катамарка, съм почти сигурен, че ще се радваме на компанията на красиви момичета.

— Ще видим, ако изобщо пътуваме — каза Лопес. — А понеже говорим за жени, ето там влиза една, достойна да извиете глава около шестдесет градуса в посока Флорида. Така… достатъчно. Онази, която говори с дългокосия. Изглежда напълно като тези, които ще тръгват с нас, макар че, по дяволите, ако знам как изглеждат тези, които ще тръгват с нас. Дали да пийнем по още една бира?

Доктор Рестели одобри почтително. Лопес си каза, че с твърдата яка и синята копринена връзка на морави точки той извънредно много му напомняше някоя костенурка. Носеше пенсие, което подронваше дисциплината в гимназията, където беше преподавател по история на Аржентина (а Лопес — по испански), и даваше повод с присъствието и метода си на обучение за различни прякори — от Черния котарак до Галерита[3]. „А на мен какви ли прякори са ми сложили?“ — помисли лицемерно Лопес; той беше сигурен, че момчетата се задоволяват с нещо като Лопес-с-дневника или други подобни.

— Красиво създание — отсъди доктор Рестели. — Не би било никак лошо да се включи в пътешествието. Дали от перспективата за соления въздух и тропическите нощи, но трябва да призная, че се чувствувам твърде въодушевен. За ваше здраве, колега и приятелю.

— И за ваше, колега и съпечеливши — каза Лопес, като значително намали нивото на половинлитровата си халба.

Доктор Рестели ценеше (с резерви) своя колега и приятел. На съветите той обикновено се разграничаваше от лекомислените оценки, изказвани от Лопес, който заставаше упорито в защита на непоправими мързеливци и други не чак толкова големи мързеливци, но любители на преписването по контролни или четенето на вестник насред Вилкапуджо (като се има пред вид колко нанагорно е да обясниш достойно пердаха, който готите удрят на Белграно[4]). Но независимо от бохемските си наклонности, Лопес се държеше отлично като колега, винаги готов да признае, че доктор Рестели трябва да произнася речите на 9 юли, който пък скромно отстъпваше пред настойчивите молби на доктор Гулиел-мети и дружеския, но не по-малко незаслужен натиск от страна на преподавателското тяло. Всъщност истински късмет е, че от туристическата лотария спечели Лопес, а не колегата Гомес или учителката по английски на трети курс. С Лопес човек можеше да се разбере, макар понякога да го избиваше на краен либерализъм, даже на достойно за порицание левичарство, а това той никому не можеше да позволи. Но затова пък обичаше жените и конните състезания.

И на четиринадесетата пролет ти се отдаде на живота и насладите на тангото — изтананика Лопес. — Защо си купихте билет, докторе?

— Наложи се да отстъпя пред внушенията на госпожа Ребора, драги. Вие знаете какво представлява тази госпожа, когато си науми нещо. Нали и на вас ви досади много? Естествено сега сме й благодарни, справедливо е да го признаем.

— На мен ми вади душата близо осем междучасия — каза Лопес. — Човек изобщо не може да се задълбочи в спортната рубрика с такава муха край себе си. Странното е, че не разбирам какъв интерес е имала. По принцип лотария като лотария.

— А, не. Ще ме извините. Специално теглене, напълно различно.

— Но защо мадам Ребора продаваше билети?

— Предполага се — каза тайнствено доктор Рестели, — че този тираж е трябвало да се разпродаде на известен, да кажем, подбран кръг от хора. Вероятно Държавата е призовала нашите дами, както в исторически моменти, към доброволно сътрудничество. Не би било редно, в края на краищата, на печелившите да се наложи да общуват с хора, да кажем, от по-низша категория.

— Да кажем — съгласи се Лопес. — Но вие забравяте, че печелившите имат право да вкарат в играта до трима членове от семейството си.

— Скъпи колега, ако покойната ми съпруга и дъщеря ми, съпругата на този младеж Робироса, можеха да ме придружат…

— Разбира се, разбира се — каза Лопес. — При вас е друго, но вижте, защо да го усукваме — ако аз се побъркам и поканя например сестра си, щяхте да видите как се повишава категорията, нека използуваме вашия израз.

— Не вярвам, госпожица сестра ви…

— И тя не би повярвала — каза Лопес. — Но аз ви уверявам, че тя е от тези, които казват: „кво?“ и мислят, че „повръщам“ е неприлична дума.

— Наистина терминът е малко силен. Аз предпочитам „повдига ми се“.

— В замяна на това тя има склонност към „гади ми се“ или „връщам“. А какво ще кажете за нашия ученик?

Доктор Рестели премина от бирата към съвсем отявлена досада. Той никога нямало да разбере как госпожа Ребора, отегчителна, но в никакъв случай глупава, която на всичко отгоре гордо носи едно не съвсем случайно име, е могла да се остави да я повлече манията за пълна разпродажба и е паднала толкова ниско, да предлага билети на учениците от по-горните класове. Печалният резултат от последвалия успех, срещан може би само в някои апокрифни хроники на Казиното в Монте Карло, бе, че освен Лопес и той, награда беше спечелил и ученикът Фелипе Трехо, най-лошият в паралелката и повече от сигурен източник на някои глухи звуци, които се издаваха в час по история на Аржентина.

— Повярвайте ми, Лопес, на това нищожество не би трябвало да му разрешават да пътува. Той впрочем е и малолетен.

— Не само че пътува, но си води и семейството — каза Лопес. — Разбрах го от един приятел журналист. Той прави репортаж за малкото печеливши, които успя да открие.

Бедният Рестели, бедният достолепен Черен котарак. Сянката на гимназията щеше да го следва през цялото пътуване, ако въобще пътуват, и металическият смях на ученика Фелипе Трехо щеше да провали опитите му за флирт, Нептуновото шествие, шоколадовия сладолед винаги така забавното упражнение по водно спасяване. „Ако знаеше, че съм пил бира с Трехо и неговата компания на площад «Онсе» и че благодарение на тях знам за Галерита и Черния котарак… Горкият, той има толкова закостеняла представа за учителите.“

— Това може да е добър признак — каза, обнадежден, доктор Рестели. — Семейството уравновесява. Не смятате ли? Разбира се, как няма да смятате.

— Забележете — каза Лопес — тези близначки или почти близначки, които идват откъм „Перу“. Ето сега пресичат там „Авенида“. Открихте ли ги?

— Не знам — каза доктор Рестели. — Едната в бяло, а другата в зелено?

— Точно. Особено тази в бяло.

— Много е добре. Да, тази в бяло. Ммм, хубави прасци. Може би малко припряна в походката. Дали не идват на срещата?

— Не, докторе, явно отминават.

— Жалко. Ще ви кажа, веднъж имах една такава приятелка. Много приличаше на нея.

— На тази в бяло ли?

— Не, на онази в зелено. Винаги ще си спомням как… Но на вас няма да ви е интересно. Да? Тогава още по една биричка, всъщност има още половин час до срещата. Вижте, това момиче принадлежеше към един известен род и знаеше, че съм женен. Въпреки това, с две думи, тя се хвърли в прегръдките ми. Какви нощи, приятелю мой…

— Никога не съм се съмнявал във вашата Кама Сутра — каза Лопес. — Още по една бира, Роберто.

— Господата са страшно жадни — каза Роберто. — Личи си, че има влага. И във вестника пише.

— Щом като пише във вестника, свята истина — каза Лопес. — Вече започвам да подозирам кои ще бъдат нашите спътници. Имат същите физиономии, каквито и ние, полуразвеселени, полунедоверчиви. Огледайте се малко, докторе, и ще започнете да ги откривате.

— Защо недоверчиви? — каза доктор Рестели. — Тези слухове са неоснователни. Ще видите, че ще отплуваме точно както е описано на гърба на билета. Лотарията се радва на покровителството на Държавата, не е някаква случайна томбола. Разпродадена е в най-добро общество и би било странно да се допусне някаква нередност.

— Възхищавам се на доверието ви в бюрократичния ред — каза Лопес. — Явно то съответствува на вътрешния ред на вашата личност, така да се каже. Аз все си имам едно наум и никога не съм сигурен в нищо. Не че точно на Лотарията нямам доверие, макар и неведнъж да съм се питал дали това няма да свърши като с „Хелрия“.

— „Хелрия“ беше работа на агенции, и то вероятно еврейски — каза доктор Рестели. — Дори името, като си помисли човек… Не че съм антисемит, особено държа да подчертая това, но от години съм забелязал проникването на тази раса, така достойна, ако щете, в друго отношение. За ваше здраве.

— И за ваше — каза Лопес, като се сдържаше да не се изсмее.

Маркизата дали наистина е излязла в пет? През вратата откъм „Авенида де Майо“ влизаха и си отиваха все същите хора. Лопес използува моментното замисляне на своя събеседник, вероятно на етнографски теми, за да огледа подробно наоколо. Почти всички маси бяха заети, но само на някои цареше духът на предполагаемите пътешественици. Група момичета излизаха сред обичайната бъркотия, побутвания, смях и погледи към евентуалните съдници или обожатели. Влезе една госпожа, с щит от деца, която се насочи към салона със спокойните маси, където други госпожи и кротки двойки консумираха разхладителни напитки, сладкиши или най-много някоя чаша бира… Влезе един младеж (ами да, този да) с едно много мило момиче (дано да е да) и седнаха наблизо. Бяха нервни, гледаха се престорено естествено, но ръцете, суетящи се сред чанти и цигари, от своя страна ги разобличаваха. Навън „Авенида де Майо“ натрапчиво напомняше за вечната суматоха. С викове предлагаха вестници, някакъв високоговорител настойчиво препоръчваше нещо. Лееше се яростната лятна светлина на следобеда в пет и половина (час фалшив, както толкова други, изтеглени напред или назад) и една смесица от мирис на бензин, загрят асфалт, одеколон и мокри стърготини. Лопес се учуди, че Туристическата лотария е могла да му се стори в един момент ирационална. Само продължителният навик на кореняка от Буенос Айрес — да не кажем нещо повече, за да не изпадаме в метафизичност — можеше да приеме като разумно представлението, което го заобикаляше и го поглъщаше. И най-хаотичната хипотеза за хаоса не издържаше на тази бъркотия при тридесет и три градуса на сянка, на тези движения, ходове и контраходове, шапки и чанти, полицаи и вестници „Расон кинта“, автобуси и бира, всичко набъкано във всяка една частица време и главоломно изменящо се в следващата. Сега жената с червената пола и мъжът с карираното сако се разминаваха на две плочки разстояние в момента, в който доктор Рестел поднасяше към устата си половинлитрова халба, а красивото момиче (сигурно да) изваждаше червило. Сега двамата минувачи си бяха обърнали гръб, халбата бавно слизаше надолу, а червилото изписваше вечната дъгообразна дума. Кому, кому би могла да се види странна Лотарията?

Бележки

[1] Парагвайски чай. — Б.пр.

[2] Гроздова ракия. — Б.пр.

[3] Качулата чучулига. — Б.пр.

[4] Мануел Белграно (1770–1820) — аржентински генерал и политик, виден участник в националноосвободителното движение. — Б.пр.