Хърбърт Уелс
Невидимия (13)

Тринадесета глава
Марвел мотивира молбата си за оставка

Когато почна да се мръква и жителите на Айпинг заизлизаха боязливо от домовете си, поглеждайки жалките останки от опорочения празник, по пътя за Брамбълхърст отвъд буковата гора крачеше с мъка един нисък набит човек с овехтял цилиндър. Той носеше три книги, завързани с нещо като еластична лента за украса, и един вързоп, увит в синя покривка. Червеното му лице изразяваше уплаха и умора, а в походката му се чувствуваше някаква конвулсивна припряност. Той вървеше, съпровождан от един чужд, не негов глас, и постоянно бърчеше лице, докосван от невидими ръце.

— Ако пак побегнеш — каза Гласа, — ако пак намислиш да бягаш.

— Божичко! — изстена Марвел. — Здраво място не ми остана по рамото.

— Честна дума — продължаваше Гласа, — ще те убия.

— Аз съвсем не мислех да бягам от вас — отвърна Марвел и едва не се разплака. — Заклевам се. Просто не знаех накъде да завия, така си е. И откъде можех да знам това? И без туй доста ми дойде…

— Още ще ти дойде, ако не ме слушаш — рече Гласа и Марвел тутакси млъкна. Той изду бузи, очите му красноречиво показваха дълбоко отчаяние.

— Не стига, че тези селяндури научиха моята тайна, ами и ти намисли да офейкаш с книгите ми. Имаха късмет някои от тях, че се изпокриха навреме. Иначе… До днес никой не знаеше, че съм невидим. А сега какво да правя?

— А аз какво да правя? — избъбри Марвел sotto voce.

— Всичко вече е известно. Ще пишат за това във вестниците! Всички ще ме търсят, всички ще бъдат нащрек.

Гласа нервно изруга и млъкна. Отчаянието върху лицето на Марвел се засили и той забави вървежа си.

— Мърдай по-живо — рече Гласа.

Местата между червените петна по лицето на Марвел посивяха.

— Ще изпуснеш книгите, глупако! — сърдито каза Гласа. — С една дума — продължи той, — ще трябва да те използувам. Наистина ти си дребно оръдие, но нямам друг избор.

— Аз съм жалко оръдие — рече Марвел.

— Да — потвърди Гласа.

— Аз съм най-лошото оръдие, което бихте могли да изберете — рече Марвел. — Аз съм немощен — продължи той след обезкуражителна пауза. — Аз съм много слаб — повтори той.

— Нима?

— И сърцето ми е слабо. Това, което ми поръчахте, го сторих. Но уверявам ви, струваше ми се, че всеки миг ще падна.

— Така ли?

— Нямам нито смелост, нито сила, каквито са ви нужни…

— Аз ще те поободря.

— Недейте, моля ви. Не бих искал да ви разваля цялата работа, но това може да се случи. Може изведнъж да се изплаша или да се объркам.

— Помъчи се тогава да не се случва това — каза Гласа спокойно, но твърдо.

— По-добре да бях умрял — рече Марвел. — Така несправедливо е това — продължи той. — Съгласете се сам… Струва ми се, че имам пълно право.

— По-живо! — извика Гласа.

Марвел забърза и известно време двамата вървяха мълчаливо.

— Много тежка работа — продума Марвел.

Тази забележка не произведе никакъв ефект.

Тогава той реши да промени курса.

— А какво ще получа за това? — поде той със същия тон на огорчение.

— Стига! — рече Гласа с все сила. — Ще те обезпеча. Само прави това, което ти казвам. Ти ще се справиш. Ще се справиш, макар че си глупак…

— Казвам ви, господине, аз не подхождам за това. Искрено ви казвам, така е…

— Млъкни, че пак ще ти извия ръката — рече Невидимия. — Не ми пречи да мисля.

Напред между дърветата проблеснаха две продълговати петна жълта светлина и в полумрака се появиха очертанията на четвъртита черковна камбанария.

— Ще те държа за рамото — рече Гласа, — докато отминем селото. Върви по пътя и да не си посмял да вършиш глупости. Че зле ще си изпатиш.

— Знам — отвърна с въздишка Марвел, — знам това.

Жалката фигура с извехтелия цилиндър мина с товара си през селцето край осветените прозорци и се изгуби в мрака.