Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invisible Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Х. Дж. Уелс.

Невидимия, Разкази, Засега

Английска, Първо издание

 

Редактор: Христо Кънев

Художник: Иван Кьосев

Художнник-редактор: Ясен Васев

Коректор: Лиляна Малякова

 

Дадена за набор юни 1980 г.

Подписана за печат ноември 1980 г.

Излязла от печат декември 1980 г.

Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5

Издателски коли 28,14 УИК 29,98

Цена 4,08 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Първа глава
Появата на непознатия

Непознатият се появи в началото на февруари, през един мразовит зимен ден, когато духаше остър вятър и бръскаше сняг — последният сняг за тази година; той дойде по стръмния път от гара Брамбълхърст пеша и държеше в ръка, пъхната в дебела ръкавица, малък чер куфар. Беше се увил от глава до пети, периферията на меката му филцова шапка скриваше цялото му лице, виждаше се само лъскавият край на носа; снегът се бе натрупал по раменете и гърдите му и бе образувал бял гребен върху куфара. Непознатият влезе ни жив, ни умрял в странноприемницата „Кочияш и коне“ и тръшна куфара на пода.

— Огън! — извика той. — В името на човеколюбието. Стая и огън!

Отърсил от себе си снега, той последва госпожа Хол до приемната, за да се спазарят. Разговорът беше кратък. Като хвърли два суверена на масата, непознатият се установи в странноприемницата.

Госпожа Хол запали камината и остави новодошлия, за да му приготви яденето. Да отседне през зимата в Айпинг такъв човек и при това, без да се пазари, беше рядка сполука и госпожа Хол реши да се покаже достойна за щастливия случай.

Когато беконът вече се пържеше, а Мили, флегматичната прислужница, получи няколко унищожаващи язвителни забележки, госпожа Хол понесе към стаята на новодошлия покривка за маса, чинии и чаша и почна с финес да сервира масата. Огънят буйно гореше в камината, но новодошлият — за нейно най-голямо учудване — още не беше свалил шапката и палтото си и стоеше гърбом, гледайки през прозореца как вали снегът в двора. Ръцете му, все още с ръкавици, бяха сключени на гърба и той, изглежда, се беше замислил дълбоко. Стопанката забеляза, че топящият се сняг капе от раменете му върху килима.

— Мога ли да взема вашето палто и шапка, господине — каза тя, — ще ги отнеса в кухнята и ще ги простра да съхнат.

— Не бива — отговори той, без да се обръща.

Тя помисли, че не го е разбрала добре, и се готвеше да повтори въпроса си.

Непознатият извърна глава и я погледна през рамо.

— Предпочитам да не ги свалям — рече натъртено той и тя забеляза, че новодошлият има големи сини предпазни очила и гъсти бакенбарди, които съвсем скриваха лицето му.

— Добре, господине — каза тя. — Както обичате. Но след малко ще стане още по-топло.

Той не отговори и отново извърна лице, а госпожа Хол, чувствувайки, че разговорът не върви, бързо довърши слагането на масата и също тъй бързо излезе. Когато се върна, той пак си стоеше, подобен на каменна статуя, до прозореца с отпуснат гръб, с вдигната яка и извита надолу периферия на шапката, която скриваше лицето и ушите му и от която се стичаха капки. Тя остави на масата бекона с яйца доста шумно и по-скоро извика, отколкото каза:

— Яденето ви е готово, господине.

— Благодаря — изрече той почти едновременно с нея, но не се помръдна, докато тя не затвори след себе си вратата. Тогава той рязко се обърна и тутакси се приближи до масата.

Като минаваше зад бара за към кухнята, стопанката чу ритмично повтарящ се звук. Трак, трак, трак — тракаше бързо лъжицата в чинията.

— Ах, това момиче! — каза госпожа Хол. — Ето че и аз забравих! Тутла с тутла! — И като се зае сама да довърши приготвянето на горчицата, тя отправи няколко остри думи по адрес на Мили заради нейната необикновена мудност. Тя самата бе опържила бекона с яйца, бе сложила масата, бе направила всичко, пък Мили — хубава помощница! — остави човека без горчица. А той е нов посетител, може би ще иска да остане повечко! Като помъмри, госпожа Хол напълни чашката с горчица и слагайки я внушително на черния със златни ивици чаен поднос, се упъти към приемната.

Тя почука и веднага влезе. При влизането й непознатият направи бързо движение и тя едва успя да види някакъв бял предмет, който изчезна зад масата. Той, изглежда, беше вдигнал нещо от пода. Тя остави горчицата на масата и тогава забеляза, че непознатият е свалил палтото и шапката си и ги е сложил на един стол до камината. На стоманената решетка пък бяха сложени мокрите му обувки и решетката щеше да ръждяса. С твърди стъпки госпожа Хол се приближи до камината.

— Мисля, че сега мога да взема вашите неща да ги изсуша — заяви тя с тон, който не търпи възражение.

— Оставете шапката — рече новодошлият с глух глас и като се обърна, стопанката видя, че е вдигнал глава и я гледа.

Известно време, спряла втренчен поглед върху него, тя просто не можеше дума да продума.

Той държеше една бяла кърпа — салфетка, която си бе донесъл — пред долната част на лицето си, така че устата и челюстите му бяха напълно скрити и това беше причината за неговия глух глас. Но не това изуми госпожа Хол. Странното беше, че цялото чело на непознатия над сините му очила беше омотано с бели превръзки и че други такива превръзки покриваха ушите му, без да оставят открита нито частица от неговото лице, с изключение на розовия остър нос. Този нос си беше останал светлорозов и лъскав, както при влизането на госта. Непознатият носеше тъмнокафяво кадифено сако с високо вдигната черна яка с платнена подложка. Гъстата черна коса, която се подаваше разчорлена под намотаните бинтове, стърчеше на снопчета и придаваше на непознатия необикновено странен вид. Тази прикрита от кърпата и обинтована глава така изуми госпожа Хол, че за миг тя се вцепени.

Без да снема салфетката от лице и като я придържаше както преди с ръката си в кафява ръкавица, гостът гледаше стопанката през непроницаемите си сини очила.

— Оставете шапката — каза той неясно през бялата кърпа.

Госпожа Хол започна да се съвзема от уплахата. Тя остави шапката пак на стола до камината.

— Не знаех, господине — поде тя, — че… — И млъкна смутено.

— Благодаря — каза той сухо, като премести поглед от нея към вратата и после пак към нея.

— Ей сега ще изсуша всичко, господине — рече тя и изнесе дрехите. Като излизаше от стаята, погледна отново обинтованата му глава и тъмните му очила; той все още закриваше устата си със салфетката. Стопанката излезе от стаята разтреперана и лицето й красноречиво свидетелствуваше за нейната изненада и силен смут. — За пръв път! — прошепна тя. — Да! — Тя съвсем тихо се върна в кухнята и бе толкова улисана, че не попита Мили с какво се тутка сега.

През това време непознатият седеше и се вслушваше в отдалечаващите се стъпки на стопанката. Преди да свали салфетката и отново да продължи да се храни, той изпитателно погледна към прозореца. Глътна хапка, погледна подозрително към прозореца и глътна друга хапка; после стана и като държеше салфетката в ръка, отиде при прозореца и спусна щората до бялата муселинена завеса, която закриваше долната му част. Стаята потъна в полумрак. Поуспокоен, той се върна на масата и продължи да се храни.

— Бедният, много е пострадал или пък са му правили операция или нещо такова — каза госпожа Хол. — Цялата му глава е омотана, да те е страх да го погледнеш!

Тя хвърли още въглища в печката, разгърна сушилника и простря на него палтото на новодошлия.

— Ами очилата му! Прилича ми в главата на някой водолаз, а не на човек като всички. — Тя провеси на края на сушилника и шалчето му. — И все си крие устата с оная кърпа! Говори през нея. Може би и устата му е пострадала, така ще да е.

После стопанката се обърна, защото изведнъж се бе сетила за нещо.

— Боже — възкликна тя, — сладките още ли не са готови, Мили?

Когато госпожа Хол влезе в приемната, за да разтреби масата, тя намери ново потвърждение на своята догадка, че устата на непознатия също е ранена или пострадала при нещастен случай: той беше запалил лула и през цялото време, докато стопанката стоеше в стаята, нито веднъж не поотпусна копринената кърпа, с която беше покрил долната част на лицето си, за да пъхне края на лулата в уста. А това не беше от разсеяност, защото госпожа Хол забеляза, че той поглежда към димящия напразно тютюн. Новодошлият седеше в ъгъла с гръб към спуснатата щора; след като яде, пи и се стопли добре, сега той говореше не толкова рязко както преди. В червения отблясък на огъня големите му очила сякаш оживяха.

— Остана ми багаж на гара Брамбълхърст — каза той и попита как да си го получи. Като изслуша отговора, най-учтиво кимна с обинтованата си глава. — Най-рано утре ли? Не може ли по-рано? — И много бе разочарован, когато тя отговори отрицателно. — Никак ли не може? — попита отново той. — Може би все пак ще се намери някой, който да отиде с двуколка до гарата?

Госпожа Хол отговаряше охотно на въпросите му, после съвсем се разприказва.

— Пътят за гарата е много стръмен, господине — каза тя. Сетне се възползува от случая и добави: — Преди година и нещо на този път се обърна един файтон. И пътникът, и файтонджията загинаха. Бедата, господине, се случва за миг, нали?

Но не беше лесно да увлечеш новодошлия в разговор.

— Да — отвърна той през кърпата, като гледаше спокойно стопанката иззад непроницаемите си очила.

— Но колко време се иска, докато човек оздравее, нали? Ето например моят племенник Том си поряза ръката с коса — спънал се в косата, като бил на коситба.

И вярвате ли, господине, три месеца ходи с превързана ръка. Оттогава страшно се боя от косите.

— Да, разбира се, така е — продума новодошлият.

— По едно време даже се страхувахме, че ще трябва да му правят операция, толкова беше зле ръката!

Новодошлият рязко се изсмя, сякаш излая.

— Така ли? — рече той.

— Да, господине. И това съвсем не беше смешно за ония, които се грижеха за него, като мен например, защото сестра ми, неговата майка, все с малките си деца се занимаваше. А аз току връзвам и развързвам ръката му. Тъй че, ако позволите да кажа, господине.

— Дайте ми, моля, кибрит — изведнъж я пресече той. — Лулата ми изгасна.

Госпожа Хол млъкна. Грубо беше от негова страна да я прекъсне така, след като му бе разказала всичко. Тя остана със зяпнала уста, после си спомни за двата суверена. И тръгна за кибрит.

— Благодаря — лаконично рече той, когато тя остави кибрита на масата, и като й обърна гръб, отново загледа през прозореца. Несъмнено темата за операции и бинтове му беше неприятна. Стопанката реши да не се връща на тази тема. Но нелюбезното поведение на непознатия я разсърди и това се изсипа на главата на Мили още същия следобед.

Новодошлият остана в приемната до четири часа, без да даде ни най-малък повод да влязат при него. Почти през цялото време в стаята беше много тихо: навярно той седеше в засилващия се мрак и пушеше край камината, а може и да дремеше.

Но ако някой се бе ослушал внимателно, щеше да чуе как гостът разрови въглените, а след четири-пет минути се заразхожда из стаята, като си говореше сам. После креслото изскърца — той седна в него отново.