Панко Анчев
Отговорът е във всички нас…

ЧИТАТЕЛЮ,

Цялата човешка история е непрекъснат стремеж към съвършенство, към свят без войни и насилия, свят мирен и хармоничен. Гениите са откривали, простосмъртните са осъществявали. Така ден след ден, година след година, век след век обществото се усъвършенствува, променя се, трудът се облекчава, благата се увеличават, а тайните на битието все повече намаляват. И като че ли вече остават малко крачки до мечтаното, до възжеланото. А после? Ако достигнем далечните планети, ако установим връзка с други разумни цивилизации, ако сполучим да разбулим загадките на материята и ги овладеем, ако… Ако всичко, което човечеството е мечтало и към което се е стремяло, бъде постигнато, ще бъдем ли най-сетне щастливи, ще се възцари ли вечен мир, вечна правда, вечно благоденствие и доволство?

Без да боравят със средствата на научната фантастика, всички социални теории са се мъчили да дадат някакъв отговор на тези чисто фантастични въпроси. Защото тук става дума за бъдещото устройство на обществото, за общество на пълно равенство. Ако спечелим охолство, но загубим човещина, струват ли си усилията и жертвите?

Въпросите биха се множили и ставали все по-сложни и абсурдни. Във всекидневния си живот ние ги отминаваме, не си ги задаваме, пренебрегваме ги, защото вероятно си въобразяваме, че е още рано да им отговаряме.

Тъй като новелите от сборника на Павел Вежинов „Сините пеперуди“ са научнофантастични, бихме могли да твърдим, че героите в тях не са истински. Вярно е, че те живеят в една измислена среда, в едно бъдещо време, срещат се с хора от други цивилизации, но проблемите, които ги вълнуват, мислите, които ги занимават, са напълно съвременни. Защото става дума за съдбата на нашия свиден стар свят, който ни е създал, в който се раждаме и умираме. Защо тогава се мъчим да преодолеем гравитацията и да надмогнем времето? Омръзна ли ни на Земята? Застрашени ли сме? Павел Вежинов ни дава някакъв вариант на света след много години. Разрушени са вече преградите, видели сме и други земи, дишали сме друг въздух, опитали сме от разни синтетични храни, поучили сме се от опита на извънземните люде. Какво се е получило? Не съм ли аз или ти, любезни читателю, някой от героите на „Сините пеперуди“, които се блъскат отново над нови загадки и които тъгуват за хармонията на изгубеното „варварство“, за просто и трудно съществуване. И най-вече, които виждат, че се лишават от удоволствието и щастието да се наслаждават на изкуството. Защото изкуството е изразът на чувствителната душа, на незагубилата връзка с природата човешка личност. Може всичко да си постигнал, може да бъдеш господар на материята, но неспособен ли си да твориш, ти си непълноценен.

„Сините пеперуди“ не е повик за обуздаване на човешкия разум, не е протест срещу прогреса на човечеството. Нито е възможно, нито е необходимо да се задържа развитието. Но ние трябва да разпознаваме и да предотвратяваме отровните плодове на цивилизацията. Хората трябва да си помагат и обичат. Ала като че ли има някаква предопределеност в еволюцията на човешкия род и тази предопределеност тласка човечеството към изпитания. То сякаш е длъжно да преживее превратностите, да изпита ужаса от възможността за самоизтребление, за да придобие имунитет. Така поне твърди един от героите на този сборник. Героят е пришълец на земята и може би поради това не знае, че такъв имунитет не се придобива, въпреки че социалният опит задължава човека да бъде по-предпазлив и разумен. Ала кое е във властта на личността и кое — в самодвижението на създадената от тази личност система?

Хармоничното общество има своите нравствени критерии. Силата на разума е в способността да владееш тъмните си пориви, да се вдъхновяваш за полезни дела, да си готов на саможертва в името на всеобщото благо. „Винаги съм се съмнявал в смисъла на тия висши цивилизации, които не могат да раждат мъченици и герои…“ Това са думи на Алек от новелата „Сините пеперуди“. Те най-точно определят високата нравственост на художествения свят на Павел Вежинов. „Мъченици и герои“ — ето двата полюса, между които е поставен човекът и между които той живее своя земен живот. Ако ти е отнето това право, ти си само робот без чувства, без нравствени цели, без пориви… Защото по думите на Елза от „Когато си в лодката“ „човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него…“

Биологичната и социалната памет на човека е другият проблем в новелите от сборника. Тази памет е обременена от множество наслоения, дошли в резултат от многовековната еволюция. Новото знание допълва или измества старото. Много факти и личности са забравени. Но в генетичния код е съхранено съмнението, двуизмерността и многозначността, относителността, страхът, чувствата, любовта, необходимостта от близост и пр. Природата се е спасила чрез човешката слабост и съобразителност, чрез инстинктите му и чрез тайните, които е заложила в себе си. А ние си мислим, че сме над всичко, че сме победители…

За какво мечтаем и към какво се стремим? Ние не можем да бъдем слепи изпълнители, нито бездушни роботи. Ние сме човеци и непрестанно размишляваме за Смисъла. Павел Вежинов открехва вратата пред любопитството ни, но бърза да ни напомни, че ни предстоят много препятствия, че сигурно ще се наложи да заплатим на висока цена жаждата си по непостижимото. Ще запазим ли нашата стара земя с нашия свиден живот върху нея?

Отговорите са във всички нас, читателю.