Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7


На Ема

Ти караш сърцето ми да пее.

Вечерни вишневи цветове:

Прибирам мастилницата в кимоното си

за последен път.

Предсмъртно стихотворение на поета Кайшо, 1914 г.

Първа част

Ако не знаех,

че съм мъртъв

вече,

щях да скърбя

за загубата на живота си.

Последни думи на Ота Докан, изследовател на военното изкуство и поет, 1486 г.

1.

Успееш ли веднъж да си затвориш очите за цялостната ирония на ситуацията, разбираш, че да убиеш някого в собствения му фитнес клуб си има своите предимства.

Моят човек беше от якудза, железен изрод на име Ишихара, който всеки ден се бъхтеше с щангите в собствената си спортна зала в Ропонги, един от най-оживените квартали в Токио. Тацу ми беше казал, че смъртта трябва да изглежда естествена, и аз се радвах, че всички условия са налице. На място като това е напълно възможно някой да хвърли топа от спукване на аортата от пресилване, да се препъне и падне върху стоманен лост или да стане жертва на някаква друга трагична злополука, докато използва сложните тренажори.

Някоя от тези възможности дори можеше да бъде включена в предупрежденията, които по настояване на фирмените адвокати щяха да поставят върху следващото поколение спортни уреди. Целта беше да се свали отговорността от производителя, ако пострадалият е използвал уреда не по предназначение или е надценил възможностите си. През годините работата ми ме бе направила анонимен сътрудник поне на два такива правни трика — първият бе табела на мост над мръсните води на река Сумида, в които през 1982-ра се удави един политик („Предупреждение: не се катерете по парапетите“), а вторият, десет години по-късно, след смъртта на един необикновено усърден банкер, ударен от електрически ток във ваната, се изразяваше в надпис върху кутията на сешоарите („Предупреждение: да не се използва по време на къпане“).

Фитнес клубът беше удобен и защото нямаше да се тревожа за пръстовите отпечатъци. В Япония, където различните облекла са национално забавление, никой не вдигаше тежести без стилни подплатени ръкавици. Беше топъл пролетен ден, предвещаващ обилен цъфтеж на вишните, и къде другаде в Токио, освен във фитнес залата можеше да остане незабелязан мъж с ръкавици?

В моя бранш незабележимостта е половината от успеха. Хората излъчват сигнали — език на тялото, походка, дрехи, изражение на лицето, поза, отношение, реч, маниери — тия неща могат да ти подскажат откъде са, с какво се занимават, какви са. И, което е най-важното, дали са част от масата. Защото, ако се отличаваш от нея, обектът ще те забележи и няма да можеш да се приближиш достатъчно, за да свършиш работата както трябва. Или пък ще се набиеш в очите на единственото некорумпирано ченге и ще трябва да даваш обяснения. Може дори да те засекат и от противниковия отбор и тогава — жертвата ще бъдеш ти.

Внимаваш ли обаче, в един миг започваш да разбираш, че тези сигнали са наука, а не изкуство. Наблюдаваш, подражаваш, усвояваш. С времето се научаваш да следиш различни обекти в различни обществени екосистеми, и във всяка от тях оставаш анонимен.

Да бъда анонимен, не ми беше лесно в Япония, тъй като произходът ми бе обществено достояние и бе обект на подигравки в училище. Но днес не бихте различили чертите на бялата раса в лицето ми, освен ако не сте предупредени предварително. Американската ми майка не би имала нищо против. Винаги е смятала, че Япония е истинската ми родина, и се радваше, че японските черти на баща ми са победили в онази първоначална генетична борба за надмощие. А пластичната операция, на която се подложих след службата си в американските спецчасти във Виетнам, довърши работата, започната от случайността и природата.

Историята, която моите сигнали щяха разкажат на оня от якудза, беше съвсем простичка. Беше започнал да ме мярка във фитнес залата си отскоро и тъй като явно бях в отлична форма, не можех да мина за някакъв застаряващ чичко, решил с вдигане на тежести да си върне изгубената физика от студентските години. По-правдоподобното обяснение би било, че компанията, в която работя, ме е прехвърлила в Токио, а щом плащат за квартира в района на Ропонги, навярно в Минами-Аояма или Азабу, трябва да съм важна клечка със стабилна заплата. А това, че изобщо се занимавам с бодибилдинг на тия години, беше знак, че имам връзка с млада жена, у която младежкото тяло би заглушило угризенията, че спи с по-възрастен мъж, и би създало илюзията, че няма нищо неморално в подаръците, които получава. Всичко това беше разбираемо за човека от якудза и дори би предизвикало уважението му.

Всъщност моята неотдавнашна поява във фитнес залата на оня от якудза нямаше нищо общо със служебно прехвърляне — по-скоро беше командировка. В края на краищата бях дошъл в Токио само за да изпълня определена задача. След като приключех, щях да си замина. Докато живеех тук, с някои свои действия си бях спечелил врагове в определени среди и със сигурност доста хора ме търсеха, макар да бе минала година от събитията, така че не можех да си позволя по-дълъг престой.

Тацу ми беше дал досието на мафиота преди месец, когато ме откри и ме убеди да приема работата. От прочетеното можех да заключа, че този тип е обикновена мутра, но щом Тацу искаше да го очисти, трябва да имаше и нещо повече. Не го попитах. Исках само подробности, които биха позволили да се добера до него. Останалото не ме интересуваше.

В досието намерих и телефонния му номер. Дадох го на Хари, който — какъвто си беше страстен хакер — отдавна бе проникнал в контролните центрове на трите мобилни оператора в Япония. Компютрите му следяха движенията на мобифона на оня от якудза и всеки път, когато покриващата района около фитнес клуба кула го засечеше, Хари ми сигнализираше по пейджъра.

Тази вечер съобщението се получи малко след осем. Бях в стаята си в хотел „Ню Отани“ в Акасака Мицуке и четях. Знаех, че клубът затваря в осем, и щом моят човек тренираше след края на работното време, имах всички шансове да го заваря сам. Това и чаках.

Спортният ми екип отдавна беше в сака, така че само след няколко минути вече бях навън. Хванах такси на известно разстояние от хотела, защото не исках пиколото да чуе адреса. След пет минути слязох на ъгъла на „Ропонги-дори“ и „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Не исках да използвам толкова пряк път, защото така нарастваше вероятността да ме проследят, но сега бързах и реших да рискувам.

Бях наблюдавал моя човек цял месец и знаех разписанието му наизуст. Обичаше да променя часовете на тренировките си — понякога пристигаше в залата рано сутрин, друг път късно вечер. Сигурно си мислеше, че непредсказуемостта му осигурява добра защита.

Отчасти имаше право. Непредсказуемостта те прави трудна мишена, но когато се отнася едновременно и за времето, и за мястото. Половинчатите мерки, каквито вземаше моят човек, могат да те защитят от някой хора, но не могат да те спасят задълго от тип като мен.

Странно как хората вземат необходими, дори засилени мерки за сигурност в някои отношения, а в други позволяват да бъдат уязвими. Все едно да поставиш няколко ключалки на входната врата и да отвориш широко прозорците.

Понякога в основата на подобно поведение лежи страхът. Не толкова от неудобствата, колкото от последиците на такъв живот. Да бъдеш трудна мишена, изисква прекъсване на връзките с близките, а повечето хора се нуждаят от тях не по-малко, отколкото от кислород. Отказваш се от приятелите, роднините, любовниците. Бродиш из света като призрак, откъснат от живота наоколо. Ако случайно умреш, да речем, при автобусна катастрофа, ще те погребат в затънтено общинско гробище като поредния анонимен нещастник, без цветя, без опечалени, по дяволите, без проронена сълза. Естествено е, дори е желателно да те е страх от всичко това.

В други случаи действа нежеланието да приемеш истината. Обиколните пътища, непрекъснатите проверки дали не те следят, дали си в безопасност, постоянният вътрешен диалог, свеждащ се до въпроса „Ако се опитвах да се добера до себе си, как щях да го направя?“, всичко това изисква да не забравяш нито за миг, че има хора, които разполагат и с мотива, и със средствата да съкратят престоя ти на този свят. Подобна мисъл е без съмнение неприятна за човешката психика, нещо повече — тя причинява ужасен стрес, дори на войниците по време на сражение. Когато за пръв път попаднат под обстрел, много хора се шокират. „Защо някой се опитва да убие тъкмо мен? — питат се те. — Какво съм му направил?“

Помислете си по въпроса. Понякога надничате ли в гардероба или под леглото, когато сте сами вкъщи, за да се уверите, че там не се крие натрапник? Ако наистина вярвате, че човекът с черната маска се спотайва на такива места, както обикновено ли ще се държите? Разбира се, че не. Но ако само абстрактно вярвате в опасността, дали ще сте винаги нащрек? Или ще откажете да приемете истината?

И накрая, най-очевидното, налице е и мързелът. На кого му стигат времето и силите да проверява семейната кола за поставени взривни устройства преди всяко каране? Кой може да си позволи двучасова обиколка, за да стигне до място, прекият път до което е десет минути? Кой е готов да подмине някой ресторант или бар само защото единствените свободни места са обърнати към стената, а не към входа?

Риторични въпроси, обаче знам как би им отговорил Лудия Джейк. „Живите — щеше да каже той. — И ония, дето възнамеряват да си останат такива.“

И това навежда на едно елементарно заключение, до каквото, сигурен съм, стигат хората, отнемали човешки живот като мен. „Ако той наистина искаше да остане жив — гласи то, — нямаше да успея да се добера до него. Той не би си позволил слабостта, която му отне живота.“

Ахилесовата пета на моя човек беше вдигането на тежести. Дявол знае защо се бе пристрастил — може да е ял бой като малък и да е искал да изглежда силен, поне външно, или е опит да преодолее комплекса си за непълноценност спрямо бялата раса, която по природа е по-едра и по-силна, или е както при Мишима. Явно същите неща, които го бяха тласнали към мафията.

Неговата страст нямаше нищо общо със здравето му, естествено. Той дори видимо прекаляваше със стероидите. Вратът му беше толкова дебел, че можеше да си изхлузи вратовръзката, без да разхлаби възела. Имаше толкова отвратително акне, че мощните лампи в клуба, предназначени да показват максимално ясно синините и раните по телата на спортуващите, правеха лицето му да прилича на изрит лунен пейзаж. Тестисите му сигурно бяха колкото стафиди, кръвното му налягане най-вероятно стигаше до небето.

Освен това го бях виждал да изпада в безпричинна ярост и тези пристъпи са още един симптом за злоупотреба със стероиди. Една вечер някакъв тип, дотогава не бях го виждал — несъмнено случаен посетител, на когото му беше харесало мястото и мисълта да се отърка в прочути гангстери — започна да сваля железните дискове от щангата, с която оня от якудза беше тренирал от лежанката. Мафиотът се бе отдалечил оттам, сигурно да си почине, и новодошлият явно погрешно реши, че с уреда е приключено. Беше бая едър и пъстрият му потник се опъваше по мускулестите му гърди и плещи.

Някой трябваше да го предупреди. Членовете на клуба обаче бяха предимно чинпира, млади момчета от най-долните нива на якудза, със слава на хулигани, а далеч не добри самаряни, готови да помогнат на ближния си. Но трябваше да си доста тъп, за да почнеш да разглобяваш щангата, която преди това е използвал някой като моя човек, без да поискаш разрешение. Тежеше поне сто и петдесетина кила, че може и повече.

Някой сръга оня от якудза, който беше клекнал, и му посочи какво става. Моят човек се изправи и изрева: „Оря“ толкова мощно, че стъклената стена на правоъгълната зала завибрира. „Какво правиш, мама му стара!“

Всички се сепнаха, като че бе избухнал взрив — даже новият, който само допреди миг изобщо не подозираше какво го очаква. Без да престане да крещи и псува, мафиотът се запъти право към лежанката, като или инстинктивно, или съзнателно парализираше жертвата с виковете си.

Целият му вид — думите, интонацията, движенията, позата, всичко издаваше, че ще атакува. Нещастникът обаче се бе вцепенил и не се отдръпна от пътя му било от страх, било защото не вярваше на очите си. И въпреки че държеше десеткилограмов железен диск, доста по-твърд от черепа на противника му, той само отвори уста, навярно от изненада или пък в закъснял и определено напразен опит за извинение.

Оня от якудза се блъсна в него като носорог и рамото му потъна в корема на непознатия. Видях, че мъжът се опита да избегне удара, ала не успя да се дръпне навреме и мафиотът го залепи заднешком за стената, после жестоко го заудря по главата и шията. Вече изпаднал в шок и действайки автоматично, мъжът пусна диска и вдигна ръце, за да се предпази, ала онзи от якудза, без да престава да реве, преодоля защитата му и продължи да го млати. Видях, че посече с ръба на дланта отляво шията на нещастника в зоната на сънната артерия, и непознатият започна да се свлича — нервната му система се опитваше да неутрализира шока с намаляване на притока на кръв към мозъка. Широко разкрачен, като дървосекач, нападателят продължи да го удря по темето и шията. Мъжът падна на пода, но преди да изгуби съзнание, се сви на топка, за да се защити донякъде от последвалата градушка ритници.

С пъшкане и псувни оня от якудза се наведе и стисна десния глезен на падналия между грамадните си бицепси и подлакътница. За момент си помислих, че се кани да приложи хватка от джиу-джицу и да му строши крака. Той обаче се изправи, повлече безжизненото тяло към изхода и го изхвърли на улицата.

Върна се сам и след като си пое дъх, зае мястото си на лежанката, без да поглежда никого в залата. Всички продължиха заниманията си: неговите хора, защото не им пукаше, приходящите — защото ги беше шубе. Все едно нищо не беше се случило, макар напрегнатата тишина в клуба да показваше, че е тъкмо обратното.

Част от мозъка ми, която е винаги нащрек, отбеляза предимствата на моя обект: сила, опит в битка, познаване принципите на продължителна атака. В графата „слабости“ поставих липса на самоконтрол, задъхване след кратка схватка без оказана особена съпротива, сравнително малко нанесени щети въпреки свирепото нападение.

Освен ако беше някакъв социопат, което ми се струваше статистически малко вероятно, подозирах, че сега моят човек се чувства донякъде неловко от избухването си. Възползвах се от възможността, отидох при лежанката и го попитах дали има нужда от помощ.

Варуи на — благодари ми той, искрено, знаех, заради утехата, която му носеше простичкият човешки контакт.

Ия — отвърнах. За нищо. Застанах до него и му помогнах да изправи щангата във въздуха. Забелязах, че изхвърля сто петдесет и пет кила. Успя да направи две серии, втората с известна помощ от моя страна. Сигурно адреналинът още кипеше в кръвта му от скорошния сблъсък и мислено си отбелязах границите на силите му в това упражнение.

Помогнах му да върне щангата върху стойката, после тихо свирнах през зъби, за да изразя възхищение от силата му. Казах му, че ако пак има нужда от помощник, само трябва да ме повика. Мъжът рязко кимна в знак на благодарност.

Преди да се отдалеча, като че обзет от внезапен порив, отново го погледнах.

— Оня тип трябваше да провери дали сте приключили с лежанката — заявих на японски. — На някои хора им липсва възпитание. Дадохте му добър урок.

Той пак кимна, доволен от проницателния ми анализ на важната обществена дейност, която беше извършил, пребивайки някакъв безобиден идиот. Бях убеден, че от време на време ще ме вика — новото си приятелче, когато му трябва помощ.

Например тая вечер, надявах се. Бързо крачех по „Гайенхигаши-дори“, разминавах се с пешеходците на оживения тротоар, без да обръщам внимание на какофонията на трафика, на колите с кънтящи високоговорители върху купетата и ослепителни реклами отстрани, и използвах хромираните и стъклените повърхности наоколо, за да преценя дали не ме следят. Завих надясно точно пред сградата на „Рой Ропонги“, после още веднъж надясно в уличката, където спрях зад гора от паркирани велосипеди с гръб към нелепо розовата фасада на едно кафене от веригата „Старбъкс“, за да се уверя, че никой не ме следи. Край мен подминаха няколко групи младежи, тръгнали да търсят развлечения, които не обърнаха внимание на човека, скрит в сенките. Радарът ми не засече никого. След няколко минути изчакване тръгнах към клуба.

Фитнес залата заемаше приземния етаж на сива сграда, обгърната от ръждясали противопожарни стълби и задушена от електрически жици, провиснали като гниещи лиани. Насреща имаше паркинг, пълен с мерцедеси с тъмни стъкла и маркови гуми — символ за обществено положение, каквото притежаваха само националният елит и престъпният свят, като разликата между тези две групи далеч не беше голяма. Улицата беше осветена само от една-единствена лампа, чийто стълб бе облепен с плакати, рекламиращи безбройните сексуални изкушения, предлагани в квартала. Под луминесцентната светлина стълбът приличаше на дълга шия на някаква допотопна птица, сменяща болната си и ненужна перушина.

Щорите на прозорците бяха спуснати, обаче забелязах блестящия „Харли Дейвидсън“ на моя човек, заобиколен от велосипеди като акула от дребни рибки. Точно след прозорците беше входът на сградата. Натиснах бравата — заключено.

Върнах се няколко крачки назад и почуках на един от прозорците. Миг по-късно светлината вътре угасна. „Чудесно!“, помислих си. Беше угасил лампите, за да надникне през щорите, без да го видят от улицата. Зачаках, убеден, че ме вижда и оглежда наоколо.

Лампите отново светнаха и след секунда моят човек се появи във вестибюла. Носеше сив анцуг и черна изрязана тениска наред със задължителните щангистки ръкавици. Явно го бях сварил да тренира.

Дебелия врат отвори вратата и огледа улицата, без дори да заподозре, че опасността е точно пред него.

Шиматерун да йо — осведоми ме той. Клубът е затворен.

— Знам — казах на японски, вдигайки ръце в извинителен жест. — Надявах се все пак да заваря някого. Мислех да дойда по-рано, обаче ме задържаха. Дали не може да потренирам малко? Щом вие приключите, и аз си тръгвам.

Мъжът се поколеба, после сви рамене и се обърна да влезе в залата. Последвах го.

— Още колко ще останете? — попитах, докато се преобличах. Вече си бях сложил ръкавиците, както винаги на идване в клуба, ала той не забеляза тая подробност. — Да знам с колко време разполагам.

Мафиотът се запъти към гладиатора.

— Четирийсет и пет минути, най-много час — отвърна и зае позиция на уреда.

Мамка му! Той правеше упражненията за краката, след като приключеше с вдигането на тежести.

Нахлузих си шортите и горнището на анцуга, после загрях с малко лицеви опори и други по-леки упражнения, докато оня от якудза се потеше на гладиатора. Загрявката наистина можеше да ми свърши добра работа. Малко предимство, но смятах да се възползвам от него.

— Приключихте ли вече с щангите? — попитах го, когато свърши с кляканията.

Ая. — Да.

— Колко вдигнахте тази вечер?

Той сви рамене, но леко изпухтя, което ми подсказа, че съм погъделичкал суетата му.

— Нищо особено. Сто и четирийсет кила. Щях да вдигна и повече, но при такава тежест е добре някой да ми асистира.

Идеално!

— Ето, аз съм тук.

— Не, вече свърших.

— Хайде, опитайте още веднъж. Това е невероятно! Да вдигнете два пъти повече от собственото си тегло! — съвсем съзнателно подцених постижението му и ефектът не закъсня.

— Повече.

— Ами, над два пъти повече от собственото тегло?! Ето това е, а аз дори не съм се доближил до нещо подобно. Направете ми услуга, опитайте още веднъж. Това ще ме вдъхнови. Аз ще ви асистирам, става ли?

Той се поколеба, после сви рамене и се запъти към лежанката. На щангата все още стояха сто и четирийсетте килограма.

— Дали ще можете да вдигнете сто и шейсет? — попитах със съмнение в гласа.

Мъжът ме погледна като че бях изтърсил голяма глупост.

— Естествено, че мога.

— Нямам търпение да го видя — заявих въодушевено и свалих два десеткилограмови диска от стойката. Поставих ги от двете страни на щангата. Застанах зад лежанката и с две ръце хванах лоста горе-долу на нивото на раменете си. — Кажете, когато сте готов.

Той седна в другия край на лежанката, наведе рамене и завъртя глава. Размаха ръце назад-напред и чух поредица къси, мощни издишвания. После се отпусна по гръб и хвана щангата.

— На три ми я подайте.

Кимнах.

Още няколко издишвания. После:

— Едно… две… три!

Помогнах му да поеме щангата във въздуха и да я задържи над гърдите си. Гледаше така, като че ли й беше сърдит, забил брадичка в основата на шията си, подготвяйки се за усилието.

След това я спусна, като контролираше движението, той позволи да набере достатъчно инерция, за да осигури хубав отскок от масивните му гърди. На две трети от пътя си нагоре щангата почти спря, увиснала между земното притегляне и мощта на неговите напомпани със стероиди мускули, обаче продължи колебливото си издигане, докато лактите му се изпънаха. Ръцете му трепереха от напрежение. Нямаше да има сила за повече.

— Още малко, още малко — настоях аз. — Хайде, ще се справите.

Последва мълчание и аз си помислих, че ще има нужда от още увещания. Обаче той просто психически се подготвяше за усилието. Три пъти бързо си пое дъх и свали щангата върху гърдите си. Тя отскочи на няколко сантиметра, след това се издигна на още няколко от последвалото изтласкване, ала след миг спря и започна неумолимо да се движи надолу.

Тецудате куре — изпъшка мафиотът.

„Помогнете ми.“ Каза го спокойно, очаквайки незабавната ми подкрепа.

Щангата се спусна докрай и опря върху гърдите му.

Ои, таному — повтори той, тоя път по-рязко.

Вместо да я повдигна аз я натиснах надолу. Дебелия врат се облещи и потърси очите ми. Под тежестта на щангата и моя натиск сега той се бореше почти с двеста килограма.

Съсредоточих се върху лоста и неговото тяло, с периферното си зрение видях, че очите му се изцъклят от объркване, после от страх. Не издаде нито звук. Продължих да натискам надолу с усърдието на лекар, извършващ жизненоважна манипулация.

Със здраво стиснати зъби и брадичка, почти потънала в шията му, мъжът напрегна всичките си сили да изтласка щангата. Успя да отлепи лоста от кожата си. Проврях крак под хоризонталните подпори на лежанката и усилих натиска. Лостът отново се спусна върху гърдите му.

Усетих, че тежестите вибрират, когато ръцете му започнаха да треперят от напрежение. Щангата отново леко се повдигна нагоре.

Внезапно в носа ме блъсна ужасна воля. Симпатиковата му нервна система беше блокирала всички телесни функции, които не бяха жизненоважни, включително контрола върху сфинктера, и пренасочваше цялата налична енергия към мускулите му.

Съпротивата му продължи само още няколко секунди. После ръцете му се разтрепериха по-силно и щангата потъна надолу, още по-дълбоко в гърдите му. Разнесе се тихо съскане — въздухът излизаше през носа и стиснатите му устни. Усещах, че очите му са втренчени в лицето ми, но продължих да се концентрирам върху натиска. Той все още не издаваше нито звук.

Минаха няколко секунди, после още няколко. Позата му не се промени. Чаках. Кожата му започна да посинява. Продължих да чакам. Накрая отслабих натиска върху щангата и я пуснах.

Очите му все още бяха вперени в мен, но вече не ме виждаха. Отстъпих назад и огледах сцената. Всичко изглеждаше така, както почти си беше: пристрастен тежкоатлет, сам, късно вечерта, се опитва да изтласка повече, отколкото може, заклещва се под щангата, задушава се и умира. Нелеп нещастен случай.

Преоблякох се, вдигнах сака и се запътих към вратата. Няколко последователни изпуквания като шум от трошащи се съчки ме накараха да се обърна. В този миг се досетих, че ребрата му са поддали. Нямаше съмнение, че е свършил.

Само пръстите му бяха конвулсивно вкопчени в щангата, като че ли отказваха да приемат онова, с което тялото му вече се бе примирило.

Излязох в тъмния вестибюл и зачаках улицата да се опразни. После стъпих на тротоара и сенките ме погълнаха.