Мери Грант
Една пролет в Париж (1)

I

— Извинете, мадам.

Жаклин Дантон отстъпи встрани, за да пропусне край себе си Николет, която носеше тежка табла.

Младата домашна прислужница изманеврира умело през вратата на кухнята, балансирайки с празните чаши към мивката. Остави ги там, след това взе една кърпа и изтри с нея набързо две сребърни купи, които после напълни с различни видове дребни сладки и чипс.

Преди да ги вземе, хвърли още един поглед към прозореца, огледа отражението си и пъргаво отмахна от челото си почти незабележим кичур коса. Накрая поопъна и късата си бяла престилка.

Едва сега забеляза, че през цялото време госпожа Дантон я бе наблюдавала. Николет малко се смути, бързо посегна към приготвената табла, усмихна й се приветливо и изчезна от кухнята, за да посвети вниманието си изцяло на гостите на партито.

Жаклин Дантон използва възможността да се измъкне за няколко минути от разговорите и суетнята по време на приема, който съпругът й даваше на своите сътрудници и студенти.

Тя се приближи до прозореца. Навън беше тихо. Нито един автомобил не смущаваше спокойствието, обхванало достопочтеното авеню в петнадесети парижки район. Не се мяркаха нито велосипедист, нито пешеходец.

За миг Жаклин се сети за центъра на града, който беше отдалечен само на няколко километра, и в който по това време се носеха, вдигаха шум и свиреха цели лавини от коли, камиони и мотоциклети.

Париж — колко често бе мечтала за този град някога. Беше си представяла как се разхожда по „Шан-з-Елизе“, как се изкачва на Айфеловата кула, как разглежда прочутите картини на Лувъра. Или пък как седи в някое от кафенетата по брега на Сена и наблюдава силуета на Нотр Дам, осветен от прожектори на фона на тъмното нощно небе.

Прокара ръка през гъстата си черна коса и въздъхна дълбоко. Бавно се обърна и погледна таблата с празните чаши.

„Професор Рупърт Дантон и неговата съпруга имат честта да Ви поканят на прием в апартамента си на улица «Дьолриш»…“

Тази сутрин бяха дошли около четиридесет госта, за да отпразнуват встъпването в длъжност на американския гост — професор във факултета по история на изкуствата при Сорбоната. Разговорите се въртяха около живописта, скулптурата, фотографията, около представянето на пластики, около значението на художествената дейност извън учебния процес, около подпомагането на авангардистките галерии, около поощряването на подрастващото поколение и около професор Дантон.

„Надарен учен — го беше нарекла една от асистентките, — истинско богатство за културния живот на Париж, вещо лице по изкуствата и един от най-големите капацитети отвъд океана.“

Жаклин седна на един кухненски стол и се усмихна горчиво. „Рупърт Дантон! Великият господин професор! Блестящо изглеждащият и почитан от всички специалист по история на изкуствата. Мъжът, който е свикнал да му се възхищават и да го уважават.“

Мислите й се върнаха назад във времето, когато се запозна с Рупърт. Бе ирония на съдбата, че двамата се бяха срещнали на един прием — коктейл. От този ден бяха изминали седем години…

— Позволете да ви представя — мис Жаклин Шеридън.

В началото професорът изглежда не забеляза младата студентка. Подаде й ръката си, без да я погледне в очите. Тя се поколеба за миг, след това я пое и поздрави учения, при когото искаше да се подготви през следващите два семестъра за своя заключителен изпит в университета на щата Илинойс в Урбана.

— Радвам се да се запозная с вас.

Никога не разбра дали звученето на гласа й, или просто някаква случайност беше накарала професор Дантон да я изгледа така учудено и да повдигне вежди.

— Радостта е изцяло моя.

Това беше първото изречение, което чу от устата му. Последва дълъг разговор, който в началото засягаше въпроси, свързани с нейното следване, след това по-нататъшното й образование и накрая лични неща. Когато два часа по-късно се сбогуваше със своя бъдещ професор, бяха се уговорили да направят пътуване до езерото „Мичиган“ през уикенда.

Първата среща бе последвана от други. Най-накрая Рупърт Дантон я покани за една неделна почивка в своя дом в Роки Маунтънс. Когато Жаклин се поколеба, й каза:

— Трябва да ти призная нещо.

Тя преглътна и сведе поглед.

„Така си и знаех — рече си. — Сега ще и каже, че е женен, че жена му вече не го разбира и че скоро ще поиска развод…“

Но Рупърт Дантон я изненада с неочаквано обяснение.

— Обичам те.

Жаклин го погледна така, сякаш думите му достигаха до нея много отдалеч.

— И бих искал да се оженя за теб — добави той.

Прекараха чудесна почивка, а Жаклин имаше чувството, че изведнъж животът й се е превърнал в сън, който никога вече няма да свърши. През следващите седмици Рупърт разказваше на всички свои познати и сътрудници за плановете си за женитба, а точно шест седмици по-късно потеглиха към Карибските острови на сватбено пътешествие. Санта Лучия, Барбадос, Насау… слънце, море, палми и едно неописуемо чувство на щастие, за което Жаклин години по-късно все още можеше да си спомни.

Когато отново се върнаха в Илинойс, тя се премести в къщата му в покрайнините на Урбана — съвсем близо до университета.

— Мисля, че е време отново да се погрижа за семестриалната си работа — каза му, когато първата сутрин Рупърт се разделяше с нея, за да изнесе лекция.

— Да не би да искаш да продължиш следването си? — отвърна той с невярващ израз на лицето. — Сега, когато си моя жена?

Жаклин го гледаше изненадано.

— Защо не?

Същата вечер, след като се нахраниха, подробно обсъдиха проблема. Рупърт Дантон изтъкваше безброй причини, защо за Жаклин било по-добре да прекъсне следването си. Като жена на професор щяла да бъде привилегирована спрямо другите, той пък пристрастен към студентите си и така нататък…

Накрая Жаклин отстъпи.

— Но това не означава, че отсега нататък ще трябва да бездействаш — каза мъжът й. — Първо, в тази страна има куп художествени изложби, които не бих искал да посетя сам. И второ — в кабинета си спокойно бих могъл да ползвам услугите на сътрудничка, която разбира от история на изкуствата.

Жаклин се хвърли на врата му. „Това значи е причината, поради която не иска да продължа следването! Той желае да съм близо до него, да работи заедно с мен! Чудесно — мислеше си тя. — Вече няма да уча в аудиторията, а чрез практическа дейност с Рупърт. И същевременно ще му помагам да напредва в кариерата.“

 

 

Вратата на кухнята се отвори и на прага се появи Николет.

— О, простете, мадам — младата прислужница забеляза съпругата на професора до масата.

Жаклин вдигна глава.

— Влезте — каза тя, но французойката вече беше затворила вратата след себе си.

— Да напредва в кариерата… — тихо изговори Жаклин на себе си.

И действително — междувременно съпругът й беше направил кариера. Лос Анжелис, Ню Йорк и Бостън бяха етапите на неговото развитие като специалист по история на изкуствата. Беше написал две книги, зад себе си имаше много изяви по радиото и телевизията. Беше държал речи при откриването на галерии и при представянето на пластики на известни художници, а по време на един прием в Белия дом заедно с други величия на науката и културата беше вечерял с президента.

Но кой беше свършил предварителната работа по книгите? Кой беше съставил и написал ръкописите на речите по неговите опорни точки? Кой се беше грижил за това професорът да пристига винаги навреме на уговорените срещи из цялата страна? Кой уреждаше билети, резервации на хотели, коли под наем и всичко, свързано с неговите изяви?

„Седем години“ — мислеше Жаклин. Седем години, през които на нея й ставаше все по-ясно, че в центъра на живота на мъжа й стоеше само една-единствена личност: самият Рупърт Дантон.

Отначало не искаше да повярва. Но с времето първоначалното предчувствие постепенно се превръщаше в сигурност. Накрая, като че ли всяко действие на съпруга й целеше само да докаже правилността на предположението й.

Жаклин мислеше за изминалите седмици. Преместването от Бостън в Париж. Полетът до Европа. Първите дни в хотела на площад „Конкорд“. Разходките из парковете на града, първите срещи с неговите жители…

За един кратък период от време тя се бе надявала, че тук, в Европа, всичко щеше да бъде по-различно. Че ще може да остави сенките на миналото зад себе си, както остави апартамента в централната част на Бостън. Че тук Рупърт и тя отново щяха да намерят път един към друг и да започнат отначало.

Тя стана и отново пристъпи до прозореца.

— Не — тихо си каза и се сепна.

Сякаш се изплаши от категоричността на думите. От другата страна на улицата се отвори градинска врата и една жена излезе на тротоара. Огледа се на двете страни и бавно се отправи към близкия парк.

— Извинете, мадам…

Жаклин се обърна. Николет направи безпомощна физиономия и повдигна ръце.

— Много съжалявам, че ви преча, но…

— Влизайте спокойно — Жаклин дружелюбно се усмихна на младата французойка.

Явно облекчена, прислужницата влезе в кухнята, издърпа от едно руло книжна салфетка и си избърса ръцете, преди да извади от хладилника каната с изстудения портокалов сок.

Жаклин наблюдаваше прислужницата, докато работеше. Със своите къси черни коси, будни кафяви очи и с енергичната си походка Николет беше типично френско момиче. Тя изглеждаше винаги в добро настроение и излъчваше оптимизъм, който неведнъж беше помагал на Жаклин да се отърси от мрачните мисли. Въпреки това Николет беше чувствителна и удивително тактична. Тя никога не досаждаше и не натрапваше на Жаклин своята веселост, когато усетеше, че съпругата на професора не е в подходящо настроение.

Изведнъж младата американка забеляза, че вече са минали повече от десет минути, откакто се е оттеглила от задълженията си на домакиня. Разбира се, дори не допускаше, че липсва на съпруга си — малко след началото на приема той вече се беше задълбочил в разговор, който ангажираше цялото му внимание. Негова събеседничка беше една млада, красива студентка, която също така го боготвореше, както и една друга — преди седем години, в Илинойс…

Жаклин тръгна към вратата, отвори я и излезе в коридора. Стаите в апартамента бяха с високи тавани, украсени с изкусно изработени гипсови орнаменти. Къщата бе построена в началото на века и от четиридесет години служеше на Сорбоната за квартира на чуждестранните гост-професори и техните семейства.

— Ах, мадам, вече ни липсвахте — каза дребен, набит мъж с рогови очила, който държеше коктейлната си чаша с две ръце пред гърди.

Жаклин му се усмихна.

— Всъщност не бяхме съвсем единодушни дали втората книга на съпруга ви се занимава с епохата на кубизма, или с тази на дадаизма.

— Нито с едната, нито с другата — отговори домакинята. — Касае се за сравнителен анализ на творбите на Кандински и Бретон.

Тя продължи през една от двукрилите врати, които свързваха коридора с двете дневни стаи на апартамента.

— Госпожо Дантон — каза слаб млад мъж с никелирани рамки на очилата, който явно полагаше големи усилия да прилича колкото се може повече на своя образец Толуз-Лотрек.

Жаклин се спря и го погледна.

— Както се чува, преди няколко седмици съпругът ви е вечерял с президента на вашата страна. Разкажете ни, моля ви, за какво са разговаряли господата.

— Съжалявам, но аз самата не присъствах на приема — отвърна Жаклин и продължи.

Въпреки присъствието на многото гости и пролетните температури, тя започна леко да трепери. Реши да си вземе жилетката и да я наметне върху раменете си.

Когато напусна по-голямата от двете дневни, погледът й попадна на мъжа й. Рупърт Дантон продължаваше да разговаря със същата млада дама, както преди половин час. Изглежда прекрасно се забавляваше.

— Мадам, трябва да ви призная нещо.

До нея се приближи възрастен господин със сребристи коси и червен карамфил, забоден в илика на тъмносиньото му сако.

Тя го погледна и се помъчи да се усмихне.

— Сред всички жени тук вие определено сте най-хубавата — каза мъжът и вдигна чаша.

Жаклин умело прикри моментално обзелата я стеснителност.

— Това е голям комплимент — намеси се друг господин. — Мосю Льогран е един от най-добрите фотографи в града ни и има безпогрешно око за истинската красота.

— Това е голяма чест за мен — отвърна младата американка.

— Е — каза господин Льогран и отново свали чашата си, — всъщност допусках, че ще срещна като домакиня една толкова красива жена. В края на краищата мистър Дантон е известен човек с изискан вкус.

Усмивката замръзна на устните й. Въпреки това, положи всички усилия да скрие истинските си чувства, кимна на обкръжаващите я възможно най-любезно и продължи да върви през рояка от гости.

Тя се зарадва, когато след по-широка обиколка отново беше стигнала до вратата към коридора. Спря се до една палма, висока колкото човешки бой, за да си отдъхне. Колкото се може по-незабележимо погледна ръчния си часовник.

— Човек би могъл да си помисли, че подобни приеми не ви харесват особено — прозвуча изведнъж нежен, дълбок глас.

Жаклин се обърна и видя лицето на един от мъжете, които преди няколко минути разговаряха с асистента на съпруга й.

— Какво ви кара да мислите така?

Тя се постара гласът й да прозвучи колкото се може по-учудено, но младият мъж само се усмихна и замълча.

— Лъжете се, ако смятате, че не се забавлявам добре — продължи Жаклин и в същия момент се ядоса на собствените си думи.

Погледна го в очите. Те бяха тъмни като косата му и въпреки веселия израз на лицето му бяха много сериозни.

— Не мисля, че се лъжа — тихо отвърна той.

Жаклин усети как лицето й леко поруменя.

— И… и… защо си въобразявате, че сте прав?

— Аз съм художник. А за да можеш да рисуваш добре, трябва първо да умееш да наблюдаваш добре.

— Вие сте ме наблюдавал?

— Да. — Младият мъж погледна към другите гости в дневната. — И забелязах, че няколко пъти се ядосахте на изказванията на вашите събеседници.

Жаклин хвърли поглед зад него. За миг се изплаши, че някой от гостите може да чуе думите му.

— Не се страхувайте — успокои я той. — Нямам намерение да ви компрометирам.

— А какво?

— Просто да поговоря с вас.

Николет мина покрай тях на път за кухнята, носейки във всяка ръка, но една табла.

— И защо точно с мен? — Жаклин махна няколко косъмчета от челото си.

— Защото имате най-хубавите очи, които някога съм виждал.

Американката се сепна за миг, след което сведе поглед. Когато отново погледна към младежа, забеляза, че през цялото време той неотклонно я бе съзерцавал.

— Сигурна съм, че в този град има една дузина жени с хубави очи.

— Не искам да оспорвам това — отвърна той, — но то не променя факта, че вашите са най-хубави. С удоволствие бих ви нарисувал.

Смехът на двама от гостите, стоящи близо до Жаклин, я накара да погледне за миг встрани. Така погледът й попадна на мъжа й, който махна с ръка на прислужницата от другия край на стаята и подаде на събеседничката си още един коктейл.

— Да не би да сте от студентите на съпруга ми?

Младият човек кимна. Погледите им се срещнаха и първоначалната й стеснителност я напусна.

— Какво искате да правите, след като завършите?

— Да рисувам. Просто да рисувам.

На някои от гостите им пролича първото въздействие на коктейлите. Смехът стана по-силен, а първоначалната въздържаност бе отхвърлена.

— Много е трудно да се живее от това — отбеляза Жаклин.

Студентът се усмихна.

— Откъде знаете?

— Самата аз следвах изкуство и от седем години работя за моя съпруг. През това време се запознах с много художници. Не бяха много тези, които можеха да живеят само от изкуството.

— Колко от тези, които сте срещнала, са опитали сериозно?

Тя се замисли.

— Малко са, наистина.

— Виждате ли. Става въпрос затова да се опита. Преди всичко човек не трябва да позволява да го обезкуражават предварително.

— О, съжалявам, ако думите ми са прозвучали така. Определено не това беше намерението ми.

Той й се усмихна.

— Впрочем аз и не изисквам от вас да ме поощрявате в намерението ми. В крайна сметка това е мое собствено решение и аз самият трябва да нося отговорността за него.

Някой от гостите явно беше разказал виц, който в момента се предаваше от уста на уста. От всички ъгли към тях напираше гръмък смях.

Жаклин замълча и погледна ръцете на своя събеседник.

— Знам какво мислите сега.

Думите му я изненадаха.

— Предполагате, че произхождам от заможно семейство и затова мога да си позволя подобни мечти, нали?

— Лъжете се — тя бавно заклати глава. — Първо, не мисля, че при вашите планове става въпрос за мечти. От друга страна предполагам, че не богатството на родителите ви е основата за тях.

— А какво?

За първи път от началото на разговора им в тона му имаше нещо изискващо.

— Просто вашата самоувереност.

Студентът прокара пръсти през гъстата си коса.

— Мислите ли, че това е отрицателна черта на характера?

— О, не — отвърна Жаклин, — напротив. Тъкмо за един художник разумната самоувереност е безценна помощ. Докато обкръжаващите го не оценяват работата му, не му остава нищо друго, освен да се надява, че все някога ще успее да пробие. А единственият извор, откъдето може да черпи тази сила, е вярата в самия себе си.

— Много добре го казахте.

Жаклин се усмихна, надявайки се, че този път студентът няма да отгатне мислите й. Докато изричаше последните изречения, беше й хрумнало, че през последните години нейната собствена самоувереност съществено бе отслабнала. А с нея и силата да се наложи, да се самоосъществи, да вземе съдбата си в собствените си ръце…

Никога преди не бе забелязвала така ясно този факт, както сега. Като че ли в живота й се бе извършила промяна, която незабележимо и без всякакво предупреждение щеше да й отнеме радостта от живота. Бавно, но с неизбежно постоянство щастливата студентка Жаклин Шеридън се бе превърнала в отпаднала духом, страхлива и бягаща от живота професорска съпруга. Докато, на пръв поглед професионално и обществено ангажирана, бързаше от успех към успех до рамото на мъжа си.

До рамото на мъжа си…

— Може би пак ще имаме възможност да си поговорим.

Думите на студента я изтръгнаха от мислите й. Вероятно си мислеше, че тя не иска да говори повече с него.

— Много ми беше приятно.

На Жаклин й се стори, че по време на разговора е изгубила представа за време и пространство. Някои от гостите вече си тръгваха и тя се сбогува с тях. Погледна часовника си и установи, че от пристигането на първите посетители вече бяха изминали два часа.

Студентът, който беше отстъпил място на другите гости, отново се приближи и каза:

— Довиждане.

Жаклин му подаде ръка. В същия момент една ръка обгърна кръста й.

— Надявам се, че се забавлява добре, скъпа.

Беше мъжът й, който неусетно се бе приближил до нея. Той вдигна едната си ръка, за да се сбогува със съпружеската двойка, която тъкмо се насочваше към изхода.

— И не забравяйте двадесет и четвърти — каза пълният набит мъж с роговите очила.

— В никакъв случай — отвърна Рупърт Дантон, — жена ми и аз ще се радваме да ви посетим.

Преди младата жена да успее да каже още нещо на студента, той кимна за сбогом и напусна дневната.

— Е, скъпа — каза професорът, след като и последните гости си бяха отишли, — не мислиш ли, че нашето малко парти имаше голям успех. Присъстваха някои важни личности — мосю Жордан, професор Мейбеч, госпожа Делатр от Академията…

Жаклин обърна поглед към него.

Самата тя не можеше да разбере защо му се усмихваше.