Огнян Сапарев
„Завръщане от звездите“ или технологията срещу културата

„Светът в известен смисъл прилича на болен човек, който смята, че или незабавно ще оздравее, или скоро ще умре — и дори не се досеща, че може, боледувайки, с периодични влошавания и подобрения да доживее до дълбока старост“

(„Сумма технология“, с. 39).

Трудно е да се обобщи в няколко страници богатият и сложен (вече 30-годишен) творчески път на Станислав Лем. Големият полски фантаст е един от най-превежданите и четени в целия свят писатели-фантасти; без преувеличение можем да кажем, че неговите книги „Соларис“, „Кибериада“, „Звездни дневници“ и др. са визитната картичка на съвременната социалистическа фантастика. Станислав Лем — това е цяла библиотека, в която са застъпени почти всички жанрове.

Съвсем схематично в белетристичното развитие на фантаста Лем можем да обособим три периода. Към първия ще отнесем романите „Астронавти“ (1951) и „Магелановият облак“ (1955) — произведения от утопичен тип, повлияни от атмосферата на онези години, тук цари технологичен ентусиазъм и дидактичен оптимизъм. Но справедливостта изисква да напомним, че по това време социалистическата фантастика не може да се похвали с нищо подобно… Вторият период, когато се раждат най-известните белетристични творби на Лем — с по-сложно диалектическо отношение към дилемите на научно-техническия прогрес, нерядко просмукано от горчив скептицизъм, — когато Лем осъществява зрял художествен синтез между белетристична пластика и концептуално моделиране, са „Еден“^[1] (1959), „Завръщане от звездите“, „Книга на роботите“, „Соларис“ (1961), „Непобедимият“, „Приказки на роботите“ (1964), „Кибериада“ (1965) и др. През третия период, който условно можем да маркираме с „Гласът на бога“ (1968), „Съвършеният вакуум“ (1971) и „Измислената величина“, научно-философските интереси на автора все повече натежават и превръщат белетристичните творби в експериментални трактати.

Но Станислав Лем е не само голям писател: той е задълбочен литературен критик и теоретик и оригинален публицист философ, който се ориентира добре сред науки като биология, математика, кибернетика, теория на информацията, астрономия, антропология, теория на културата, литературна теория… Неговите теоретически трудове крият поне три докторски дисертации: достатъчно е да споменем „Сумма технология“ (1964) — оригинално философско-футурологично есе; „Философия на случайността“ (1968) — „обща теория на всичко“, както сам авторът я определя, и „Фантастика и футурология“ (1970) — литературно теоретическо и критическо изследване на научнофантастичната литература.

Най-много за Лем е написал… самият Лем. Защото неговите литературно-критически трудове, есета и философска публицистика са най-проникновеният коментар към белетристиката му. За щастие, има и известно несъответствие. Иронично изобретателният белетрист Лем не винаги слуша строгия критик и научен теоретик Лем, който обича да акцентува върху сериозните научно-футурологични задачи на фантастиката.

За някои читатели „Завръщане от звездите“ ще бъде антиутопия, изобразяваща тихия ужас на консумативното благоденствие; за други ще бъде утопия, чийто „технологичен рай“ си заслужава съответните жертви. Всъщност тя не е нито едното, нито другото. Много точно е подчертал нейното актуално звучене Г. Титов, който в предговора към съветското издание пише:

„В своята книга Лем тънко е уловил водещия се и днес спор не между защитниците на комунизма и неговите противници, а между тези, които търсят в комунизма само тих «рай», и онези, които виждат комунизма като сложно, героично, велико време… Лем в дадения случай предпазва човечеството не от враговете, а от късогледите приятели…“

Един от постоянните мотиви в творчеството на Лем е трудността (невъзможността) на контакта между различните космически цивилизации (различните материални, социални и ценностни системи): в различни варианти ще го срещнем и в „Еден“, и в „Соларис“, и в „Непобедимият“; пъстрите му иронично-пародийни трансформации изпълват много от пътешествията на „космическия Мюнхаузен“ — Йон Тихи. Особено място сред тези творби заема „Завръщане от звездите“ — тук трудностите възникват в рамките на едно и също общество, но между представители на различни исторически фази (културно-ценностни системи) на това общество. Тази книга не е от най-ярките художествени постижения на автора, но е много интересна не само с изключителната „футурологична“ предметна изобретателност, но и като белетристично въплъщение на една от основните дилеми, които вълнуват теоретика Лем в „Сумма технология“ и „Фантастика и футурология“: взаимоотношенията между технология и култура. Елементарно преразказан, проблемът е такъв:

Като животно човек е недостатъчен. Неговата същност е културата, която той създава и която придава смисъл на живота му. Културата е цялостна структура, нейните ценности са автономни: те са недоказуеми по научен, логичен, емпиричен начин. За тях не може смислено да се твърди, че са истински или фалшиви, а само че функционират или не функционират като такива в дадена формация. Всяка пан-технично ориентирана цивилизация, ако се заеме с усъвършенствуване на културата с присъщите си инструментални методи, фактически разрушава дадените от историческата традиция ценности. Технологиите са инструменти, насочени към ограничени конкретни цели и поради това локални в действието си — но това действие в края на краищата може да улучи фундамента на културата — ценностите. Защото човек не си избира културните ценности така, както си избира хладилник — според параметрите:

„Не може да се прехвърлиш от една културна формация в друга така, както се прекачваш от файтона в самолета. Не може да се въвеждат нови ценности така, както се въвежда нова технология.“

(„Фантастика и футурология“, т.2, с. 510).

Обществото, в което след 150-годишно отсъствие се завръща астронавтът Хел Брег, е осъществило биологическа преработка на човека, премахвайки по оперативен път агресивно-садистичните му черти. Но това технологическо подобрение, наречено бетризация, е променило човешката природа — и с нея нравите, ценностите, смисъла на живота. Новите хора не могат да убиват, не могат да причинят страдание — но и не могат да рискуват, да се борят; смятат астронавтиката за безсмислие… Трябва да признаем, че Лем, който в теоретичните си трудове е темпераментен противник на технологичното вмешателство в културата, което я дезинтегрира, тук се старае да бъде обективен, да дава думата и на двете страни: затова разгръща романа не като сатирична антиутопия, а като човешка драма, израз на неразрешимия конфликт на два типа културни ценности, на две схващания за смисъла на живота. Ролята на буфер играе любовта на героя — тъжна и нежна, лирична и безумна, — на нея са посветени едни от най-добрите страници на романа; тя е художествената плът на културологичния проблем, без него щеше да изглежда мелодраматична: тя е общото между двата свята, затова може да бъде мост на адаптацията.

Благодарение на нея човешкото примирение не е капитулация…

След всичко казано може би е най-добре да дадем думата на самия Лем. Ето един откъс от интервюто, което взех от него през 1973 г. в Краков:

— Има ли противоречие между литературност и научност (фантастичност)? С други думи — по-бързо ли остарява научнофантастичното произведение?

— Трябва, разбира се, да имаме определени познания, но от друга страна — трябва да съзнаваме, че днешната наука не е онази от 2000-та година. Затова писателят може да прекрачва извън днешното знание — но мотивирано, а не за евтина забава. Разбира се, образци няма. Трудно е. И това не е само от мързел на мозъка. Трудно се предвиждат дори прости неща — например такова сравнително просто нещо като кинематиката при шест пъти по-слабо притегляне. Когато опитът на астронавтите на Луната се сравни с предвижданията на специалистите, се оказва, че от Земята не всичко може да се предвиди. Например не можеш да се движиш с повече от 1–1,5 м/сек. Защото си лек. Когато подскочиш на височина над 1 м, не можеш да паднеш на краката си. Имаш поведение на балон. И това е най-простото — механичното придвижване. А какво остава за други, по-сложни форми. Дори цветът на лунната повърхност се оказва различен — разноцветен и непостоянен, в зависимост от слънчевите лъчи.

Би било много поучително, ако имаше един такъв семинар за писатели фантасти: сравнение между онова, което си представят специалистите, и действителното състояние на нещата… Ние сме приспособени за живот на Земята. Съвсем не сме създадени за Космоса, както някои си мислят. Например на Луната липсва перспектива и разстоянията не могат да се определят на око. Писателят трябва да знае такива неща. Тъй както лекарят трябва да знае теоретически повече, отколкото някога ще му се наложи да практикува. Това са необходими резерви.

Скоро трябваше да пиша предговор към „Война на световете“ на Хърбърт Уелз. Прочетох я отново и с учудване. Много от онова, което сега говорим за самопрограмиращите се машини, го има в марсианците на Уелз. Виждаме последователните фази на действията им — как се справят с отделните съпротивителни групи на човечеството, започвайки от войската. Има логика. Явно, Уелз не е мислил само за чудовищния вид на пришълците. И наистина, щом това са интелигентни същества, ще действуват интелигентно. Това е стара книга и все пак като фантастична визия е суверенна.

Въпросът за живота на произведението е труден въпрос. Да вземем например две книги — „Война на световете“ и „Война и мир“. Много от елементите на „Война и мир“ са анахронични. Особено историографията, която според Толстой не подлежи на рационално обяснение. И все пак това е едно от най-големите епически произведения на световната литература — поради панорамата на човешки съдби, която представя.

Вече знаем, че няма марсианци: следователно Уелз не е за четене. Нищо подобно. Машините на марсианците са построени по начин, съвсем различен от земния. И това е писал младият Уелз, който още не е бил виждал война. А „Война на световете“ всъщност изобразява тоталната война. Марсианците не гледат на нас като на хора — също както и хитлеристите не трактуваха като хора победените. Всичко това за мен, който съм преживял войната, е правдоподобно. Макар че днес за нас марсианското нашествие няма смисъл.

Дори ако определени елементи остареят, книгата продължава да живее, щом е добре написана. Рецепта няма…

— И все пак…

— Все пак има един похват: шегата, която често използвам. „Гъливер“ не е реалистично произведение. Но не е и приказка. Това е остра социална сатира, а сатирата не е прогноза.

Днес никой не чете лошите рицарски романи, които „Дон Кихот“ пародира, а всеки чете „Дон Кихот“. Няма общовалидно правило, но върху определени книги може да се покаже как творбата се бори с времето.

— Следователно хуморът е все пак едно универсално оръжие на творбата в борбата й с времето. Особено във фантастиката.

— Хумористичната фантастика предлага много възможности. Ако книгата е меланж от сериозно и комично, тя по-лесно се защищава от времето. Онова, което става анахронично, постепенно се премества в посока на комичното.

— Вие често споменавате понятието „реалистична фантастика“. Бихте ли уточнили това понятие? Какъв може да бъде критерият за реалистичност във фантастиката?

— Най-важно е общото впечатление от творбата. Например, ако мъжът види една жена и тя му хареса, това не означава, че той е оценил подробно всички нейни детайли, че те са му харесали поотделно и той ги е сумирал. Винаги се започва с общо впечатление. След това идва анализът.

„Война на световете“ на Уелз е реалистична фантастика. По времето на кралица Виктория, по времето на триумфа на капитализма, когато англичаните смятат, че няма нищо по-мощно от тяхната империя, Уелз показва как всичко това може да се разбие на пух и прах. Разбира се, впоследствие всичко стана не така, но като гледаме днес Англия, виждаме, че резултатите са подобни.

Когато четох тази книга като малък, тя ми харесваше. Едва наскоро се замислих аналитично и видях, че тя има реалистичен социален фон и рационална мотивировка… Реалистичната научнофантастична творба се отнася към реални проблеми на нашия свят. Само че въвежда фантастични фактори, които засилват въздействието на тези проблеми. Ако проблемът е измислен, творбата бързо умира.

— Досега вие споменавахте главно Уелз. А как се отнасяте към Жул Верн?

— Не съм негов ентусиазиран поклонник. Той е добър повествовател, но романите му са писани за възрастни, а днес ги четат децата. Например „Капитан Немо“, прочетен днес, разкрива твърде много описателност. Всичко е прекалено проточено, а днес — може би поради конкуренцията на телевизията — искаме всичко да върви по-бързо.

Жул Верн изобразява утопичен тип конфликт. Благородна личност, разбунтувана срещу лошия свят. Нещо, което не е възможно. У Уелз е война на светове, а не на личности. Разбира се, всичко това се чете, но днес вече не може да се трактува реалистично. То е романтико-приказно, а не фантастико-реалистично.

Но Жул Верн преценява правилно като повествовател ролята на реалистичния детайл. Например изстрелването на снаряда до Луната. Там има страшно много фактически грешки, но за да ги откриеш, трябва да седнеш и да пресмяташ. А иначе всички тези точни данни за тоновете барут и дължината на оръдието правят силно впечатление.

Един английски критик на шега е направил любопитен анализ. Той сравнил общите размери на подводницата „Наутилус“ със сбора от размерите на отделните помещения, които авторът описва (машинно отделение, каюткомпания и пр.). Оказало се, че за целия екипаж остава едно помещение от 4–5 метра. Следователно, заключава критикът, капитан Немо е един експлоататор… Въпросът е там, че Жул Верн като буржоа изобщо не се е замислял как живее екипажът. За него той е нещо като лакеите, които идват, когато имаме нужда от тях, и след това изчезват някъде. Всичко това по околен път показва манталитета на автора въпреки благородството на самия Немо…

— Смятате ли, че научно-фантастичната литература има някакви предимства пред традиционната реалистична литература в изображението на съвременния свят?

— Тя наистина има предимства, но като шанс, а не като отделни произведения. Например днес в реалистичните произведения е доста трудно да се въведат някои политически проблеми. Например надпреварата във въоръжаването. Би трябвало героите да говорят твърде много. А научнофантастичното произведение може да представи тези проблеми съвсем нагледно, увеличавайки ги до огромни размери. Научната фантастика дава възможност за по-пълно обхващане на съвременната проблематика… Например в 40-те години, когато се задаваше фашизмът, Чапек написва „Война със саламандрите“. Използването на този фантастичен фактор — саламандрите — му даде възможност да изобрази реалистично чудовищността на онова, което тежеше в атмосферата, но още нямаше конкретен облик.

— В своето триединство на писател, критик и теоретик как преценявате собствените си творби? Кои според вас са най-сполучливи? Кои са най-слаби?

— Критерий лично за мен е степента на трудност, която имат преводачите ми: тя е право пропорционална на качеството на книгите ми. За мен беше крайно интересно да прочета английския превод на своята „Кибериада“. Това беше ново произведение: английското словообразуване е така различно от славянското, че книгата беше писана едва ли не наново.

Разбира се, важно е също така доколко дадена книга се различава тематично от други подобни. Качеството в литературата е сума от различия… Извън хумористичната „Кибериада“ „Соларис“ е другото произведение, което ми се удаде да напиша, както си го представях…