Ърнест Томпсън Сетън
Сивата мечка (1)

Детството на Уаб

Уаб^[1] се роди преди много години в най-пустия край на Дивия запад — при изворите на река Литъл Пайни, където сега се намира ранчото Полет.

Майка му беше най-обикновена сива мечка със сребриста козина. Тя водеше онзи тих и спокоен живот, който обичат всички мечки, гледаше работата си, изпълняваше дълга си към семейството и не искаше нищо друго, освен да я оставят на мира. Когато настъпи юли, тя поведе своето изключително семейство надолу по Литъл Пайни към река Грейбули, за да им покаже как изглеждат ягодите и къде могат да ги намират.

Независимо от мнението на майка им мечетата не бяха особено едри и умни, но това не пречеше на семейството да бъде изключително, тъй като мечетата бяха четири, а една сива мечка обикновено не може да се похвали с повече от две мечета. Пухкавите малки създания прекарваха чудесно времето си, наслаждавайки се на прекрасното планинско лято и на изобилието на вкусни неща. Майка им обръщаше всеки дънер или плосък камък, който се изпречваше на пътя им, и още преди да успее да го помести, мечетата се втурваха под него като прасенца и започваха да облизват с език скритите там мравки и червейчета. И през ум не им минаваше, че силата на майка им може да й изневери и огромният камък да се стовари отгоре им в момента, в който се пъхат отдолу, нито пък мислеха какво би станало, ако тази огромна ръка и това силно рамо увиснеха безпомощно под сребристия кожух. Не, не, тази ръка никога нямаше да остане без сили. Малките мечета вярваха в това. Ето защо те се блъскаха и мушкаха под всеки току-що повдигнат пън. Всяко искаше да е първо — пискаха и ръмжаха, като че бяха прасенца, кученца или котенца, вплетени в живо кълбо.

Те познаваха много добре обикновените малки кафяви мравки, които се криеха под пъновете в планината, но сега за пръв път срещаха едрата, тлъста и вкусна горска мравка, затова се скупчиха и зачакаха само някоя от тях да се покаже, за да я лапнат веднага. Скоро мечетата установиха, че в устата им попадат повече бодли от планински кактус и песъчинки, отколкото мравки. Тогава майка им каза на техния мечешки език:

— Ей сега ще ви покажа как се ядат мравки.

Тя разрови върха на един мравуняк, подържа огромната си лапа отгоре, докато ядосаните мравки се налепиха по нея, с едно облизва не на езика ги напъха в устата си и започна да ги дъвчи, без да налапа нито една песъчинка, нито един бодил. Мечетата скоро се научиха да правят същото. Всяко пъхаше и двете си малки кафяви лапички, така че около върха на мравуняка се образува кръг от мечешки лапички. Стояха като деца, увлечени в интересна игра, и облизваха първо дясната, а след това лявата лапичка. От време на време някое от тях плясваше през ушите братчето си, загдето облизва чужда лапичка. Така те прочистиха целия мравуняк и бяха готови да се захванат с нещо друго.

Мравките са кисела храна и мечетата скоро ожадняха, затова старата мечка ги поведе надолу към реката. След като пиха и цапаха с крачка във водата до насита, те поеха край брега и стигнаха до един вир, където острият поглед на майката съзря няколко скупчени на дъното риби. Между отделните дълбоки вирчета водата беше плитка, а дъното — каменисто и реката образуваше бързейчета, затова майката прошепна на своите деца:

— Стойте мирно на брега! Сега ще научите нещо ново.

Тя отиде първо на долния край на вира и оттам се вдигна мътилка, която бавно плъзна из водата и после се проточи като дълга опашка надолу по бързея. След това мечката мина тихо по брега и започна да вдига голям шум в горния край на вира. При тази неочаквана атака събралите се там риби изпаднаха в паника и се втурнаха слепешката в мътния поток. От петнадесетина риби винаги ще се намерят глупачета и наистина десетина се стрелнаха през мътилката към бързея и преди да разберат какво става, се замятаха из покритата с чакъл плитчинка. Старата мечка започна да изплисква водата заедно с рибата на брега, а малките меченца се нахвърлиха върху тези смешни, къси змийчета, които не бягаха от тях, и започнаха лакомо да лапат, да лапат докато малките им коремчета се издуха като балончета.

Нахраниха се до насита, а слънцето започна да пари толкова силно, че на всички страшно им се прииска да подремнат. Старата мечка ги заведе до едно глухо и тихо място и въпреки че умираха от горещина, мечетата се притиснаха до нея и заспаха, свили малки сиви лапички и забили черни муцунки в козината на майка си, като че беше ужасно студен ден.

След около час-два мечетата взеха да се прозяват и да се протягат, с изключение на Фъз, най-малкото. То повдигна за миг острата си муцунка, после отново се сгуши удобно между големите лапи на майка си. Фъз беше нежно и слабо меченце. Най-едрото мече, по-късно станало известно като Уаб, се изтегна по гръб и започна да се ядосва на един корен; заръмжа, захапа го, а после го тупна с лапичка заради това, че не искаше да се мръдне от мястото си. В това време Муни, немирникът, започна да дърпа Фризъл за ушите, за което получи здрава плесница. Двамата се сборичкаха, вплетоха се в малка топка от сребриста вълна, запремятаха се върху тревата и преди да разберат какво става, се търкулнаха надолу към реката и изчезнаха от погледа.

В същия миг малките борци нададоха вик за помощ. В гласовете им звучеше истинска уплаха, в това нямаше никакво съмнение. Грозеше ги някаква страшна опасност.

Нежната майка начаса скочи на крака и се превърна в същински демон. Тя се втурна към брега. И точно навреме, защото един огромен бик тъкмо се канеше да набучи на рогата си неканените гости. Само миг и Фризъл щеше да бъде загубен, защото се препъна и падна на брега. Но в същия миг отекнаха тежки стъпки. Разнесе се рев, който стресна даже и грамадния бик. Майката връхлетя върху него като огромна подскачаща топка. Какво можеше да уплаши него, водача на стадото и господаря на равнината? Той нададе боен вик и се втурна да прикове към брега старата мечка. Но когато сведе глава, за да набучи мечката на блестящите си рога, тя му нанесе страшен удар и преди още да се беше опомнил от него, тя се озова отгоре му и започне да го дере с ужасните си нокти.

Бикът изрева от гняв, напъна се и я понесе със себе си. След това се хвърли тежко надолу по склона, но мечката се освободи навреме от него, за да спаси собствената си кожа. Бикът се търкулна и падна в реката.

Имаше късмет, че мечката не пожела да го преследва. Той се измъкна от водата на отсрещния бряг и като ревеше от гняв и болка, пое към своето стадо.

Старият полковник Пикет, кралят на скотовъдците, излезе да наобиколи с кон околността. Предната нощ той видя как новата луна залезе зад бялата корона на връх Пикет и си каза: „Видях старата луна зад връх Франк и цял месец щастието ме отбягваше. Струва ми се, сега е ред на моя късмет.“

На следната утрин щастието наистина му се усмихна. От Вашингтон пристигна писмо: удовлетворяваха молбата му за откриване на пощенска станция на територията на неговото ранчо. Писмото съдържаше и следното любезно запитване:

Какво име ще предложите за новата пощенска станция?

Полковникът свали от рамо новата си карабина. „Всичко се случва — каза си той. — Този месец е мой.“ След това пришпори коня нагоре по Грейбули, за да нагледа стадата.

Когато мина край Римрок, до ушите му достигна далечен рев. Като че се биеха бикове. Това не му направи никакво впечатление, докато не излезе на открито. В равнината долу той видя голяма част от своето стадо. Животните риеха земя с копита и мучаха. Те правеха така само когато подушеха кръвта на някой свой събрат. Не след дълго полковникът откри, че големият бик — водачът на стадото — е целият в кръв. Гърбът и хълбоците му като че бяха разкъсани от пума, а главата му — смазана от друг бик. „Това е работа на сивата мечка“ — извика полковникът, защото познаваше добре планината. Той веднага откри откъде идваха следите на бика, и пришпори коня си към една височинка, откъдето се откриваше добър изглед. Височинната се намираше точно срещу песъчливия брод на Грейбули, там, където се вливаше в Литъл Пайни. Конят прецапа студената вода и се заизкачва чевръсто по отсрещния бряг.

В момента, в който главата на ездача се подаде над върха, той стисна здраво карабината в ръка. Точно пред себе си видя пет сиви мечки — една голяма и четири малки.

„Бягайте в гората“! — изрева старата мечка, защото знаеше, че хората винаги носят пушки. Тя не се страхуваше за себе си, но настръхваше при мисълта, че нейните любими мечета може да пострадат. Искаше да ги опази, затова ги накара да се мушнат бързо в гъсталака на Лоуър Пайни. В същия миг започна ужасна и убийствена канонада.

„Бум!“ — и старата мечка почувствува как я пронизва смъртоносна болка.

„Бум!“ — и бедната малка Фъз изпищя от болка, претърколи се и застина.

Майката се хвърли върху неприятеля с рев, изпълнен с омраза и ярост.

„Бум!“ — и тя самата се свлече в предсмъртна агония, парализирана от болка. А трите малки мечета, като не знаеха какво да правят, изтичаха при майка си.

„Бум! Бум!“ — и Муни и Фризъл паднаха като подкосени до нея. Само Уаб, ужасен и обезумял от страх, се суетеше около тях. После, без сам да знае защо, се обърна, шмугна се в гъсталака и изчезна точно когато последното „бум“ го прониза болезнено и счупя задния му крак.

Ето как пощенската станция беше наречена „Четирите мечки“. Полковникът остана много доволен и, разбира се, не забрави да се похвали.

Същата нощ високо в горите на Андерсеновия връх можеше да се срещне едно малко куцо сиво мече. То се луташе насам-натам, куцукаше и оставяше кървава диря всеки път, когато се опитваше да стъпи със задния си крак. То скимтеше жално: „Мамо, майчице! О, майчице, къде си?“ Беше гладно, трепереше от студ и изпитваше остра болка в крака. Но майка му не идваше, а то не смееше да се върне там, където я остави, затова продължи да се скита безцелно сред боровете.

Изведнъж до носа му достигна някаква страна миризма. Отекнаха тежки стъпки. Тъй като не знаеше какво друго да направи, мечето се покатери на едно дърво. Едва беше стигнало горе и под дървото нахълта цяло стадо големи, дълговрати и тънкокраки животни, по-високи от майка му. Мечето беше видяло веднъж такива животни, но не беше се уплашило, защото беше с майка си. Сега обаче седеше на дървото и не смееше да шавне. Големите животи доближиха, спряха за миг да откъснат по стръкче трева, после изпръхтяха и изчезнаха.

Мечето остана на дървото до разсъмване и така се вкочани от студ, че едва успя да слезе. Скоро изгря топлото слънце, мечето се почувствува по-добре и затърси ягоди и мравки, защото го глождеше ужасен глад. След това се върна при Литъл Пайни и потопи ранения си крак в леденостудената вода.

Искаше му се да хване отново планината, но нещо все го теглеше към мястото, където беше оставило майка си, братчетата и сестричето си. Когато следобед съвсем се затопли, мечето тръгна край реката, накуцвайки, прекоси гората, мина край Грейбули и стигна мястото, където вчера се бяха гощавали с риба. То се нахвърли настървено и начаса излапа главите и останките от рибата. Вятърът донесе някаква странна и противна миризма, която го уплаши. Колкото повече се приближаваше към мястото, където видя за последен път своята майки, толкова по-отвратителна ставаше миризмата. Мечето погледна внимателно към мястото и видя няколко вълка, които ръфаха нещо. То не разбра какво, не видя и майка си и понеже не можеше да понася вече миризмата, която го изпълваше с отвращение и страх, тихо се обърна, тръгна към гъсталака на Лоуър Пайни и повече не се върна да търси своето изчезнало семейство. Мечето изпитваше повече от всякога нужда от своята майка, но нещо му подсказваше, че няма никакъв смисъл да я търси.

Когато падна студената нощ, мечето почувствува още по-силно нейното отсъствие. То хълцаше и куцукаше. Бедното, самотно сираче! То не беше се загубило в планината, защото не търсеше никакъв дом, но беше толкова болно и самотно. Пък и тази остра болка в крака и празният стомах, зажаднял за онази храна, която нямаше повече да вкуси!

Тази нощ мечето откри една хралупа, пропълзя вътре и се опита да си представи, че отново е в големите пухени прегръдки на своята майка. После се сви на топка и заспа.

Уаб и преди си беше навъсено малко мече, но поредицата нещастия, които го сполетяха точно когато се формираше неговият характер, го направиха повече от всякога унил и мрачен.

Като че всички се опълчиха против него. Той гледаше да не привлича вниманието на никого в горното течение на Литъл Пайни. Денем търсеше храна, а нощем спеше в празната хралупа. Една вечер откри там таралеж, който беше голям колкото него. Таралежът настръхна и се превърна в същински кактус. Уаб не успя да се справи с него и се принуди да напусне хралупата и да потърси ново убежище.

Един ден той се спусна към Грейбули, за да търси онези коренчета, които, знаеше от майка си, бяха добри за ядене. Едва беше започнал да рови и от една дупка в земята изскочи някакво сивкаво животинче, което се втурна със съскане и ръмжене към него. На Уаб не му минаваше и през ум, че това е язовец, но животното изглеждаше свирепо и голямо колкото него. Болен и с ранен крак, Уаб закуцука и се спря чак когато стигна до следващата клисура. Тук обаче го зърна един вълк. Той се стрелна с големи скокове към него, като същевременно зовеше и своите събратя да му правят компания в това приятно развлечение. Наблизо се намираше едно дърво и Уаб побърза да се покатери по него. Вълците пристигнаха тичешком и захванаха да вият под дървото, но скоро подушиха, че са преследвали едно малко сиво мече. Те решиха, че щом мечето е на дървото, някъде наблизо сигурно ще е и майка му, и затова постъпиха разумно, като го оставиха на мира.

След като вълците си отидоха, Уаб слезе от дървото и се върна при Литъл Пайни. При Грейбули имаше по-хубава храна, но там като че всички го преследваха, особено сега, когато беше останал без своя любим пазач. При Литъл Пайни поне от време на време цареше спокойствие, а освен това тук растяха и много дървета, на които можеше да се покатери, ако го нападнеше някой неприятел.

Счупеният крак се оправи, но не можа да се изцери напълно. Раната зарасна и болката премина, но остана една вдървеност, вследствие на която Уаб малко понакуцваше, а зарасналото стъпало се различаваше от останалите. Това му пречеше, особено когато се налагаше да се катери по някое дърво или да бяга бързо. Неприятелите непрестанно се увеличаваха, а приятел нямаше нито един. Със смъртта на майка си той изгуби единствения си и най-добър приятел. Тя щеше да го научи на много повече от онова, което трябваше да учи сега от горчив опит, и щеше да му спести голяма част от бедите, които го сполетяха в неговото детство, беди, толкова многобройни и толкова ужасни, че ако природата не го беше дарила с естествена издръжливост, той нямаше да успее да ги преодолее.

Тази година кедрите дадоха обилен плод и вятърът брулеше големи зрели плодове. Животът стана малко по-лесен за Уаб. Здравето и силата му се подобряваха, а животните, които срещаше ежедневно, не смееха повече да го закачат. Но една сутрин, както лапаше обрулените от бурята кедрови плодове, надолу по склона се спусна черна мечка. „В гората приятели няма“ — това беше мъдростта, която Уаб беше вече научил, и потърси помощта на най-близкото дърво. В първия миг черната мечка се поуплаши. До носа й беше достигнала миризмата на сива мечка, но когато разбра, че това е само малко мече, тя се окуражи и последва Уаб. Черната мечка умееше да се катери по дърветата не по-зле от Уаб, затова тръгна по петите му. Когато Уаб стигна до най-високото и най-тънко клонче, което можеше да го издържи, черната мечка раздруса яростно дървото и Уаб тупна на земята, изподраскан, натъртен и полузашеметен. Той се изправи с пъшкане на крака и единствената причина, поради която черната мечка не пожела да тръгне след него, а вероятно и да го убие, беше страхът да не би наблизо някъде да е майка му. Така Уаб беше изгонен надолу по течението на реката, далеч от хубавите кедрови дървета.

Край бреговете на Грейбули сега не се намираше много храна. Ягодите и къпините се привършиха, а риби и мравки не можеше да намери. Наскърбен, самотен и нещастен, Уаб скиташе насам-натам и по едно време се озова край реката Мититси.

От гъсталака изскочи вълк и тръгна по петите му. Уаб се опита да избяга, но напразно, вълкът скоро го настигна. Изведнъж в изблик на отчаяна храброст Уаб се извърна и се озъби на своя неприятел. Удивеният вълк изджавка от страх и побягна с подвита опашка. Така Уаб се научи, че за мира трябва да се воюва.

Храната тук беше оскъдна, понеже наоколо сновеше много добитък. Уаб се упъти да търси други кедрови гори в дефилето на Мититси и изведнъж попадна на човек точно като онзи, когото беше срещнал в страшния ден. В същия миг до ушите му долетя едно „бум“ и върху гърба му се поръсиха отломки от шумки и клонки. Непоносимата смрад и ужасът на онзи ден блеснаха отново в ума му и Уаб се затича така, както не беше тичал през живота си. Скоро се озова до едно дере, което го изведе в някаква клисура. Една пукнатина в скалите, изглежда, му предлагаше удобно прикритие, но едва се приближи и към него се насочи крава, която застрашително наведе глава. Той отскочи встрани върху едно полегнало дърво, по което можеше да се покатери нагоре по склона, но от горния му край се появи рис и го предупреди да се връща назад. Време за дрязги нямаше. Уаб разбра с горчивина, че светът гъмжи от неприятели. Той се обърна и започна да се изкачва по отсрещния каменист склон към кедровите гори около Мититси.

Катеричките не харесаха този гост и креснаха гневно. Те се безпокояха за своите запаси от кедрови орехи, защото знаеха, че мечокът е дошъл да краде. Те следяха зорко неговото движение от дърветата, ругаеха и наскърбяваха с такива крясъци, че някой привлечен от шума неприятел спокойно можеше да тръгне по следите му, което в същност и целяха.

Никой не тръгна подир него, но всичко това караше Уаб да се чувствува несигурен и неспокоен. Той продължи нагоре, докато стигна пояса на боровите дървета. Там храната беше оскъдна, но и неприятелите бяха по-малко. Едва тук, където започваха пасищата на планинските кози, той можеше да си отдъхне най-сетне на спокойствие.

Уаб никога не проявяваше мекушавост като своята малка сестричка и преследванията, на които го подлагаха неговите многобройни неприятели, го озлобяваха от ден на ден все повече. Защо не го оставеха сам с неговото нещастие? Защо всички се бяха опълчили срещу него? Ах, защо я нямаше сега майка му? Ако можеше само да смаже тази черна мечка, която го прогони от неговата гора? И през ум обаче не му минаваше, че някой ден самият той щеше да порасне. И този злобен рис, и той го изгони, а човекът се опита да го погуби. Той запомни всичките и ги намрази от дън душа.

Уаб установи, че новият му район е много добър, защото годината беше плодородна. Той разбра онова, от което най-много се страхуваха катеричките, защото обонянието му го отведе точно до малките складчета, където бяха струпани много кедрови орехи за през зимата. Катеричките се сърдеха, но за Уаб това беше огромно щастие. Та орехите са много вкусна храна! И когато дните започнаха да стават по-къси, а нощите студени, косъмът му се позаглади и разположението на духа му се пооправи.

Уаб сновеше сега по цялото дефиле, спеше из високите части на гората, а от време на време слизаше да търси храна чак до реката. Една нощ, както обикаляше край дълбоката вода, носът му долови нещо особено. Приятна миризма примами Уаб и той стигна до самата вода. Изглежда, миризмата идваше от едно потопено във водата дърво. Той посегна към него, но изведнъж „клик“ И в една от предните му лапи се впи силен стоманен капан.

Уаб изрева, дръпна се с всички сили и счупи кола, за който беше закачен капанът. Опита се да се отърве, но като не успя, побягна с него в гъсталака. Захапа го със зъби, но капанът продължаваше да стои на лапата му — студен, силен и неподвижен. Час през час Уаб впиваше в него зъби и нокти или го удряше силно о земята. После го зарови и се покачи на един дънер, като смяташе, че капанът ще остане под земята, но той продължаваше да си стои както преди впит в лапата.

Уаб се отправи към своята гора, после седна на земята и се опита да разреши загадката. Не разбираше нищо, но малките му зеленикавокафяви очички, изпълнени с болка, уплаха и яд, гледаха втренчено и се мъчеха да проумеят що за нов неприятел е това.

Той легна под храстите. Изпълнен с решителност да разчупи странния предмет, той го затисна с едната лапа от единия край и захапа другия. Неочаквано скобите се разтвориха и освободиха лапата. Едновременното натискане на двете пружини беше, разбира се, чиста случайност. Уаб не разбра как стана всичко това, но не забрави случката. В главата му се зароди следната смътна мисъл: „Край водата се крие и дебне ужасно малко създание. Миризмата му е странна. То се впива здраво в лапата ти, а не дава да отхапеш нищо от него. Можеш да се отървеш, като го притиснеш силно.“

Повече от седмица малкото сиво мече не можеше да си служи с притиснатата лапа, но това не му пречеше много, щом не се катереше.

Настъпи сезонът, когато лосовете зареваха из планината. Уаб ги слушаше по цели нощи, а веднъж-дваж се наложи да се покатери бързо на съседното дърво, за да избегне рогата на едно от големите животни. Над главата му кряскаха диви патици. Дойде и ловният сезон и ловците също плъзнаха из планините. В гората се появиха няколко нови, непознати миризми. Уаб тръгна към една от тях и се озова на едно място с натрупани съчки. Изведнъж се примеси и друга миризма, която той ужасно мразеше. Уаб я помнеше още от времето, когато загуби майка си. Той започна да души внимателно наоколо, защото тя едва се долавяше, и откри, че ужасната миризма идва от едно колче точно пред него, а приятната, която караше от устата му да текат лиги, беше зад колчето, изпод някакви съчки. Уаб заобиколи, разрови съчките и пипна наградата — парче вкусно месо. В момента, в който го сграбчи, предното колче падна с тежък звук: „Щрак!“ Той подскочи от уплаха, но успя да отмъкне месото. В мозъка му се зароди нова мисъл и заедно със старата затвърди общото му заключение: „Където и да подушиш онази миризма, тя винаги ще означава опасност.“

Със застудяване на времето Уаб ставаше все по-муден, а когато стана мразовито, той се пробуждаше едва привечер. Мечето не спеше на едно и също място. То знаеше няколко сухи местенца в скалите, където се приличаше при слънчеви дни, и един-два покрити заслона за бурно време. Уаб си избра сега много удобно местенце — под коренищата на едно дърво, и когато вятърът задуха и във въздуха затанцуваха бели снежинки, той се промъкна под тях, сви се на топка и заспа. Бурята виеше навън.

Снежната пелена ставаше все по-дебела. Снежинките украсяваха боровете, трупайки се отгоре, дърветата свеждаха клони и после ги отърсваха, а снежинките отново се трупаха върху тях. Снегът засипа клисурите, а вятърът непрестанно оголваше върховете на скалите и пълнеше със сняг дупките, докато земята най-сетне се изравни. Снегът се трупаше и върху леговището на Уаб и пречеше на студа да проникне вътре, а той спеше ли, спеше.

Цялата зима Уаб спа дълбок сън, защото така правят всички мечки, но когато пукналата се пролет го пробуди, той знаеше, че е спал дълго време. Не беше се променил кой знае колко, ако не се смята това, че се беше поиздължил и поотслабнал. Уаб чувствуваше силен глад и като си проби път през голямата пряспа сняг, която все още затуляше леговището му, тръгна да търси храна.

Сега нямаше кедрови плодове, нито ягоди и мравки, но обонянието му го отведе нагоре по дефилето до трупа на един убит през зимата лос. Уаб се нагости богато, след което зарови останките, за да има какво да яде и занапред.

Всеки ден се връщаше при останките от лоса, докато изяде всичко. През следващите месеци храната стана много оскъдна и когато се свърши и месото на лоса, Уаб отслабна много. Един ден той прехвърли билото и се отправи към долината Уорхаус. Там беше слънчево и топло, а растителността — по-буйна, затова намери доста храна. Той стигна долу чак до гъстата гора и скоро подуши присъствието на друга сива мечка. Миризмата се усилваше и го доведе до едно самотно дърво, на което сивата мечка беше оставила своя отпечатък. Уаб се изправи на задни крака и подуши дървото. То миришеше силно на мечка, а по кората му имаше полепнала кал и сиви мечи косми на височина, до която той не можеше да достигне. Уаб разбра, че о дървото се е чесала някаква много голяма мечка, и се разтревожи. Как му се беше искало да срещне някой свой събрат! А сега, когато му се удаде тази възможност, потръпна от уплаха.

В своя самотен живот, останал без родителска подкрепа, той срещаше само омраза и сега не знаеше как ще се държи тази стара сива мечка. Докато се двоумеше, той я съзря. Тя вървеше бавно по склона, като от време на време спираше да изрови някой корен или дива ряпа.

Стори му се цяло чудовище. Инстинктивно Уаб изпита някакво недоверие към нея, промъкна се през гората и се покатери на една скала, откъдето можеше да наблюдава по-добре.

Голямата сива мачка попадна на следите на Уаб и нададе силен ядовит рев. Следите я отведоха до дървото. Тя се изправи на задните си крака и раздра с нокти кората на дървото високо над мястото, до което беше стигнал Уаб, после се втурна бързо да го догони. Уаб обаче разбра всичко. Той прехвърли отново билото и пак се озова в дефилето на Мититси. Беше схванал по свой странен мечешки начин, че там има по-голямо спокойствие, понеже и храната за мечките е много оскъдна.

С настъпването на лятото козината му започна да пада. Кожата ужасно го засърбя и му доставяше голямо удоволствие да се търкаля в калта и да чеше гърба си о някое дърво. Той не се катереше вече по дърветата. Ноктите му станаха много дълги, а предните крайници, независимо че наедряваха и ставаха по-силни, губеха от своята предишна гъвкавост на лапите, която прави малките сиви мечета и черните мечки големи катерачи. Той съвсем непринудено започна да прилага мечешкия навик да се изправя на задни крака и колкото може по-високо да трие нос о ствола на дървото.

Може и да не забелязваше, но всеки път, когато след една-две седмици се изправяше до някое дърво, той стигаше все по-нависоко Уаб растеше бързо и наближаваше разцвета на своите сили.

Веднъж ходеше до единия край на района, който смяташе за свой собствен, а друг път — до другия, но често чешеше гърба си ту о това, ту о онова дърво и по този начин успя да маркира своя район с дърветата, които носеха неговия подпис.

В края на лятото Уаб откри във владенията си лъскава черна мечка и ужасно се разгневи. Когато черната мечка приближи, Уаб забеляза тъмночервеното й лице, бялото петно на гърдите и разцепеното ухо, а лекият ветрец донесе и миризмата й. Без съмнение това беше същата миризма. Беше онзи черен страхливец, който го беше прогонил твърде отдавна от Литъл Пайни. Колко се беше смалил! Преди изглеждаше истински гигант. Уаб чувствуваше, че сега може да го смаже само с едната си лапа. Отмъщението е сладко, въпреки че той не го формулира точно така, когато се нахвърли върху мечката. Черната мечка моментално се покатери като катерица по едно малко дърво. Уаб се опита да я последва, както някога тя беше направила с него, но не успя. Той нямаше понятие как да се справи с натрапника, затова след известно време изгуби интерес към него и се оттегли, въпреки че черната мечка няколко пъти обръща глава към него и му се присмиваше. Късно следобед същия ден Уаб мина отново край същото дърво, но от мечката нямаше и следа.

С отминаването на лятото храната във високите места стана оскъдна, затова една нощ Уаб се осмели да слезе надолу и да проучи долната част на Мититси. Лекият ветрец косеше приятни благоухания и като тръгна към тях, Уаб се натъкна на трупа на млад бик. На известно разстояние от него дебнеха няколко дребни вълка, същински джуджета в сравнение с онези, които беше виждал по-рано. Точно до тялото на убития бик на лунната светлина се мяташе по много особен начин друг вълк. Странно, но като че нещо му пречеше да избяга. Старата неприязън на Уаб изведнъж го възпламени и той се хвърли напред. Вълкът светкавично го ухапа няколко пъти, но със страшен удар на голямата си лапа Уаб го превърна в купчина кожени дрипи, след което с две-три захапвания начупи всичките му ребра. Колко приятна беше топлата кръв, която рукна в устата му.

Вълкът се беше хванал в капан. Уаб ненавиждаше миризмата на желязо, затова заобиколи трупа на бика, където тя не се чувствуваше толкова силно, но преди да успее да преглътне първата хапка — „щрак!“, и една от предните му лапи остана притисната във вълчия капан, който не беше забелязал.

Уаб си спомни, че преди, когато го беше сполетяло същото нещастие, успя да се освободи, като натисна силно капана. Той стъпи със задните си лапи на пружините и ги притисна; те се разхлабиха и освободиха лапата. Около трупа на бика се носеше онази миризма, която, Уаб знаеше, принадлежеше на човека, затова се оттегли и започна да броди около реката. Все по-често носът му долавяше ужасната миризма, затова той й обърна гръб и се върна в своята тиха клисура.