Ърнест Томпсън Сетън
Мустангът раванлия ^[0] (3)

III

Съществуват няколко начина за улавяне на диви коне. Единият от тях се състои в това да драснете с куршум задната част на врата на животното, да го зашеметите за миг и тогава да хвърлите отгоре му ласото.

— Да! Виждал съм стотици пребити конски вратове, когато са се опитвали да ги ловят така, но нито веднъж досега не съм виждал мустанг да е бил зашеметяван така — забеляза критично Джо.

Понякога, ако разрешава местността, стадото може да бъде вкарано в оградено място. Друг път мустангите могат да се стигнат с помощта на допълнителни и хубави коне, но най-простият начин, колкото и да изглежда невероятен, е дивите коне да се изтощят чрез непрестанно ходене.

Славата на жребеца, който никой не беше виждал да се движи в галоп, непрестанно растеше. За неговия вървеж, бързина и издръжливост се разказваха невероятни истории и когато старият Монтгомъри, който притежаваше добитъка с триъгълното клеймо с чертичка отдолу, заяви неочаквано в хотел „Уелс“ в Клейтън, и то в присъствие на свидетели, че дава хиляда долара за мустанга, затворен във фургон, при условие че всички тези истории отговарят на истината, десетки млади каубои пламнаха от желание да напуснат работа след изтичане на договорите им и да спечелят обещаната сума. Дивият Джо обаче отдавна беше хвърлил око на мустанга. Време за губене нямаше. Пренебрегвайки всички свои задължения, той шета цяла нощ нагоре-надолу в приготовления.

Когато обремени още повече и без това прекалено обременената си кредитна сметка и попрекали с прекалената си щедрост към своите приятели, той екипира експедиция, която се състоеше от 20 добри ездови коня, кухненски фургон и провизии за две седмици за трима души — за себе си, своя приятел Чарли и готвача.

Потеглиха от Клейтън с твърдото намерение да изтощят чрез ходене великолепния и бърз див кон. На третия ден пристигнаха при Антилопските извори и тъй като беше някъде по обед, не се учудиха, като видяха врания раванлия да се спуска към водата, повел след себе си цялото стадо. Джо се скри, докато дивите коне се напиха до един, защото жадното животно винаги бяга по-добре от натъпкалото се с вода. После се придвижи спокойно напред с коня си. Раванлията се разтревожи и когато Джо приближи на половин миля, той поведе стадото си и всички изчезнаха по обраслото с храсти плато на югоизток. Джо ги последва в галоп, докато ги зърна отново, после се върна обратно и даде указания на готвача, изпълняващ и длъжността кочияш, да се отправи на юг към Аламоса Аройо. После тръгна на югоизток след дивите коне. След около една-две мили отново ги зърна и продължи спокойно с коня си, докато дойде толкова близо до тях, че те се уплашиха и завиха на юг. След едночасова езда, но не по следите, а напреки, където очакваше да ги намери, Джо ги съгледа наново. Той пак приближи спокойно стадото и пак предизвика уплаха и бягство. Така в непрестанно движение на юг премина целият следобед и когато слънцето слезе ниско до хоризонта, те се озоваха, както предполагаше и Джо, недалеч от Аламоса Аройо. Стадото отново се намираше близо. Джо подплаши животните още веднъж и отиде при фургона, а неговият другар, който дотогава си беше почивал, продължи гонитбата с нов кон.

След вечеря фургонът пое към горния брод на Аламоса, както се бяха уговорили по-рано, и там прекараха нощта.

Междувременно Чарли следваше стадото по петите. Конете не побягнаха толкова надалеч както в началото, защото техният преследвач не проявяваше никакви агресивни намерения, и започнаха да привикват с присъствието му. С падането на мрака те се откриваха много по-лесно благодарение на една снежнобяла кобила от стадото. Новата луна помагаше много и като се осланяше на коня, Чарли го остави да върви спокойно след стадото, което сега се познаваше само по призрачно бялата кобила. Накрая всички потънаха в нощта. Тогава Чарли слезе от коня, разседла го, завърза го за едно забито в земята колче, зави се с одеялото и бързо заспа.

При първия проблясък на зората той стана. Едва беше изминал половин миля, когато откри отново стадото по снежнобялата кобила. Щом се приближи, острото изцвилване на Раванлията превърна стадото в летящ ескадрон. На първото високо плато конете спряха и се обърнаха да видят какво представлява този техен упорит преследвач и какво иска от тях. За един миг те застинаха на фона на небето с вперени в него очи и след това решил, че е узнал всичко, което му е необходимо, черният метеор развя грива на вятъра и се понесе със своя неуморим, равен ход, последван от проточилите се в колона кобили.

Те се понесоха напред, устремени този път на запад. И след като на няколко пъти се повтори същата игра — бягство, преследване, настигане и отново бягство, около обед преминаха край Биволската скала, старо възвишение, което апахите са използували за наблюдение. Тук стоеше на стража Джо. Дългото и тънко стълбче дим подсказа на Чарли, че може да се прибере в стана. Той светна в отговор с джобното си огледалце.

Възседнал отпочинал кон, Джо тръгна напред и преследването отново продължи. Чарли се върна в стана да се нахрани и да си отпочине. После щеше да се придвижи нагоре по течението.

През целия този ден Джо следваше дивите коне и когато беше необходимо, успяваше да накара животните да се движат, като описват голяма окръжност, по диаметъра, на която се движеше фургонът. При залез-слънце наближиха кръстовището Верд, където чакаше Чарли с нов кон и храна, и Джо продължи по същия спокоен и упорит начин. Той вървя след стадото цялата вечер и през голяма част от нощта, тъй като животните някак започнаха да привикват с присъствието на незлобливите странници и преследването стана по-лесно. Освен това непрестанното пътуване ги беше уморило. Вече не се намираха сред тучните пасища, не се хранеха с овес, както преследващите ги коне, и най-важното — лекото, но продължително нервно напрежение започна явно да им се отразява. То повлия върху апетита им и усили жаждата им. Мъжете им разрешаваха, а когато имаше възможност, дори ги подтикваха да пият колкото може повече. Влиянието на голямото количество изпита вода върху бягащото животно е добре известно — краката му се вдървяват, а дишането се затруднява. Джо пазеше най-внимателно своя кон от излишни количества вода и той, и конят му бяха свежи, когато се спряха на стан тази нощ по следите на изтерзаните мустанги.

На разсъмване Джо лесно ги откри наблизо и макар че в началото тичаха, те скоро преминаха в ход. Битката изглеждаше вече почти спечелена, понеже главната трудност в това преследване е стадото да не се изпусне в първите два-три дни, когато конете са още бодри.

Цялата сутрин Джо не изпускаше стадото от очи и почти непрестанно се намираше близо до него. Към 10 часа Чарли го смени близо до връх Хозе. През този ден мустангите бяха само на четвърт миля; за разлика от предишния ден не бяха вече така бодри и сега отново се насочваха на север. През нощта Чарли получи отпочинал кон и продължи преследването.

На следващия ден мустангите вървяха с ниско отпуснати глави и въпреки усилията на врания Раванлия от време на време се намираха на по-малко от стотина ярда пред своя преследвач.

Четвъртият и петият ден преминаха по същия начин; стадото се намираше отново близо до Антилопските извори. Досега всичко протичаше по набелязания план. Мустангите се движеха в един голям кръг, а фургонът ги следваше от вътрешната страна, в по-малък кръг. Дивото стадо се върна изтощено до мястото, откъдето беше тръгнало; завърнаха се и ловците, но бодри и върху отпочинали коне. Не разрешиха на мустангите да пият до късно следобед, после ги подгониха към изворите да се напият до пресита. Сега вече беше настъпил моментът опитните каубои с добре назобените коне да се приближат и да хвърлят ласата си, защото внезапното и обилно поене е истинска гибел за конете, почти парализа на краката и дишането, и вече не беше никак трудно животните да се хванат едно по едно с ласо и да им се сложат букаи.

Целият план имаше само едно слабо място. Враният Раванлия, целта на преследването, като че беше от желязо. Неговият неуморим и полюляващ се ход беше бърз и енергичен както сутринта, в която беше започнало преследването. Той бягаше надолу-нагоре, обикаляше стадото и подканяше мустангите с глас и с личен пример да избягат. Но те бяха изтощени. Старата бяла кобила, която така беше помагала на каубоите да ги откриват нощно време, изостана с часове от другите, измъчена до смърт. Другите, нечистокръвните кобили, изглежда, изгубиха всякакъв страх от конниците. Цялото стадо попадна във властта на Джо. Жребецът обаче, който представляваше и наградата за цялото преследване, си оставаше недостижим както преди.

Тук се криеше и загадката. Другарите на Джо го познаваха добре и нямаше да се учудят, ако във внезапен изблик на гняв направеше опит да застреля жребеца. Джо обаче нямаше такова намерение. По време на тази уморителна седмица той всеки ден го наблюдаваше как бяга, но нито веднъж не го видя да галопира. Възхищението на конника от благородното животно непрестанно растеше, докато накрая Джо по-скоро би застрелял най-добрия си кон, отколкото това великолепно животно.

Джо даже се запитваше дали си струва да вземе чудесната сума, предложена като награда. Такова животно представляваше цяло състояние, тъй като можеше да създаде потомство от отлични бегачи.

Но все още предстоеше наградата да се спечели. Дойде време да се приключи ловът. Докараха най-добрия кон на Джо — кобила с източна кръв, но израснала в прерията. Джо никога не би могъл да я има, ако нямаше една слабост. В този край растеше отровен бурен, наречен локо. Добитъкът никога не се докосва до него, но някои животни хапват понякога и се пристрастяват към него. Буренът действува като морфин и макар че животното дълго време се държи нормално, страстта му към тази билка остава и накрая то полудява и умира. За животно с такива наклонности се казва, че се е „локализирало“. В очите на най-добрия кон на Джо проблясваше онзи див блясък, по който специалистът открива болестта.

Тъй като беше бърза и силна, Джо я избра за внушителния завършек на преследването. Сега беше извънредно лесно кобилите да се хванат с ласо, но това не беше вече необходимо. Те можеха да се отделят от врания им водач и да се закарат в конюшнята, но от водача им все още се излъчваше необуздана сила. Изпълнен със задоволство от достойния противник, Джо тръгна напред с коня си, та да премери сили с него. Той хвърли ласото на земята, после го изтегли, за да няма гънки, и като яздеше напред, го нави внимателно върху дланта на лявата си ръка. След това, за пръв път в това преследване, пришпори коня си и се насочи право към жребеца, застанал на около четвърт миля. Той побягна напред, а Джо след него, всеки напрегнал до крайност силите си. Изнурените кобили се пръснаха наляво и надясно и ги пропуснаха да минат. Отпочиналият кон препусна в галоп в откритата прерия, а жребецът пред него, както и в началото, не нарушаваше своя прославен ход.

Просто невероятно! Джо пришпори още коня си и той просто полетя, но не намали и с инч разстоянието помежду им. Враният жребец профуча през равнината, премина обраслото с бурени плато, спусна се в една предателска песъчлива долчинка, после премина тревиста поляна, откъдето се дочу църкане на прерийни кученца, и се скри някъде долу, а Джо се носеше след него, едва вярвайки на очите си. Разстоянието между него и жребеца непрестанно растеше и той започна да проклина късмета си; подвикваше и пришпорваше своя кон, докато бедното, неуверено животно изпадна в състояние на крайно възбуждение — очите му започнаха да блуждаят и главата му се замята от една страна на друга. Кобилата вече не избираше пътя си и кракът й попадна в една дупка от язовец; тя рухна на земята, а Джо полетя след нея. Макар и здравата понатъртен, той се вдигна на крака и се опита да вдигне животното, което си беше изгубило ума. Но всичко беше свършено; бедната кобила си беше счупила предния крак. Оставаше да се направи само едно. Джо разхлаби коланите, застреля кобилата, за да й спести страданията, и отнесе седлото в стана. През това време Раванлията продължаваше да фучи напред, докато се изгуби от поглед.

Все пак това не беше пълно поражение, защото всички кобили останаха в техни ръце. Джо и Чарли ги закараха внимателно до обора с клеймото — кръстосано L с F, и поискаха тлъстичко възнаграждение. Но повече от всякога Джо мечтаеше да притежава жребеца. Той беше видял всички негови качества, оценяваше ги все по-високо и се мъчеше да измисли по-добър план за залавянето му.