Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (1) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

I

Гъста трева се свеждаше и прикриваше уютното гнездо, в което майката беше скрила Съдраното ушенце. Тя го беше покрила с част от постелята и както винаги последната й заръка беше „да лежи плътно до земята и да не казва «гък» каквото и да се случи“. Макар и пъхнато в леглото, зайчето беше съвсем будно и светлите му очички гледаха в една точка от неговия малък зелен свят, разположен точно над него. Една синя сойка и една червена катеричка, и двете добре известни обирачки, сега се обвиняваха гръмогласно за някаква кражба и по едно време гъсталакът, в който беше домът на зайчето, се превърна в арена на тяхната борба. Жълта щръклица сграбчи синя пеперуда само на десетина сантиметра от носа му, а рубиненочервена калинка, напръскана с черни точки и размахала спокойно топчестите си пипалца, направи дълга разходка нагоре по една тревичка, спусна се по друга, после пресече гнездото и пропълзя по лицето на Съдранко, но въпреки това той нито трепна, нито мигна.

Не след дълго до ушите му долетя странното шумолене на листата от близкия гъсталак. Особен, продължителен звук идеше ту оттук, ту оттам, даже се приближи, но независимо от това нямаше шум от стъпки. Целият си досегашен живот Съдранко беше прекарал в мочурището (а беше само на три седмици), но въпреки това чуваше подобно нещо за пръв път. Любопитството му, разбира се, силно се изостри. Неговата майка го беше предупредила да лежи плътно до земята, но това важеше само в случаите на опасност. В този странен звук сигурно нямаше нищо страшно.

Тихото стържене се чу отблизо, после отдясно, отдалечи се и като че замря. Съдранко почувствува, че знае какво трябва да направи, не е бебе я, негов дълг беше да разбере какво е това. Той повдигна бавно топчестото си телце върху късите си пухкави крачета, изправи малката си кръгла главица над навеса на своето гнездо и надникна към гората. Звукът секна в момента, в който се раздвижи. Не видя нищо, затова пристъпи крачка напред, за да огледа по-добре, и в същия миг се озова лице срещу лице с огромен черен смок.

„Мамо!“ — писна зайчето в смъртен ужас, когато чудовището се хвърли отгоре му. Той напрегна всичката сила на своите крехки крачета и направи опит да избяга. Бърз като светкавица, смокът се вкопчи в едното му ухо и се заусуква около него, изпълнен със злорадство към безпомощното малко зайче, което си беше определил за обяд.

„Ма-мо! Ма-мо!“ — пищеше задъхан бедният малък Съдранко, докато свирепото чудовище започна бавно да го души. Писукането на малкото зайче щеше много скоро да секне, но майка му се носеше през гората с бързината на стрела. Тя не беше вече онази боязлива и безпомощна зайка, готова да побегне при най-малкия шум. Майчината любов гореше силно в сърцето й. Писъкът на нейното чедо я изпълни със смелостта на героите. Хоп, и тя се намери върху отвратителното влечуго. Фрас, и го удари с острите нокти на задните си лапи. Ударът беше толкова силен, че смокът започна да се гърчи от болка и да съска от гняв.

„Ма-мо-о!“ — едва-едва се обади мъничкото зайче. Майката се нахвърляше и нанасяше все по-силни и жестоки удари, докато влечугото отпусна ухото на зайчето и се опита да захапе зайката, която се хвърляше отгоре му. След всяко захапване обаче устата на смока се пълнеше с вълна, а жестоките удари на зайката даваха вече резултат. Дълги кървави драскотини разсичаха люспестата броня на черния смок.

Смокът беше вече много зле. Когато посрещаше следващото нападение, той отпусна обръча около малкото сиво зайче, което моментално изхвръкна от кълбото и се мушна в гъсталака, останало без дъх и ужасно изплашено, но напълно невредимо, ако не се смята лявото му ухо, доста разкъсано от зъбите на страхотния смок.

Зайката постигна онова, което желаеше. Нямаше намерение да се бие за слава или за отмъщение. Тя побягна към гората, а малкото сиво зайче последва блестящата светлина на снежнобялата й опашка, докато го отведе в един безопасен ъгъл на мочурището.