Елизабет Гаскел
Кранфорд (8)

Глава VIII
„Ваше Благородие“

Рано на следващия ден, още щом удари дванадесет часът, мис Поул се появи при мис Мати. Някаква съвсем дребна работа бе причината за посещението, но очевидно нещо друго се криеше зад това. И накрая то излезе наяве.

— Всъщност знаете ли, може да си помислите, че съм необикновено невежа, но знаете ли, в действителност аз съм много озадачена как би трябвало да се обръщаме към лейди Гленмайър. Казва ли се „ваше благородие“ там, където ще кажете „вие“ на едно обикновено лице? Цяла сутрин се чудя. И дали трябва да казваме „милейди“ вместо „госпожо“? Е, вие познавахте лейди Арли, моля, бъдете любезна и ми кажете кой е най-правилният начин на обръщение към аристокрацията?

Горката мис Мати! Тя свали очилата си, после пак ги сложи, но как се обръщаха към лейди Арли, тя не можеше да си спомни.

— Толкова отдавна беше — каза тя. — Боже, боже? Колко съм глупава! Че аз едва ли съм я виждала повече от два пъти. Зная, че на сър Питър казвахме „сър Питър“, но той идваше много по-често да ни вижда, отколкото лейди Арли. Дебора щеше веднага да каже. „Милейди“… „ваше благородие“. Звучи много странно и като че ли не е естествено. Никога по-рано не съм мислила за това, но сега, като го споменахте, съвсем се обърках.

Сигурна бях, че мис Поул нямаше да получи никакво мъдро решение по въпроса от мис Мати, която все повече и повече се озадачаваше и забъркваше по отношение етикецията.

— Е, наистина мисля, че ще е по-добре да отида и да кажа на мисис Форестър за нашето дребно затруднение — каза мис Поул. — Човек понякога се смущава и все пак не ми се иска лейди Гленмайър да си мисли, че ние в Кранфорд сме съвсем невежи по отношение на етикета във висшето общество.

— А като се връщате, моля ви, нали ще отскочите отново до нас, мила мис Поул, и ще ми кажете какво сте решили? Сигурна съм, че на каквото вие и мисис Форестър се спрете, ще бъде съвсем правилно.

„Лейди Арли, сър Питър“ — каза на себе си мис Мати, опитвайки се да си припомни някогашните форми на обръщение.

— Коя е лейди Гленмайър? — попитах аз.

— О, тя е вдовицата на мистър Джеймисън — искам да кажа, починалия съпруг на мисис Джеймисън, нали знаеш — вдовицата на най-стария му брат. Мисис Джеймисън беше мис Уокър, дъщеря на коменданта Уокър. „Ваше благородие“. Мила моя, ако те решат да говорят по този начин, ти ще трябва просто да ме оставиш да се поупражня с теб най-напред, защото ще се почувствам много глупаво и ще се изчервя, като го кажа на лейди Гленмайър първия път.

Мис Мати изпита истинско облекчение, когато мисис Джеймисън дойде във връзка с една доста невъзпитана мисия. Забелязала съм, че апатичните хора притежават много повече спокойна наглост от другите. И мисис Джеймисън дойде сега, за да намекне доста ясно, че тя не желае кранфордските дами да посетят етърва й. Трудно ми е да кажа как тя даде да се разбере това, защото аз все повече и повече се горещях и възмущавах, докато тя бавно и преднамерено обясняваше на мис Мати, самата тя една истинска лейди, какви са желанията й, а тя съвсем не можеше да разбере чувствата, които караха мисис Джеймисън да настоява да се представи пред своята аристократична етърва, като че ли посещава само благородническите семейства в графството. Мис Мати остана озадачена и объркана доста дълго време, след като аз вече бях разбрала целта на посещението на мисис Джеймисън.

Когато мис Мати разбра целта, с която тази знатна дама я беше посетила, стана ми драго, като видях достойнството и спокойствието, с което тя прие този така невежливо направен намек. Тя ни най-малко не се почувства засегната — имаше прекалено благороден дух. Дори не съзнаваше ясно, че трябва да покаже неодобрението си от държането на мисис Джеймисън, но сигурна съм, че все пак е чувствала нещо подобно, защото премина на други теми по един много по-сдържан и по-спокоен начин от обикновено. И действително от двете мисис Джеймисън беше по-неспокойната и забелязах, че тя изпита облекчение, когато стана време да се сбогува.

Малко след това мис Поул се върна, зачервена и възмутена.

— Ами да, разбира се! Мисис Джеймисън е била тук, както разбрах от Марта, и ние не трябвало да посещаваме лейди Гленмайър. Да! Срещнах мисис Джеймисън насред път, като се връщах от мисис Форестър, и тя ми каза. Така много ме изненада, че нищо не можах да отговоря. Иска ми се да се бях сетила да кажа нещо остро и саркастично — положително ще се сетя довечера. А лейди Гленмайър не е нищо друго, освен вдовицата на един шотландски барон! Прегледах книгата на мисис Форестър за родословието на аристократите, за да видя коя е тази дама, че трябва да я държат под стъклен похлупак. Вдовица на шотландски пер — никога не е бил член на Камарата на лордовете и е бил беден като бедния Йов^[1], мога да кажа. А тя — петата дъщеря на някакъв си мистър Камбл. Вие във всеки случай сте дъщеря на енорийски свещеник и сте в роднински връзки със семейство Арли, а сър Питър можеше да бъде виконт Арли, всички го твърдят.

Мис Мати се опитваше да успокои мис Поул, но напразно. Тази така мила и добросърдечна жена беше изпаднала сега в яростен гняв.

— А аз отидох и си поръчах шапка тази сутрин, за да съм съвсем готова — каза тя най-накрая, като издаде тайната, която я караше да излива своята злъч от изявленията на мисис Джеймисън. — Мисис Джеймисън ще види дали може лесно да ме накара да бъда четвърта в едно каре, когато при нея няма да има никой от нейните прекрасни шотландски роднини.

На излизане от черква, първата неделя след появяването на лейди Гленмайър в Кранфорд, ние задълбочено разговаряхме и обърнахме гръб на мисис Джеймисън и нейната гостенка. Щом не можем да й ходим на гости, тогава няма дори да я погледнем, макар че умирахме от любопитство да разберем как изглежда. За наше успокоение имахме възможност следобеда да разпитаме Марта. Тя не принадлежеше към тези кръгове в обществото, в които, ако някой разглежда лейди Гленмайър, би значело, че й прави комплимент. А Марта беше използвала добре очите си.

— Ами, госпожице, за тази мъничката лейди с мисис Джеймисън ли става дума? Мислех си, че сигурна ще искате да знаете как младата мисис Смит е била облечена. Тя нали беше булка. (Мисис Смит бе жената на месаря.)

Мис Поул каза:

— Мили боже, какво ни интересува някоя си мисис Смит — и замълча, щом Марта започна отново да разправя.

— Дребничката лейди, която седеше на пейката, запазена за мисис Джеймисън, беше облечена, госпожице, в доста износена черна коприна и пепитено наметало, госпожице; и с едни черни бляскави очи, госпожице, и приятно живо лице. Не е чак толкова млада, госпожице, и все пак, струва ми се, по-млада от самата мисис Джеймисън. Оглеждаше черквата като птиче и придръпваше нагоре фустите си, като излизаше, такава една чевръста и жива, не съм виждала друга такава. Знаете ли какво, госпожице, тя много прилича на мисис Дикън от „Карета и коне“^[2] — повече от всяка друга.

— Тихо, Марта! — каза мис Мати. — Не е почтително.

— Не е ли, госпожице? Извинявайте, наистина извинявайте, но и Джем Хърн каза същото. Той каза, че била такова едно живо, чевръсто същество…

— Дама — каза мис Поул.

— Дама… като мисис Дикън.

Отмина още една неделя и ние все още отвръщахме погледи от мисис Джеймисън и нейната гостенка и разменяхме забележки помежду си, които смятахме, че са много остри — едва ли не прекалено остри. Мис Мати очевидно се чувстваше неудобно от саркастичния начин, по който говорехме.

Може би лейди Гленмайър вече беше почувствала, че домът на мисис Джеймисън далече не е най-веселият и най-оживеният дом на света, може би мисис Джеймисън беше разбрала, че повечето от аристократичните фамилии са в Лондон и че тези, които бяха останали в провинцията, не бяха наясно с обстоятелството, че лейди Гленмайър се намира в близко съседство. Големите събития произтичат от дребни поводи, затова аз няма да претендирам, че зная какво е накарало мисис Джеймисън да промени решението си за изключването на кранфордските дами от нейното общество и да изпрати писмени покани на всички за едно малко събиране следващия вторник. Сам мистър Малинър ги разнесе. Той най-редовно отминаваше факта, че в някои къщи съществува заден вход, и чукаше на вратата още по-силно от своята господарка, мисис Джеймисън. Имаше три малки писъмца, които носеше в една голяма кошница, за да впечатли господарката си с тяхната голяма тежест, макар че лесно можеше да ги побере в джоба на жилетката си.

Мис Мати и аз спокойно решихме, че ще сме предварително заети с нещо у дома; това беше вечерта, когато мис Мати обикновено правеше запалки за свещи от всички бележки и писма, получени през седмицата, защото в понеделник тя приключваше със сметките — не дължеше никому нито пени от предишната седмица, така че по някакво естествено стечение на обстоятелствата правенето на запалки от писмата и бележките — се падаше във вторник вечер и ни даваше основателно извинение да отхвърлим поканата на мисис Джеймисън. Но преди още да напишем отговора, влезе мис Поул с отворена бележка в ръка.

— Така! — каза тя. — А, виждам, че и вие сте получили покана. По-добре късно, отколкото никога. Знаех си аз, че милейди Гленмайър ще се радва на нашата компания, преди да изминат и две седмици.

— Да — каза мис Мати, — поканени сме за вторник вечер. И може би ще бъдете така любезна да дойдете с ръкоделието си да пием заедно чай същата вечер. Обикновено най-редовно по това време преглеждам сметките си от изминалата седмица и от всички получени писма и бележки правя запалки за свещите. Струва ми се обаче, че това не е достатъчна причина да кажа, че имам предварителен ангажимент у дома, макар че смятам да го направя. Е, ако вие сте готова да дойдете, аз няма да имам никакви угризения и за щастие още не съм написала отговора.

Видях как изражението на мис Поул се променяше, докато мис Мати говореше.

— Значи нямате намерение да отидете? — попита тя.

— Ами не! — каза мис Мати спокойно. — Предполагам, че и вие също.

— Не зная — отговори мис Поул. — Напротив, струва ми се, че имам намерение да отида — каза тя доста отривисто. А като видя учудения поглед на мис Мати, добави: — Вижте какво, човек не би искал мисис Джеймисън да си помисли, че каквото и да направи или да каже, е от такова голямо значение, че може да ни обиди; това значи един вид да изменим на самите себе си, нещо, което на мен самата не би ми се поправило. Много ще е ласкателно за мисис Джеймисън, ако ние й позволим да предполага, че това, което е казала, може да продължи да ни засяга една седмица или десет дни след това.

— Е, предполагам, че не е правилно човек да се чувства засегнат и раздразнен толкова дълго време, от каквото и да е и може би в края на краищата тя да не е имала намерение да ни наскърби. Но трябва да кажа, че аз самата не бих могла никога да изрека тези неща, които мисис Джеймисън каза, това, че не трябва да й ходим на гости. Мисля, че действително няма да отида.

— Е, хайде! Мис Мати, трябва да отидете. Вие знаете, че нашата приятелка мисис Джеймисън е по-флегматична от много други хора и съвсем не изпитва тези фини и деликатни чувства, които вие притежавате в такава забележителна степен.

— Мисля, че и вие ги притежавахте онзи ден, когато мисис Джеймисън дойде да ни каже да не й ходим на гости — каза невинно мис Мати.

Но мис Поул, освен своите фини деликатни чувства притежаваше и една много елегантна шапчица, която гореше от желание да покаже на удивения свят. Тя като че ли беше забравила всичките си ядни думи, които изрече преди по-малко от две седмици, и беше готова да действа според това, което наричаше велик християнски принцип: „Прости и забрави.“ Тя изнесе такава дълга лекция на милата мис Мати по този въпрос и завърши, убеждавайки я, че било неин дълг като дъщеря на покойния енорийски свещеник да си купи нова шапка и да отиде на гости на мисис Джеймисън. И така, „много се радваме да приемем поканата“ вместо „за съжаление ние сме принудени да откажем“.

В Кранфорд разноските за дрехи се ограничават главно до този единствен споменат вече артикул. Дамите бяха като щрауси, ако заровеха главите си в нови елегантни шапки, те не се интересуваха какво става с телата им. Стари рокли, бели, прастари якички, несметен брой брошки горе, долу и навсякъде (някои с нарисувани в тях очи, някои подобни на малки картинки в рамка с мавзолеи и плачещи върби, старателно изработени от коси, а някои пък с усмихващи се сладко миниатюрни дами и господа), стари брошки за вечна украса и нови шапки — в крак с модата на деня, — дамите в Кранфорд се обличаха винаги с благочестива елегантност и достойнство, както мис Баркър така красиво се изрази веднъж.

И с три нови шапки и още по-внушително количество брошки — нещо невиждано откакто Кранфорд съществуваше като град, мисис Форестър, мис Мати и мис Поул се появиха в онази паметна вечер. Аз самата преброих седем брошки в облеклото на мис Поул. Две бяха небрежно прикрепени на шапката й (едната представляваше пеперуда от ситни ахатови камъчета, която едно по-живо въображение можеше да приеме за истинска), трета прикрепваше мрежестото й шалче около врата, четвърта — яката й, а друга пък една красеше роклята й, забодена на средата между врата и талията й, а още една пък кичеше островърхата част на корсажа й. Къде точно се намираше седмата, вече съм забравила, но тя беше някъде по нея, в това съм сигурна. Но аз много прибързах с описанието на облеклото на компанията. Би трябвало първо да разправя как се събрахме на път за мисис Джеймисън. Тази дама живее в голяма къща почти извън града. Един път, който някога е представлявал улица, минаваше точно пред къщата, а тя бе на пътя, без да е отделена от градинка или дворче. Накъдето и да клонеше слънцето, то никога не огряваше фасадата на къщата. Действително помещенията за живеене се намираха в задната част и гледаха към една приятна градина; прозорците в предната част принадлежаха на кухните, килерите и на стаите на домакина — управител и казваха, че мистър Малинър седял в една от тях. Действително, хвърляйки поглед изкосо, ние често пъти виждахме темето на една глава, покрито с пудра за коса, която се ръсеше по яката на палтото му чак до кръста. Този внушителен гръб беше винаги зает с четене на „Сейнт Джеймсис Кроникъл“, широко разгърнат, което в известна степен обясняваше защо на въпросния вестник му трябваше толкова дълго време, за да достигне и до нас, които бяхме равноправни общи абонати с мисис Джеймисън, макар че поради нейния благороден произход тя винаги го четеше първа. Същият този вторник забавеното изпращане на последния брой беше особено дразнещо точно когато и мис Поул, както и мис Мати, а особено първата, искаха да прегледат вестника, за да разучат новините от съдебните зали и от двореца и да се подготвят за тазвечерната среща с аристокрацията. Мис Поул ми каза, че тя свършила всичко съвсем навреме и била облечена още в пет часа, за да бъде готова, в случай че „Сейнт Джеймсис Кроникъл“ пристигне в последната минута — същият този „Сейнт Джеймсис Кроникъл“, който напудрената глава бавно и съсредоточено четеше, когато минахме покрай познатия ни прозорец тази вечер.

— Какво нахалство има този човек! — каза мис Поул с тих възмутен шепот. — Ще ми се да го запитам дали господарката му плаща четвърт от абонамента, за да може само той да го чете.

Погледнахме я с възхищение за смелите й мисли, тъй като мистър Малинър беше предмет на голямо страхопочитание от страна на всички ни. Той като че ли никога не забравяше, че е благоволил да дойде да живее в Кранфорд. Понякога мис Дженкинс се е възправяла като неустрашим радетел за своя пол и го е заговаряла на равни начала, но даже и мис Дженкинс не можеше да отиде по-далече. И дори когато беше в най-приятно и най-благосклонно настроение, той приличаше на начумерен папагал. Разговаряше рязко само с едносрични думи. Стоеше да ни изчака в хола, когато го помолехме да не ни чака, а след това изглеждаше дълбоко обиден, задето сме го задържали, докато ние с треперещи ръце припряно се приготвяхме да се появим пред домакинята.

Мис Поул реши да се пошегува, когато се изкачвахме по стълбата, макар че шегата, отправена към нас, беше казана с намерение да достави удоволствие на мистър Малинър. Всички се усмихнахме, за да си дадем вид, че съвсем не се чувстваме неудобно, и плахо погледнахме към мистър Малинър дали и той споделя настроението ни. Но нито един мускул не се беше отпуснал на това каменно лице и ние моментално станахме сериозни.

Гостната на мисис Джеймисън беше приветлива. Лъчите на късното слънце струяха в нея и около големия квадратен прозорец, отрупан с виещи се растения и цветя. Мебелите бяха в бяло и позлата, но не в последния моден стил, с много извивки и мидообразни форми, който мисля, че наричат Луи Каторз. Столовете и масите на мисис Джеймисън нямаха нито една чупка, нито една извивка. Краката им изтъняваха към пода, а в ъглите бяха прави и квадратни. Столовете бяха наредени в редици покрай стените, с изключение на четири-пет, поставени в кръг около огъня. Напречните пръчки на облегалките бяха бели със златни топки. Нито облегалките, нито златните топки подканяха човек да се отпусне. Имаше лакирана с черен японски лак масичка, определена за литературни произведения. На нея лежаха Библия, родословната книга на аристокрацията и един молитвеник. Имаше още една квадратна разтегателна маса, предназначена за предмети на изящните изкуства; на нея се намираха: калейдоскоп, карти с реплики за водене на безмълвен разговор, както и карти — ребуси (завързани с безкрайно дълга избеляла розова сатенена панделка) и една кутия, изрисувана с наивна имитация на картинките от дървените кутии с оловна обковка, в които се изнася чай. Карло лежеше на камгарното плетено килимче и залая неблагосклонно, когато влязохме. Мисис Джеймисън стана, усмихна се вяло на всяка една от нас за добре дошла и погледна безпомощно зад гърбовете ни към мистър Малинър, сякаш се надяваше, че той ще ни настани на столовете, защото, ако той не направи това, тя изобщо не би могла да го стори. Предполагам, че той си е помислил, че ще успеем да намерим пътя до кръга около камината, който, не зная защо, ми напомни за Стоунхендж^[3]. Лейди Гленмайър дойде на помощ на нашата домакиня и някак си за пръв път ние се оказахме приятно настанени, без да се чувстваме сковани, в къщата на мисис Джеймисън. Лейди Гленмайър, сега, когато имахме време да я разгледаме, се оказа будна, дребна жена на средна възраст, която е била много красива на младини и все още изглеждаше много приятна. Видях мис Поул да преценява дрехата й още през първите пет минути и мога да повярвам на това, което каза на следващия ден:

— Мила моя! За десет лири може да се купи всичко, с което беше облечена — коприната и всичко до последния бод.

Приятно беше да предположиш, че една жена на пер може да бъде бедна. Това отчасти ни накара да приемем факта, че съпругът й никога не е заседавал в Камарата на лордовете. Когато го чухме за пръв път, нашите очаквания сякаш бяха измамени — „хем лорд, хем не лорд“.

В началото всички мълчахме. Мислехме си за какво да заговорим, което би било достатъчно възвишено, за да заинтересува милейди. Имаше повишение на цената на захарта и тъй като времето за приготвяне на сладка и конфитюри наближаваше, тази новина щеше да е близка до сърцето на всяка домакиня и щеше да представлява съвсем естествена тема за разговор, ако лейди Гленмайър не се намираше там. Ние не бяхме сигурни дали аристокрацията яде сладка и конфитюри, а още по-малко — дали знаеше как се правят. Най-после мис Поул, която винаги е притежавала много смелост и savoir faire^[4], се обърна към лейди Гленмайър, която от своя страна, както и ние, изглеждаше много озадачена как да наруши мълчанието.

— Дали ваше благородие е била в двореца напоследък? — попита тя и хвърли бърз поглед наоколо — полуплах, полутържествуващ, с който искаше да каже: „Вижте колко благоразумно избрах тема за разговор, отговаряща на ранга на новата ми познайница.“

— Никога в живота си не съм била там — каза лейди Гленмайър с подчертан шотландски акцент, но и с много сладък глас. А след това като че ли сметна, че е отговорила твърде рязко, добави:

— Ние много рядко отивахме в Лондон, всъщност само два пъти, докато бях женена, а преди да се омъжа, баща ми имаше твърде голямо семейство. („петата дъщеря на мистър Камбл“, сигурна съм, че мина през ума на всички ни)… за да излизаме често извън дома ни, дори до Единбург. А може би вие сте били в Единбург? — каза тя и лицето й внезапно просветна от надежда, че е попаднала на тема от общ интерес.

Никой от нас не беше ходил там, но мис Поул имала чичо, който веднъж прекарал една нощ там и било много приятно.

Междувременно мисис Джеймисън беше погълната от удивляващата мисъл защо мистър Малинър не донася чая. И накрая тя отвори уста и отрони удивляващата я мисъл.

— Не е ли по-добре да позвъня, мила? — каза лейди Гленмайър енергично.

— Не… мисля, че не… Малинър не обича да го пришпорват.

С удоволствие бихме пили чай, тъй като се хранехме в по-ранен час от мисис Джеймисън. Подозирам, че мистър Малинър трябваше да прочете докрай „Сейнт Джеймсис Кроникъл“, преди да реши да си наруши спокойствието заради нашия чай. Господарката му все повече и повече не я свърташе на едно място и тя повтаряше непрекъснато:

— Не мога да разбера защо Малинър не донася чая. Не мога да си представя с какво се занимава.

Накрая и лейди Гленмайър стана доста нетърпелива, но все пак прояви нетърпението си по много мил начин. Тя позвъни доста рязко, след като получи някакво полуразрешение от своята етърва да направи това. Мистър Малинър се появи с учудено тържествен вид.

— О — каза мисис Джеймисън, — лейди Гленмайър позвъни. Предполагам, че е за чая.

След няколко минути чаят беше донесен. Порцеланът бе много фин, чиниите много старинни, хлябът много тънко намазан с маслото и бучките захар много малки. Ясно беше, че захарта се свидеше на мисис Джеймисън най-много от всичко. Питам се дали малките филигранни щипки за захар, с форма, подобна на ножички, можеха да се разтворят достатъчно широко, за да поемат едно истинско, просташки голямо парче захар. Когато се опитах да взема две миниатюрни парченца наведнъж, за да не забележат колко пъти ще посегна към захарницата, едното от тях просто се изтърва и лекичко затрополи — злонамерено и неестествено. Но преди да се случи това, ние изпитахме едно дребно разочарование. В малката сребърна каничка имаше сметана, а в по-голямата — мляко. Още с влизането на мистър Малинър Карло започна да си проси, нещо, което нашите обноски не ни позволяваха да направим, макар че, сигурна съм, ние не бяхме по-малко гладни. А мисис Джеймисън заяви, че положително ще я извиним, ако нахрани най-напред горкия, безсловесен Карло. Тя съответно приготви една чаена чинийка за него и я постави на земята, за да лочи, след което ни каза колко интелигентно и разумно малко същество е той. Много добре познавал сметаната и упорито отказвал чай само с мляко, така че млякото остана за нас. Ние мълчешком си мислехме, че сме също така интелигентни и разумни като Карло, а като капак на всичко тя се обърна към нас, очаквайки да изразим възхищението си как той маха с опашка, за да покаже благодарността си за сметаната, която се полагаше на нас.

След чая се поотпуснахме и заговорихме на ежедневни теми. Бяхме благодарни на лейди Гленмайър, когато ни предложи още хляб с масло, и фактът, че и тя, и ние желаехме едно и също, ни накара да я опознаем далеч по-добре, отколкото ако говорехме за двореца, въпреки че мис Поул каза, че се е надявала да узнае как се чувства милата кралица от някое лице, което я е виждало.

Приятелството, започнало с хляба и маслото, се разпростря и по-нататък при играта на карти. Лейди Гленмайър играеше преферанс възхитително и беше абсолютен авторитет, що се отнася до ламбер и кадрил. Дори мис Поул съвсем забрави да казва „милейди“ или „ваше благородие“ и рече:

— Баста, госпожо! Вярвам, че имате спадил.

Каза го така спокойно, като че ли изобщо никога не бяхме свиквали големия кранфордски парламент по въпроса за правилния начин ма обръщение към една аристократка.

Като доказателство как съвсем бяхме забравили, че сме в присъствието на дама, която по време на чая вместо с шапчица на главата си можеше да седи с коронка, каквато носят жените на перовете, мисис Форестър разказа на лейди Гленмайър малък куриозен факт — един анекдот, известен на нейния кръг от интимни приятелки, който обаче дори и мисис Джеймисън не знаеше. Отнасяше се до някаква фина стара дантела на яката на мисис Форестър, единствената реликва от по-добри дни, която много се понрави на лейди Гленмайър.

— Да — каза тази дама, — сега такава дантела не можеш да намериш за нищо на света, чувала съм, че ги правели монахините в чужбина. Казват, че дори и там не могат да ги правят вече. А може и да могат сега, след като приеха закона за католическата еманципация^[5]. Не бих се учудила. Но засега аз много си пазя дантелата. Не смея дори да поверя прането й на моята прислужничка. (Става дума за малкото момиче от благотворителното училище, както бях споменала по-рано, но „моята прислужничка“ звучеше много добре.) Винаги я пера сама. А веднъж едва я спасих. Разбира се, ваше благородие знае, че такава дантела не бива да се колосва или глади. Някои хора я перат със захар и вода, а някои с кафе, за да добие съвсем жълт цвят, но аз самата имам много добра рецепта за пране в мляко, което я прави достатъчно корава и й придава много приятен кремав цвят. Е добре, госпожо, сгънах я и я тропосах (хубавото на тази фина дантела е, че като е мокра, заема много малко място), накиснах я в млякото и за нещастие излязох от стаята. Когато се върнах, заварих котката на масата с вид на истински крадец да преглъща мъчително, като че ли се е задавила с нещо, което иска да преглътне, а не може. Ще ми повярвате ли? В началото я съжалих и казах: „Бедното ми котенце! Бедното ми писанче!“ Докато изведнъж… погледнах и видях, че чашката с мляко е празна — до капка! „Ах ти, лошо коте!“ — казах аз и така се разгневих, че я ударих, както човек тупва по гърба дете, което се е задавило, но това не помогна, а само стана причина дантелата да влезе още по-навътре. Можех да се разплача, толкова бях ядосана, но реших твърдо да не се отказвам от дантелата без борба. Във всеки случай надявах се, че дантелата няма да й понесе, но дори и Йов не би издържал, ако като мен беше видял същата тази котка да влиза само след четвърт час, мъркайки съвсем спокойно, и едва ли не очаква да я погаля. „А не, котенце! — казах си аз. — Ако имаш малко съвест, не можеш да очакваш това от мен.“ И тогава една мисъл ме осени. Позвъних на прислужничката си и я изпрати при мистър Хогинс, да го поздрави любезно от мое име и да го попита ще бъде ли така добър да ни услужи с една от чизмите си за около час. Не намирах нищо странно в молбата си, но Джени каза, че младите мъже в кабинета му се смели до припадък за това, че съм по искала един ботуш. Когато Джени донесе ботуша, двете напъхахме котето, като вкарахме предните му крака в ботуша, така че да не може да ги движи и да не може да драска, дадохме му една лъжичка желе от френско грозде, което (ваше благородие ще ме извини) бях смесила със средство за повръщане. Не мога да забравя колко тревоги изпитах следващия половин час. Взех котето в собствената си стая и постлах чист пешкир на пода. Можех да го разцелувам, като видях да изкарва дантелата, почти такава, каквато я беше налапало. Джени беше приготвила вряла вода и ние я киснахме много пъти и я простряхме на слънце върху едно лавандулово храстче да съхне, преди да мога от ново да я докосна, дори и за да я сложа в мляко. Но сега, ваше благородие, никога не бихте си представили, че е била в коремчето на котката.

През време на посещението ни тази вечер ние узнахме, че лейди Гленмайър ще гостува дълго на мисис Джеймисън, понеже е отстъпила жилището си в Единбург и там няма никакви връзки, които да я карат да се завърне по-скоро. Изобщо ние бяхме доволни, като чухме това, защото тя ни направи много хубаво впечатление, а освен това ни стана доста приятно, като разбрахме от някои неща, казани по време на разговора, че наред с многото други благородни качества тя притежава и това, че няма нищо общо с „простащината да си богат“.

— Не намирате ли, че е много неприятно да ходите пеша? — попита мисис Джеймисън, когато съобщих за пристигането на всяка една от нашите прислужнички. Това беше редовният въпрос на мисис Джеймисън, която имаше своя собствена карета и винаги излизаше със стола-носилка дори и за най-късите разстояния. Отговорите бяха винаги неизменни.

— О, мили боже, не? Толкова е приятно и тихо нощем.

— Действа много освежително след едно вълнуващо посещение!

— Звездите са така красиви! Последното беше казано от мис Мати.

— Обичате ли астрономията? — попита лейди Гленмайър.

— Не много — отговори мис Мати, твърде объркана в момента, за да си спомни кое беше астрономия и кое астрология, но отговорът беше верен във всеки един случай, тъй като тя четеше и дори беше леко разтревожена от астрологическите предсказания на Франсис Мур, а що се отнася до астрономията, тя ми беше казала в един наш поверителен разговор, че не би могла никога да повярва, че земята е в непрекъснато движение, и че не й се ще да го вярва, защото самата мисъл я карала да се чувства уморена и зашеметена.

Тази нощ, ние бавно и внимателно стъпвахме по пътя за дома, нахлузили налъми върху обувките си, обзети от изискани и деликатни усещания, след като бяхме пили чай с „милейди“.