Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (27)

Глава 27

В десет часът на следващата вечер и те бяха удобно настанени в очарователния малък хотел „Де Гроасон“ в Тур. Бяха разгледали града, бяха вечеряли рано и в този момент Дан спеше дълбоко в тяхната красива стая с изглед към прекрасна градина.

Лара беше до обществения телефон долу във фоайето, за да се обади на Делия, отчасти защото не искаше да безпокои Дан, но също така, защото знаеше, че Делия ще иска да чуе пълната и неподправена истина, а не би могла да говори спокойно, когато Дан е около нея.

Набра номера, чу сигнала „свободно“ и си представи как Делия се втурва да вдигне слушалката. Делия винаги се движеше бързо, втурваше се към всичко, тя беше в непрекъснато движение или поне така беше, докато химиотерапията не забави малко движенията й.

— О, най-после си ти! — Делия беше останала без дъх от вълнение. — Умираме да знаем как стоят нещата при теб. Вани казва, че сме като хора от гръцка трагедия — стенем, тревожим се и предричаме нещастия, застанали в дъното на сцената. И така? Как върви?

— Върви добре.

— Добре? Очаквах превъзходна степен: чудесно може би, или още по-добре — страхотно.

Вече и двете се засмяха.

— Знаеш какво искам да кажа — Лара неочаквано изпита срам да разкаже дори на най-добрата си приятелка за преживяното.

— Не, не знам какво искаш да кажеш. А ти въобще знаеш ли?

Лара въздъхна.

— Караме се непрекъснато — призна тя. — Е, поне вчера се скарахме. И веднъж в Париж. Сериозни караници.

— Това е добре, защото поне показва, че и той не е съвършен. Ако беше, щях да изпитам съмнение.

— Но понякога, всъщност през по-голямата част от времето, е прекрасно.

Чу как Делия въздъхна от облекчение.

— Е, благодари на Господ за това. Така поне не мислиш за Бил Копелето.

— Делия — Лара се поколеба дали да й признае, но тя все пак беше най-добрата й приятелка, — не съм престанала да мисля за Бил. Поне не напълно. Непрекъснато си спомням за неща, които сме правили заедно.

— Разбира се, че ще е така. Нали посещаваш местата където сте били заедно. Какво друго си очаквала?

— Странното е, че сега си спомням всичко такова, каквото е било в действителност. Не онази съвършена версия, която явно съм си създала с течение на годините. И знаеш ли още какво, Делия? Още по-странно е, че това пътуване с Дан понякога толкова много прилича на онова с Бил, та понякога ми се струва, че съм със същия мъж.

— Само че не си. И помни едно, мила. Всички мъже си приличат. Те са различна порода от нас, жените, които никога не мислим първо за себе си. На някои неща те всички реагират еднакво.

— Натисни копчето им и само гледай какво ще стане, така ли? — каза Лара изумена. — Например защо никога не спират колата и не питат за посоката? Защо не искат те да четат картата? И защо се ядосват, когато направим проста и често срещана грешка?

Делия се смееше.

— О, проблеми по пътищата, нали? Хайде, разкажи ми за Париж.

— В Париж прекарахме чудесно. През по-голямата част от времето — каза Лара, защото си спомни някои подробности. — Делия, много ми е забавно с Дан дори когато само се разхождаме мълчаливо по улиците. Той ме кара да се чувствам… Караме да се чувствам красива. Париж ме кара да се чувствам красива. Делия, май имам нужда не от подновяване на хормоните, а на женствеността. Ако мога да флиртувам като французойките, възрастта не би имала никакво значение. Забравила съм какво е чувството, когато флиртуваш, когато се разкриваш като жена. Понякога не мога да повярвам, че съм самата аз, че се държа така… безсрамно.

— Значи, свързва ви само сексът, така ли?

— Да… Не… Искам да кажа, откъде бих могла да знам? Точно в момента само за това се сещам. Но когато си помисля, че може да ме напусне, не само сърцето ми се свива и плаче, а цялата аз — сърце, душа, всичко… Как въобще човек може да разбере тези неща, Делия? Мислиш ли, че той ме обича? Поне малко?

— А не ти ли го казва? Лара, трябва да си по-уверена в себе си. Не можеш да оставиш Бил да ти отнеме всичко — дори себеуважението и самоувереността.

— Може би точно сега ме обича — каза тя, но все още несигурна. — Но какво, ако съм само преходна връзка, ваканционен романс? Може би, когато се приберем у дома, той ще се върне при Брит…

Делия отново въздъхна.

— Очевидно все още не си намерила себе си.

— Все още търся. И много ми се иска да не се спъвам на всяка крачка в спомените си за Бил и местата, които сме посетили.

— О, така ли? Спомняш си Бил? Този нещастник е в Бейджинг с Мелиса Кени. Това помниш ли го? — Делия искаше да вразуми приятелката си. — А ти си в… Всъщност къде си? Някъде из Франция с Дан. Твоят прекрасен любовник. За него сещаш ли се от време на време?

— Него никога не бих могла да забравя — каза Лара простичко.

— Чудесно! Сега да се върнем на важните неща. Пазарува ли в Париж?

— Купих ти обеци — златни, обсипани с малки перли. На другите момичета също купих обеци. Купих рокля за Мини и пуловер за Джош. О, и прекрасна стара гравюра на Париж… Май че това е всичко.

— И нищо за теб самата?

— Бельо. От авиокомпанията изгубиха багажа ни.

— О, мили Боже! И така, какво друго си купи?

— Делия, нямах много време.

— Ха! — изпръхтя Делия. — Не мога да си представя какво друго си правила…

Сега Лара се засмя.

— Всъщност купих си и рокля на розови цветя. Ядохме сладолед на остров Сейнт Луи и се разходихме по левия бряг, посетихме някои от музеите и ядохме превъзходна храна. Обзалагам се, че съм наддала пет паунда.

— Струвало си е, скъпа. Продължавай да си прекарваш все така добре.

— Окей. По-добре да затварям вече. Предай любовта ми на момичетата, Делия.

Делия й изпрати целувка.

— И аз те обичам, скъпа. Не забравяй да се обаждаш, защото, помни, ще умрем от любопитство. Искаме да знаем какво правиш във всяка една минута.

Облаци покриваха плътно цялата долина на Лоара на следващата сутрин. Те обещаваха още дъжд, но въпреки това Лара и Дан потеглиха рано–рано за Чамбор и Блоа.

Беше валяло и тогава, когато Лара беше тук с Бил. Тя си спомни как беше втренчила изумен поглед, замръзнала и мокра, във великолепния замък Ду Чамбор. Дъждът беше толкова силен онзи ден, че й се струваше като пелена от дъждовни капки. Замъкът се издигаше пред очите й, сякаш беше привидение от миналото, и тя се пренесе обратно назад във времето. Представяше си рицари в пълно бойно снаряжение и на коне да влизат в четвъртития вътрешен двор на крал Луи, или пък може би беше Шарл, който, със златна корона на главата, окуражава своите войници да влязат в битка. Но Бил, лекарят, се беше питал на глас за това, какви ли са били условията на живот, скрити под този блясък и великолепие, с което я беше върнал в настоящето рязко и доста неприятно. Тя беше потънала в мислите си и се питаше как е било възможно да се построи такъв палат в 1498 година, докато Бил се тревожеше за това, какви са били тоалетните тогава!

Не си проговориха през целия ден.

Прегърнати здраво Дан и Лара се подслониха под големия чадър на тъмночервени е зелени ивици, който бяха купили сутринта.

— Човек да се чуди как въобще са успели да го построят — беше коментарът на Дан, който докосваше с благоговение овехтелите камъни, оглеждаше критично гредите и нескрито се възхищаваше на масивните дъбови врати. Държеше се с постройката като влюбен с любимата си. — Просто те виждам как надничаш през прозорчето на кулата — добави той. — С разпусната дълга коса. Като Рапунцел, която чака любимия си.

Тъмната коса на Лара беше обсипана с блестящи дъждовни капчици. Топлите й кафяви очи му се усмихнаха. Бузите й бяха порозовели от вятъра, а устните й бяха омекнали и станали по-нежни от любовта. Облечена топло в пуловер и яркочервен анорак, тя приличаше на тийнейджърка.

— Казвал ли съм ти някога, мис Луис, мадам, Лара, че точно в този момент си много по-красива от замъка Чамбор? Или пък от Блоа? И дори от Амбоаз? И дори от голата жена, която снощи беше в леглото ми?

Тя се изчерви.

— Дъждът замъглява погледа ти. Това, което в момента виждаш, съм истинската „аз“.

— И двете твои „аз“ са истински — той попи с устни дъждовните капки по клепачите й, зарови лице в извивката на шията й и вдъхна аромата й. — Ти си красива, Лара Луис — прошепна. — Никога не го забравяй.

„Няма“, каза си тя, изгубена в прегръдката му, в целувките му. Изпълнена с щастие, което заплашваше да прелее, си обеща, че завинаги ще пази в паметта си тези думи. Че никога няма да ги забрави.