Густаво Валкарсел
На Хавиер Еро

Хавиер, ти стоиш пред мен

в Москва, на площад „Маяковски“,

и отметнал глава,

нежно се усмихваш на небето.

 

Гледам те отблизо

и почти предчувствам фаталната река,

в която ти е писано да потънеш,

задавен от куршумената струя.

 

В дълг съм пред твоя дъх:

не съм изравнил резултата

с куршума, който го прекъсна.

В дълг съм пред душата ти,

кървяща от разстреляните стихове.

 

И затова, Хавиер, ти казвам

без високопарна елегичност:

няма го вече дома,

където ми идваше на гости

и където вдигахме чаши

за слава и здраве.

Тътря се по земята, където дървета,

където дървета — дървета! — ме водят за ръка

към твоята пролята кръв.

 

Впрочем, Артуро заминава за Европа,

а Сесар все така се присмива над всичко,

а аз — аз се опитвам да продължа да живея,

за да продължи да живее с мен

паметта за теб.

 

И знаеш ли, Хавиер?

Може би е странно,

но смерчът на твоята смърт

вкорени навсякъде живота ти:

ти врасна в корените на Перу

и никой не може да те убие отново.

 

Хавиер, мълчаливо преглъщам сълзите си,

и всеки ред усещам в мен

като вчерашно наше ръкостискане.

 

И все пак ще надделея:

безкрайната ти младост

изпълва гръдта ми с въздуха на надеждата

и ти отново стоиш пред мен —

в Москва, на площад „Маяковски“.