Армандо Рохас
Облаци

I.

Нов свят изпълва сетивата ти най-сетне

                                                захвърля тялото ти в своите предели

край сънищата ти сънят стои на стража

въртят се облаци върху деня

сред ехото в кръвта на току-що родените

и паметта

крак от вода върху земята

под сребърния прах на ангели

докосва тялото вода на друго тяло

разбива своите планети като снежни кости.

II.

Съзирам те през клони на гора

надвесена върху старинен сън

когато слънцето избухне

пламтящо бликащо в пера на птици

звезда излива милионите звезди

главата ти подпират облаци

захвърлят твоите останки към зората

и озарявайки деня

самия център на косите ги

са светли клони

                        водни обеци

запълващи пределите.

III.

                Аз се разтапям в дъното с вода

                на тялото ти и криле от пяна.

 

Където си почиваше гората

небето бе от шумолене на дървета

или е звезда на дъното на твоя поглед

и златен облак над косите

изгубването му в предела от елхи

като кама прозвъннала в кръвта

или едно люлеещо се езеро

в земята в центъра й тялото ни

на победена и разбита възраст

подпирайки върху глава от тежък мрамор

един-единствен слънчев лъч.

IV.

Шумът на някаква гора в кръвта

докосва хълмовете

изтръгва и тела и градове

където птицата бе като втори залез

и въздух пламваше в крилете й

 

пресичайки деня

захвърляше над хълмовете чисто време

прозрачен ручей в мисълта

която бе следа от слънце по брега

тъй млади

над трепкащ блясък по зелени чаши

на юношеството което

под вятъра подлага своите дрипи.