Рубен Дарио
Лебеди

На Хуан Рамон Хименес

Защо ме питаш, Лебед, със шията си бяла,

мен — тъжния мечтател, заскитал по земята?

Защо със хубостта си, безмълвно засияла,

царуваш над водите, безчувствен към цветята?

 

Възпявам те, тъй както във стихове чудесни

възпя те на латински Овидий с властен тон.

И славеите пеят едни и същи песни

през векове, народи, под всеки небосклон.

 

За вас словата мои едва ли ще са странни.

Навярно Гарсиласо^[1] сте виждали… Но аз

съм рожба на Америка, потомък на Испания,

Кеведо писа песни в Аранхуес за вас.

 

Като ветрила свежи крилете разтворете,

върху челата бледи повейте с ласки нежни

и с фигури изящни и бели отстранете

от паметта ни всички идеи безнадеждни!

 

Дошли от Север, с болка изпълват ни мъглите,

повяхват всички рози във нашите градини.

За нас почти са мъртви надеждите, мечтите —

душите ни са бедни, нещастни просекини.

 

Насъскват ни да влезем с орлите във разправа,

ловджийските соколи пак идват отдалече;

но вече не сияе онази древна слава,

Алфонсофци днес няма, и Сид го няма вече.

 

Дъхът не ни достига за подвизи големи.

Поетите са мъртви без вас и езерата.

За рози, не за лаври са техните поеми —

те пеят днес за ласки, а не за битка свята.

 

С трагичната си участ са вече примирени

Америка испанска, испанската родина.

И както твойта шия сега запитва мене,

тъй аз запитвам Сфинкса за бъдните години.

 

Ще бъдем ли пленени от варвари с измама?

Ще трябва ли да учим английските слова?

Идалговци достойни и рицари ли няма?

Днес да мълчим, та горко да плачем след това?

 

О, лебеди, зовът ми лети към вас самите!

Отчаяни били сте, но аз долавям пръв —

жребците на Америка ни тъпчат със копита

и във предсмъртни мъки е грохналият лъв.

 

Чух черен лебед: „Мракът предсказва светлината!“

Чух лебед бял: „Зората ще озари простора,

защото е безсмъртна!“ Земя от слънце сгрята,

надеждата е скрита в сандъка на Пандора.