Емил Андреев
Проклятието на Жабата (1)

Старецът

Мразеше ги! Дори и днес Михаил Обретенов — одъртял, зъл и немощен — ги виждаше как подскачат около него, как го дебнат и чакат всеки миг да пльосне с бастуна си пред ококорените им очи. Мразеше ги! Имаше дълго да чакат.

Пак бе в Олм^[2], щастлив, че ще умре там, в къщата на предците си, където се бе родил преди повече от… вече не помнеше колко години. Разхождаше се из двора, дишаше си със задоволство и бодро потропваше по циментовите алеи на бащиния дом.

После отиде до Дунава, нагази бос във водите му и дълго съзерцава тополите на румънския бряг отсреща. Но жабите пак не го оставяха на мира. Цамбурваха в краката му, показваха глави и при-ква-ква-ха от умиление, че най-после се бе завърнал. Толкова стар и все още жив!

— Маестро Обретенов, време е за лекарството! — сепна го Бистра.

Бистра бе младо момиче от Оряхово, пристигнало в Америка с два сака и надежда за по-добър живот. Засега гледаше старци като него, но печелеше сносно и това й стигаше за страната, отдавна превърнала се в мечта и като всяка привидно сбъдната мечта прогресивно започваше да се изражда. Истинско щастие бе, че имаше Бистра до себе си. Говореха си на български, всеки ден пийваха (въпреки лекарската забрана) по чаша червено вино — часове, в които се чувстваше истински щастлив. Тогава й говореше, толкова много й говореше, че просто й дърдореше като един досаден дъртак, какъвто бе. Поне си плащаше. „Ти прощавай, старецът пак се вдетини!“, не пропускаше да й каже, когато я изпращаше. Бистра бе спокойна, че всичко с него бе наред и че ако умреше през нощта, нямаше да е в нейно присъствие.

— О, Бистре, лекарството, да. Пак съм задрямал — разсъни се той.

— Нищо, маестро, нищо! Заповядайте! — подаде му чашата и хапчетата. — Пак ли Олм сънувахте?

— Пак, пак! — И отпи от водата.

— И пак жабите?

— Аха!

— Що не ми разкажете всичко за тия жаби! Ще ви олекне.

— Ами…

Защо наистина? Защо той, маестро Михаил Обретенов, някога световноизвестен виолончелист (сега ненужен дядка) и галеник на съдбата, не разкажеше всичко на това оряховско момиче, изпратено му от Бога тук, на 42-ра улица, в Манхатън, където доживяваше последните си дни. На кой друг да разкажеше? Деца не остави, жените му измряха, а малкото роднините, повечето от които надживя, се бяха попилели из България и света и едва ли някой го знаеше и помнеше. Той — също. Но откъде да започнеше? От ония омразни същества? Не! Та те му съсипаха живота, затриха приятели и мигове от най-съкровените дни на неговото детство. И как да й кажеше, че ако някой в Олм го помнеше, то нямаше да е като маестро Обретенов, а с гадния, с лепкавия, с проклетия прякор Мишо Жабата. Никога!

Нямаше смисъл да й разказва. За какво да я обременява с неговите болки? И без това по цял ден й надуваше главата. Все пак… ами, ако… Да, ще й завещае всичко, което имаше, ще отлети за Олм, ще иде до Дунава, ще се хвърли във водата му; нека те най-после погълнат и дъртото му тяло, и зеления му прякор!