Леда Милева
Мечтите на едно момче

Ех, да имам голям параход,

параход-ледоход!

Ще отплавам с моряци отбрани

през морета и през океани,

ден и нощ ще се носим напред

до страната на вечния лед.

 

Там ще дойдат при мен ескимоси:

— Какво капитанът ни носи?

— Какво ли? Сандъци с бонбони,

с домати и сочни лимони,

и грозде, и пресни малини,

и книжки с големи картини.

Вземете! — ще кажа. — За вас

преминах през бурите аз.

 

А те ще рекат:

                — Погледни!

Довели сме девет шейни

с чудесна тюленова мас

(че няма тюлени у вас),

меки кожи и рога от елен. —

После всичко ще сложат пред мен.

 

— Не искам — ще викна — отплата!

Приберете маста и рогата

и меките кожи.

Но за спомен, щом искате, може

да приема от вас на раздяла

живо мече със козина бяла,

мече с мекички лапи,

дето още не хапе.

При децата у нас ще го водя!…

 

И ще тръгна назад с ледохода.

* * *

Ех, да имам, дойде ми на ум,

един водолазен костюм!

Сбогом, мамо, другари добри,

сбогом, слънце, цветя и гори!

Аз се спущам самичък в морето

и ще слизам надолу, додето

не достигна до дъното чак.

 

Ще ме дебне там рак осмокрак,

ще ме плискат водите солени,

ще полепват медузи по мене

като чудни лилави камбани.

Ще минават делфини, калкани

и акули, и рибата-меч

ту наблизо, ту много далеч.

Но ще ходя по дъното аз

като опитен стар водолаз.

 

И когато на родния бряг

здрав и читав завърна се пак,

ще ме слушат децата с въздишка.

Но за тях ще опиша аз в книжка

всички миди и риби незнайни —

на морето разкритите тайни.

* * *

Ех, да имам блестяща ракета

да политна към друга планета!

 

Не плачи, моя майчице мила,

че безстрашно момче си родила!

От небесния кораб красив,

сред звезди и луни полетял,

ще ти пращам далечен сигнал:

 

— Аз съм жив!

— Аз съм жив!

— Аз съм жив!

 

Ще летя. Ни земя, ни води.

Над ракетата — прах от звезди.

Но край звездния прах

ще премина без страх

и ще стигна далечна планета.

Кацам. Гледам — червени дървета,

червени треви,

насекоми с грамадни глави.

Няма хора.

Пак литвам в простора.

Пак се взирам напред и встрани,

пак пред мен мълчаливи луни

и далечни огромни слънца.

Но аз търся деца!

 

Колко време ще търся — не зная,

но деца ще намеря в безкрая.

Ще им кажа с движения прости

на земята да дойдат на гости.

Чак тогава от звездния свят,

мила мамо, ще литна назад.

* * *

Ех, да имам… си мисля от снощи.

Ех, да имам… но малък съм още.

Трябва много да спя и да ям,

за да стана по-скоро голям.

Чак тогава към синия свод

ще излитам с блестяща ракета,

или с нов параход-ледоход

ще кръстосвам далечни морета.

А сега на училище ходя —

как по морското дъно ще бродя,

как ще скитам на воля?

Да порасна почакайте, моля!