Ангел Каралийчев
Няколко думи за писателката Леда Милева

Леда Милева казва, че няма спомени за родната си къща, защото бащин дом не е имала, а нейният баща — видният български поет Гео Милев, е местил семейството си от къща на къща, както се местят катунарите. Бъдещата детска писателка помни от най-ранните си години сивите постройки на големия град, каменните улици и зелените раздрънкани трамваи. Поетът Гео Милев, редактор на списание „Пламък“, както повечето тогавашни книжовници у нас, не е имал квартира, каквато му е била необходима, а е настанил жена си и двете си дъщерички — Леда и Бистра — само в една стая, която е служила и за спалня, и за гостна, и за кухня, и за кабинет на пламенния автор, който написа поемата „Септември“.

Не беше радостен животът на децата, затворени само в една стая, от която те не виждаха нито просторите на столичния град, нито едно зелено дръвче. Но малките девойчета си имаха в стаята едно кътче под масата и там играеха по цели часове. Бащата, който знаеше много чужди езици, пишеше на работната си маса стихийно и превеждаше най-хубавите стихотворения на чуждоземните поети. Когато, уморен най-сетне от работа, оставяше настрана писалката и поглеждаше към дъщеричките си, децата се измъкваха от „скривалището“, захвърляха парцалената си кукла, която беше едничката им играчка, ушита от майката, изтичваха към баща си и сядаха на коленете му.

— Татко, моля ти се, нарисувай ми едно Леде! — гледаше го с тревога по-голямата.

— А на мене — едно Бисе! — проговаряше сестричката Бистра.

С голямо вълнение дъщеричките на поета разглеждаха нарисуваните две момиченца и напълно задоволени слизаха от коленете му и се прибираха пак под масата, да продължат игрите си…

Веднъж през една пролетна майска утрин поетът спа до късно, защото беше работил и след полунощ. Децата бяха вече изскочили навън и тичаха по коридора на големия дом, когато на входната врата се изправи непознат човек с тънки мустачки, с цигара в уста и попита за писателя Гео Милев. С голяма готовност по-голямата сестричка Леда отговори:

— Тук, тук!

Тогава непознатият поръча:

— Кажи му, че го викат за справка в Дирекцията на полицията.

Малкото момиче не знаеше какво е туй Дирекция на полицията, затова се втурна весело и гордо да съобщи на баща си.

Бащата вече беше станал. Облечен и седнал на леглото, той държеше в ръка някакъв лист и го четеше на майката, когато Леда донесе грозната новина.

Поетът скочи на крака, а майката пребледня.

Тия бяха миговете, когато Леда за последен път видя своя баща, защото през ония страшни дни враговете на българския народ разстрелваха и душаха с въжета в подземията на казармите най-доблестните синове на отечеството. Осиротелите момичета нямат повече спомени за баща си.

Леда беше вече на шест годинки, когато тръгна на училище. Но както се случва често пъти с начеващите, бъдещата даровита детска писателка не беше научила тайната на четенето през първата учебна година. Денят, когато по-късно захвана успешно да срича думите, беше за нея много радостен, защото той разкри пред нея необхватния свят на книгите, които се разтвориха напреде й като незаменима съкровищница.

Тя помни оня бял сняг, който разхубави калните софийски улици. Той донесе за малката Леда и първото й детско стихотворение, което намисли в леглото си.

Тревичките почиват,

цветенцата заспиват,

а от небето сиво

се сипят мълчаливо

белите снежинки

като в картинки…

— Ти ли го измисли? — попита с удивление сестра й, когато вечерта Леда го издекламира.

Рано на другата сутрин Бистра каза на майка си за стихотворението. Майката не й се присмя, както се опасяваше Леда, а целуна своята дъщеричка и каза:

— Аз си знаех, че и ти ще станеш писателка!

А Леда, когато порасна и прочете всичките книги, които беше оставил баща й, хвана неговото засъхнало оръжие — перото, и го натопи в мастилницата. Тогава по детските вестници и списания се заредиха ония майсторски изнизани стихотворения, известни на най-малките читатели от всичките кътища на родината. Бащата на Леда Милева през последните години на живота си беше обърнал очи към детската поезия. И ако палачите не бяха прекъснали без време живота му, той щеше да остави трайни стихотворения за малките, но неговата дъщеря сръчно и достойно продължи делото му, защото, както казва народът, крушката не пада далеко от крушата. Има ли българско дете, което да не знае чудесната песничка за бялото зайче, което се заиграло и се изгубило, защото закъсняло и по мръкнало не можело да намери пътя. Помогнала му светулката, която озарила пътя с лампичката си.

Леда Милева е написала още много песни и поеми, които децата ще намерят в книгата „Весели балони“. В тази книга те ще узнаят, че по улиците на града се движи едно чудно влакче, което няма колела, а десет чифта крачета. И прозорци няма това влакче, и вратички няма, а има само малки светли очички. На туй влакче всички правят път, защото то е „детска градина“.

В книгата между многото хубави стихове има една много хубава къса песен за детето, което е много уморено, заспива в креватчето си и всичко наоколо е длъжно да затихне, защото детето трябва да расте.

За обичната мама, която е научила своята дъщеричка да се труди, за песните, които е чула от нея, за любовта й към родината авторката е скътала в сърцето си най-хубавото цвете — благодарност.

Със сърдечна признателност най-малките читатели на книгата „Весели балони“ ще се отплатят на писателката Леда Милева, която им поднася всяка година стихотворения и поеми, написани за тях с топло чувство и вдъхновение.