Ронда Фрийман
Само една нощ с теб (1)

1

Нещо не беше наред. Николас Дъръм се огледа тревожно, опита се през свода, образуван от острите клони на смърчовете, да види небето, по което се носеха няколко бели облачета, подобни на мъхести топки памук.

Не, наистина нямаше нищо. Никакви промени, които да вещаят нещо неприятно. Николас поклати глава и продължи пътя си, но у него заседна странно предчувствие за беда, колкото и да се бореше против него.

Изведнъж застина на мястото си.

Покоят!

Да, точно тази тишина наоколо, тя го притесняваше!

Той спря и се вслуша, изопнал брадичка, по посока към гората, но никакъв полъх на вятъра не полюшваше смърчовете, никаква птичка не възпяваше хубавия летен ден, не се виждаха дори и работливите мравки, които допреди малко бяха пресичали бързо, в стройни колони, горската пътека.

Природата сякаш бе застинала и Николас имаше усещането, че не е на мястото си.

Очевидно всяко същество в гората беше наясно какво ще се случи, само той — глупакът и невежата — продължаваше да се движи тромаво напред.

Спокойствието наоколо беше зловещо.

Николас трепна, когато най-сетне внезапен порив на вятъра разклати дърветата.

Припряно продължи пътя си, убеден, че го следят хиляди погледи на същества, които навярно се забавляваха да го гледат как върви вдървено и несигурно през храсталака.

Но пък, в края на краищата, не беше катеричка. Тия тук знаеха какво трябва да правят. А той бе нюйоркчанин — гражданин, когото съдбата захвърли преди десет години в Тексас и който дотогава бе прекарал цялото си време зад бюрото, като веднъж в месеца поливаше кактусите, водещи жалко съществуване върху перваза на прозореца в кабинета му.

Нов повей на вятъра — по-силен от предишния, зашумоля в клоните и завъртя във вихрушка сухата шума по земята. Последва приглушен гръм, сякаш предупредителен знак за всички горски обитатели да потърсят закрилата на гнезда и хралупи.

„Хралупата“ на Дъръм се намираше на четиринайсетия етаж в хотел „Аспен Глоу“ — на повече от час път, в една красива долина, до която нямаше да може да стигне преди началото на бурята.

Николас изпъшка.

Какво да стори? Дали да остане в гората, или да прави компания на кравите под навеса, които беше видял преди малко?

До пасището можеше да се стигне за около пет минути, а навесът за животните може би щеше да го предпази от проливния дъжд. Кравите сигурно нямаше да имат нищо против да споделят дъсчения си подслон с него, ако се свие съвсем тихичко между тях.

Нов гръм, този път значително по-близо, сложи край на размишленията му. Той се обърна и хукна обратно по пътя към края на гората, в посока на огромната поляна, която беше прекосил по време на разходката си.

 

 

Кравите лежаха на земята, преживяха лениво и като че ли изобщо не се притесняваха от заплашителните гръмотевици, подгонили Николас към пасището.

Той се изправи до гората и ги изгледа недоверчиво, после събра кураж — в края на краищата, животните наистина изглеждаха доста добродушни — и взе да се катери по дървената преграда.

Тъкмо се канеше да преметне десния си крак през най-горната летва, и едно от животните вдигна глава.

Големите кафяви очи първо огледаха непознатия, после кравата се надигна и се затътри мързеливо към него. За по-голяма сигурност Николас Дъръм предпочете да се оттегли.

Но понеже го стори доста неумело, кракът му се плъзна от дъската и Николас грубичко се приземи върху тревата.

Звънкият смях, последвал падането, го слиса. Той се вторачи ужасен в кравата, която го наблюдаваше през дъските на оградата.

Доктор Суийтхед беше прав. Наистина беше преуморен. Никоя крава на света не можеше да се смее, камо ли пък тази „млекоцентрала“ вдън гори тилилейски.

Николас се изправи, хвърли унищожителен поглед към животното и пак вдигна крак да стъпи върху гредата. Искаше да се прехвърли най-сетне през тази ограда и да се подслони под навеса, докато отмине бурята. Пък ако ще тези глупави крави да си умрат от смях, щом така им харесва. Важното е да намери подслон преди дъжда.

— На ваше място не бих правила това — произнесе някой с ясен, весел глас зад гърба на Николас.

От уплаха без малко да падне втори път.

Николас се вкопчи здраво в гредите и се опита да достигне земята колкото може по-сръчно. Едва когато усети здрава почна под краката си, пусна оградата и бавно се обърна.

Някакво момиче!

Сините очи, в които проблясваше дързост, го наблюдаваха спокойно.

Тъй като Николас по принцип не търпеше да му се присмиват, зае характерната си началническа поза и попита сърдито:

— Ваши ли са кравите?

Със задоволство установи, че от сините очи изчезнаха всякакви подигравателни пламъчета.

За момент дори му се стори, че в тях проблясва скрит страх, после момичето сведе глава и загледа смутено върховете на спортните си обувки.

Николас разглеждаше девойчето с любопитство. По негова преценка — а Николас рядко се заблуждаваше по отношение на жените — то беше най-много на осемнадесет, невинно като кравите зад гърба му, а вероятно и не по-интелигентно.

Едно от онези запазени селски момичета, пращящи от здраве, за което вече чакаше някой също така здрав фермерски син, на когото после щеше да роди четири-пет деца. Та тъй че тя не беше за Николас, чийто вкус предпочиташе по-благородни „породи“, макар че девойката пред него имаше изключителна фигура и симпатично лице.

„В друго облекло направо би била красавица“ — установи той с поглед на познавач. Но въобще не си струваше да се залавя с нея, тъй като тези селски момичета не се впускат в бързи приключения. Освен това знаеше, че у дома си имат бащи, които бдят над честта на дъщерите си с ловджийската пушка, а на подобни рискове Николас не мечтаеше да се излага.

Ярка светкавица, прорязала внезапно посивялото небе, го изтръгна от размишленията му.

— Къде може да се скрие тук човек? — попита той момичето, което продължаваше да стои отпред с наведена глава. — Сигурно ще завали проливен дъжд, а нямам никакво желание да се измокря. Не може ли да се подслоня отсреща при вашите крави? — посочи с палец дъсчения навес зад себе си, където вече се бяха събрали няколко от кравите.

Момичето вдигна глава.

Николас бе изненадан от високомерния поглед, с който го изгледа, преди да отговори с неприязън:

— Можете да опитате, сър.

„Доста нахална хлапачка“ — помисли си Николас, но счете, че е под достойнството му да произнесе на глас тази си мисъл.

Един Николас Дъръм знае да пази самообладание.

Обърна се и отново почна да се катери по оградата, без да обръща вече никакво внимание на малката, която го наблюдаваше разгневена.

Преметна крак през най-горната летва и след няколко секунди се намери — доволен — от другата страна на оградата.

С ъгълчетата на очите си видя, че момичето се беше приближило. Николас отметна глава назад и тръгна подчертано спокойно към стадото, събрано вече под дъсчения покрив.

— Ало, сър!

Звънкият глас на момичето достигна безпрепятствено слуха на Дъръм, но той нямаше никакво намерение да й обръща повече внимание.

Първите дъждовни капки затупкаха по земята. Беше наистина крайно време да се настани под сушината. А тая селска повлекана нека да си дере гърлото колкото си иска.

Шарън наблюдаваше с нарастващо учудване как Николас Дъръм се приближава към навеса с горда стъпка на победител. Постепенно към удивлението й се добави странна смесица от панически страх, бездънно съжаление и извънреден гняв.

Че беше арогантен и своенравен, Шарън знаеше от години, но че от чист инат ще заложи на карта дори живота си — виж, това никога не би допуснала за него.

— Хей, кьорчо, не виждаш ли, че тези „крави“ са бикове?

Гневното подвикване се изтръгна от безграничната омраза на Шарън, която би предпочела да го прати по дяволите. Само един нищожно малък остатък от човешка почтеност й попречи да остави смъртния си враг да намери сам своята гибел. Макар и в момента да мечтаеше да види Николас в безизходно затруднение, сигурно не би понесла неизбежното чувство за вина, а и проблемите й нямаше да се решат по такъв начин.

Грубото подвикване оказа въздействието си.

Николас се закова на място и погледна към стадото, тълпящо се под покрива. До този момент животните бяха запазили миролюбивото си поведение, очевидно не обръщаха внимание на присъствието му, но статуквото можеше да се промени всеки момент.

Бикове?!

Николас се вгледа внимателно. Действително им липсваше външният белег на породистите млечни крави, но Николас не беше твърде компетентен в областта на животновъдството. Може би са юници?

Все едно. Решението му да бяга се затвърди в същия миг, в който едно от животните обърна глава и, както се стори на Николас, го изгледа сърдито. Той се завъртя на пета и стартира към оградата, за да се спаси зад нея.

За младия бик това бе добър повод да демонстрира бързина пред себеподобните си. Засили се подир Николас, който току-що бе взел решението си за бягство.

От мястото, където беше застанала, Шарън имаше прекрасната възможност да наблюдава сцената и ролята, която се падаше на Николас, съвсем не беше в негова полза.

Той се преметна с такъв скок през оградата, на какъвто неговият лекар Ричард Суийтхед никога не би го сметнал за способен, и задъхан се спря пред Шарън.

Бикът измуча високо и порови с предните си копита, пръхтейки необуздано, преди да тръгне обратно. Очевидно бе доволен от себе си и от глупавия турист, който продължаваше да се тресе от уплаха.

Сега Николас гледаше със съвсем други очи на „селската повлекана“. Във всеки случай тук, на село, малката притежаваше повече опит от него и не биваше да си навлича по-нататъшен позор.

Това го накара да се насили и да се опита да се държи свойски.

— Можеше хубавичко да ми издере очите — усмихна се извинително на Шарън.

— Но не в началото — отвърна девойката студено. — Бикът идваше отзад.

На Николас му трябваха няколко секунди, за да схване смисъла на думите й, после се засмя. Прозвуча обаче малко принудено. „Тукашните жени не са чак толкова глупави“ — мина му през ума.

Шарън го наблюдаваше недоверчиво. Какво, по дяволите, да прави с този човек, който беше неин враг и очевидно още не го беше разбрал? Да го подслони ли в малката си къщичка, или да го прати обратно в селото, откъдето сигурно беше дошъл?

Силен дъжд, изсипал се като порой върху тях, помете всичките й разсъждения.

Шарън даде знак на Николас да я последва и те заедно изтичаха през пасището до шосето, край което ги чакаше спортна яркочервена кола.

 

 

Валеше като из ведро и чистачките не смогваха да се справят с водните струи. Ръцете и сетивата на Шарън бяха заети единствено с това, да задържи колата на платното и да я докара невредима пред малката си дървена къщичка, сгушена в края на гората, сякаш търсейки закрила.

Едва в тясното преддверие, когато двамата се изправиха един срещу друг, Шарън си даде сметка за ситуацията.

Николас приличаше на мокра кокошка. Черната му коса беше залепнала за черепа, поради което властните, изразителни черти на лицето му изпъкваха още по-ярко. Карираната му риза се беше опнала по тялото и разкриваше очертаващите се отдолу мускули и жили. Концентрирана мъжественост, заплашваща да взриви ограниченото пространство.

Когато на Шарън й се стори, че усеща върху кожата си погледа на сивите очи, осъзна, че и двамата се гледаха като хипнотизирани.

Същевременно забеляза, че тениската й беше направо прозрачна от мокротата. Стегнатите й гърди с тъмните остри върхове не бяха убягнали на Дъръм.

Бързо се обърна и тръгна към банята.

Когато излезе отново с купчина хавлиени кърпи, завари Николас застанал в средата на хола. Атлетическата му фигура и тук се открояваше някак внушително — почти като гръцка статуя в градинката на някое лондонско предградие.

Очите му веднага се насочиха към гърдите й, предвидливо прикрити с хавлиена кърпа, която Шарън бе преметнала през врата си.

„Разкошна жена — помисли си Николас, защото кърпата скриваше съвсем малко. — Възхитително същество. И освен това: Ричард не ми е забранявал секс.“

При тази мисъл Николас нервно преглътна. „Секс?“

Аспен беше наистина Сен Мориц на Америка, но дали това момиче пасва в тази картина, бе под въпрос. Правеше впечатление на още толкова млада, толкова неопитна, че му се стори по-разумно да отхвърли надалеч всяка мисъл за секс. „Въпреки че… Не…“

Николас пое хавлията, която Шарън му подаде, и почна енергично да търка косата си.

„Не, никакви усложнения!“

Спокойствие! Точно това му беше предписал д-р Суийтхед. Спокойствие. Спокойствие и само спокойствие, за да разтовари напрегнатото си сърце и да го направи отново по-издръжливо. И точно тази терапия Николас трябваше да следва и прилага.

Нарочно не беше заминал за Денвър, когато Ричард Суийтхед му препоръча планина, за да не се поддава там на съблазните и изкушенията на градския живот. Съзнателно беше избрал Аспен, където за щастие през лятото поради липса на сняг няма много туристи и сега не биваше да позволи на никое селско девойче, колкото и привлекателно да е то, да му проваля лечението.

Твърдо решен да напусне гостоприемния дом, щом утихне бурята, Николас откъсна поглед от гърдите на Шарън и се отпусна върху удобните възглавнички на едно кресло.

Шарън имаше неприятното усещане, че седи върху буре с динамит.

До този момент Николас Дъръм сякаш не беше се усъмнил в нищо. Той не я беше познал. Но щеше ли да продължава така? Какво щеше да стане, ако се издадеше с някаква необмислена забележка?

Под предлог, че иска да свари кафе, Шарън успя да се измъкне от хола. В малката кухничка имаше достатъчно време да обмисли положението.

Докато сипваше върху филтъра кафе, мислите й танцуваха вихрен танц. Николас Дъръм седеше в нейното кресло и нищо не подозираше, докато тя се въртеше тук в кухнята. Шарън тръсна чайника върху котлона, сякаш той беше нейният враг Николас Дъръм.

Никога досега не се бяха срещали очи в очи и въпреки това се мразеха. Шарън познаваше Николас от безброй събрания, беше организирала разследвания срещу него, беше писала статии против него, а той пък неведнъж я беше нападал в гневни речи, които после Свен Тенър преписваше на машина.

Николас Дъръм минаваше в Мървин, малък град в Тексас, за некоронован крал. Подобно на деспотичен владетел той винаги и навсякъде налагаше своята воля. Нямаше нищо невъзможно за него и нямаше никой, който да му се изпречи на пътя.

 

 

Когато преди повече от шест години Шарън бе дошла в Мървин, Дъръм веднага й демонстрира своята власт, като й натресе шерифа на главата, задето тя, въоръжена с камера, по недоглеждане бе пристъпила очертанията на разкошното му имение.

От този момент се намираха в състояние на война един с друг и Шарън се бореше с острото си перо против машинациите на Дъръм. Всъщност граничеше вече с чудо фактът, че продължава да работи още в „Мървин мирър“. Ли Кантър, главният редактор, неведнъж бе заплашвал да я изхвърли, но Шарън нямаше намерение да скрива глава в пясъка.

С течение на времето си бе спечелила съмишленици — граждани като нея, които се дразнеха от самовластието на Дъръм, които не желаеха повече да дават тлъсти подкупи, непрекъснато да оставят шерифа да печели на покер или пък да плащат безкрайните питиета на кмета.

Всъщност беше опасно да се плува срещу течението. Който не се приспособеше, се чувстваше доста зле в Мървин. Въпреки това Шарън и съратниците й бяха успели да разкрият постепенно някои нечисти сделки на „тримата влъхви“, както наричаха тройката — Дъръм, шерифът Кейн и кметът Харлоу. В замяна на това те междувременно плащаха доста високи глоби за неправилно паркиране, но борбените граждани се уплашиха и примириха.

Основаха една инициативна група „Свободни граждани“ и вече заемаха няколко — макар и последни — скамейки в съвета. Обстоятелство, което причиняваше редовни жлъчни колики у кмета.

През последните седмици жлъчката на Харлоу вероятно изобщо не беше се успокоявала, защото „Свободните граждани“, един бог знае как, бяха попаднали по следите на тайна, предвидена да остане вечно скрита.

Естествено, че журналистическото любопитство на Шарън се изостри до крайност и тя, заедно с някои „Свободни граждани“, бе подела обстоятелствени разследвания.

Установеното до този момент излизаше от рамките на всяка обикновена корупция и след публикацията на материала щяха да хвръкнат някои глави.

Преди да се стигне дотам обаче, групата трябваше да продължи и довърши проучванията си. Шарън бе взела със себе си уличаващите документи и беше дошла в Аспен, за да може да обработи сред спокойствието на планините купищата мръсотия и мерзост.

В Мървин би се задушила от тях, но тук, обкръжена от красотата на една сравнително запазена природа, успяваше да работи ритмично. Щом гневът почнеше да взема връх над нея, тя просто хукваше навън и тичаше, докато се усети освободена. Така и бе попаднала на Николас Дъръм, който беше предприел лечението си поради същите причини.

„Гражданската инициатива“ го задушаваше и дразнеше до такава степен, че беше стигнал до прединфарктно състояние. Неговият лекар и приятел Ричард Суийтхед настойчиво го бе посъветвал да направи това пътуване, без да подозира, че съдбата ще срещне двамата противници.

 

 

Водата завря. Шарън посегна автоматично към чайника и насочи бълбукащата струя върху кафето.

Как да се държи? Познаваше Николас достатъчно добре, за да може да си представи как ще реагира на името й.

След историята с измамата, в която беше играл значителна роля, тя се беше сблъскала с него само по телефона.

Шарън нямаше никакво желание да си разваля кратката отпуска заради Николас. Достатъчно беше, че й отравя всекидневието в Мървин. От друга страна обаче, тя не обичаше да играе с фалшиви карти. Не беше в характера на Шарън да лъже. Професията й бе непрекъснатото търсене на истината. То се беше превърнало в нейна втора природа и всичко у нея се съпротивляваше на мисълта да се измъкне от тази ситуация.

Когато през филтъра се процеди и последната капка, Шарън беше взела вече решение.

Тя внесе таблата със замах.

Николас Дъръм междувременно се беше настанил удобно. Изпружил дългите си крака, беше се зачел в едно списание, намерено сред другите пръснати по малката масичка.

Той вдигна очи, когато Шарън постави таблата пред него. Припряно избута настрана вестниците и листовете хартия, струпани на купчинки върху стъкления плот, и й помогна при сервирането.

Този жест я разколеба. Досега Шарън го беше възприемала само като арогантен, безскрупулен член на съвета като самодоволен фабрикант и яростен опровержител на статии: фактът, че Николас можеше да прави и друго, освен да нарежда и да ругае, направо я изуми.

Но Шарън отново се овладя.

— Как предпочитате да пиете кафето си, господин Дъръм, с мляко и захар или без? — тя се учуди, че гласът й не трепери.

Както и очакваше, Николас я погледна изненадано.

— О, вие ме познавате? — радост и гордост прозвучава в този въпрос. Очевидно Николас беше решил, че славата му го е изпреварила и е дошла преди него в Аспен.

Шарън унищожи тази радост.

— Дори доста добре — тя успя да съпроводи отговора си с нещо като усмивка. — Откакто живея в Мървин. Едва ли минава ден, през който директно или индиректно да не се занимавам с вас. Захар или мляко? — повтори въпроса си Шарън.

Николас гледаше объркано чашата, която му подаваше.

— Вие с мен? — попита той недоумяващ. Мислите му направо се въртяха във вихрен танц. И при най-добро желание не можеше да си обясни думите на момичето. Тя беше красива, дяволски красива. А такива неща той никога не пропускаше.

Щом живее в Мървин, значи непременно вече я е срещал, но нищо не можеше да си спомни.

Шарън постави чашата пред него, тъй като Николас не посегна да я поеме, и се настани на канапето.

По напрегнатия израз на лицето му можа да разбере какви еквилибристики върши мозъкът му. Реши да му помогне, за да приключи с историята колкото се може по-бързо.

— Казвам се Шарън Филдинг — произнесе тя тихо.

Николас неволно подскочи. На физиономията му Шарън прочете цяла скала от противоречиви усещания. Тя обхващаше простото учудване, минаваше през ужаса и стигаше до с мъка сдържания гняв.

Когато Николас заговори, лицето му приличаше на зрял домат.

— Значи вие, проклета драскачка по съмнителни вестничета, ме шпионирате и тук?

Шарън си отдъхна.

Такъв го познаваше, такъв той й бе понятен. Така тя знаеше как да се държи с него. Като обикновен отпускар демонстрираше свободно поведение, той й се бе сторил опасен, почти отблъскващ, сега обаче се върнаха старите им отношения и Шарън с лекота се вмъкна в ролята си на журналистка.

— Тази къща е моя — заяви тя решително. — Идвам тук, когато ми се прииска. Аз също така бих могла да твърдя, че вие ме шпионирате, но не съм чак толкова глупава.

Николас скочи така рязко, че разля чашката си. Но не обърна никакво внимание на кафявата течност, която се разливаше все по-нашироко върху вестниците и ръкописите. Беше прекомерно ядосан, за да е в състояние да забележи каквото и да било.

— Е, сега си имате хубава историйка — избухна той. — Член на съвета не може да различи крава от бик — запъна се и измери Шарън с присвити очи. — Или съвсем съзнателно ме натикахте в онази беля? — тази мисъл сякаш окрили Николас. — Да, разбира се. Тръгнала сте подире ми, за да ме отстраните. От години преследвате само тази едничка цел — да се отървете от мен! А тук, в Аспен, има безброй възможности.

В този момент и Шарън скочи на крака. Обвинението беше толкова фантастично, че не можеше да го остави току-така.

— Моята цел е да унищожавам мръсотиите в Мървин, мистър Дъръм. Убийството не влиза в плановете ми.

Николас направи движение, сякаш се кани да удари Шарън, но се вразуми навреме. За по-сигурно скри юмруците си дълбоко в джобовете на дънките си.

— Защо не се преместите просто в някой друг град, щом не ви допада Мървин? — попита я одрезгавял от ярост.

Шарън седна отново. Спокойствието, което демонстрираше, беше само външно. Но вътре в нея трептеше всеки нерв — беше напрегната до пръсване.

— Защото Мървин е навсякъде — парира тя страстно. — Избягам ли веднъж, вече винаги ще бягам, а аз не искам и не мога да направя това.

— По дяволите, че оженете се тогава! — изкрещя Николас невъздържано.

Ситуацията превишаваше силите му. Споменът за срамното бягство от „кравите“ подкопаваше достойнството му и ескалираше гнева му.

— Оженете се, родете си деца и няма да имате повече време и желание да се пъхате в работите на мъжете!

Смехът на Шарън прозвуча като звън от счупено стъкло.

— Работите на мъжете ли? — попита саркастично. — Така ли наричате вие петдесет парцела в търговската част на града и едно доказано оскърбление? — тя поклати глава: — Не, това са работи на гражданството — заяви твърдо. — Парцелите бяха закупени с парите от нашите данъци, без решение на съвета. Петдесетте парцела, които кметът Харлоу насилствено отчуждава и присвоява под предлог, че ще създава естествен парк, и които после тайно ви продава за една четвърт от цената им, за да можете да си построите там фабриката, а вашият приятел да си създаде химическото предприятие, което никой жител на Мървин не желае.

Шарън изгледа Николас, който продължаваше да стои изправен пред креслото и да я слуша със зяпнала от изненада уста. Погледът й го пронизваше.

— А какво ще кажете за парцелите, които бяха орязани при строежа на новата улица? — продължи тя. — Никой от пострадалите не е получил подходящо обезщетение до този момент.

— Обвинения! — изпръхтя Николас презрително. — Само подозрения, които нито вие, нито някой от вашите „граждани“ не може да докаже!

Шарън сви рамене.

— Ще видим — тя се усмихна подигравателно. — Само почакайте до следващото заседание на съвета.

— Опитайте — изкрещя Николас вбесен.