Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (6)

VI

Дните в Капщат отлетяха. Лаура се върна с Конрад в Йоханесбург. Скоро тя отново свикна с хаоса и шума на големия град. Както винаги магистралите бяха наводнени от коли, а шофьорите този ден бяха нетърпеливи поради непоносимата жега.

Лаура седеше в един ресторант на „Брий стрийт“ и въздъхна, когато един шофьор отново пусна силно някаква музика. Ако мислите й не бяха заети с предстоящата среща със Стивън, сигурно щеше да копнее за тишината на „Севън Оукс“. За пореден път погледна часовника си и установи, че Стивън закъсняваше вече с половин час. Сигурно го бяха задържали в съда. Въпреки това с всяка изминала минута ставаше все по-нетърпелива.

В края на седмицата бе предложила предпазливо в бъдеще да не се виждат толкова често. Вече знаеше със сигурност, че няма да се омъжи за Стивън. Той бе реагирал доста разгневено на предложението й. Сега Лаура се надяваше, че днес ще може да говори с него на спокойствие. Беше й неприятно, че ще трябва да види разочарованието му.

Погледна надолу към улицата, за да види дали Стивън се задава. Помисли, че е възможно изобщо да не дойде. От друга страна, той беше настоял да се срещнат днес и да дообсъдят познатата тема.

Изпи последната глътка от ананасовия си сок и огледа ресторанта. Тогава съзря Стивън — тъкмо бе изкачил стъпалата и прекрачваше в заведението. Спря за миг до дъската с менюто и се огледа наоколо. Изглеждаше особено елегантно в светлия костюм, с който бе облечен при първата им среща в този ресторант след съдбоносния й разговор с Конрад.

Лаура махна, за да привлече вниманието му. Стивън се усмихна лъчезарно и отиде при нея.

— В съда ли те задържаха? — попита тя.

Той кимна, издърпа един стол и седна срещу нея.

— Съжалявам, Лаура — извини се Стивън. — Нямах никаква възможност да се добера до телефона, за да ти звънна!

— Няма нищо — излъга тя и се изчерви, когато той я погледна изпитателно.

— Нямам никакъв апетит, трябва да е от жегата — каза Лаура след кратка пауза и се опита да завърже разговор. — Но ти трябва да си поръчаш нещо! Сигурно си много гладен след напрегнатия предобед.

— Съвсем не — отвърна той, като продължаваше да я гледа изпитателно. — Ще си поръчам само един сандвич и кафе. Ти не искаш ли?

Лаура отказа и помоли за още един сок. Когато Стивън повика келнера, тя се вгледа в доверчивото му красиво лице, обхванато от някаква тъга. Вероятно можеше да се омъжи за Стивън и да бъде щастлива с него. Но сега вече бе късно. „Защо трябваше да срещна Конрад? — запита се тя. — Откакто се запознах с него, светът се обърна с главата надолу. Целувките му събудиха в мен чувства, каквито не мога да изпитам към никой друг мъж. За мен съществува само един, но той е недостъпен като звездите.“ С мъка се откъсна от тези мисли.

— Спечели ли процеса? — попита тя Стивън.

— Съдът още не е решил. Отложиха го за утре.

— Желая ти успех! — каза Лаура, знаейки, колко важен бе за Стивън този пръв процес.

Настана тягостно мълчание. Тя погледна надолу към улицата, умувайки какво да каже. Стивън пръв проговори:

— Никога не съм имал смелост да те попитам — има ли друг мъж?

Лаура погледна сините му очи и веднага почувства, че се мрази, задето отбягва погледа му.

— Досега почти нямах възможност да се запозная с някого…

— Но си искала? И затова нямаш време за мен?

Лаура поклати глава:

— Просто съм на мнение, че се виждаме твърде често, Стивън. Приятно ми е да съм с теб, но вече ти казах веднъж — не мога да се омъжа за теб.

— Готов съм да почакам, знаеш го.

— Съжалявам, Стивън! Ти наистина страшно ми харесваш, но това не е достатъчно.

— По-рано ти стигаше, а и аз никога не съм изисквал нещо повече от теб — каза горчиво той.

— Опитай се да ме разбереш, Стивън! Мисля, че само ще си загубиш времето. Има стотици момичета, които биха полудели от радост, ако можеха да излязат с теб.

Стивън се наведе над масата и сложи дясната си ръка върху коляното й:

— Не дрънкай глупости, Лаура! Аз искам само теб! — заяви той със страст, която почти я изплаши. — Станало е нещо там, в Капщат, знам си аз.

— Не е вярно, Стивън — отвърна Лаура. Но лъжите не бяха в неин стил и това веднага пролича.

— Има някой друг, прав ли съм? — поде отново той и пръстите му така се вкопчиха в ръката й, че я заболя.

— Нали ти казах, че нямах време. Почти всеки ден работех.

Сините му очи блеснаха злобно.

— Тогава трябва да е Конрад Стейн!

Червенина обля издайнически лицето й.

— Но това е смешно! — промърмори тя, но беше твърде късно, за да отрича.

Стивън се облегна на стола си. Неудържим гняв и изумление бяха изписани на лицето му.

— Това не може да е сериозно, Лаура. Този мъж е от типовете, които разполагат с цял куп куклички. Какво би могъл да иска от теб?

— Достатъчно, Стивън, успокой се вече! — отвърна тя, забелязвайки, че някои от посетителите в ресторанта ги наблюдават с интерес. — Между мен и Конрад няма нищо!

— Дрън-дрън! Спа ли с него?

Лаура се вгледа в него. Ревността и яростта бяха променили лицето му до неузнаваемост.

— Съжалявам, Стивън — реагира тя, след като превъзмогна изненадата си. — Разговорът ни не може да продължи така!

Лаура взе чантата си и стана. Не очакваше обаче, че Стивън веднага ще скочи и здраво ще сграбчи ръката й.

— Седни, Лаура! — заповяда той. Лицето му бе бледо, брадичката му трепереше.

Тя поклати глава.

— Пусни ме, Стивън! Трябва да отида в бюрото — не можеше повече да издържа на гневния му поглед.

Когато вдигна очи, с облекчение видя, че келнерът носи сметката. Стивън мигновено пусна ръката й. Проклинайки тихо, той отново седна. Лаура го погледна съчувствено. Когато келнерът прибра масата и Стивън отправи несигурен поглед към нея, тя промърмори едва чуто извинение и бързо напусна ресторанта.

По пътя към бюрото й идеше да заплаче. Не беше подготвена за подобна сцена и никога не бе предполагала, че Стивън ще реагира така бурно. Щом си спомнеше израза на лицето му, я обхващаха срам и смущение. Нямаше никаква възможност да запази приятелството му. А може би това бе част от цената, която трябваше да заплати.

Щом прекрачи сградата на бюрото, Лаура отиде първо в тоалетната. Прокара гребена през дългата си, руса коса и напудри лицето си. Междувременно бе възвърнала част от хладнокръвието си. Когато й стана ясно, че отдавна бе минало времето за почивка, грабна бързо чантата си и напусна помещението.

В коридора се натъкна на Майкъл. Той разтвори обятия и я прегърна, като не криеше приятната си изненада от ненадейната й поява.

— Здравейте! Надявам се, че сте се разбързала така, защото идвате при мен!

Лаура се усмихна смутено.

— Задържаха Стивън в съда и затова закъснях — обясни нервно тя.

— Хора се разстрелват и за по-малки провинения — пошегува се той. — Впрочем разказахте ли на Стив за мен?

Лаура се засмя.

— Един ден наистина ще ви приема на сериозно — предупреди го тя. — Какво ще правите тогава?

— Ще дам най-доброто от себе си, какво друго — отвърна Майкъл и се усмихна още по-широко. После й махна с ръка и изчезна.

По пътя към кабинета си Лаура се почувства малко по-добре. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато Майкъл се провикна:

— Щях да забравя, Лаура. Конрад ви търси! — той размаха заплашително пръст и добави: — Сигурно ви е взел на мушка, след като закъсняхте с два часа.

Лаура вдигна безпомощно рамене и затвори вратата. Хвърли чантата си на бюрото и се усмихна на Марита — репортерката, която седеше на пишещата машина. После побърза да отиде при шефа си. Във вестибюла беше секретарката му Ивет, която беше заета с купчина писма. Тя се усмихна любезно, когато Лаура влезе.

— Конрад ви очаква. Можете да влезете направо.

Лаура почука. Откак се бе върнала от Капщат през миналата седмица, не го беше виждала. Само мисълта, че ще се озове лице в лице с него, я накара да забрави инцидента със Стивън. Отвътре се чу:

— Влез!

Лаура отвори вратата и хвърли светкавичен поглед към бюрото.

Конрад тъкмо говореше по телефона. Посочи й с глава фотьойла пред писалището. Лаура се приближи и седна, като нито за миг не го изпускаше от очи.

През целия уикенд бе носила спомена за него със себе си и сега беше просто щастлива, че може да го види. Следобедното слънце се прокрадваше между полуспуснатите щори. Върху лицето му падаше сянка. В държанието му Лаура разпозна същата непреклонна арогантност, която в началото намираше за непоносима. А сега обичаше този мъж! Това бе една от най-големите иронии са съдбата в живота й.

Веднъж погледът му се спря върху Лаура, но сякаш гледаше през нея, толкова бе погълнат от разговора. Гласът му звучеше живо, енергично, с леко нетърпелива нотка.

Конрад не беше от хората, които понасяха глупостта, а Лаура имаше чувството, че онзи, с когото говореше по телефона, му губи времето. Най-сетне той приключи разговора, остави слушалката и насочи вниманието си към нея.

— Добре ли мина обядът с младия Хънтър? — попита Конрад, докато се разполагаше в креслото си и я наблюдаваше.

Лаура кимна и се учуди, че знае. „Сигурно Майкъл му е казал“ — помисли си тя.

— Моля за извинение за закъснението ми. Стивън се забави в съда.

— Тъй, тъй — промърмори Конрад видимо незаинтересован от това. — И как е той?

— Много е зает — отвърна късо тя.

Погледът му караше сърцето й да бие лудо.

— Мисля, че това е решаващ момент за началото на кариерата му. В неделя говорих с баща му и той ми разказа някои подробности.

Конрад се облегна още по-назад, за да издърпа чекмеджето на бюрото си. Извади няколко филмови ролки и ги сложи пред себе си. После ги отвори и извади негативите. Подреди ги в определена редица, преди да ги предаде на Лаура.

— Мислех, че ще ви заинтересува как са станали снимките. Много съм впечатлен. Вие наистина сте талантлива.

Лаура взе първия негатив и го вдигна срещу светлината на лампата, която Конрад запали.

Беше една от моментните снимки, които бе имала късмет да направи по време на излета им. Малка птичка с искрящи жълти пера на гърдите бе кацнала върху един декоративен храст. Цветовете и контрастите бяха блестящо уловени и Лаура се зарадва, че и колибрито е излязло също така добре.

После следваха няколко хубави снимки, които бе направила в Карро Гардънс в Уорчестър. Това бяха цветя във всички възможни багри.

Конрад я наблюдаваше, докато разглеждаше снимките една след друга на светлината. При други обстоятелства изпитателният му поглед би я объркал. Но сега Лаура бе съсредоточена изцяло върху снимките. Бяха станали сполучливи и като качество, и като тематика.

— Ще взема някоя за корица на списанието — заяви Конрад. — Ако имате време утре, бих ги прегледал с вас. Можем да отделим няколко и за рубриката със статиите.

Лаура кимна и внимателно прибра негативите.

— Имате ли други пътувания през този месец?

— Да. Затова утре трябва да се реши какво да изберем. Вдругиден заминавам за Капщат и по тази причина исках да говоря с вас — Конрад замълча за миг, преди да продължи: — Възможно е през по-голямата част от месеца да не бъда тук. Затова искам да ви напомня още сега за серията статии, които трябва да направите с Майкъл в Източен Трансваал. Има вероятност да дойда с вас. Ванеса ще бъде на разположение, така че при тези обстоятелства ще бъдем четирима. Ако междувременно възникнат някакви проблеми, ще се обърнете към Майкъл, нали?

Лаура отново кимна и се помъчи да потисне смешното, според нея, разочарование от това, че няма да го вижда цял месец.

— Какво има? — попита той. — Стивън все ще издържи 2–3 дни без вас.

Тя се опита да се усмихне любезно.

— Но разбира се. Отсега ще се радва на завръщането ми.

Конрад повдигна вежди, а устните му се размърдаха иронично.

— Винаги съм мислел, че сте модерно момиче. Но понякога сте много старомодна. Сигурно Стивън харесва това.

— Казах ви, че с него сме само приятели — отвърна Лаура и спомняйки си последната среща с него, добави:

— По-скоро… бяхме.

— Така ли? Да не сте се скарали?

Тя срещна кехлибарените му очи. Как й се искаше да сподели всичко!

— Днес му обясних, че не мога да се омъжа за него — каза Лаура след кратко колебание и доста предпазливо добави: — Стивън много ми харесва, но не го обичам.

— Така става, когато човек е толкова романтичен — отвърна приятелски Конрад.

Тя кимна тъжно:

— Не искам да загубя приятелството му, но за съжаление това е невъзможно.

— Предполагам, че е бил дълбоко засегнат.

За най-голяма изненада на Лаура в гласа му нямаше и капчица насмешка.

— Имаше абсурдната идея, че трябва да имам някаква особена причина — продължи тя, като внимаваше да не се издаде.

— А няма ли такава?

Лаура погледна Конрад с широко отворени очи.

— Не — отвърна тя, но гласът й прозвуча леко неуверено.

— Щом казвате — равнодушно каза той.

— Това не е въпрос на желание — Лаура усети как кръвта изби по бузите й.

— Толкова ли е решаващо това?

— Изобщо не мога да си представя как ще продължи. Сигурно вече няма да излизаме заедно.

Конрад вдигна вежди със задоволство.

— Изглежда имате призвание да забърквате каши, не мислите ли?

Лаура сви рамене. Сърцето й биеше безумно.

— При мен това е един вид самосъхранение — каза тя. — А какво ще кажете за себе си? Кога ще се ожените за Ванеса?

— Че кой говори за женитба?

— Явно не вие!

Той я погледна с усмивка.

— Давам ви време през следващите 4 седмици, за да си изградите мнение по този въпрос.

— Можете да бъдете сигурен, че няма да си губя времето с това!

Конрад се засмя добродушно и самоуверено. Очевидната й наивност сигурно го забавляваше. От друга страна няма никакво съмнение, че физически тя го привличаше. Но да се впусне в афера с него, щеше да бъде истински ад, защото Лаура знаеше, че го обича. Не й трябваше да мисли четири седмици, ако й намекваше за това.