Лев Толстой
Три смърти ^[0] (2)

II

Каретата беше впрегната, но файтонджията не бързаше. Той се отби в близкия хан. В хана беше горещо, душно, тъмно и неприветливо, миришеше на жилище, на печен хляб, зеле и овчи кожи. В стаята имаше неколцина файтонджии, готвачката се суетеше около високата зидана печка, върху печката, завит в овчи кожи, лежеше болник.

— Чичо Хведор! Ей, чичо Хведор — обърна се към болния младият момък, файтонджия, облечен в кожух и с камшик на пояса, като влизаше в стаята.

— Казвай ба, заплес. Къкво искаш от Федка? — обади се един от файтонджиите. — Не виждаш ли, че те чакат в каретата!

— Искам да го помоля за ботушите; моите се изпокъсаха — отговори момъкът, като отметна косите си назад и оправи ръкавиците, пъхнати в пояса. — Или може би спи? А, чичо Хведор? — повтори той, като се приближи до печката.

— Къкво? — чу се слаб глас и едно слабо жълто-червено лице се показа отгоре на печката. Широката му, измършавяла и побледняла ръка, покрита с косми, издърпваше дебелия ямурлук към костеливото рамо в нечиста риза. — Дай ми водица, братко; къкво искаш?

Момъкът му подаде черпалката с вода.

— Наистина, Федя — каза той, като пристъпваше смутен от крак на крак, — на тебе, такова, сега не ти трябват нови ботуши; дай ги на мене, ти, такова, вече няма да ходиш…

Склонил уморената си глава над лъскавата черпалка и потопил редките увиснали мустаци в тъмната вода, болният пиеше немощно и жадно. Рошавата му брада беше нечиста, хлътналите, мътни очи едва се вдигнаха към лицето на момъка. Като се откъсна от водата, той поиска да вдигне ръка, за да избърше мокрите си устни, но не можа и се избърса в ръкава на ямурлука. Без да продума, дишайки тежко през нос, той гледаше момъка право в очите и се мъчеше да събере сили.

— Може би вече си ги обещал някому — каза момъкът, — тогава няма защо да говорим. Лошото е, че навън е киша, а пък аз трябва да тръгвам по работа; затова си и помислих: я да поискам от Федка ботушите, на него, такова, не му трябват. А може пък и да ти трябват, кажи…

В гърдите на болния нещо започна да кипи, да клокочи; той се преви и се задави от дълбока, нестихваща кашлица.

— За какво ли ще му трябват — неочаквано закрещя с висок и сърдит глас готвачката, — вече втори месец не слиза от печката. Виж как цял посинява, като го слушаш само, заболяват те всички вътрешности. За какво ще му трябват ботуши? Няма да го погребват с новите ботуши. А пък вече отдавна е време, нека господ ми прости този грях. Виж го как посинява. Пък да го пренесем в някоя друга къща или някъде!… Казват, че в града има такива болници; а то на какво прилича — заел е целия кът… Стига вече! Няма къде човек да се обърне. А пък хората искат да е чисто.

— Ей, Серьога! Хайде по-бързо, господата чакат — извика през вратата пощенският старши.

Серьога искаше да тръгне, без да е дочакал отговор, но болният, както кашляше, с очи му даде да разбере, че иска да му отговори.

— Ти, Серьога, вземи ботушите — каза той, като надви кашлицата и малко си отдъхна. — Само, виж, когато умра, купи един камък за гроба ми — добави с пресипнал глас.

— Благодаря, чичо. Тогава ще ги взема, а пък камък, кълна се, ще купя.

— Момчета, чухте ли? — можа да каже още болният и пак се преви и започна да се дави от кашлица.

— Добре, чухме — каза един от файтонджиите. — Серьога, ти върви, че ей го старшията пак тича. Виж ти, ширкинската госпожа е болна!

Серьога събу бързо своите скъсани, несъразмерно големи ботуши и ги метна под пейката. Новите ботуши на чичо Фьодор прилегнаха точно на краката му и Серьога, като ги поглеждаше, излезе и тръгна към каретата.

— Ей, че хубави ботуши! Дай да ги намажа — каза другият файтонджия с четка в ръка, когато Серьога се качваше на капрата и поемаше поводите. — Подари ли ти ги?

— Завиждаш ли ми? — попита в отговор Серьога, като стана и заметна над ботушите краищата на ямурлука… — Хайде! Ех вие, ненагледни мои! — извика той на конете, като замахна с камшичето; и каретата, и каляската с пътниците, куфарите и денковете, скривайки се в сивата есенна мъгла, се понесоха стремително по калния път.

Болният файтонджия остана в задушната стая върху печката и продължавайки да кашля, едва успя да се обърне на другата страна и утихна.

Докато мръкна, в хана пристигаха хора, отиваха си, похапваха — болният не се обаждаше. Привечер готвачката се покачи на печката и през краката му дръпна кожуха си.

— Ти не ми се сърди, Настася — обади се болният, — скоро ще опразня мястото.

— Добре, добре, казвам ли ти нещо — избъбри Настя. — Но кажи, какво те боли бе, чичо?

— Всичко вътре е изгнило. Бог знае какво е.

— Сигурно и гърлото те боли, като кашляш?

— Всичко ме боли. Дошла е вече умирачката — това е. Ох, ох, ох! — простена болният.

— Завий си хубаво краката — каза Настася и слизайки от печката, оправи ямурлука върху тялото му.

През нощта в хана мъждукаше газениче. Настася и десетина файтонджии спяха на пода, по пейките и силно хъркаха. Само болният едва стенеше, кашляше и се въртеше на печката. Призори той сякаш съвсем утихна.

— Чуден сън сънувах — обади се готвачката в полумрака, протягайки се, преди да беше се разсъмнало на другия ден. — Гледам, чичо Хведор уж слезе от печката и се запъти към дръвника дърва да цепи. Дай, казва, Настя, да ти помогна; аз му казвам: за тебе ли е сега дърва да цепиш; но той грабна брадвата и като почна да удря — полетяха трески по двора. Но нали — казвам аз — ти беше болен? Не, казва, здрав съм и като замахна, аз цяла изтръпнах. Извиках силно и се събудих. Дали не е умрял? Чичо Хведор! Ей, чичо!

Фьодор не се обаждаше.

— Наистина, дали не е умрял? Ще ида да видя — каза един от събудилите се файтонджии.

Увисналата върху печката мършава ръка, покрита с червеникави косми, беше студена и бледна.

— Ще ида да кажа на надзирателя — изглежда, че е умрял — каза файтонджията.

Фьодор нямаше роднини — той беше някъде отдалече. На другия ден го погребаха в новото гробище, отвъд горичката, и Настася няколко дни наред разказва целия си сън, който беше сънувала, и че тя първа се сетила, че чичо Фьодор е умрял.