Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zorro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011)
Корекция и форматиране
niram (2011)

Издание:

Джонстън Маккъли. Зоро

 

Превод: Соня Бояджиева

Художник: Игор Христов

Редактор: Росанка Ляпова

Корица: Рекламна къща АЯ

ИК „ОФИР“, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава I
Педро Самохвалкото

Дъждът барабанеше по червените керемиди, вятърът стенеше като изтерзана от мъка душа, огънят в голямата камина пламтеше и по утъпкания глинен под се сипеха искри.

— Нощта е много подходяща за тъмни дела — каза сержант Педро Гонзалес, като изпъна големите си крака, обути с високи ботуши, и стисна с една ръка дръжката на шпагата си, а с другата чаша бяло вино. — Вятърът вие като сто дявола, а дъждовните капки шибат като демони.

— Така е — побърза да се съгласи дебелият кръчмар и отново напълни чашата, защото сержант Педро Гонзалес бе направо непоносим, когато се ядосаше, а това се случваше винаги, щом виното не бе поднесено навреме.

— Ужасна нощ! — повтори огромният сержант и гаврътна виното наведнъж, привичка, с която бе известен из всички мисии, разположени край пътя Ел Камино Реал.

Гонзалес се настани до огъня, без да го е грижа, че пречи на останалите да се топлят. Той често обичаше да казва, че човек трябва преди всичко да се грижи за собственото си удобство и едва след това да се замисли за другите. И тъй като беше висок, силен и изкусно си служеше с оръжието, то рядко се намираше някой, който да има мъжеството да заяви, че е на противно мнение.

Навън вятърът виеше, а дъждът се лееше като из ведро. За Южна Калифорния това бе обикновена февруарска буря. В мисиите монасите се бяха погрижили да приберат навреме животните на сухо. Във всяка хасиенда пламтеше камина. Индианците, кротки по нрав хора, се спотайваха в тухлените си къщурки, доволни от това убежище.

В малкото село Реина де Лос Анжелес, което скоро щеше да се превърне в голям град, в дъното на площада се намираше кръчмата, в която тази вечер хората предпочитаха да се греят край огъня, отколкото да излязат на проливния дъжд.

Благодарение на своя ръст и чин сержант Педро Гонзалес окупира камината, а капралът и тримата войници от гарнизона седяха край масата, пиеха разредено вино и играеха на карти. Слугата индианец бе приклекнал в ъгъла; езичник и вероотстъпник, той бе приел религията на монасите.

По това време мисиите бяха в упадък. Между францисканците, последователите на Джуниперо Сера, основал първата мисия в Сан Диего де Алкала и по този начин подпомогнал основаването на империята, и политиканите, заемащи високи длъжности в армията, липсваше разбирателство. Затова посетителите на кръчмата в Реина де Лос Анжелес, които си пиеха виното, не искаха да имат в компанията си новопокръстен шпионин.

Внезапно разговорът секна. Това изплаши дебелия собственик, защото по време на разговор сержант Педро Гонзалес бе винаги миролюбиво настроен, а в напрегнатата тишина можеше да избухне кавга, обикновено завършваща със сбиване.

На два пъти Гонзалес бе постъпил точно така, като с това причини доста щети — и на мебелите, и на посетителите, та кръчмарят бе принуден да търси помощ от коменданта на гарнизона. Но отговорът на капитана бе все един и същ — имал си достатъчно грижи и работа, за да следи за реда в кръчмата.

Ето защо кръчмарят с тревога погледна Гонзалес, седна край дългата маса и се опита да подхване общ разговор, за да предотврати някоя бъдеща неприятност.

— В селото говорят, че онзи Зоро пак действал.

Думите му смразиха присъстващите. Сержант Гонзалес запокити пълната чаша на глинения под, облегна се назад и стовари тежкия си юмрук върху масата, така че чашите, картите и монетите се разхвърчаха на всички страни.

Капралът и тримата войници се изплашиха и отстъпиха няколко крачки, а червендалестото лице на кръчмаря пребледня. Индианецът, който седеше в ъгъла, скочи и се завтече към вратата, предпочел бурята пред гнева на огромния сержант.

— Зоро! — разнесе се гласът на Гонзалес. — Разбрах, че ми е съдено да слушам непрекъснато това име. Зоро! С други думи: човекът-лисица! Сигурно си въобразява, че е хитър като лисица, но се заклевам във всички светии, че само вонята му е същата.

Гонзалес се задави от злоба, обърна се към присъстващите, изгледа ги свирепо и продължи тирадата си.

— Той се катери по Ел Камино Реал като някой козел. Казаха ми, че носи маска и размахва шпага. Използва острието й, за да изпише проклетата буква Z върху бузата на врага си. Ха, ха, ха! Това се нарича „знакът на Зоро“! Виж, шпагата му наистина е чудесна, но не мога да се закълна, че съществува — никога не съм я виждал. Не ми е оказвал честта да ми я покаже. Грабежите му никога не са там, където е Педро Гонзалес. Може би Зоро ще ми обясни причината за това. Ха!

Той са взираше в очите на хората пред себе си, горната му устна бе леко повдигната, а краищата на огромните му черни мустаци стърчаха предизвикателно.

— Наричат го „Проклятието на Калистрано“ — обади се дебелият кръчмар и се наведе, за да вдигне чашата и картите, с надеждата да докопа някоя паднала монета.

— Проклятие за околността, за мисиите и за всичко, което е край пътя — крещеше Гонзалес. — Главорез! Крадец! Ето какво е той. Ха! Обикновен младок, който си въобразява, че е храбрец, само защото ограбва именията и е наплашил неколцина индианци и дамички. Зоро, хм… Той е такава лисица, за която с удоволствие бих тръгнал на лов. „Проклятието на Калистрано“! Зная, че животът ми не е за пример, но сега моля светиите само за едно — да ми опростят греховете и да ме дарят с милостта да застана лице срещу лице с този проклет разбойник.

— Наградата… — започна кръчмарят.

— Вие четете мислите ми! — отново извика Гонзалес. — За залавянето на този негодник негово превъзходителство губернаторът е определил голяма награда. Но какво се получава! Когато служебните ми задължения ме отведат в Сан Жуан Калистрано, негодникът се появява в Санта Барбара. Аз съм в Реина де Лос Анжелес, а той отмъква цяло състояние в Сан Луис Рей. Аз обядвам в Сан Габриел, а той ограбва Сан Диего де Алкала. Същинска напаст, ето какво е той! Веднъж обаче го срещнах…

Сержант Гонзалес се задъхваше от злоба, пресегна се и на един дъх изпразни чашата, която кръчмарят бе напълнил и поставил пред него.

— Той никога не се е появявал тук — рече кръчмарят с въздишка на облекчение.

— Има си причина за това, дебелако. Уважителна причина. Тук има гарнизон с войници. Този забележителен Зоро заобикаля всеки гарнизон през девет земи. Той прелита като слънчев лъч, но притежава, разбира се, и истинско мъжество.

Сержант Гонзалес отново се изпъна на пейката. Кръчмарят му отправи поглед, в който се четеше облекчение — имаше надежда в тази дъждовна нощ да се размине без изпочупени чаши, мебели и лица.

— Но Зоро все някога си почива. Той трябва да яде, да спи — каза кръчмарят. — Сигурно разполага с място за почивка. В някой прекрасен ден войниците ще го проследят до неговата бърлога.

— Ха! — възрази Гонзалес. — Разбира се, че той трябва да спи, но на какво се надява? Твърди, че не е крадец, кълна се във вси светии. Заявява, че наказва само тези, които се отнасят зле с бедните и с мисионерите. Приятел е на потиснатите. Неотдавна оставил бележка в Санта Барбара, която потвърждава това. Ха! И какво се получава? Монасите в мисиите го укриват и защитават, дават му месо и вино. Ако претърсите някое монашеско расо, ще намерите нужните доказателства. Ако не е така, гръм да ме удари.

— Не се съмнявам, че казвате истината — отговори кръчмарят. — Допускам, че монасите правят точно това. Но все пак по-добре е този Зоро да не идва тук.

— Защо пък не, дебелако! Какво, да не би да нямам шпага? Или ти като бухал на дневна светлина не виждаш по-далече от края на келявия си закривен нос? Кълна се в светиите…

— Исках само да кажа — бързо обясни кръчмарят, — че не искам да бъда ограбен.

— Да бъдеш ограбен? Какво имаш за грабене ти, дебелако? Кани с вино? Имаш ли богатства? Ха! Нека само се домъкне тук този юнак! Нека само този хитрец отвори вратата и се появи! Нека да ни се поклони, както казват, че имал обичай да прави, и очите му да преметнат зад маската. Нека само го зърна и ще получа щедрата награда, обещана от негово превъзходителство.

— Той сигурно се бои да приближи гарнизона — каза кръчмарят.

— Още вино! — изрева Гонзалес. — Още вино, дебелако! Запиши го на моя сметка. Когато спечеля наградата, напълно ще ти се издължа. Обещавам ти, имаш думата ми на войник. Ха! Ако храбрият и ловък Зоро, това „Проклятие на Калистрано“, влезеше тук…

Вратата внезапно се отвори.