Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Welt ist groß und Rettung lauert überall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и коригиране
northeast (2010 г.)

Издание:

Илия Троянов. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Немска, първо издание

Превод: Гергана Фъркова

Водещ редактор: Ваня Томова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ИК СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

София, 2007

ISBN: 978-954-28-0011-8

История

  1. — Добавяне

На Георги

Grüß Gott и гъз гол

Художественото тълкувание на света прилича на пътешествие.

Гюстав Флобер

I’m looking for a home in every face I see.

Джим Морисън

Няма нищо по-трайно от преходното.

Еврейска поговорка

Първи зарове

Преди много, много хвърляния на зара едно събитие се повтаряше всеки ден в тайната столица на играчите, в града, който тъй се бе закътал, тъй се бе притаил в планината, наричана Балкан, че за него не знаеше ни един бирник, нито пък географите на султаните, царете и генералните секретари го бяха отбелязвали върху ненаситните си карти. Тази случка, неизменна като звън на църковна камбана, се отправи към своята развръзка от една банка. Поне така пишеше на фасадата над портала: БАНКА, и нагоре в сянката наистина водеше широко стълбище, но след изнамирането на зара никой не бе влизал повече в тази БАНКА. Нито веднъж в делничен ден стълбите не бяха издигали клиентите нагоре и не бяха ги спускали надолу, вършейки работата си с пъшкане в най-натоварените часове и изтупани от прахта, важно наежени в обедната почивка, за да отблъснат всяко интимничене с улицата. Нямаше ги клиентите, прекрачващи с желание или трепетен страх прага на банката, нямаше ги жарките мисли, които се струпват около куп шарени хартийки, нито пък чиновническите погледи на служителите и дажбите илюзии, измъквани от дебелокожите хранилища, светкавично преброявани и мушкани небрежно през гишето.

Мъжете, които всеки божи ден чакаха пред сградата, не знаеха какво има вътре, но каквото и да бе, те нямаха нужда от него. Онзи обаче, който излизаше оттам, бе познат на всички: Бай Дан. Той изникваше от сянката и понаместваше вратовръзката си, протоколен знак, че старият Балкан никак не се е променил, даже в ден като този. Това бе тремоло на барабан, начало на началата. Който се беше опрял на колоните, се понадигаше, който клечеше на земята, се изправяше. А по стълбите слизаше фиктивният директор на банката, който всъщност беше майстор-играчът в тайнствената столица на играчите.

Добре дошъл, Бай Дане — кошер от гласове, от гърлена самонадеяност и заекваща нервност. По-младите и неопитните — техните въпроси минават на пръсти — са горди, че въобще са допуснати там. Те се промушват между насъбралите се плахо, да не вдигнат шум, притаили дъх в очакване… Бай Дан се усмихва, слуша гласовете, чува и Пенчо, и Димчо, и Елин, и Умеев, с неговата уста говори жена му… Няма ли да се спреш най-сетне, все туй празно занимание, прахосване на време, пусто да остане; и гледай пак да не закъснееш!

Мъжете се понасят надолу по главната улица, кълбото от преплитащи се гласове на играчите завърта деня, същественото и баналното в едно, всичко случило се в града от снощи насам. В края на улицата шествието се извива като дъга наляво към пъпа на града, към главния меридиан, кафенето на играчите. Върху високите един човешки бой дувари са накацали дървени къщи, изпъчили безсрамно натъпкани търбуси като някой дебелак. Те са принизили шосето до прелестна, но незначителна уличка. А когато се отдадат на шишкавината и много, много им се доспи, лениво се отпускат, нахлупили покрив над челото си, притулени, дремещи, залитнали към уличката — докато тя толкова се стесни, че съседите в две отсрещни къщи в зависимост от настроението могат да се ръкуват или да си скубят мустаците.

Главното място на града се върти от внушителен, набит плешивец. Той стои на пост пред кафенето си широко разкрачен — чака, знае, че ще дойдат, ей сега, както всеки друг ден, през малкия площад с кестените и кладенеца, до който се стига само по уличката, по която сега играчите крачат надолу. Шествието се изсипва на малкия площад и го залива.

— Бай Дане, най-сетне! Ха здравей!

— Жив и здрав, Пейо!

— Как мина денят, Бай Дане?

— Благодарим, а при тебе?

— Едва сега започва… А със здравето как си?

— Не се оплаквам! Ами ти?

— Ех, все същото, не си заслужава да говори човек.

— Какви са новините, Пейо?

— Какви да са, Бай Дане? Тебе чакат!

— А семейството как е?

— От добре по-добре, Бай Дане, от добре по-добре! Я ми кажи ти на мене къде се дяна толкоз време, защо ни караш да чакаме? Какво не ти харесва у нас? Да ни би другаде да те посрещат по-добре, не ти ли се нрави моето гостоприемство? Че кой друг ще идва при мене, ако ти не ми оказваш тая чест?

— Ами, ами, Пейо! Трае ли петел, кога види зората? При тебе сме като у дома, къде ще ходим другаде?

— Това да се чува, Бай Дане, така бива. Абе какво сме се разприказвали отвън, като имаме толкоз работа вътре.

И както всеки друг ден стопанинът крачи начело, метнал през рамо бяла кърпа, която в края на вечерта ще разказва, покрита вече с петна и следи, своята история. При избърсването заровете оставят по нея отпечатъка на своенравието си, стореното от непохватните пиянски ръце се попива, някоя безгрижна муха се почиства, преди да я изпъдят грубо. Стопанинът хапе устни, като че обмисля нещо, пресича помещението и сочи най-голямата маса, заобиколена от широки пейки. На тази маса Бай Дан всяка вечер завоюва със зар майсторството си сред играчите. На булката си стопанинът подвиква… Вейко, дойдоха гости, сложи още кафета… Кой дойде бе?… — пробива отговорът завесата, която скрива кухнята от погледи. Играчите, вече насядали около масата, подвикват дяволито през смях… Бирникът е, Вейко; аз пък съм кметът, уважаема; докторът, инспекторът, директорът… До завесата се показва глава с изпъкващ нос… я да видим как изглеждат тия господа. Ах вие, проклети устатници, днес май не ви се хапва от моето сладко?… И всеки поглежда с разкаяние, държейки на тази дреболия към кафето.

То се сервира и сладко се изпива. Стопанинът застава пред завесата, ръцете се скръстват зад гърба му. Настъпила е тишина, каскетите се струпват в единия ъгъл, а дрънченето и цвърченето отзад обещават вечеря. Чашите се изпразват, после се обръщат. След малко мъжете се вглеждат в дъната им и напразно умуват. Само Вейка може да разгадае тъмната утайка, само тя би могла да прогледне в излаза на тишината…

 

 

В началото — съвършено равновесие върху дъската на таблата. Пуловете в комбинации по два, три, пет, дивизии в очакване — преди да бъдат разтърсени от първата ръка. Първи играч. Първо хвърляне. Изтънчените пръсти на майстора и широката пухкава ръка на съперника сграбчват двата инструмента на времето. Времето на зара. Късо хвърляне „за ред“. Победителят обхваща с четири пръста, кутрето в резерва, двата зара, плъзва китката назад и плавно я отмята напред. Мигове се търкулват по дъската, спират, първи решения, сътворения, ерозии. Завземат се позиции, отново се освобождават, вдигат се и се развалят капии. И едно нестихващо барабанене и трополене, „трак-трам“, тракане-трополене-барабанене.

 

 

Изведнъж остър, пронизващ мозъчната кора звук, бебе изплаква раждането си, съвсем ясно, в един град сред тишината, след топуркането на светлите часове, в хора от ридания на родилките, в една мрачна зала с решетки на прозорците лежи едно новородено, все още лепкаво и мокро, дращи въздуха и пищи срещу болките на майката.