Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Високите тексасци (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lawless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
marqg (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Даяна Палмър. Обречени на любов

ИК „Коломбина“, София, 2004

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954–732–056–4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Септемврийският ден бе нетърпимо горещ дори за южен Тексас. Кристабел Гейнс бе облечена в бяла блуза с дълбоко деколте и избелели дънки, на едното й рамо висеше раница, пълна с книги. Под блузата изпъкваха малките й стегнати гърди, а дънките подчертаваха примамливо извивките на младото тяло. Лекият бриз подхващаше дългата руса коса на момичето и я запращаше ту към красивите нацупени устни, ту към широкото чело и високите скули. Тя отметна кичурите настрани, огромните й топли кафяви очи блеснаха весело при думите на един от колегите, насочени към друг състудент. Тази понеделнишка сутрин се бе проточила дълга и досадна.

Деби, нейна колежка от компютърния курс, изведнъж плъзна поглед покрай Кристабел, привлечена от нещо на паркинга. Подсвирна тихо.

— Я виж ти! Вече знам какво искам за Коледа — изрече с висок шепот тя.

Тереза, друга тяхна колежка също се загледа.

— Олеле — възкликна тя с крива многозначителна усмивка и повдигна рязко вежди. — Някой да знае кой е този?

Кристабел любопитно се обърна и погледът й попадна на висок, красив мургав мъж, който приближаваше към тях, прекосявайки поляната с енергична гъвкава походка. Беше нахлупил кремава шапка Стетсън, нахлупена ниско над очите. Спретнатата му риза с дълги ръкави бе стегната на врата с тюркоазна връзка с две топчета в краищата. Сиви панталони и сиви ръчно изработени ботуши подчертаваха дългите мускулести крака. На джоба на ризата му блестеше обрамчена в кръг сребърна звезда. На тесния ханш бе препасал кафяв кожен колан с кобур, в който се криеше пистолет Ругер Вакеро 45 калибър. Обикновено носеше автоматичен пистолет, Колт АСР 45 калибър, но в момента му поставяха нова ръкохватка със звездата на тексаските рейнджъри. Днес, между другото се провеждаха финалите на Клуба на стрелците от Джейкъбсвил, в който той членуваше. Групата мъже, които щяха да демонстрират уменията си по бързо изтегляне на оръжието и стрелба, носеха типичното за Дивия запад облекло, както си бе редно. Затова бе взел пистолета с барабан, за да участва.

— Момичета, вие какво сте направили? — попита едно от момчетата с престорено учудване. — Тексаските рейнджъри май са подгонили някого!

Кристабел не каза нищо. Остана загледана в приближаващия се също като другите, но тъмните й очи проблеснаха, докато го наблюдаваше как крачи към нея със същата устременост, която го правеше един от най-добрите в работата му. Този мъж бе най-сексапилният, най-прекрасният на света. Дължеше му всичко, което имаше, всичко, което бе днес. Понякога си мечтаеше с цялата си душа и сърце да е била родена красива, защото тогава, може би той щеше да я забележи, както й се искаше. Усмихна се тайнствено и се зачуди какво ли ще кажат другите момичета, ако знаеха истината за връзката й с този невероятен тексаски рейнджър.

Джъд Дън беше на тридесет и четири. Беше прекарал по-голямата част от живота с на служба в силите на реда и бе изключителен в работата. Последните пет години бе с „команда Де“ от тексаските рейнджъри. Беше предложен за повишение в чин лейтенант, но отказа, защото през повечето време работата щеше да е административна, а той предпочиташе действието. Поддържаше високото си стройно тяло с работа във фермата, обща собственост на двамата с Кристабел.

Пое отговорността за момичето, когато тя бе на шестнадесет. Фермата „Ди Джи“ беше запусната, почти фалирала и не ставаше за нищо. След като Джъд се намеси, тя престана да бъде на загуба и се спаси от фалит. Дори започна да носи приходи. С течение на годините той вложи свои собствени пари, за да увеличи стадото. С непогрешимия си усет и задълбочените познания на Кристабел за компютрите, вече се радваха на малка печалба. Така младата жена можеше да се съсредоточи над дипломната си работа в областта на компютърното програмиране, а Джъд дори можеше да си позволи някоя и друга глезотия. Последният такъв случай бе преди година, когато се сдоби с кремавата шапка Стетсън, нахлупена над тъмните вежди. Шапката бе от фино обработена боброва кожа и му струва цяла заплата. Но пък Кристабел не можеше да отрече, че му отива. Бе красив и много интересен мъж. За съжаление, за нея нямаше глезотии и ходене на пазар през последните години. Бяха я измъчвали както сушата, така и понижаването на изкупните цени на добитъка. Времената отново бяха станали трудни и то в момент, когато тъкмо бяха започнали да надигат глава.

Всеки друг мъж би забелязал с тънка усмивка очарованите погледи на красивите приятелки на Кристабел. Джъд им обърна също толкова внимание, колкото би отделил и на някоя дървена тресчица. Беше намислил нещо и нямаше земна сила, която да го отклони от намеренията му.

Отиде право при Кристабел и се изправи до нея за истинското изумление на колежките й.

— Имаме предложение — каза той, хвана ръката й над лакътя с безразличието, с което би стиснал някой престъпник. — Трябва да говоря с теб.

— Джъд, почивката ми между часовете е съвсем кратка — запротестира тя.

— Няма да ни отнеме повече от минута — измърмори той и присви черните си очи, сякаш търсеше да открие някое усамотено място. Забеляза го под клоните на огромен дъб. — Ела.

Поведе я насила към дървото, докато колежките й наблюдаваха сцената, ококорени от любопитство. По-късно, в това нямаше съмнение, щеше да бъде подложена на въпросите им.

— Не че не се радвам да те видя — изтъкна тя, когато най-сетне, далеч от любопитните погледи, той рязко я пусна — но имам само пет минути…

— Тогава недей да губиш време в празни приказки — прекъсна я грубо и рязко той. Гласът му бе дълбок, приличаше на тъмно кадифе, дори и когато нямаше намерение да звучи по този начин. Звукът разпрати приятна тръпка по гръбнака на Кристабел.

— Добре — съгласи се примирено тя и въздъхна. Вдигна ръка с дланта напред.

Той веднага забеляза пръстена с герб — неговият пръстен с герб — който тя не сваляше от безименния си пръст. Въпреки че го бе давала да го стеснят, все още стоеше хлабаво на финия й пръст. Независимо от това тя държеше да го носи.

Проследи погледа му към вдигнатата си ръка.

— Никой не знае — каза тя. — Не се занимавам с клюки.

— Не съм си и помислил — съгласи се той и само за миг някаква веселост накара дълбоките тъмни очи да проблеснат.

— Казвай какъв е проблемът.

— Не бих казал, че е точно проблем — отвърна той и небрежно отпусна ръка върху ръкохватката на пистолета. Върху дръжката от кленово дърво бе гравирана емблемата на Тексаските рейнджъри. Новата ръкохватка на автоматичния щеше да е от същото дърво, със същата емблема. Кобурът и коланът към пистолета бяха от ръчно изработена бежова кожа.

— Предложението е от един филмов екип. Разглеждали земите наоколо с представител на щатската филмова комисия, за да открият подходящо място, където ще се намира ранчото от филма. Спрели са се на нашето.

— Филмов екип значи — тя прехапа пълната си долна устна. — Джъд не ми е приятно, когато наоколо има прекалено много хора — започна тя.

— Знам. Само че искаме да купим още едно стадо чистокръвни говеда за разплод — продължи той. — Ако успеем да намерим подходящите, те ще бъдат доста скъпи. Предлагат ни тридесет и пет хиляди долара, за да използват ранчото за няколко седмици, докато снимат. С тези пари ще можем да си оправим положението. Дори ще ни останат, за да прокараме още малко електрическа ограда и да сменим трактора.

Тя подсвирна. Толкова много пари! Сториха й се цяло съкровище. По ранчото непрекъснато имаше разходи, или някоя машина се бе повредила, или някой от каубоите искаше повече пари, или електрическата помпа издъхваше и оставаха без вода. Освен това се налагаше да викат ветеринаря, за да лекува болния добитък, да ги жигоса и да им пробие ушите, а и материалите за оградата… Зачуди се какво ли е когато си богат и имаш всичко, което си пожелаеш. Фермата, собственост на неговия чичо и на баща й, бе много далече от времето, когато можеше да ги направи богати.

— Престани да мечтаеш с отворени очи — сряза я остро той. — Трябва ми отговор. Чакат ме за един случай.

Очите й се разшириха.

— Случай ли? Какъв случай?

Той присви очи.

— Не сега.

— Става въпрос за убийство, нали? — попита развълнувана тя. — За младата жена във Виктория, дето я бяха намерили с прерязано гърло в един ров само по блуза. Имаш ли вече следа?

— Нищо няма да ти кажа.

Тя се приближи по-близо.

— Слушай, тази сутрин купих пресни ябълки. Имам и пръчка канела. Карамелизирана захар — тя се приведе по-близо към него. — Истинско масълце. Многолистно тесто.

— Престани — изпъшка той.

— Само си представи ябълките, още топли и ухаещи, покрити с коричка, която е толкова мека, прекрасна и…

— Добре де! — изпъшка отново той и се огледа настрани, за да е сигурен, че наблизо няма никой, който да го чуе. — Това е жената на един от местните фермери — каза той. — Алибито на съпруга е потвърдено, а тя не е имала нито един неприятел на този свят. Според нас убиецът е избрал жертвата напосоки.

— И нямате заподозрян?

— Все още не. Няма и кой знае какви улики, освен един косъм и няколко влакна от шарен плат, които не са от блузата, с която е намерена — обясни той. Погледна я ядосан. — Повече от това няма да чуеш и дума, независимо дали ще направиш ябълковия пай или не!

— Добре де — примири се тя и се отказа да го разпитва повече. Взря се в изпитото красиво лице на мъжа. — Значи искаш да пуснем филмовия екип — добави тя, наясно с намеренията му.

Той кимна.

— Ще излезем на минус с около хиляда долара, след като платим данъците следващата седмица — уведоми я тихо той. — Ще трябва да купим още храна за животните. Наводненията отнесоха повечето от сеното и зърнените насаждения, да не говорим за люцерната. Аз пооправих силоза, но този сезон няма да ни бъде от голяма полза. Освен това имаме нужда от още добавки с минерали и витамини за храната на добитъка.

— Освен това или трябва да купим зоб, или да продадем част от добитъка — продължи тя и въздъхна дълбоко и тежко. — Нямаше ли да е прекрасно, ако имахме милиони, също като в онзи филм, помниш ли, действието се развиваше някъде около Далас? Можехме да си купим комбайни, нови трактори, машина за бали…

Той стисна устни, но се усмихна на ентусиазма й. Тъмните му очи се плъзнаха по стегната й слаба фигура и за момент се спряха на гърдите. Приличаха на ябълки под прилепналата материя и в него внезапно се надигна необичайна тръпка, само докато ги гледаше. Отново вдигна очи към нейните.

— Не предпочиташ ли един чифт нови дънки? — попита той и посочи с поглед дупките на нейните.

Тя сви рамене.

— Тук никой не носи шик дрехи. Е, Деби си ги позволява — поправи се тя и бързо извърна поглед към колежката си, облечена в маркова пола. — Само че родителите й имат милиони.

— И какво търси тя в техникума? — полюбопитства той.

Тя вдигна поглед.

— Опитва се да хване сина на Хенри Теслър!

Той се усмихна широко.

— Доколкото разбирам, и той е студент.

Тя поклати глава.

— Преподава алгебра.

— А, един от онези — кимна той с блеснали очи.

— Той наистина е много умен. И е много богат, освен това. Бащата на Хенри притежава коне за надбягвания, само че Хенри не обича животните, затова преподава — тя погледна огромния, твърде семпъл часовник на китката си. — Мили боже, ще си изпусна часа! Трябва да вървя!

— Ще кажа на филмовия екип да се нанасят — каза той.

Тя се обърна, готова да хукне след колегите си, които се бяха запътили с бавна крачка към страничния вход на главната сграда.

Спря, обърна глава през рамо и отново погледна назад.

— Кога ще пристигнат?

— След две седмици, за да направят снимки и да обсъдят промените и приспособленията за камерите.

Тя изпъшка.

— Да ги предупредиш да не са посмели да си форсират колите близо до обора! Беси е бременна!

— Ще им кажа всичко, което трябва.

Тя го погледна с нескрито възхищение.

— Да знаеш, че изглеждаш невероятно сексапилен — каза тя. — Колежката ми Деби те иска за Коледа — добави с хитро изражение тя.

Той я погледна кисело. Очите й искряха.

— Това е само след три месеца. Виж какво, ако ми купиш от онези прозрачни червени бодита с дантели, ще си го облека, когато дойдеш — подразни го шеговито тя.

Той си наложи да не си я представя в подобни одежди.

— Аз съм четиринадесет години по-стар от теб — изтъкна той.

Тя демонстративно размаха ръката с пръстена към него. С четири широки енергични крачки той застана заплашително до нея.

— Само да си посмяла да кажеш на някого! — заплаши я мрачно той.

— Не се занимавам с клюки — напомни му тя. — Само че не виждам нито една морална причина, дори и незаконна, която да те спира да ме погледнеш, когато съм в прозрачно бельо — изтъкна тя — независимо дали хората знаят или не знаят, че сме женени.

— Преди пет години ти го казах веднъж, сега ти го повтарям отново — заговори натъртено той. — Никога няма да позволя между мен и теб да се случи подобно нещо. След два месеца ставаш на двадесет и една. Ще подпишеш документ за анулиране на брака, аз също ще го подпиша и ще си останем делови партньори — нищо повече.

Тя се вгледа в черните му очи и веднага усети как я задушава познатата възбуда.

— И се опитваш да ми кажеш, че никога не си се чудил как изглеждам без дрехи — прошепна тя. — Хайде кажи!

Той я погледна с изпепеляващ поглед. Точно с този свой поглед бе известен в цял Тексас. Именно благодарение на него пречупваше закононарушителите. С него бе пречупил и баща й, преди да му се нахвърли с едрите си юмруци.

Тя отвърна на погледа му с умислена въздишка.

— Какво разхищение — измърмори тъжно тя. — Знаеш за жените много повече, отколкото аз някога ще науча за мъжете. Бас държа, че си невероятен в леглото.

Устните му се присвиха в тънка линия. В съчетание с прочутия поглед, ефектът беше поразителен.

— Добре де — отстъпи най-сетне тя. — Ще си намеря някое мило младо момче да ме научи какво да правя с онзи неестествен трепет, който ме обзема от време на време, а след това ще ти разкажа в подробности всичко, честна дума, точно това ще направя.

— Едно — започна той.

Тя вдигна и двете си вежди.

— Моля?

— Две.

Ръката й притисна раницата с книгите.

— Виж какво, един мъж, когото познавам още от времето, когато носех бухнали роклички и лачени обувки изобщо не е в състояние да ме уплаши…

— Три!

— … и освен това пет пари не давам дали си…

— Четири!

Тя се завъртя на пети и без да довърши изречението хукна след колегите си към страничния вход. След поредното число, щеше да я сполети нещо доста унизително. С истински ужас си спомни доста подобни случаи на броене в миналото. Той наистина прекаляваше!

— Само се шегувам, за да те накарам да се чувстваш, че държиш всичко под контрол! — извика тя към него. — Да не си помислиш, че бягам от теб!

Той успя да прикрие усмивката си, докато се връщаше към черния си джип.

 

 

Същата седмица, хванаха Джак Кларк, един от мъжете, които работеха за тях, със скъп чифт ботуши, за които беше платил с техни пари. Кристабел бе забелязала липсващата сума и повика Джъд, за да му покаже злоупотребата. Уволниха мъжа на часа. Тя, обаче, не каза на Джъд, че бившият им работник й е отправял неприлични и напълно красноречиви намеци, нито пък че й се бе наложило да го заплашва с Джъд, за да престане.

Няколко дни след като го уволниха, техният наскоро закупен млад бик от породата Сейлърс, бе открит мъртъв на едно от пасищата. На Кристабел случката й заприлича твърде много на мръсна отмъстителна игра. Бикът бе здрав и тя отказа да повярва на уверенията на Джъд, че нещастието е причинено от бурени, които водят до подуване на стомаха, и че същите тези бурени не са причинили никаква вреда на останалите бикове на същото това пасище. Все пак Джак Кларк се бе зарекъл да си отмъсти. Само че Джъд махна с лека ръка на подозренията й и дори каза на Мод, че тя се опитва да привлече вниманието към себе си, защото я бил пренебрегвал, докато уреждал работата с кинаджиите. Това я вбеси. Въпреки това, тя каза какво мисли на отговорника на работниците, Ник Бейтс, и го помоли да наглежда добитъка. Понякога Джъд се държеше с нея като с дете. Преди този факт не я притесняваше особено много, но напоследък не успяваше да се примири.

Две седмици по-късно, рано сутринта в събота, Джъд се появи в огромния си черен спортен джип, а след него пристигна втори джип, винен на цвят, натъпкан със странни хора. Беше дошъл представителят на тексаската филмова комисия и режисьор, когато Кристабел позна на мига. Дори не си бе помисляла, че ще има известни личности. Тук беше и помощник-режисьорът и още четирима мъже, които й бяха представени като част от снимачния екип, включително оператора и озвучителя. Разбра, че звездата на филма е един от най-известните актьори, красив млад мъж, който, за съжаление, никога не се бе качвал на кон.

— Затова сцените, в които включваме вашия добитък ще бъдат съвсем малко на брой — каза режисьорът на Джъд. — Типи Мур, разбира се, също никога не се е занимавала с добитък. Нея може би сте я виждали по кориците на списания. Наричат я Светулката на Джорджия. Това е първото й участие във филм, но на прослушванията беше страхотна. Невероятно естествена.

Джъд сви устни и черните му очи блеснаха.

— Виждал съм я на корицата на спортното ми списание, летния брой с банските — призна той. — Всеки нормален мъж в Америка знае коя е тя.

Кристабел се почувства неловко. Погледна Джъд, усетила живия му интерес и бе готова да завие като вълк. Двамата бяха женени, а той дори не я забелязваше. Държеше на нея, угаждаше й, но с това всичко приключваше. Та той дори не я целуна в деня на сватбата. Трябваше да разсъждава напълно трезво, защото само след два месеца всичко щеше да приключи. Беше опитала всичко, за да го накара да я забележи, дори се опита да го подразни, като му каза, че някакво момче от училище искало да се ожени за нея. Това бе лъжа и той веднага я хвана. Затова вече не вярваше на нищо, което тя кажеше. Тя огледа високото му сексапилно тяло и се зачуди какво ли би казал, ако някоя нощ влезеше в кабинета, където той преглеждаше документите и се съблечеше.

След това си спомни за ужасните белези понякога гладкия си гръб, същите, които пияния й баща й направи с плетения камшик, когато беше едва на шестнадесет. Беше се опитала да спаси горкия си кон, но баща й погна нея. Все още си спомняше болката. Кожата на гърба й бе напълно разкъсана. Джъд бе дошъл, за да се види с баща й по работа същата неделна сутрин. Тогава все още работеше с тексаските рейнджъри в Сан Антонио. Голяма част от спомените й бяха мътни, но си спомняше съвсем ясно как Джъд се бе спуснал към баща й, застанал до оградата на конюшнята, изражението му толкова страховито, че баща й бе изпуснал плетения камшик и бе започнал да отстъпва назад. Това не го спаси. Джъд му се нахвърли с едрите си юмруци и секунди по-късно пияният мъж лежеше на земята, изпаднал почти в безсъзнание. Няколко секунди по-късно бе заключен в бараката, където държаха храната за животните.

Джъд я бе поел на ръце изключително внимателно, шепнеше нежни думи до ухото й, а след това кресна към Мод, икономката им, да се обади в полицията и да повика линейка. Лично я настани в линейката и пътува с нея до болницата, докато майка й, прикована към инвалидна количка, плачеше горчиво на верандата, докато отвеждаха съпруга й. Джъд бе подал оплакване и баща й бе изпратен в затвора.

Никога повече, бе казал спокойно Джъд, този мъж нямаше да може да вдигне ръка на Кристабел.

Само че злото вече бе сторено. Бяха нужни седмици, за да могат раните й да заздравеят напълно. Нямаха пари за пластичен хирург. И все още нямаха. Затова белите белези на Кристабел, останаха на гърба й като паралелни линии от раменете до кръста. Толкова много се притесняваше от тях, че макар и да си правеше шеги, никога не би посмяла да си свали дрехите пред Джъд, или пред който и да е друг мъж. А и на него единственото му желание бе да се отърве от нея. Той не искаше да се жени. Обичаше и работата, и свободата си. Сам го казваше, при това го повтаряше доста често.

А ето че знаеше много добре коя е Типи Мур. Както и повечето мъже. Тя имаше лице на ангел и тяло, което молеше за ласки. За разлика от горката Кристабел, чието лице бе приятно, но не можеше да се нарече хубаво, а тялото й приличаше на тялото на горкото изчадие от историята на доктор Франкенщайн.

Джъд и режисьорът, Джоуъл Харпър обсъждаха дали да използват един от обяздените коне за някаква сцена, и доколко е разумно да включат отговорника на работниците, Ник Бейтс, докато трае епизодът със стрелбата.

— Ще трябва да осигурим и охрана за снимачната площадка — каза замислено Харпър. — При всяка възможност предпочитам да използвам местната полиция, но тук, доколкото знам, сте извън територията на града, нали така?

— Можете да се разберете с някои от полицаите в Джейкъбсвил да работят тук, докато не са дежурни — предложи Джъд. — Шефът на полицията, Чет Блейк не е в града. Кеш Гриър е заместник-началник и с удоволствие ще ви помогне. Работили сме няколко месеца заедно в управлението на рейнджърите в Сан Антонио.

— Приятел ли ти е? — попита Харпър.

Джъд издаде някакъв неопределен звук.

— Гриър няма приятели, само спаринг-партньори.

Кристабел бе слушала доста за Кеш Гриър, но не се познаваха. Беше го виждала. Той бе истинска загадка с консервативната полицейска униформа и дългата гъста черна коса, вързана на опашка. Имаше мустаци и брадичка, оформена като катинар и изглеждаше доста… страшен. Престъпленията в Джейкъбсвил бяха намалели значително, откакто той пристигна. Носеха се доста неприятни слухове за миналото му, включително и това, че е бил наемен убиец на млади години.

— Той изхвърлил Тери Барнет през един прозорец — намеси се Кристабел.

Харпър се опули.

Кристабел разбра, че всички са я зяпнали и се изчерви.

— Тери чупел чиниите в местната сладкарница, защото жена му, тя работи там, се срещала с друг. Спипал ги заедно и се заел да съсипе заведението. Казват, че нападнал Гриър с машата, а Гриър само леко се отместил встрани и Тери полетял през прозореца — тя подсвирна. — Казват, че му трябвали тридесет шева и бил поставен на изпитателен срок, заради нападение над полицай. Това си е престъпление — поясни тя.

Джъд я гледаше вбесен.

Тя сви рамене.

— Когато свикнеш с тези неща, преставаш да ги забелязваш — обясни тя на Харпър с глуповата усмивка. — Познавам Джъд доста отдавна. Двамата с баща ми бяха… бизнес партньори.

— Моят чичо и баща й бяха бизнес партньори — поправи я веднага Джъд. — Аз наследих половината от фермата от чичо, а тя — от баща си.

— Ясно — каза Харпър и кимна, ала мислите му бяха насочени към филма, който щеше да снима и вече си представяше кои места ще бъдат най-подходящи за бъдещите сцени и нямаше време да се разсейва. Обмисляше и всички останали подробности. — Ще имаме нужда от човек, който да се грижи за храната, докато работим — измърмори той. — Ще трябва да организираме и срещи с градските власти, защото част от снимките ще бъдат в Джейкъбсвил.

— Така ли? — попита любопитно Кристабел.

Харпър й се усмихна.

— Част от филма ще се снима в Холивуд — обясни той. — Само че предпочитаме автентичността на действаща ферма. А градът е част от атмосферата.

— А филмът за какво ще бъде? — поинтересува се Кристабел. — Ще ми разкажете ли?

Той се усмихна на любопитството й. Имаше две дъщери на нейната възраст.

— Ще бъде романтична комедия за манекенка, която заминава на запад, за да снима реклама в истинска ферма и се влюбва във фермера. Той мрази манекенки — поясни мъжът.

Тя се разсмя.

— Ще си купя билет.

— Надявам се още няколко милиона да си купят — отново се обърна към Джъд. — Ще ми трябва и дългосрочна програма за времето — ще ни струва цяло състояние, ако започнем снимките в неподходящ момент и се наложи да чакаме три или четири седмици, докато времето се оправи.

Джъд кимна.

— Мисля, че мога да ви осигуря информацията, която ви е необходима.

— Освен това искам да наема стаи в най-добрия хотел, който имате за времето на снимките.

— И това няма да бъде проблем — отвърна сухо Джъд. — Хотелът не е лош.

Харпър си вееше с тесте листа и не спираше да се поти.

— И горещината си я бива.

— Горещина ли? — попита невинно Кристабел. — Мислите си, че тук е горещо. Боже мой!

— Престани — изсъска мрачно Джъд, защото режисьорът започна да пребледнява.

Тя смръщи нос към него.

— Само се шегувах. Представителите на реда не притежават никакво чувство за хумор, господин Харпър — обясни тя. — Лицата им са нарисувани и те не могат да се усмихват…

— Едно — изрече през зъби Джъд.

— Виждате ли? — попита дръзко тя.

— Две!

Тя вдигна ръце и влезе обратно в къщата.

Кристабел тъкмо изваждаше ябълковия пай от печката, когато чу, че вратата се затръшна и моторът на някаква кола забумтя. Джъд влезе в кухнята, мина покрай Мод, която му се усмихна радостно, докато се отправяше към задната част на къщата, за да пъхне дрехите в сушилнята.

— Направих ти ябълков пай — каза Кристабел на Джъд и го поднесе под носа му. — В знак на покаяние.

Той въздъхна, докато си сипваше чаша кафе, дръпна един стол и седна на малката кухненска маса.

— Кога най-сетне ще пораснеш, дечко?

Тя погледна прашните си ботуши и лекьосаните дънки. Предположи, че сплетената й одеве коса вече виси на кичури около лицето, а дори без да поглежда знаеше, че жълтата памучна блузка с къс ръкав е смачкана до неузнаваемост. Затова пък дънките на Джъд му стояха съвършено и бяха чисти. Ботушите му бяха толкова лъснати, че покривката на масата се отразяваше в тях. Бялата му риза със сребърната сержантска значка на Тексаските рейнджъри, избродирана на джоба, бе изпъната, а тъмно синята връзка бе точно на място. Коженият кобур изскърца, когато той кръстоса дългите си мускулести крака, а пистолетът Колт 45 АСР застрашително се килна на една страна.

Тя си спомни, че прадядо му е участвал в не една престрелка — да не говорим, че е бил тексаски рейнджър — преди да отиде в Харвард и да стане известен адвокат в Сан Антонио. На Джъд му се носеше славата на най-бързия стрелец в северен Тексас, а неговият приятел и колега, рейнджър Марк Бренън от Джейкъбсвил държеше първенството за южен Тексас. И двамата бяха членове на Дружеството за стрелба.

Често се упражняваха в местния клуб като гости на общия им приятел Тед Ригън. Членството в този клуб струваше стотици долари и представителите на закона обикновено не можеха да си позволят таксата. Само че бившият наемник Еб Скот бе открил своята школа по антитероризъм в Джейкъбсвил и там се намираше едно от най-добрите стрелбища в областта. Той пускаше безплатно всички служители на силите на реда, които искаха да се поупражняват. Благодарение на редовните си посещения при Тед и Ед, те практикуваха доста често.

— Все още ли си толкова бърз с пистолета? — попита тя Джъд, докато разрязваше пая.

— Да, но не го споменавай пред Харпър — добави строго той.

Тя го погледна през рамо.

— Не искаш ли да участваш във филма? — подпита тя.

— Точно толкова, колкото и ти, сладкишче — отвърна той, докато преценяваше разсеяно стегнатите й дънки и извивката на гърдите под блузата.

Тя сви рамене.

— Това вече е смешно. Как ме виждаш във филм? — огледа пая и ръцете й за момент застинаха. — По-скоро мястото ми е в някой филм на ужасите, стига да се сетят да ме облекат в бански и да ме снимат отзад.

Зад нея се възцари ужасено мълчание. Младата жена постави парче пай в една чиния, сложи отстрани вилица и го поднесе на Джъд.

Той я стисна за ръката и я привлече на скута си.

— Слушай ме, сега — каза той с дълбокия нежен глас, който използваше винаги, когато нещата бяха взели неблагоприятен обрат — всички имат белези. Може и да не личат, но всички ги имат. Мъж, който те обича няма да се интересува от няколко бели линии.

Тя наведе глава на една страна и се постара той да не разбере колко силно я вълнува близостта му. Толкова много й харесваше острият аромат на афтършейва, който използваше, мирисът на чисто от дрехите му, както и лекият аромат на кожа от кобура.

— А ти откъде знаеш, че са бели?

Той я погледна с превъзходство, разхлаби вратовръзката на яката, разкопча горните копчета на ризата и отдолу се показа загорялата му кожа. Беше го виждала без риза и преди, но всеки път гледката я смущаваше.

Той дръпна ризата на една страна и показа сбръчкано петно на рамото, от което се плъзваха няколко линии.

— Пушка двадесет и втори калибър — обясни той и привлече ръката й. — Пипни го.

Ръката й бе леденостудена. Потръпна, когато докосна топлата мускулеста плът.

— Надуто е — отбеляза тя и думите й прозвучаха задъхано.

— Грозен ли е? — настоя той.

Тя се усмихна.

— Не бих казала.

— И аз не бих казал, че твоите са чак толкова грозни — продължи той. — Сега ме закопчай.

Бе толкова интимно и вълнуващо да се заеме с тази незначителна задача. Усмихна се, почувствала се глупаво.

— Това е нещо ново.

— Кое?

— Никога не си ми позволявал да седя на скута ти — напомни му тя.

Той я гледаше със странно изражение.

— Аз не позволявам на никого да ми седи на скута.

Тя стисна устни, когато стигна до ключицата.

— Да не би да се страхуваш, че ще те разсъблека?

Гърдите му потръпнаха, но когато тя вдигна глава, лицето му бе напълно безизразно. В очите му блестеше потиснат смях.

— Това няма да ти се отрази кой знае колко добре — отбеляза той.

— И защо не?

Той изви едната си вежда.

— Няма да знаеш какво да направиш с мен, след като ми свалиш дрехите.

Разнесе се звук от картофи, изтъркаляли се по пода.

И Джъд, и Кристабел се извърнаха към вратата, където Мод бе застанала, стиснала с две ръце краищата на престилката си, от която се изсипваха картофите.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — попита сухо Джъд.

Мод се бе ококорила.

— А, ясно ми е — каза Кристабел и се усмихна широко. Едната й ръка бе на рамото на Джъд, а другата на вратовръзката. — Тя си мисли, че те събличам. Всичко е наред, Мод — добави тя и вдигна на показ безименния си пръст. — Ние сме женени.

Джъд я погледна с най-красноречивия си строг поглед и я изтърси от скута си право на пода. Тя му се усмихна още по-широко от новото си място на линолеума. Той се отпусна назад на стола и продължи сам да оправя ризата.

— Показвах й един от белезите си — каза той на Мод.

Мод вече бе събрала картофите и полагаше усилия да не каже нещо глупаво. Само че невинната забележка предизвика изблик на смях.

— Недей така — изпъшка Кристабел и се надигна. — Мод, всичко беше напълно невинно, а той наистина ми показваше белега си.

Мод закима енергично и отново се зае с картофите. Хвърли бърз закачлив поглед към Джъд, който държеше вилицата с набодено на нея парче пай и я гледаше страшно.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Мод.

Джъд присви очи.

— Въоръжен съм — изтъкна очевидното той.

Мод остави ножа и картофа и разпери ръце.

— Аз също — каза тя и свъси вежди.

Джъд продължи да я гледа страшно, а сетне се извърна към широко ухилената Кристабел.

— Сега вече ми е ясно от кого гледа тя — каза той на Мод.

— Просто го е яд, защото не разбира от шеги — подметна заядливо Кристабел.

Джъд я погледна преценяващо и отново се зае с пая.