Катрин Каултър
Изкушение (3)

Глава втора

Островът на Джовани

Карибите

Февруари 2001

Маркъс Девлин, чието истинско име беше Маркъс Райън О’Съливан, съблече тениската си, постла я на белия пясък и се изтегна по гръб на нея. Сложи дясната ръка на очите си, за да се предпази от яркото обедно слънце.

Топлината беше разкошна, но не беше чак толкова горещо, че да го накара да се изпоти, защото на Карибите винаги подухваше хладен ветрец.

Маркъс се бе върнал на острова само преди един ден, защото Доминик го беше повикал да дойде от Бостън заради холандците. Бяха приели условията им. Без повече преговори. Сега щяха да дойдат тук на острова за приятна, неангажираща среща.

Той се почеса по корема. Нещата може би бяха на път да се уредят, защото го глождеше някакво неясно предчувствие. Може би защото знаеше, че в живота нещата никога не са съвсем прости; убеждаваше се в това отново и отново. Знаеше, че трябва да бъде упорит и твърд, че не можеше да сваля гарда, а това също изискваше усилие. Господи, колко мечтаеше да се махне оттук! Щом всичко свърши, сигурно кракът му нямаше да стъпи повече на Карибите. Но това се отлагаше за в бъдеще, ако, разбира се, успееше да си купи това бъдеще.

Сега лежеше върху пясъка по гръб, отпуснат, сякаш нищо не го притеснява. Горещото слънце му действаше добре след отвратителното време в Бостън. Сняг, лед и сивота — направо да полудееш. Макар че Чикаго можеше да изглежда също така потискащо през февруари, той смяташе града за свой дом и го обичаше. В Бостън бе уредил да се срещне с Пърлман в малък хотел в Бруклин, но не се бе получило, защото Доминик го бе повикал и той беше взел първия самолет до Антигуа, а после се бе върнал на острова. Не знаеше за какво е срещата с Пърлман — предполагаше се, че Пърлман трябва да му даде някаква информация.

Сделката беше за контрабанда на части за военновъздушна техника — може би навигационни жироскопи и някакви ракети, не беше сигурен. Можеше да са части за самолети Ф-14 Томкет, предназначени за Иран, единствената страна, която разполагаше с Ф-14. Или за Ту-130, предназначени за Сирия, или за някъде другаде — може би Либия? Малайзия? Като се мине през Сингапур и Борнео?

Беше сигурен в едно: нямаше никакви лицензи или разрешителни от Държавния департамент на Съединените щати. Всичко от край до край беше нелегално. Доминик може би беше един от най-влиятелните търговци на оръжие в света, защото никой не можеше да открие нищо конкретно за хилядите му дейности. Той беше твърде умен, с твърде силна завеса от протекции, добре скрит зад посредниците си и не вярваше на никого. Включително и на единствения си син Делорио, вечно хленчещ грубиян, който се боеше от баща си. Не се доверяваше и на Маркъс, на когото вече би трябвало да започне да вярва.

На тази сделка с холандците — тези преговори, както би ги нарекъл Маркъс — те щяха да дойдат, да пийнат шампанско и той, може би, ще разбере какво ще се превозва. Поне щеше да разбере каква е дестинацията, според сертификата за крайния потребител… ако имаше изобщо сертификат. Маркъс усети как сърцето му започва да бие по-силно и нещо сякаш сграбчва стомаха му. Този път щеше да разбере, знаеше го. Този път щеше да разбере и да действа. Щеше да получи доказателства. И после щеше да се освободи. Още преди да бе довършил мисълта си, се сети за няколкото последни сделки, в които не бе успял да открие достатъчно доказателства, за да може да заинтересува някого, и в мисълта му се промъкна познатото разочарование. Бе минало много време и той се бе уморил, уморил се бе до дъното на душата си да играе роля, да манипулира и да лъже, за да търси информация, да обмисля внимателно, преди да изрече каквото и да било мнение пред Доминик, да помни, че би могъл да загази само от една неволно изпусната дума. Искаше всичко да свърши; искаше го с цялото си сърце. Мечтаеше да се върне у дома и отново да заживее собствения си живот. Сети се за телефонния разговор с братовчед си Джон Савидж, когато бе в Бостън. Джон се тревожеше. „Отдавна вече е време да излезеш от играта, Маркъс. Ти си изпълни задължението. Минаха повече от две години. Остави разобличаването на Джовани, остави тия проклети холандци и си ела у дома. Нали знаеш, от време на време имаме нужда от теб.“

Маркъс не се съгласи. Савидж беше един от най-безскрупулно действащите хора, които някога бе познавал. Слава Богу, освен това беше негов най-добър приятел, както и първи братовчед. Никак не би му се искало да го спечели за неприятел. Маркъс меко изтъкна, че, както се надява, успешно потиска растящото си чувство за поражение, чувство, че е загубил това, което би трябвало да бъде негово — дните, седмиците и месеците от живота му… Господи, вече бяха години! „Теглихме жребий, Джон, и аз спечелих или загубих, всичко зависи от настроението ми в определения момент. Ще се върна у дома, когато имам достатъчно данни, за да пратя Джовани във федералния затвор за всичките останали години от мизерния му живот, но не и преди това. Знаеш, че не мога да се откажа. Заради чичо Морти.“

Джон Савидж бе замълчал за няколко мига и Маркъс знаеше, че си припомня светкавичната операция на щатското разузнаване, как бяха хванали чичо Морти да се уговаря с онази красива съветска шпионка и бяха сключили сделка. Маркъс ще сътрудничи, а срещу това чичо Морти ще излезе сух от водата. Това беше сделката. Но все пак Джон бе възразил: „Чичо Морти не би искал да правиш чак такава сделка, Маркъс, никой не би искал.“ „Чичо Морти е наивен глупак, който не може да различи задника от лакътя си. Нищо му няма, нали?“

Сега Маркъс въздъхна, излегнат по гръб, чувствайки как слънцето прониква в костите му. Бе сключил сделка с федералните и трябваше да се придържа към условията. Нямаше как да ги заобиколи. Доминик Джовани срещу чичо Морти и край.

Той се надигна изведнъж, когато чу бръмченето на приближаващ хеликоптер. Идваше от отсамната страна на острова, не от Порто Бианко, значи не караше любители на джетовете, онези загорели, богати мъже, които хвърляха поне по хиляда долара в казиното. Не, това явно бяха холандците, щяха да се приземят на площадката за хеликоптери в имението. Имаше още десет минути, преди гостите да седнат да пият леден чай с Доминик в къщата. Деловите разговори щяха да започнат доста след това. Събу срязаните си дънки и нагази във водата. Беше си отделил малко време. Щеше да прогони с плуване страха, огорчението и предчувствията си. Последното нещо на света, което искаше сега, беше Доминик да сметне, че той се натяга. И да отпрати Маркъс обратно към курорта.

Той загреба бързо и не намали темпото цели десет минути. Изкара с плуване от себе си всичко, само не и дълбокото чувство за поражение.

Еди Меркел го наблюдаваше как плува обратно към брега и мислеше: „Маркъс е опасен човек, безскрупулен, но не и глупав, а на мен доста ми харесва.“ Беше му отнело почти две години, но накрая окончателно го бе класирал в графата „достоен за доверие“. Той беше снизходителен, простодушен, владееше се и макар че се държеше почтително с господин Джовани, беше силен и посвоему решителен. По дяволите! И колко добре управляваше курорта. Нищо не му убягваше. Беше превърнал казиното в златна мина, всичките богати членове на клуба и гостите им винаги оставаха доволни и може би си правеше частни сделки с бизнесмените, за да напълни собствените си джобове.

Господин Джовани още не му вярваше, поне не напълно, но, доколкото знаеше Меркел, той не вярваше на никого. Беше казал на Меркел, след като бе попълнил досието на Маркъс, че този мъж е прекалено добър, за да му се вярва, а сведенията за миналото му са хаотични и разностранни. Явно беше обаче, че досегашният му живот го бе подготвил добре за това, което господин Джовани очакваше от него. Военноморското разузнаване в началото на 90-те, после ЦРУ, предимно в Европа — това представляваше биографията на Маркъс след юношеските години. Този опит бе направил Маркъс толкова корав и неотстъпчив, но кое го бе направило толкова добър мениджър на курорта? Според Меркел, господин Джовани не би трябвало да се оплаква, защото Маркъс управляваше курорта добре и изкарваше купища пари.

Голият Маркъс вървеше през вълните към брега. Едър мъж, здрав, строен, загарът му бе поизбледнял от посещението в Бостън. Беше чистокръвен ирландец, от гъстата черна коса до тъмносините очи, но за разлика от ирландците, които Меркел познаваше, никога не бе виждал Маркъс да пие. Не, той умееше да се контролира — и себе си, и тези около него.

Когато Маркъс наближи, Меркел не каза нищо, само му подаде дънките и тениската.

— Чух хеликоптера — каза Маркъс, опитвайки се да изрази известна досада с интонацията си. — Холандците ли са?

— Този път са трима. Познаваме двамата — Куербог и Ван Весел, — но има и една жена, която не познаваме, Тулп…

— Това е фамилията й, предполагам — тениската, която Маркъс навличаше през главата си, заглуши думите му.

Меркел се усмихна кисело.

— Не знам как е малкото й име, но си я бива. Изглеждат спокойни, усмихват се, кимат. Мадамата обаче не обелва и дума. Има големи цици — добави разсеяно.

Маркъс кимна, закопчавайки ципа на дънките.

— Бял си като умрял кит.

— Дай ми няколко дни. Делорио замина за Маями преди един час. Линк и Лейси отидоха с него.

Това накара Маркъс да се ухили.

— Е, сигурно има Бог, щом ни е отървал от вечно хленчещия простак. Направо не мога да повярвам, че е син на Доминик. Плът от плътта му и тъй нататък.

— Господин Джовани го отпрати. Идеята не беше на Делорио. Пола също искаше да замине, но господин Джовани забрани.

— Много лошо. Е, може би Делорио ще отвори прозореца в самолета и въздушните вихри ще го изсмучат навън. Може би ще нападне Марджи, когато му поднася питие, и тя ще му резне гърлото с чашата.

Меркел не каза нищо, не помръдна дори вежда, макар че бе съгласен с Маркъс. Делорио и жена му бяха два огромни тръна под задниците на всички служители.

Маркъс забеляза, че Меркел е облякъл униформата си — костюм със сако и жилетка с бледосиня риза, вратовръзка на сини и бели черти, бели италиански обувки и „Ролекс“ на месестата китка. Имаше пет бели костюма и десет ризи от един и същи цвят и материя.

— Пола накара едно от момчетата да я закарат в нейния курорт. Изглеждаше вбесена и даже заложи сватбената си халка.

— Тъй като всички пари се връщат обратно при Доминик, включително и сватбената й халка, не се е случило кой знае какво.

Меркел се намръщи:

— Тая холандка Тулп не ми харесва.

— Независимо от големите си цици?

— Има нещо в нея, което те държи нащрек, ако разбираш какво искам да кажа.

Маркъс се накани да каже, че да, знае — Франк Лейси го караше да се чувства така, — когато изведнъж откъм къщата се чу вик и веднага след това проехтя изстрел.

Меркел със своето масивно туловище и тежки бедра изостана по пътеката. Маркъс го задмина, пазейки с ръка лицето си от шибащите клони.

Тичаше така бързо, както никога досега, пробивайки си път през мокрите тежки листа, които слугите на Доминик кастреха всеки ден, и изведнъж спря в края на горичката. Овладя го внезапно спокойствие. Чуваше Еди Меркел да пухти след него, после забави стъпки и спря зад гърба му.

Маркъс съсредоточи вниманието си върху картината, която се разкриваше пред него, и изключи всичко друго от мозъка си. Голямата къща с измазани в бяло тухлени стени и покрив от червени керемиди с хибискуси, бугенвилии и орхидеи, които пълзяха по стените и обграждаха прозорците… не, никой не се криеше там. Пред къщата стоеше Доминик Джовани, притиснал ръката си над лакътя. Беше облечен в бяла риза с разкопчана яка и бели панталони, а кръвта се стичаше между пръстите му. Контрастът между ослепителната белота на ръкава и лепкавата червена кръв накара стомаха на Маркъс да се обърне.

Холандката, Тулп, стоеше пред него с деветмилиметров пистолет в ръка. Беше облечена в син костюм с хубава кройка и наистина имаше големи цици. Двамата холандци стояха до нея. Куербог — ниският, с плешивата глава — се взираше нагоре, засенчил очи, може би търсеше хеликоптера. Маркъс вече чуваше бръмченето му.

Какво се бе случило? Къде бе станал гаф? Сделката беше уредена; доколкото бе разбрал, бяха се споразумели за всичко. Това беше неговият шанс, неговият първи огромен шанс от дълго време насам.

Но нещо се бе случило. Да не би жената да иска да убие Доминик? А може би само да го рани, както вече бе направила? Доминик изглеждаше спокоен, ясните му бледосини очи бяха приковани към лицето й. Дори да чувстваше болка в ранената си ръка, не го показваше.

Маркъс прошепна, без да обръща глава:

— Дай ми автомата си, Меркел.

Автоматът „Калашников“, старото изпитано руско оръжие, можеше да избие десетина мъже за по-малко от десет секунди. Маркъс го предпочиташе пред по-леките картечни пистолети, които Доминик бе купил за своите хора в една сделка с германци в Русия.

— Какво ще правиш? — прошепна в отговор Меркел и Маркъс почувства топлината на тялото му.

— Бъди готов — каза той и зачака напрегнат, уплашен, но в пълно самообладание.

Проклети копелета! Ако съсипят всичко… не, не можеше да приеме това. Искаше му се да плюе отрова. Какво се бе случило?

Сега хеликоптерът кръжеше ниско, раздухвайки крехките издънки на екзотичните храсти, и превиваше тревите до земята. Куербог махаше трескаво с ръце. Другият холандец — Ван Весел — се сниши, макар че перката не би могла да го достигне, защото ръстът му със сигурност не беше повече от метър и шейсет. Холандката не помръдваше. На Маркъс му се стори, че казва нещо на Доминик, но не можеше нищо да чуе от рева на хеликоптера. Явно беше, че наистина тя е босът, че тя раздава заповедите. Другите двама бяха уплашени и им личеше. Тя сигурно също се страхуваше, но се държеше хладнокръвно.

Маркъс излезе от прикритието на джунглата. Притича, ниско наведен, към далечната страна на хеликоптера. Беше бял и точно под кабината отстрани се четяха огромни, яркозелени букви — „Витсавия“.

Перката се въртеше бясно, раздухвайки храстите и цветята, и създаваше достатъчно визуално разсейване, както прецени Маркъс. Зачака зад кабината, извън полезрението на пилота. Видя как Тулп кимва на холандците, после спокойно се обръща към Доминик и вдига деветмилиметровия си пистолет. Чу я как му крещи: „Проклето копеле“ и точно когато вдигна пистолета, Маркъс изскочи иззад хеликоптера, прицели се и дръпна спусъка. Куршумът едва одраска дясната й китка. Чу се припукване, като изстрел от пистолет-играчка. Жената се извърна и Маркъс видя, че от китката й тече кръв, но не бе изпуснала оръжието и то сега сочеше към него. Той стисна зъби и след миг два куршума пронизаха гърдите й. Тя остана там с отворена уста и изненадан поглед, после се свлече надолу бавно и тежко с подгъващи се крака.

Двамата холандци побягнаха, крещейки, но Маркъс не стреля по тях. Меркел събори и двамата, като бухна Куербог в челюстта, а Ван Весел в тлъстия корем. Пилотът на хеликоптера се приготви да излети. Маркъс вдигна автомата си и внимателно се прицели. Машината замря.

Чу Доминик да му вика:

— Свали го, Маркъс.

Но той поклати отрицателно глава. Спусна оръжието, не можеше да го направи; не можеше да свали хеликоптера и да убие пилота. Не беше безстрастен хладнокръвен убиец, не беше като Доминик Джовани.

Побърза към Джовани, той се усмихваше, все още притискайки раната в горната част на ръката си. Да не би Маркъс да си бе въобразил, че му е заповядал нещо?

— Благодаря, Маркъс — изрече Доминик с леко високомерния си учтив глас, — тази кучка без малко щеше да ме убие — додаде той с учуден глас. — И дори не знам защо.

— Какво стана, по дяволите? — докато говореше, Маркъс дръпна ръката на Доминик, разкъса ръкава и погледна. — Куршумът е излязъл от другата страна, слава Богу. Мисля, че мога да се справя. Няма смисъл да викаме Хаймс.

Доминик кимна и Маркъс за пръв път забеляза напрежението по лицето му. Видя как Доминик се стяга.

— Слугите са заключени в зимника. Вързаха Коко на един стол в кухнята. Нашите дванайсет човека до един лежат в безсъзнание в трапезарията. Куербог ги упои с газ. Доста ефикасно, бих казал — нокаутира ги за секунди, китайска техника. Ще се свестят след около четири часа.

— А Пола вече замина за курорта, нали?

— Да.

— После ще ми разкажеш повече. Сега ела и легни, аз ще се погрижа — той викна Меркел, който стоеше над безчувствените тела на холандците. — Вържи ги тия хиени и след малко ще ги разпитаме.

Меркел взе двамата — по един под всяка мишница — и ги повлече към онова, което обикновено наричаха навес за сечива, но беше място, където попадаха на склад и хора.

— Маркъс! Внимавай!

Маркъс се извърна светкавично и видя Тулп да се надига с бликаща от гърдите и устата й кръв, стиснала автоматичния пистолет в ранената си ръка. Всички замряха. Той искаше да се сниши, да скочи встрани, но беше късно.

Чу се изстрел, след това още един.

Студена тъпа болка проряза рамото му и той си помисли: „Това е ужасно нечестно и не искам да умра.“

 

 

Брамертън, Масачузетс

Февруари 2001

Рафаела сънуваше нещо за Фреди Питоу, когато изведнъж се стресна и се събуди с широко отворени очи. Беше тихо като в гроб, никакъв звук, само изстрели, отекнали в съня й. Реши да стане от леглото, когато почувства болка отляво. Разтърка рамото и ръката си. Странна болка, сякаш някой я бе ударил силно.

Най-малкото — необяснима. Може би й трябваше малко почивка, започваше да допуска Фреди Питоу да я овладява. Напъха крака в старите си чехли и облече раздърпан розов пеньоар. Влезе във всекидневната и дръпна завесата. Улицата долу беше тиха, както обикновено, новонавалелият сняг беше недокоснат. Нямаше коли, които да се преследват по улицата, нямаше старци да си викат един на друг, нямаше и смешни пенсионерки да чуруликат край басейнчетата си, нищо, което да има връзка с изстрелите и виковете, които тя бе чула съвсем ясно.

Рафаела влезе в кухнята, видя, че скоро ще съмне, и си направи кафе. Докато чакаше, разтърка ръката и рамото си. Усещаше тъпа болка. Странно.

По дяволите тези изстрели! Сънищата трябва да са били предизвикани от нещо. Рафаела поклати глава. Сигурно бе трансформирала ужасното тройно убийство с брадва в пистолетни изстрели, защото другото беше прекалено страшно за нея, дори и на подсъзнателно ниво. Наля си чаша току-що сварено кафе и седна до малката дървена кухненска маса. Забрави тоя глупав сън, каза си тя. И се замисли за предстоящата среща с лейтенант Мастерсън този следобед. Той сигурно дължеше някаква услуга на Ал, но беше съвсем ясно, че смята услугата за изплатена, и то напълно. Имаше едро, месесто лице и ужасно се потеше. Бе спрял Рафаела, докато тя влизаше, и я бе запитал:

— Искате пак да се срещате с оня луд ли?

— Да, бих искала. Ще ви бъда много благодарна, лейтенанте.

— Вече два пъти се срещахте с него. Два пъти! Да не искате да ме уволнят? Какво правите? Биографията му ли пишете? — и докато се отдалечаваше, се обърна и подхвърли: — А, виж, хлапе, като разбереш нещо, ще ми кажеш, нали? Не че има какво да се открива, ами просто така, за всеки случай…

Но Фреди бе отказал да се срещне с нея. Утре, помисли си тя, още утре сутринта всичко ще свърши.

Рафаела изпи останалото кафе и влезе под душа. Днес беше големият ден, вече се беше настроила. Облече се дебело и стигна на станцията на метрото точно след осем часа сутринта. Сънят й бе избледнял, макар че лявата страна още я наболяваше.

Слава Богу, Фреди се бе съгласил да се срещнат. Слава Богу, Мастерсън не бе казал на хората си този път да не я пускат.

Днес изглеждаше по-зле, раменте му бяха приведени така, че все едно беше огърбавял. Очите му бяха кървясали, кожата на лицето му имаше мръсножълт оттенък.

— Добро утро, господин Питоу. Надявам се, че се чувствате по-добре днес.

Той кимна и се отпусна в стола срещу нея зад телената решетка.

— Чуйте ме, господин Питоу… Фреди. Нали помните, казахте, че мога да ви наричам Фреди. Е, аз говорих с госпожа Росели — онази стара дама, която живее зад вас. Познавате ли я?

Той изведнъж се подплаши. Измъкна се от стола си.

— Седни, Фреди — каза тя с глас на монахиня, мек, но неумолим. — Всичко ще излезе наяве. Всичко. Седни.

Той седна.

— Тя е една лъжлива стара кучка.

— Може би, но не и за това. Къде е Джоуи?

Мълчание.

— Знаеш къде се крие, нали, Фреди?

— Вървете си, госпожо. Не искам повече да ви виждам. И вие сте като останалите.

— Не, няма да си тръгна. Не съм като другите. Мястото ти не е точно тук. Госпожа Росели ми разказа, че винаги си пазил братчето си, че си поемал ударите на чичо си и баща си, но най-вече от баща си. Тя ми разказа как е чула баща ти да крещи на майка ти, че открил, че Джоуи не бил негово дете, че бил проклето малко копеле и че щял да ги убие и двамата. Щял да ги насече на парченца.

— Не, госпожо, това не е вярно. Не!

— Напротив, вярно е. Прав ли е бил баща ти? Джоуи негово дете ли беше, или не?

Лицето му прежълтя още повече.

— Моля те, Фреди, не можеш да продължаваш така. Не можеш да продължаваш да лъжеш.

— Джоуи не искаше да го направя.

Рафаела се стаи и зачака. Сякаш внезапно се бе пробил яз. Фреди наведе лице към ръцете си и заплака от болка и облекчение. Рафаела чакаше. Накрая тя каза:

— Баща ти те е накарал да купиш брадвата, за да убие майката ти, нали?

— Да, и чичо Кипър също.

— И го е направил, нали?

Фреди кимна. Изглеждаше невероятно уморен.

— А Джоуи го е видял да ги убива. Опитал се е да спре баща ти, опитал се е да предпази майка ти…

— Да, опита се малкият. Татко тупна Джоуи отстрани по главата, после ги насече. Обърна се към Джоуи… щеше и него да насече… но той му избяга, хвърли една лампа към татко и когато татко падна, Джоуи грабна брадвата и го удари. Не искаше да го убива, госпожо, не искаше, само искаше да го спре, защото той беше полудял.

— Не, сигурна съм, че не е направил нищо нарочно. Всичко свърши, Фреди, всичко. Кажи ми къде мога да намеря брат ти? Той има нужда някои добри хора да се погрижат за него, нали разбираш. Сигурно е много изплашен. Сигурно ти много му липсваш.

— Чичо ми Кипър беше негов баща и затова татко реши да убие мама и брат си.

— А ти се прибра у дома и ги намери и реши да поемеш вината… а къде прати Джоуи?

— В оня голям склад на „Четиридесет и първа“.

— Благодаря ти, Фреди, всичко свърши. Обещавам ти, че никой няма да нарани Джоуи.

Лейтенант Мастерсън й позволи да дойде с него, за да прибере Джоуи. Момчето беше в ужасно състояние. Дрехите му бяха целите в засъхнала кръв, беше слабо като привидение, с безжизнен поглед и с почти угаснал разум, така че не можеше дори да се уплаши.

Историята направи сензация във вечерното издание на „Трибюн“, Рафаела получи куп поздравления, а Джийн Малори изглеждаше така, сякаш бе изпил бутилка оцет.

Същата нощ, десет минути след дванадесет часа, телефонът на Рафаела иззвъня.