Нора Робъртс
Танцът на мечтите (1)

Първа глава

Котаракът Нижински лежеше съвсем неподвижно по гръб. Очите му бяха затворени, предните лапи почиваха върху белите гърди. Последните слънчеви лъчи се процеждаха през дългите вертикални щори и грееха в оранжевата му козина. Той не се смути от звука на ключа в ключалката, който наруши тишината в апартамента. Чу гласа на стопанката си и полуотвори очи, ала също така лениво ги затвори, като забеляза, че тя не бе сама. Отново бе довела онзи мъж у дома, а котаракът не го харесваше. Унесе се в сън.

— Но, Рут, едва осем часа е. Слънцето още не е залязло.

Тя пусна ключовете върху изящната стилна масичка от началото на осемнадесети век до вратата и се обърна с усмивка:

— Доналд, казах ти, че съм решила да си легна рано. Вечерята беше прекрасна. Радвам се, че ме убеди да изляза.

— В такъв случай… — прегърна я с отрепетирано движение, — нека те убедя да продължим вечерта.

Рут прие целувката, наслаждавайки се на надигащата се точно под кожата й топлина. Ала когато той я привлече по-близо, тя се отдръпна.

— Доналд… — усмивката й бе също толкова любезна, както преди целувката. — Наистина трябва да си тръгваш.

— Да пийнем по нещо за лека нощ — прошепна той и отново я целуна, леко, убеждаващо.

— Не тази вечер — Рут решително се измъкна от ръцете му. — Утре имам рано екзерсис, плюс цял ден репетиции и тренировки.

Доналд бързо я целуна по челото.

— Щеше да ми е по-лесно, ако имаше друг мъж, но тази страст към балета… — сви рамене и неохотно се обърна да си тръгне. Дали не му се изплъзваше, зачуди се той.

Рут Бениън бе първата жена за повече от десет години, която толкова последователно и успешно го държеше на разстояние. Защо, запита се Доналд, продължаваше да се връща към нея? Тя му отвори вратата, подари му една последна усмивка и го избута навън. Един поглед към силуета й в приглушената светлина, преди да затвори вратата, даде отговор на въпроса му. Рут бе повече от красива. Тя бе неповторима.

Рут все още се усмихваше, докато сложи веригата и превъртя ключа. Доналд Кайзър й бе приятен. Бе висок, мургав, красив и стилен, с хапливо чувство за хумор и изключителен вкус. Уважаваше таланта му на моделиер, дори носеше много негови творения и можеше да се отпусне в компанията му. Разбира се, знаеше, че той би предпочел по-интимна връзка.

Не и бе трудно да реши, че Доналд й харесваше, ала просто не я вълнуваше. Рут знаеше, че той можеше да я накара да се разсмее, но много се съмняваше дали би могъл да я накара да се разплаче. Усети леко съжаление. Неочаквано се почувства самотна.

Обърна се да се огледа в огледалото в позлатена рамка в коридора. Това бе едно от първите неща, които бе купила, когато се нанесе в този апартамент. Огледалото бе старо и тя бе платила луди пари за него, въпреки тъмните петънца в горния десен ъгъл. За нея означаваше много да може да го окачи на стената в своя собствен апартамент, в своя собствен дом. Сега, в угасващата светлина, Рут гледаше отражението си.

Тази вечер бе оставила косата си разпусната и тя падаше по раменете й чак до лактите. С нетърпеливо движение я отметна назад. Косата се вдигна, после плавно се спусна зад гърба й, черна и гъста. Лицето й, както и тялото, бе фино и нежно. Устните й бяха плътни, носът малък и прав, брадичката заоблена. Огромните й тъмнокафяви очи бяха бадемови и полегати, а веждите над тях тъмни и прави. Екзотично лице, както й бяха казвали, но Рут не виждаше в него никаква красота. Знаеше, че с подходящ грим и осветление би могла да изглежда потресаващо, ала това бе различно. Това бе илюзия, роля, не Рут Бениън.

С въздишка се отвърна от огледалото и се приближи към плюшения викториански диван. Разбрал, че вече е сама, Нижински се претърколи, протегна се и доволно се прозя, а после дойде да се сгуши в скута й. Тя разсеяно го погали по ушите. Коя бе Рут Бениън?

Преди пет години тя бе много млада, много въодушевена ученичка, започваща в Ню Йорк нов етап от своето обучение. Благодарение на Линдзи, спомни си Рут с усмивка. Линдзи Дън, учителката, приятелката, идолът — най-прекрасната класическа балерина, която някога бе познавала. Тя бе убедила чичо Сет да й позволи да дойде тук. Сега мислеше за Линдзи и Сет с чувство на топлота. Вече бяха женени и живееха с децата си в Къщата на скалата. Всеки път, когато им ходеше на гости, седмици след това чувстваше любовта и щастието им. Никога не бе виждала двама души, които повече да си подхождат или повече да се обичат. Освен може би родителите й.

Дори и след шест години мисълта за родителите й предизвикваше вълна от тъга — за нея самата и заради загубата на двама прекрасни, топли хора. Но по някакъв странен начин Рут разбираше, че точно тяхната смърт я бе довела тук, където бе сега.

Сет Бениън бе станал неин наставник, а преместването им в малкото крайбрежно градче в Кънетикът ги бе свързало и двамата с Линдзи. Линдзи бе причината Сет да разбере, че Рут има нужда от допълнително обучение. Рут знаеше, че за чичо й не е било лесно да й позволи да замине за Ню Йорк едва на седемнайсетгодишна възраст. Разбира се, семейство Евънстън се грижеха добре за нея, ала за Сет бе трудно да й разреши да се отдаде на живот, който той знаеше, че е толкова труден и напрегнат. Любовта бе причината за неговото колебание и любовта го бе накарала да вземем решение, с което живота и завинаги се бе променил.

А може би, мислеше Рут, животът й се бе променил още първия път, когато бе пристъпила прага на школата по балет на Линдзи. Там тя за пръв път бе танцувала с Давидов.

Колко бе ужасена тогава! Бе се изправила лице в лице с човека, обявен за най-добрия балетист на десетилетието. Той бе учител, легенда. Николай Давидов, танцувал само с най-добрите балерини, включително и с Линдзи Дън. Всъщност, той бе пристигнал в Кънетикът да убеди Линдзи да се върне в Ню Йорк като изпълнителка на главната роля в балета, който той бе написал. Рут бе изумена от неговото присъствие и толкова стъписана, че когато й нареди да танцува пред него, тя почти не можеше да се движи. Но Давидов бе очарователен. На устните й трепна усмивка и Рут се отпусна на възглавниците. И кой, помисли лениво, би могъл да бъде по-чаровен от Ник, когато той поискаше? Тя се бе подчинила, погълната от движението и музиката. И тогава Давидов бе произнесъл онези простички, поразителни думи:

„Когато дойдеш в Ню Йорк, ела при мен.“

По онова време Рут бе много млада и за нея Николай Давидов бе име, което трябва да се шепти със страхопочитание. Ако бе поискал от нея, щеше да танцува боса по „Бродуей“.

Бе работила усърдно, за да бъде Ник доволен от нея, ужасяваше се от гневните му избухвания, не можеше да понася студенината на неодобрението му. А той я измъчваше. Тя си спомняше неговата непрекъсната, безмилостна взискателност. Колко пъти нощем се бе свивала в леглото, прекалено изтощена дори да заплаче. Ала после Ник й се усмихваше или подхвърляше някакъв комплимент и всички моменти на болка изчезваха.

Бе танцувала с него, бе се борила с него, бе се смяла с него, бе наблюдавала постепенните промени през годините и въпреки това нещо в него й се изплъзваше.

Може би в това бе тайната на неговата привлекателност за жените, помисли Рут — неуловимата загадъчност, чуждестранният акцент, онази потайност, когато станеше дума за миналото му. Още преди години бе преживяла увлечението си към него. Усмихна се, като си спомни колко бе влюбена. Той сякаш дори и не забеляза. Тя бе едва на осемнайсет, Ник почти на трийсет и заобиколен от красиви жени. И още е заобиколен, напомни си Рут, усмихна се тъжно и стана да се протегне. Котаракът, прогонен от скута й, обидено се отдалечи.

Сърцето ми си е живо и здраво, непокътнато, реши тя. Може би прекалено непокътнато. Помисли за Доналд. Е, нищо не можеше да се направи. Прозя се и отново се протегна. А и наистина сутринта рано имаше екзерсис.

 

 

Тениската на Рут бе влажна от пот. Хореографията на Ник на „Червената роза“ бе сложна и изнурителна. Тя пое отдавна жадуваната глътка въздух до станката. Останалата част от състава бяха пръснати из репетиционната зала — някои танцуваха под безмилостните команди на Ник, други, като нея, чакаха отново да ги повика.

Бе едва единадесет, но Рут вече бе свършила двучасовия сутрешен екзерсис. Дългата широка тениска, която носеше над клина си, бе потъмняла от пот. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от стегнатия кок. И въпреки това, докато гледаше как Ник показва едно движение, всичката умора се оттече от нея. Той бе абсолютно легендарен, помисли тя както винаги.

Като артистичен директор на трупата и утвърден създател на балети, Ник нямаше нужда повече да танцува, за да остане в светлината на прожекторите. Рут знаеше, че той танцуваше, защото бе роден да танцува. Бе малко под метър и осемдесет, ала стройното му жилаво тяло създаваше впечатление за по-голяма височина. Косата му бе като тъмно злато и се виеше небрежно край лице, което никога нямаше напълно да загуби момчешкия си чар. Устните му бяха красиви, плътни и оформени. А когато се усмихнеше…

Когато се усмихнеше, бе неустоим. Край очите му се появяваха фини бръчици, а огромните му ириси ставаха невероятно сини.

Като го гледаше как показва едно обръщане, тя се изпълни с благодарност задето на трийсет и три годишна възраст и при всичките си други професионални задължения Ник още продължаваше да танцува.

Той спря пианиста с махване на ръката.

— Добре, деца — подхвърли небрежно с музикалния си руски акцент. — Можеше и да е по-лошо.

Това от Давидов бе почти върховна похвала, помисли кисело Рут.

— Рут, па де дьо от първо действие.

Тя веднага отиде при него, като разсеяно отметна кичурите коса, танцуващи около лицето й. Ник бе човек на настроенията — различни, непостоянни, неочаквани настроения. Днес той изглеждаше безкрайно делови. Рут знаеше как да се справя с темперамента му. Изправени един срещу друг, двамата докоснаха дланите на десните си ръце и безмълвно започнаха.

Това бе начална любовна сцена, по-скоро сблъсък на характери, отколкото израз на романтични чувства. Но този път Ник не бе написал приказен балет. Бе го написал страстен. Героите бяха принц и циганка, и двамата пламенни, и двамата от плът и кръв. Танцът, за да им подхожда, бе темпераментен и атлетичен. Предизвикваха се един друг — той настояваше, тя не се поддаваше. От време на време настроението се подчертаваше с отмятане на главата или с жест на китката.

Късното лятно слънце струеше през прозорците и хвърляше отблясъци по пода. По гърба на Рут се стичаха капки пот, ала тя не им обръщаше внимание, не ги усещаше, докато се въртеше в ръцете на Ник. През целия балет характерът на Карлота щеше да вбесява и пленява принца. При първата им среща се задаваше тоналността на дуела на сърцата.

В такива моменти, когато танцуваше с Ник, Рут разбираше, че винаги ще го боготвори — него, танцьора, легендата. Да бъде негова партньорка бе най-голямата мечта в живота й. Той я караше да бъде повече от това, което беше, повече от това, което някога се бе надявала да бъде. Докато от ученичка стана балерина в ансамбъла и след това солистка, бе танцувала с много партньори, но никой от тях не можеше и да се сравнява с Ник Давидов по блясък и прецизност. И по издръжливост, помисли тя тъжно, когато той заповяда да започнат отново същото па де дьо.

Докато пианистът обръщаше нотите, Рут успя да си поеме дъх. Ник се обърна към нея и вдигна ръка.

— Къде е днес страстта ти, малката?

Това бе обръщение, което тя мразеше и той го знаеше. Засмя се, а Рут му хвърли един поглед и сложи дланта си върху неговата.

— А сега, циганке моя, кажи ми да вървя по дяволите. Кажи ми го с тяло и с очи. Отново.

Започнаха, ала този път Рут престана да мисли какво удоволствие бе да танцува с него. Сега тя се състезаваше, с всяка стъпка, с всеки скок. Раздразнението й даде на Ник точно това, което той искаше. Рут го предизвикваше да я надмине. Въртеше се в ръцете му с пламнали очи. Задържа се само за момент и отлетя с гран жете, подканяйки го да я последва.

Завършиха както бяха започнали, опрели длани, тя отметнала глава назад. Ник се засмя, прегърна я силно и възторжено я целуна по двете бузи.

— Ето, сега беше чудесна! Плюеш ме дори когато ми подаваш ръка.

Рут дишаше накъсано, задъхана от танца. Очите й, все още искрящи от гняв, не се откъсваха от неговите. По гърба й внезапно полазиха тръпки. Тя разбра, че и той ги почувства. Видя го в очите му, усети го в пръстите му, които притискаха кръста й. После това премина и Ник я отдръпна от себе си.

— Обед — оповести той и си спечели хор от одобрителни възклицания. Репетиционната зала незабавно започна да се опразва. — Рут… — хвана ръката й, когато тя се обърна да тръгне с останалите. — Искам да говоря с теб.

— Добре, след обеда.

— Сега. Тук.

Рут вдигна вежди.

— Ник, изпуснах закуската…

— В хладилника долу има кисело мляко и минерална вода — той пусна ръката й, седна до пианото и започна да импровизира. — Донеси и за мен.

Тя опря ръце на кръста и се загледа в него. Разбира се, мислеше ядосано, на него и през ум не би му минало, че мога да откажа. Никога не би си и помислил да ме попита дали нямам други планове. Очаква да изтичам като добро момиченце и да изпълня нарежданията му без никакви възражения.

— Непоносим си — произнесе на глас.

Ник вдигна очи, но продължи да свири.

— Каза ли нещо? — попита той мило.

— Да — отвърна Рут отчетливо. — Казах, че си непоносим.

— Вярно — усмихна й се Ник добродушно. — Такъв съм си.

Тя неволно се засмя.

— С какво? — попита и с удоволствие видя как той я изгледа неразбиращо. — Кисело мляко — напомни му. — С какво, с какъв плод?

След малко Рут бе натрупала в ръцете си кофички кисело мляко, лъжици, чаши и голяма бутилка минерална вода. Разговорите от столовата на долния етаж се смесваха със свиренето на Ник в залата отгоре. Тя тръгна по стълбите, като по пътя размени няколко думи с две момичета от ансамбъла и с един солист. Музиката, която Ник свиреше, бе тиха и тъжна. Рут позна стила и разбра, че това бе негова композиция. Не композиция, поправи се тя и спря на вратата да го погледа. Композицията е нещо, което записваш, запазваш. Това бе музика, която идваше от сърцето.

Слънчевите лъчи падаха върху косата и ръцете му — дълги, тесни ръце с подвижни пръсти, които с един жест можеха да изразят повече, отколкото обикновен човек със слова.

„Изглежда толкова самотен!“

Мисълта мина през ума й неочаквано и я свари неподготвена. Заради музиката е, реши Рут. Само защото свири такава тъжна музика. Приближи се безшумно с балетните си пантофи.

— Изглеждаш тъжен, Ник.

От начина, по който главата му рязко се вдигна, тя разбра, че бе прекъснала някакво дълбоко, лично размишление. Той за момент я погледна странно и пръстите му замръзнаха над клавишите.

— Бях — отвърна. — Ала не за това исках да говоря с теб.

Рут вдигна вежди:

— Това делови обед ли ще бъде? — попита тя и остави кофичките кисело мляко на пианото.

— Не — Ник взе от нея бутилката и отвъртя капачката. — Тогава бихме спорили, а това е лошо за храносмилането, нали? Ела, седни до мен.

Рут седна на пейката и машинално се напрегна в очакване да я удари ток. Да бъде до него означаваше да бъде във водовъртеж от енергия. Дори сега, спокоен, очакващ простия обед на балетиста, той бе като включена електрическа верига.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя и се пресегна за кисело мляко и лъжица.

— Точно това искам да знам.

Рут се обърна озадачена и видя, че Ник се бе вгледал в лицето й. Имаше бездънни сини очи, ясни като планински езера, и способността на балетист да стои напълно неподвижно.

— Какво имаш предвид?

— Линдзи ми се обади — сините му очи я гледаха, без да се помръдват. Миглите му бяха с цвета на нейните най-тъмни кичури.

Тя сбръчка чело, още по-объркана.

— Така ли?

— Мисли, че ти не си щастлива — все още я гледаше втренчено и Рут усети как в основата на врата й се надига напрежение. Отвърна глава и напрежението веднага се разсея. Никога не бе познавала човек, който да може да я обезкуражи с поглед.

— Линдзи прекалено много се тревожи — забеляза тя безгрижно и потопи лъжицата в киселото мляко.

— Така ли е, Рут? — той сложи ръка на рамото й и тя бе принудена отново да го погледне. — Нещастна ли си?

— Не — отвърна Рут веднага и искрено. Бавно му се усмихна със своята полуусмивка. — Не.

Ник продължаваше да гледа внимателно лицето й, а ръката му се спусна към китката й.

— А щастлива ли си?

Тя отвори уста да отговори, после смутено я затвори. Защо тези негови очи трябваше да я гледат така, толкова прямо, изискващи от нея абсолютна честност? Те не биха приели банален или уклончив отговор.

— Не трябва ли да бъда? — понечи да стане, но пръстите му се затвориха върху китката й.

— Рут! — нямаше избор, трябваше отново да се обърне към него. — Ние приятели ли сме?

Отговорът я затрудни. Едно просто „да“ едва ли би изразило сложността на чувствата й към него, или на неравномерните им отношения.

— Понякога — отвърна тя предпазливо. — Понякога сме приятели.

Той прие това, въпреки че в очите му светнаха весели искрици.

— Добре казано — измърмори Ник. Неочаквано хвана двете й ръце и ги вдигна. Устните му бяха меки като въздишка. Рут не се отдръпна, ала се напрегна, изненадана и разтревожена. Очите му срещнаха спокойно нейните над съединените им ръце, сякаш той не разбираше, че би могла да се отдръпне. — Ще ми кажеш ли защо не си щастлива?

Тя внимателно изтегли ръцете си. Бе й много трудно да бъде сдържана, когато го докосваше. Изправи се, прекоси стаята и застана до прозореца. Отдолу се виждаше суетнята на Манхатън.

— Ако трябва да съм съвсем честна — подзе Рут замислено, — не съм разсъждавала много за моето щастие. О, не — засмя се и тръсна глава, — това звучи помпозно — завъртя се към него, но Ник не се усмихваше. — Ник, исках само да кажа, че преди ти да ме попиташ, просто не съм мислила, че съм нещастна — сви рамене и се опря на рамката на прозореца.

Той наля една чаша газирана вода, изправи се и й я занесе.

— Линдзи се тревожи за теб.

— Линдзи си има достатъчно тревоги с чичо Сет, с децата и с школата си.

— Тя те обича — обясни Ник простичко.

Забеляза ги — бавната усмивка, потъмнялата топлина в очите й, леко озадаченото й удоволствие.

— Да, знам.

— Това изненадва ли те? — той разсеяно нави около пръста си кичур от косата й. Тя бе мека и малко влажна.

— Изненадва ме щедростта й. Предполагам, че винаги ще ме изненадва — замълча за момент и бързо попита, преди да се бе уплашила: — Ти бил ли си влюбен в нея?

— Да — отвърна Ник веднага, без смущение или съжаление. — Преди години, за малко — усмихна се и пъхна една от разхлабилите се фиби в косата на Рут. — Винаги съвсем малко не ми оставаше да я достигна. А после, докато се усетя, и вече бяхме приятели.

— Странно — забеляза тя след кратко мълчание. — Не мога да си представя да решиш, че не можеш да достигнеш нещо.

Той отново се усмихна.

— Бях много млад, на възрастта, на която си ти сега. И говорехме за теб, не за Линдзи. Тя мисли, че може би прекалено те натоварвам.

— Прекалено да ме натоварваш? — Рут вдигна очи към тавана. — Ти ли, Николай?!

Той я възнагради със своя надменно развеселен поглед.

— И аз бях изненадан.

Тя поклати глава и отиде до пианото. Остави водата и взе кисело мляко.

— Много съм добре, Ник. Надявам се, че си й го казал — той не отговори и Рут се обърна, все още лапнала лъжицата. — Ник?

— Помислих си, че може би си имала нещастна връзка…

Тя вдигна вежди:

— Искаш да кажеш, че съм нещастна заради любовник?

Веднага стана ясно, че изборът й на думи не му хареса.

— Много си груба, малката.

— Не съм дете — сопна му се Рут и стовари кофичката върху пианото. — И не…

— Още ли се срещаш с моделиера? — прекъсна я студено Ник.

— Моделиерът си има име — отсече тя. — Доналд Кайзър. Говориш за него, сякаш е етикет на дреха.

— Така ли? — той се усмихна невинно. — Но ти не отговаряш на въпроса ми.

— Не отговарям. — Рут надигна чашата с газирана вода и отпи спокойно, въпреки че в очите й проблясваше гняв.

— Още ли се срещаш с него?

— Това не е твоя работа — отвърна безгрижно, ала в гласа й прозираше твърдост.

— Ти си член на трупата — въпреки че очите му се впиваха в нейните, Ник старателно произнасяше всяка дума. — Аз съм директорът.

— Да не си приел и ролята на изповедник? — ядоса се тя. — Трябва ли балерините да искат от теб одобрение за любовниците си?

— Внимавай как ме предизвикваш — предупреди я той.

— Не съм длъжна да ти давам сметка за личния си живот — продължи Рут, без да спира. — Идвам на екзерсис, не закъснявам за репетиции, работя упорито.

— Искал ли съм да ми даваш сметка за каквото и да било?

— Не точно. Обаче ми е омръзнало да играеш ролята на строгия чичо — пристъпи към него, сключила гневно вежди. — Имам си чичо и нямам нужда ти да ми заничаш през рамото.

— Нямаш ли? — Ник измъкна една фиба от косите й и лениво я завъртя между пръстите си. Очите му се впиваха в нейните.

Спокойният му тон я вбеси.

— Нямам! — отметна глава. — Престани да се държиш с мен като с дете.

Той сграбчи раменете й, изненадвайки я с несдържаната си ярост. Тя се озова притисната силно към него, прилепена до тялото, което познаваше толкова добре. Но това бе различно. Тук нямаше музика, стъпки или сценарий. Рут чувстваше гнева му… И нещо друго, нещо също толкова нетрайно. Знаеше, че Ник бе способен на внезапни изблици на ярост и знаеше как да се справя с тях, ала сега…

За нейна изненада, тялото й потръпна. Сърцата им биеха едно срещу друго. Тя почувства как върховете на пръстите му се забиха в кожата й, но не изпита болка. Ръцете, които бе вдигнала да го отблъсне, сега се бяха свили в юмруци и се бяха разперили неподвижно.

Той сведе поглед към устните й. В нея се надигна остър копнеж — по-остър, по-сладостен от всичко, което някога бе изпитвала. След него Рут остана замаяна и вцепенена.

Бавно, осъзнала само, че онова, което искаше, бе на един дъх разстояние, тя се наведе напред в очакване на целувката. Дъхът му прошепна нещо и устните й и те се разтвориха. Рут изненадано произнесе името му.

И в този момент с приглушена руска ругатня Николай я отблъсна от себе си.

— Би трябвало да знаеш — произнесе той задавено, — че не бива нарочно да ме ядосваш.

— Това ли чувстваше? — попита тя, потресена от отхвърлянето. — Че те ядосвам?

— Не се задълбавай — сви рамене Ник. В очите му светеше гняв. — Стой си при твоя моделиер — измърмори най-после по-тихо и се обърна към пианото. — След като изглежда, че толкова добре ти подхожда.

Седна и започна да свири, без да й обръща внимание.