Хедър Греъм
Постеля от рози (25)

Двадесет и четвърта глава

Наблизо имаше селска къща. Наскоро ожънати ниви се простираха, докъдето стигаше погледът. По моравите лудуваха дръзки жребчета с високо вдигнати опашки. Нацъфтели нарциси позлатяваха местността. Кокалестите пръсти на един стар дъб се преплитаха като тънка паяжина на фона на ясносиньото небе. Женевиев въздъхна доволно и се вслуша в тихата мелодия на плискащия се наблизо поток. Тя се приведе към Тристан, който бе положил глава в скута й, и бавно прокара върха на езика си по очертанията на устните му.

— Не бива така, милейди — укори я шеговито той. — Тук не му е мястото да ме изкушаваш така безсрамно. Ще бъде много неприлично от наша страна, не разбираш ли?

— Нима се опитвам да ви прелъстя, милорд?

— Точно така — потвърди той и се надигна. — И внимавай, иначе ще изпиташ на гърба си на какво е способен един обезумял от страст лорд.

Женевиев се засмя, скочи и се втурна към потока, за да охлади сгорещеното си лице. Тристан я последва, прегърна я през кръста и я укори, че флиртува с него най-безсрамно. Точно сега ли трябвало да го омайва така с прелестите си? Женевиев го целуна с цялата си страст, изцяло отдадена на чувствата, които стопляха сърцето й, на любовта, която даряваше и получаваше.

Тристан взе ръката й и двамата тръгнаха покрай потока в блажено мълчание. След пристигането на Женевиев в Бедфорд Хет двамата бяха водили дълги разговори. Докато седяха пред камината в спалнята си, тя се опитваше да му обясни, че не е имала намерение да го убие, но се е заклела на баща си да продължи борбата за Едънби. После се влюбила в него и страхът от тази любов я подтиквал към бягство.

— Мислех, че ти никога няма да ме обикнеш.

Тристан я прегърна нежно и призна, че той също се е съпротивлявал срещу чувствата си. Но тя така го омагьосала, че захвърлил настрана всяка предпазливост. Щастлива, Женевиев падна в прегръдките му.

Докато се разхождаха по полята, той й разказваше за Лизет, за баща си и брат си, описваше какво се бе случило през онзи злокобен ден, когато се бе върнал в къщи с веселата си компания, и бе заварил смърт и разрушение.

В една горичка двамата се отпуснаха в меката трева и Тристан я целуна с любов. След малко въздъхна нетърпеливо.

— Май е време да се връщаме, иначе Катрин ще проглуши ушите на Едуина с писъците си.

— Но аз я накърмих малко преди да тръгнем, така че бихме могли да останем тук още известно време. Разказах ли ти вече за годеника си Аксел?

— Само някои неща — отговори Тристан и ревниво се намръщи. — Много ли го обичаше?

— Той беше прекрасен човек. Сигурна съм, че двамата щяхте да се разбирате много добре. Той следваше в Оксфорд и Итън и знаеше много за поезията и музиката. Освен това смяташе, че трябва да се държим настрана от междуособиците и помоли баща ми да последва примера на повечето перове и да не ти отказва гостоприемството си. Само че татко беше роден войн и се бе заклел да служи вярно на Ричард. Аксел трябваше да изпълни васалния си дълг към баща ми и го направи. Да, обичах го — усмихна се с болка тя. — Макар и не толкова пламенно и дълбоко, колкото обичам теб. И никога не съм изпитвала…

— Удоволствие? — попита той и бузите й пламнаха.

— Ти си безсрамник! Една лейди не изпитва такива неща.

— Напротив. А аз обичам с цялото си сърце моята сладострастна лейди.

— Какви са тези маниери! — укори го с добре изиграно възмущение тя.

Тристан взе ръката й и притисна устни до дланта й.

— Тези неща нямат нищо общо с добрите маниери — възрази ухилено той. — Аз съм просто един щастлив съпруг и вече не ревнувам бедния момък, който загина на бойното поле, макар че е бил против проливането на кръв — изведнъж гласът му прозвуча сериозно. — О, Женевиев, в сърцето ми се бяха настанили зли демони. Лизет…

Женевиев побърза да сложи ръка на устните му.

— Повярвай, Тристан, аз също не те ревнувам от миналото. Дори се радвам, че си обичал първата си жена — той я целуна с благодарност и тя прибави колебливо: — Искам обаче да ми обясниш още нещо. Носят се слухове, че Ирландия скоро ще се напълни с братчета и сестричета на Катрин…

— Какво?

— Чуват се разни неща за поведението ти…

— Лъжи, само лъжи! Когато потеглих за Ирландия, вече бях толкова влюбен в похотливата си малка уелска, че дори не поглеждах другите жени.

— Вярно ли е това?

— Разбира се. Кой ти е надрънкал тези невероятни глупости?

Женевиев се вцепени от страх. Какво да каже сега? Тристан вече бе простил на хората, които бяха взели участие в коварния план за убийството му. Ала продължаваше да мрази Гай от дъното на душата си. Ако младият рицар не беше под закрилата на краля, двамата отдавна щяха да се изправят един срещу друг на полето на честта. Не й се искаше да лъже съпруга си — но не й оставаше нищо друго.

— Не си спомням точно. Във всеки случай, много ме заболя.

Тристан се засмя и я притисна до себе си.

— Не се тревожи. Сърцето ми е само твое.

— О, Тристан… — Женевиев отговори на целувката му, но побърза да се изтръгне от ръцете му. — Вече е крайно време да се връщаме при Катрин.

Докато крачеха бавно към мястото, където бяха вързали Пю, Тристан заяви:

— Тук е толкова хубаво, но въпреки това смятам, че е време да се връщаме в Лондон. Трябва да получа от ръцете на краля грамотата, която обявява Едънби за град, и да се ослушам какво става в двора. Мисля, че някой иска да ме види мъртъв. Една нощ, когато се връщахме от кръчмата, с Джон бяхме нападнати на улицата…

— Тристан! — извика обвинително Женевиев. — Защо не си ми казал?

Мъжът въздъхна и вдигна рамене.

— Тогава мислех, че не те интересува. Пък и нищо особено не се случи. Когато двамата негодници се нахвърлиха върху нас, веднага се нанизаха на мечовете ни. Нямам представа какво искаха от нас. Може пък да са били най-обикновени крадци — той премълча пред нея съмненията си, за да не я безпокои. — Както и да е, вече нищо не ме задържа в Бедфорд Хет. Лошото е само, че не можах да разбера кой се крие зад така наречения „призрак“. Томас обаче ще остане тук и много се надявам да открие виновника.

Женевиев се поколеба дали да му разкаже за неясните фигури, които бе видяла в деня на пристигането си. Но оттогава не се беше случило нищо загадъчно и Тристан не биваше да остава с впечатлението, че жена му вярва в призраци.

Тристан подсвирна тихо и петнистият жребец дотича послушно до тях. Той вдигна Женевиев на седлото, качи се зад нея и двамата препуснаха към къщи. Облегната на гърдите му, тя се наслаждаваше на равномерното биене на сърцето му.

Пред входната врата на замъка двамата слязоха от коня и един млад ратай се втурна да поеме юздите. Ръка за ръка, Тристан и Женевиев се изкачиха по стълбата. В залата ги посрещна Едуина, която едва удържаше ревящата Катрин.

— Най-после! О, Женевиев, малката умира от глад, а и очевидно е наследила твоя темперамент.

Женевиев притисна бебето в обятията си и се засмя.

— Ще я занеса горе.

— И аз ще дойда след малко — обеща Тристан и благодари на Едуина, която се беше грижила за бебето и им бе дала възможност да прекарат няколко скъпоценни часа насаме. — Кажи на Мери да събере багажа ти! — извика след жена си той. — Утре се връщаме в Лондон.

Женевиев кимна и забърза по стълбите към спалнята си. Помещението беше приятно топло, свещите вече бяха запалени. Тя развърза корсажа си и тръгна към леглото, но изведнъж спря, привлечена от странна светлинка някъде навън. Пристъпи към прозореца и видя трепкащото пламъче на фенер между старите дъбове отвън и две неясни фигури, които изглежда си бяха уговорили среща. Женевиев подаде гърдата на изгладнялото дете, но остана до прозореца. Един от мъжете предаде на другия връзка документи и получи срещу тях пари. Двамата поговориха още малко и се разделиха. Женевиев понечи да повика Тристан, но изведнъж спря като закована. Първият мъж излезе от гората, водейки кон за юздата. Беше елегантно облечен, със златна брошка на кадифената риза. Лицето му не се виждаше, но позата му, походката, грацията, с която се метна на седлото… Женевиев позна дори коня, червеникавосив жребец от конюшнята на баща й. С този жребец сър Гай беше потеглил за битката при Босуърт.

Викът замря в гърлото й. Какво търсеше той тук? Трябваше да разкаже на Тристан какво е видяла, но не смееше. По отношение на Гай, мъжът й се държеше като неразумно дете и сигурно щеше да се възползва от случая, за да се освободи от него.

Женевиев прехапа устни. Гай беше верен васал на семейство Левелин и тя му дължеше благодарност. Не, нямаше да каже нищо на Тристан. По-добре беше сама да поиска сметка на стария си приятел. Тя накърми бебето и го сложи в люлката му, после повика Мери и двете започнаха да събират багажа.

Скоро след завръщането им в столицата Женевиев намери сгоден случай да поговори с Гай. Още първата вечер Тристан бе поканен от краля на среща с кмета на Лондон. Малката Ан беше на гости на Женевиев и не можеше да се откъсне от люлката на Катрин. При това възбудено обясняваше на леля си, че според обясненията на майка й бебето, било подарък от Тристан. Не можел ли да донесе и на нея едно братче или сестриче? Женевиев се засмя и отговори, че е по-добре да помоли Джон да подари на майка й едно бебче.

По-късно Мери отведе малкото момиче при майка му и втория му баща. Женевиев се наведе над люлката и се вгледа с любов в спящата Катрин. В този миг вратата се отвори. Тя се обърна зарадвано, защото помисли, че Тристан се връща по-рано, но вместо него в стаята влезе Гай и бързо затвори вратата след себе си.

— Женевиев!

— О, добре, че дойдохте! Трябва да говоря с вас…

Той изтича към нея и протегна ръце да я прегърне, но тя го отблъсна енергично. Как беше влязъл тук? Всъщност, за този въпрос имаше лесен отговор. Тристан вече не я охраняваше ден и нощ.

— Ако ви открие тук, Тристан ще ви убие!

— Кралят ще го запържи още дълго. Ако все пак се върне, имам хора отвън, които ще ме предупредят навреме. Вярвайте ми, мила, аз не се впускам в битки, които биха унищожили плодовете на дългия ми, упорит труд. Дойде моментът, Женевиев. Обмислих всичко много внимателно и падането на Тристан е въпрос на дни.

— Гай, моля ви…

— Най-после ще станете моя!

— Престанете най-после с тези глупости! Той е мой съпруг, в тази люлка лежи детето ни. Несправедливостта беше поправена и сега…

— Нима не разбирате? — прекъсна я той. — Тристан ще умре и тогава вече няма да има значение, че сте негова жена. Само след няколко дни благородната му глава ще падне под секирата на палача и дори призракът му няма да посмее да застане между нас.

Женевиев отстъпи ужасено.

— О, Гай, какво сте направили? Видях ви в Бедфорд Хет…

Мъжът избухна в смях и се изтегна на леглото.

— Благословени да са наследниците на Плантадженетите, тези братоубийци! Едуард, Ричард и Хенри — после пак Едуард и Ричард… Кръщават ги с все едни и същи имена, в продължение на поколения.

— Гай! За какво намеквате?

— За писмата, Женевиев. За един коварен заговор! — той се подпря на лакът и продължи да обяснява. — Беше много лесно да си наема шпионин. Умен мъж, казвам ви! Брат му бил убит, когато Тристан се впуснал да отмъщава за жена си след нападението над Бедфорд Хет. Момъкът прие с радост парите, които му предложих, и изигра отлично ролята на призрака. Работеше в кухнята, но успя да измъкне от работната стая пълен комплект послания, писани собственоръчно от дузина наследници на Плантадженетите. Адресирани до граф Бедфорд Хет, подписани от граф Уоруик и от кого ли още не. Още ли не разбирате, Женевиев? Планът ми е съвършен. Тези писма са писани в друго време, когато крал е бил Едуард, но аз ще ги представя като доказателство, че благородният граф Бедфорд Хет, а именно Тристан дьо Ла Тиер, заговорничи срещу Хенри с привърженици на Йорк. Щом документите излязат на бял свят, вие ще възвърнете свободата си, милейди. Кралят ще предаде Едънби в мои ръце — и вас заедно с него! — той скочи от леглото и се втурна да я прегърне.

— Гай, чуйте ме, моля ви! Не бива да правите това. Сигурно сте полудял!

Макар да беше убеден в лоялността на Тристан, кралят със сигурност щеше да се обезпокои от мнимия заговор. Никой крал не можеше да остане спокоен, когато ставаше въпрос за наследяването на трона. Хенри не обичаше кръвопролитията, но ако го принудеха, щеше да бъде безмилостен. Ако повярваше, че Тристан е злоупотребил с доверието му, щеше да побеснее от гняв.

— О, Женевиев, обичам ви толкова отдавна и ще ви обичам винаги! Най-после ще станете моя. Ще отмъстя за баща ви, ще ви обичам вярно и предано, макар че Тристан ви омърси с любовта си.

Женевиев го гледаше изумено. Гай беше загубил ума си!

— Но аз не искам да отмъщавате за честта ми! Чуйте ме, Гай! Вие сте мой приятел и аз ви обичам именно като приятел. Не искам да ви нараня, съжалявам, че ме обичате така силно, но аз не мога да отговоря на чувствата ви. Разберете най-после! Аз съм омъжена за Тристан, обичам го и единственото, което искам, е да…

Гай я изгледа снизходително, както се гледа глупаво дете, и отговори с усмивка:

— Разбирам страха ви, мила моя. Бедната ми, знам как се чувствате. Но всичко ще се оправи, кълна ви се!

— Не, Гай, не!

Горещата му целувка отне дъха й, после той я пусна и изтича към вратата.

— До скоро, любима! — пошепна той и изчезна.

— Гай! — Женевиев се втурна като безумна към вратата. — Почакайте, Гай! — тя огледа коридора, но рицарят беше потънал в мрака. Катрин се събуди и заплака. Женевиев се върна в спалнята, вдигна малката от топлите завивки и я успокои.

Когато бебето заспа, Женевиев го остави отново в люлката и се заразхожда нервно из стаята. Какво да прави сега? Ако каже на Тристан, Гай ще умре и смъртта му ще тежи на нейната съвест. Но нима можеше да допусне Гай да представи фалшивите писма пред краля? Това означаваше да заключат Тристан в Тауър, а може би и да го обезглавят.

Като всички могъщи перове, и той имаше неприятели и те непременно щяха да напомнят на Хенри за времето, когато лорд дьо Ла Тиер е бил верен привърженик на рода Йорк. Изведнъж й хрумна нова мисъл. Къде ли бяха скрити писмата? Вероятно в стаята на Гай. Тя не знаеше къде е тази стая, но щеше да я намери, да открадне документите и да ги унищожи. Така Гай нямаше да има доказателства срещу мъжа й, а Тристан никога нямаше да узнае каква опасност го е заплашвала.

Решена на всичко, тя изскочи в коридора и хукна към квартирите на прислугата, където живееше Мери заедно с две други камериерки. Женевиев събуди нетърпеливо момичето и го изпрати да бди над Катрин, после попита един от постовете къде се намира стаята на сър Гай. Мъжът й описа как да стигне дотам и тя се затича като обезумяла. Можеше само да се надява, че рицарят не е там и че не споделя стаята си с друг придворен. Преди да влезе, огледа внимателно пустите коридори, после бързо отвори вратата и се вмъкна вътре. Облегна се на рамката, останала без дъх, и огледа малкото помещение. Огънят в камината беше угаснал, но на писалището гореше свещ. Вероятно Гай щеше да се върне всеки момент. Сърцето й биеше до пръсване.

Женевиев претърси първо чекмеджетата на писалището, но не намери нищо. В първите два сандъка имаше само ръкавици, кожени жакети и панталони. Третият обаче се оказа с двойно дъно. Женевиев изхвърли навън дрехите, напипа някакъв лост и го натисна с все сила. Капакът подскочи и тя се усмихна тържествуващо. Извади бързо връзката документи, измъкна едно писмо и пробяга с поглед по редовете. Точно така. Привърженик на Йорк беше писал на граф Бедфорд Хет и заявяваше, че ще бъде много благодарен за помощта му… Вероятно писмото е било предназначено за бащата на Тристан. Но съдържанието му беше такова, че като нищо можеше да доведе до падането на сегашния граф.

От коридора долетя шум. Женевиев напъха документите в деколтето си, събра дрехите в сандъка и безшумно открехна вратата, за да провери дали въздухът е чист. Наоколо не се виждаше никой и тя забърза по коридора. Ехото на собствените й стъпки отекваше оглушително в ушите й. Свещите по стените хвърляха призрачни сенки.

— Стой!

Като чу неочакваната заповед, Женевиев изпадна в паника. Сигурно Гай беше по петите й. Ако я настигнеше, щеше да й отнеме документите. Отчаяна, тя се втурна да бяга.

— Спри! В името на краля!

Господи! Не беше Гай, а един от постовете. Писмата бяха на сигурно място в корсажа й. Женевиев въздъхна облекчено, спря и се обърна. Постът, който се беше затичал след нея, я блъсна и я повали на земята. Главата й се удари в стената, зави й се свят.

— Милейди! — някой се приведе над нея и поиска да узнае защо се е втурнала да бяга. Когато се опита да стане, нещо изшумоля в деколтето й — връзката документи се подаде навън и падна. Женевиев посегна да я вдигне. В този миг се чуха мъжки гласове, приближиха се шумни стъпки.

— Какво става тук?

Някой изтръгна писмата от ръката й. Женевиев примигна уплашено и се опита да прогони мъглата от главата си.

— Как смеете? — попита властно тя. — Къде остана галантността ви, милорди? Аз съм графиня Бедфорд Хет и херцогиня Едънби и вие нямате право да се нахвърляте върху мен като зверове! Аз…

— Господи, погледнете какво има тук, Антъни! Вижте тези писма! Недвусмислено доказателство за позорно предателство към краля!

— Тази жена е съучастница в заговор. Кралят трябва веднага да види документите.

— Господарката на Едънби е и си остава привърженица на Йорк. Когато Хенри се върна в Англия, тя го посрещна с оръжие.

Обвиненията се сипеха върху Женевиев от всички страни. Когато най-после успя да вдигна глава, тя се видя заобиколена от десетина кралски стражници.

— Не говорете, така, аз не съм изменница! — изкрещя тя. — Тези писма…

— Те са недвусмислено обвинение към лорд дьо Ла Тиер — прекъсна я някой. Още един мъж пристъпи напред и я огледа внимателно. Стори й се познат — о, да, той беше член на могъщото семейство Невил, което не се уморяваше да се стреми към все нова и нова власт.

— Сър… — започна тя, но той я прекъсна неучтиво и я измери с присвити очи.

— Мадам, обвинявам ви в държавна измяна. Отведете я в Тауър! Аз отивам да уведомя Негово величество за заговора на милорд дьо Ла Тиер.

Без повече думи сър Невил й обърна гръб, а постовете грубо я изправиха на крака. Женевиев се изтръгна възмутено от ръцете им. В очите й пареха сълзи.

— Мога да вървя и сама! Не ме докосвайте! — тя тръгна пред стражата с гордо вдигната глава, като напразно се опитваше да прикрие страха си. В Тауър… Затворниците гниеха там с години и много от тях напускаха килиите си само за да ги отведат на ешафода. Дали щяха да затворят и Тристан? Ами Катрин… Какво щеше да стане с невинното бебе, ако родителите му изгниеха в тъмния затвор?

Тя се препъна и един пост я подкрепи, но тя отблъсна ръката му. По лицето й се стичаха сълзи.

— Не бихте ли… — гласът й пресекна и трябваше да започне отначало: — Бихте ли уведомите лейди Едуина Плезънс да се погрижи за детето ми?

— Разбира се, милейди — този мъж беше по-учтив от другарите си. Дори й се поклони и побърза да изпрати един стражник в покоите на Джон.

Коридорите бяха безкрайни. Сякаш измина цяла вечност, преди да напуснат палата през една задна врата и да стигнат до Темза. Повикаха един лодкар и Женевиев зае място на мръсната седалка. Когато вдигна поглед, видя на небето безброй звезди и ярка луна. По-добре да гледа към небесните светила и да не мисли за другия бряг. Когато греблата се потопиха с плясък в тъмната вода, сърцето й натежа от божа. Постара се да прогони надигащото се гадене и дивата паника, да не мисли за нищо. Но не успя. Бе постъпила по единствения възможен начин. Трябваше да открадне писмата от сър Гай, за да спаси живота на мъжа си. Тристан… Къде ли беше той сега?

 

 

Тристан се намираше в салона на краля, държеше в ръката си чаша бордо и се взираше гневно в сър Невил. Без да си даде труд да почука, мъжът беше нахълтал в кралските помещения и бе представил на Хенри така наречените доказателства за държавна измяна. Сега писмата лежаха върху писалището — точно до грамотата, с която Едънби се обявяваше за град.

— Вижте това, ваше величество! — настоя сър Невил. — Неопровержимо доказателство…

— Че в битката при Тюксбъри баща ми и аз сме се сражавали на страната на Едуард — прекъсна го презрително Тристан и махна с ръка към писмата. — Сегашният граф Уоруик е само на десет години. Това не е почерк на хлапак, не мислите ли?

— Глупости! — отзова се гневно Невил. — Тези писма са издиктувани на писаря и…

— Ами това! — прекъсна го отново Тристан. — Разгледайте документите в архива си, ваша милост, и ще видите, че това е почеркът на Едуард III.

Хенри нетърпеливо отмести изобличителните писма.

— Няма нужда. Изследвал съм много стари документи и познавам почерка на Едуард. Тези пергаменти са стари и пожълтели по краищата. Даже слепец би забелязал, че са писани много отдавна. Откъде имате писмата, сър Невил?

Ала лордът беше твърде уверен в правотата си, за да се остави да го сплашат.

— Намерих ги у херцогиня Едънби, сър — отговори подигравателно той и се поклони пред Тристан. — По всичко личи, че съпругата на лорд дьо Ла Тиер продължава да служи на дома Йорк.

Тристан се сгърчи като от удар. Женевиев! В сърцето му се надигна луд гняв. Тя бе дошла при него в Бедфорд Хет, за да го омае с лицемерния си любовен шепот, и той се хвана в капана й като последен глупак. Тази жена беше магьосница и никой мъж не можеше да устои на чувственото й привличане. Пак го бе измамила — за кой ли път вече… Болката прониза сърцето му като с нож. Но не биваше да се излага пред Невил. Гласът му прозвуча безизразно:

— Къде е жена ми?

— На път към Тауър.

— Не съм подписвал заповед за арестуване! — намеси се гневно Хенри.

— Ваше величество, аз изобличих предателката! — защити се Невил. Без да му обръща внимание, Тристан се поклони пред краля.

— Ваша милост, аз трябва да си върна онова, което ми принадлежи. Само мое право е да поискам сметка от съпругата си.

— Бъдете внимателен! — отговори предупредително кралят. — Може би я обвинявате несправедливо.

— Не ми се вярва — прошепна горчиво Тристан. — Тя вече ме е мамила и аз знам на какво е способна. Но вече ви казах, това е единствено моя работа, затова ви моля, сир, да ми разрешите да напусна двора. Свърших онова, за което ме бяхте повикали, но сега предпочитам да затворя Женевиев в собствената си крепост.

Кралят кимна примирено и Тристан излезе с бързи крачки от салона.

 

 

Констейбълът чакаше на пристана. Кеят беше покрит с хлъзгав мъх Женевиев направи няколко крачки и се олюля. Имаше чувството, че всеки момент ще падне в безсъзнание.

— Стоп! Ахой! — втора лодка се приближи до пристана. На носа беше застанал Тристан и наметката му се развяваше от вятъра. Женевиев изпита невероятно облекчение, когато видя, че мъжът й не е окован. Носеше в ръка някакво писмо и го подаде на констейбъла веднага щом скочи на кея.

— Тази дама не е ваша затворница, сър. Трябва да ми я предадете.

Констейбълът прегледа набързо пергамента с кралския печат и кимна.

— Женевиев… — процеди през стиснати зъби Тристан и посочи към своята лодка. Когато се прекачи през парапета, тя се спъна и той я улови за лакътя. Тя го погледна несигурно, видя в очите му бесен гняв и се свлече безпомощно на пейката.

Прекосиха Темза сред потискащо мълчание. Женевиев много искаше да обвие с ръце врата му, да даде воля на страха си… но не каза нито дума. Загледа се отчаяно в звездите, които се отразяваха във вълните на реката, преглътна мъчително и най-после гласът започна да й се подчинява.

— Тристан…

— Не сега. Ще говорим после.

След като слязоха на кея, той я поведе към палата, където бяха покоите им.

Едуина седеше на леглото и люлееше бебето. Като ги видя, скочи уплашено.

— Господи, толкова ме беше страх! — тя се втурна към племенницата си и я прегърна. — Какво стана?

— Иди при Джон! — заповяда кратко Тристан и я придружи до вратата. — Кажи му, че утре потегляме за Едънби. Да иде при краля и да го помоли за разрешение да ме придружи.

Едуина кимна угрижено и побърза да излезе. Тристан затвори вратата след нея и остана на прага.

Женевиев, която не познаваше причината за гнева му, изтича при него и докосна бузата му. Тогава той се обърна и с такава сила я удари през лицето, че тя се олюля и се строполи на леглото.

— Не, лейди, никога вече! От този миг нататък ще бъда безчувствен към красотата ти, към лъжите ти, дори към своето собствено безумно желание да те имам! Не мога да си простя, че бях такъв глупак! Като че ли не ми беше достатъчно, когато ме повали на пода с един коварен удар на машата! Защо дойде при мен в Бедфорд Хет? За да ме омаеш с фалшивите си признания в любов? За щастие кралят не е глупав и не повярва в така наречените „неопровержими доказателства“.

Женевиев погледна невярващо студеното му лице. Бузата й пламтеше от жестоката плесница, но не тази болка извика сълзи в очите й. Значи той вярваше, че тя е откраднала документите от стаята на баща му, за да го обвини в предателство и да го прати в затвора. И че признанието й в любов е било лъжа!

— Тристан! — изпищя тя.

В гласа й имаше толкова безумна мъка, че Тристан се поколеба. Господи, как искаше да й повярва, да я притисне в обятията си… Не! Тази жена беше измамница. Само един глупак би се подвел отново по очарованието на прекрасните й очи.

— Веднъж вече ме предаде, не помниш ли?

— Не, Тристан, не!

— А какво тогава? — той седна на леглото и я сграбчи за раменете. Женевиев беше в безизходица. Не можеше да обвини Гай. Не искаше да се чувства виновна за смъртта му. Но дори ако кажеше истината, нямаше да се спаси от студения гняв на съпруга си. Тристан щеше да я обвини в заговор със стария й приятел. Нямаше спасение.

— Кажи ми всичко, Женевиев! — процеди през зъби Тристан.

— Аз… не мога.

Той я отблъсна от себе си и в този миг Катрин нададе жален вик. Крайно време беше да я нахрани. Макар че едва се влачеше, Женевиев скочи и забърза към люлката. Тристан я изпревари, вдигна бебето и го понесе към вратата.

— Какво правиш? — тя се втурна след него, но спря като закована, когато той се обърна рязко и я измери с леден поглед.

— Не ти позволявам да я кърмиш повече.

— Не! Тя е мое дете!

— И мое, лейди.

— За Бога, дори ти не можеш да бъдеш толкова жесток! — тя протегна умолително ръце и зашепна отчаяно: — Имай милост, Тристан! Не бива да ми я отнемаш!

Той стоеше над нея, гордо изправен, безмилостен и неотстъпчив. Сълзи замъглиха очите й и тя се свлече на колене.

— Моля те, Тристан, прави с мен каквото искаш, само не ми вземай детето… — гласът й пресекна, главата й клюмна на гърдите.

Тристан се люшкаше между гнева и съжалението. Само да можеше да повярва в невинността на жената, която обичаше повече от всичко на света… Катрин пищеше като набучена на кол. Най-после той пое дълбоко въздух, улови ръката на Женевиев и я издърпа да стане. Сложи детето в ръцете й, изслуша с каменно лице бурните й благодарствени думи и я изчака да седне с детето на леглото. Видът на доволно сучещото бебе сви сърцето му. Обърна рязко гръб на тази мирна картина, изскочи навън и тресна вратата след себе си. Този шум беше по-страшен и от най-непримиримите му думи и окончателно убеди Женевиев, че за нея няма спасение.